1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
Изкачвах се по стълбите, без да бързам. Асансьорът не работеше от няколко дни. И не се знаеше кога отново ще проработи. Не се ядосвах, дори бях благодарен, че по-късно ще се прибера вкъщи. Понякога спирах и четях написаното по стените. На места бяха драскали толкова нагъсто, че нищо не се разбираше. Аз съм авторът на „Гого и Наташа се обичат.“ Отдавна не знам къде е Наташа, някогашна съученичка на брат ми. Още по-малко знам в коя е влюбен сега Гого. Най-вероятно никоя не обича. Има си гаджета от неговата кръвна група, в които не е задължително да си влюбен. Всички в блока знаят за какво си шушукат отсреща в градинката. Или нощем в двора на училището. За тях не е важно дали някой ги обича, или ги мрази.

Друго, освен че Гого и Наташа се обичат, не съм писал. И значи останалите във входа много яко са драскали. Гого, който е три години по-голям от мен, не драска по стените. Няма тази нужда. Дори не съм сигурен дали е прочел информацията за предполагаемата му обич към Наташа. Тогава вярвах, че е влюбен в нея. Най-вероятно защото аз самият бях влюбен. Спомням си как тежката й коса оживява, когато минаваше покрай мен, и сякаш ми прави знак да тръгна след нея.

Всичко продължи около два месеца. После се разбра, че нито тя обича Гого, нито той нея. Наташа обичаше някакъв шматарок с нова „Ямаха“. Струвала колкото автомобил, каза някой. Ама какъв автомобил, не се разбра. Но и това беше достатъчно за начало. Не ми харесва, когато парите са особено важни за някого, ама за момиче пък ми е съвсем непоносимо. И постепенно, след като доста вечери седях на пост пред тях, се излекувах от чувствата си. Реших, че няма за какво толкова да съжалявам. Мислех си само за пъпките, които от известно време загрозяваха бялото й чело.

Скоро започнах да събирам пощенски марки и целият интерес към момичетата, и конкретно към Наташа, сравнително безболезнено се пренасочи към новия ми класьор. Започнах да посещавам два клуба. Там най-интересното беше, че възрастни хора, дори направо старци, и такива като мен, споделяха наравно една страст. Първоначално събирах само животни, после преминах на космонавтика. Предложих на един приятел да му дам всичките си „животни“ за серия монголски космонавти. Просто марките ми харесаха. Вече предпочитах да имам хора със скафандри и космически кораби вместо животни. В клуба един от старците веднага предложи да купи серията. Тогава разбрах, че размяната е била добра. Дотогава само купувах от него. За първи път нещата бяха се променили. Отказах, но случилото се ми беше достатъчно още доста време да ходя гордо замислен.

После Емчо, който живее в съседния вход, ми задигна кла­сьора. Всъщност сам го забравих в тях, защото ни повикаха да играем футбол в двора на училището. Знаете как става, хайде, ставаме, тръгваме и така нататък. Направихме много як мач. Ходихме да се черпим с боза после и за марките се сетих едва вечерта. Излязох пред блока и дълго гледах към звънеца и към прозореца на тяхната кухня. Не светеше. Беше прекалено късно. Спомних си как майка му често крещеше без повод, тичаше след него да го удари и не намерих сили да позвъня. Още повече с времето вече не бях напълно сигурен къде точно забравих класьора. Хем си спомнях как го разглеждахме с него, хем после ми се губеха моменти. И не бях напълно сигурен дали този път разглеждахме марките с него. С времето съвсем се обърках. Сигурно защото през деня ходих поне на пет места да показвам колекцията си. Съответно гледах дали мога да направя подходяща смяна. На следващия ден му звънях поне пет пъти, все неуспешно. Никой не ми отваряше. Открих Емчо чак след два дни. Учеше в ТОХ-а за готвач и не беше толкова лесно да се засечем. Тогава той отрече за класьора.

– Нищо не знам.

– Не помниш ли, че разглеждахме марките?

– Помня. Но ти си ги взе. Когато излязохме, класьорът беше у теб.

– Аз мисля, че го забравих. Прекалено бързо решихме да играем мач, и го забравих. И къде ще го оставя на игрището?

– Ти си знаеш. Казах ти, че у нас няма нищо. За какво са ми на мен марки и класьори? Не ме интересуват.

Призна си чак след година и нещо. Пак бяхме у тях и се наложи да отворя чекмеджето на бюрото му. Видях класьора си забутан отстрани, под куп пожълтели комикси, и в доста окаяно състояние. Беше буквално мръсен. Сивите му корици бяха на петна и отвратително захабени. Само го докоснах с пръсти. Марките отдавна нямаха за мен някогашното значение. Взех флумастера, заради който рових, и затворих чекмеджето. Вдигнах поглед, без да знам дали лицето ми изразява какво видях. Не исках нищо да се разбере. Емчо почти веднага се досети. Почервеня и започна да се оправдава – всъщност не той, а майка му прибрала класьора. Мислела, че е негов. Дълго не му казвала, крила го, за да не се разсейва, а да учи. Когато му го дала, той вече бил оправил отношенията си с мен и не се решил да ми разкаже какво се е случило.

Вече не четях надписите по стените, нито се сещах за класьора с марки. Всъщност всичко, което досега правех, беше, защото се страхувах да мисля за брат си. Не се получаваше. Каквото и друго да ми пълнеше главата, дори и глупости, които от доста време въобще не ме интересуват, накрая все него виждах. И още по-бавно продължавах да пъпля към шестия етаж. По едно време направо спрях. Отново се загледах в надписите. Вяло се опитах да разчета какво бе написано със сини флумастери, най-вероятно от близнаците, които преди години бяха най-активните писатели по стените. Разбираха се само отделни изрази – „МАМКА ВИ, ВСИЧКИ СТЕ БОКЛУЦИ“, „НИЩО НЕ ИСКАМЕ, КАКВОТО И ДА НИ ДАВАТЕ“, „ИСКАМЕ ВСИЧКО, АКО ПРОДЪЛЖАВАТЕ ДА НИ ПОДХВЪРЛЯТЕ МИЛОСТИНЯ“. През последните години двамата бяха последователно пънкари, скинари, бръснати глави – сега не знам като какви точно се определят. Признавам, че ме е страх да им се пречкам пред очите. Гого някога беше приятел с тях. Отдавна не е. Те ходят по два пъти дневно да вдигат железа и гълтат някаква химия, от която бицепсите им станаха тройни. Бодигардове са на голям баровец, карат беемве предпоследен модел и от известно време наричат Гого абсолютен боклук. Мнозина, не само близнаците, го наричат абсолютен боклук. Понякога и бащата го нарича така. Сигурен съм, че ако мама беше жива, щеше да го нарича моят син, както аз продължавам да му викам – брат ми. Това не означава, че съдя бащата. Той може да има право, както и да го нарича. Защото единствен от нормалните хора иска да е с него, търси го и постоянно е в конфликт. Що се отнася до мен, избрал съм да гледам отстрани какво се случва. И с брат ми, и с всички останали. Нямам самочувствието нещо да зависи от мен и че каквото и да било мога да променя. Гого напоследък не ми обръща никакво внимание. Дори престана да ме пита имам ли някоя стотинка в повече.

Под нашия етаж не издържах на прекалено бавното темпо и ускорих крачка, което означава, че само след два-три скока чух – бащата крещеше. Бях сигурен, че Гого също е там. Пред друг човек бащата едва ли ще вика така. Само с него не издържа.

– Станал си абсолютен боклук! – чух го и без да искам, се ус­михнах. – Как не те беше срам да продадеш и телевизора!

– А какво да продам? – попита Гого. – Вкъщи друго ценно няма. И да знаеш, че за телевизора нищо не взех. Не го искат. Нямах сили да го върна обратно, затова им го оставих.

– Добре де, не си ли даде сметка, че вечер с брат ти няма какво да правим – продължи по-тихо бащата. – Докато ти продължаваш да се превръщаш в още по-абсолютен боклук.

– Ще слушате радио – изрече Гого. – Опарича ли се, ще ви купя хубав телевизор.

– Не ме разсмивай – отново се обади бащата. – Щял да ни купи. От теб досега не съм видял хубаво. И да знаеш, че не искам да видя.

Най-неочаквано бащата продължи доста тихо. Дори прекалено тихо. Скоро замлъкна и почти веднага чух, че плаче. Вратата на апартамента се отвори, тресна се, и когато Гого минаваше покрай мен, забелязах, че и той плаче. Аз също бях готов да заплача. Щом бащата плаче, Гого плаче, имах право и аз да се разплача. Дори бях длъжен. Нямаше смисъл да влизам точно сега в апартамента. Не исках да виждам бащата в такова състояние. А най-вероятно и на него нямаше да му е приятно. Прилепих се към цокала на стълбището, изчаках Гого да се отдалечи, и когато едва чувах стъпките му, тръгнах след него.

Излязох пред блока и само формално се огледах. Знаех, че той бързо е изфирясал. Не бях сигурен има ли пари. Най-лошо щеше да е, ако наистина не са му дали нищо за стария телевизор. Сега хем няма какво да гледаме вечер, хем той ще продължи да подлудява. Виждал съм го в това състояние. Тогава не само ми е жал за него, а и ме е страх. Няма по-ужасна картина от брат ми, когато от часове, или не дай си боже от дни, няма пари да си купи дозата.

Няколко пъти опитва да се изчисти от хероина. Трудно е. Дори понякога си мисля, че е невъзможно. Когато още говорехме помежду си, значи преди около два месеца, той упорито ме уверяваше в обратното. Възможно било. Стига истински да реши. Даваше ми и примери. Но е уверен само когато си е ударил шприца, или по-точно скоро след това, и всичко наоколо му изглежда розово. Има само един познат, който се отказа от хероина. Знам го, и него най-често ми споменаваше. Пропускаше да каже, че него го заключиха две години за кражба на жълти рецепти. Изчисти се по принуда. Две години стигат да забравиш и да осмислиш какво си правил. Докато Гого винаги е близо до хероина. Постоянно бълнува или от него, или от липсата му. По-добре, че не говори с мене. Не ми се слушат постоянно лъжи. Нищо друго не иска, знам го отдавна, освен да се надруса. И колкото повече време минава, колкото по-навътре влиза в играта, толкова по-различен става. Понякога ми се струва, че това не е брат ми, а ужасен и непознат човек.

Сега най-вероятно беше в училището. Последните часове отдавна са свършили. Стане ли достатъчно тъмно, двама от дилърите на Демби се разполагат на пейките под козирката пред физкултурния салон. Всички в квартала ги знаят. Много пъти съм ги наблюдавал с най-злобни чувства. Чудех се какво мога да им направя, само да ги прогоня от пейката под козирката. Хвърлял съм камъни по тях, крещял съм им. Искаше ми се направо да ги убия. Признавам, ако някой ми услужеше с пистолет, щях да стрелям по тях. На всичко бях готов. Даже и след като на два пъти – ама много яко – изядох шамарите.

Наближих училището, което е на някакви си петстотин метра от нашия блок, и се заоглеждах. Вляза ли през главния вход, ще ме видят. Не се знае какво ще се случи с мене тогава. Затова заобиколих и прескочих оградата. Постоях свит до нея, докато се уверих, че никой от групата на пейките не ме е забе­лязал. Разпознах Гого, който единствен беше прав, ходеше напред-назад и ръкомахаше.

– Обеща, че ще ми дадеш две четвъртинки – изрече с изтънял глас той. – Каза, няма да ти дам пари, но ще получиш две четвъртинки. Признай, че ми каза така.

– Било е преди два часа. Вече казвам друго. И значи си вземам думите назад. Не ми трябва нещастният ти телевизор.

– Тогава защо обеща, че ще ми дадеш.

– Защото така ми се е искало. Ама вече не ми се иска. И няма да ти дам. Обирай богати апартаменти, магазини – каквото искаш прави. „Манджа“ ще получиш само срещу нещо, което има реална стойност. Иначе иди се хвърли – нали знаеш откъде.

Демби, който беше шеф на дилърите в квартала, рядко идваше в училището. Тук обикновено бяха само неговите хора. Но когато имаше нещо да се оправя, се появяваше и той. Беше дебел, огромен на ръст, заплашително приведен. Знаех откъде съветва да се хвърли Гого. „Звездите“ наричаха трите нови жилищни блока, които строяха в края на комплекса. Рейсът още не стигаше дотам. Строителите на няколко пъти опитваха да затворят изхода към тавана. Винаги се намираше кой да разбие металния капак. И скоро от там политаше следващият наркоман. После ченгета разпитваха какви са мотивите за смърт­та му. Бързо зарязваха случая. Всички в комплекса знаехме, че сред тях има тарикати, които печелят от търговията с дрога. Партия са с дилърите или с техните началници.

Видях, че брат ми не издържа, спря на едно място и почти веднага се нахвърли върху него. Той само това чакаше. Посрещна го с не особено силен шут. Отхвърли го на няколко метра. Гого залитна, направи още няколко крачки с гърба напред и трудно се задържа на краката си.

– Ще те размажа – изпухтя Демби, без да става от пейката. – Нали разбра какво те посъветвах.

– Моля те, искам само една четвъртинка!

– Което означава, че си се смилил над мен – отбеляза Демби и гадно се разсмя. – Доскоро искаше две четвъртинки за скапания си телевизор. Сега кандиса на четвъртинка. Но аз твърдо ти предлагам да се хвърлиш от „Звездите“. Вече ти е време.

– Сигурен ли си, че ми го предлагаш?

– Защо, чудно ли ти е? – продължи да издевателства Демби. – Отдавна за нищо не ставаш. Нито истински пари намираш, нито истинска стока. За какво си ми тогава? По-добре се хвърли. Иначе ще продължиш да ми досаждаш.

– Съгласен съм! – изкрещя Гого. – Ще се хвърля. Ама ако дойдеш да гледаш.

– С най-голямо удоволствие – изгрухтя Демби и бавно се надигна. – Що да не дойда? Има ли още някой, който желае да присъства?

Не съм сигурен, че наистина искаше компания. И другите на пейката не бяха сигурни. Никой не го последва. Прескочих обратно оградата и на бегом им пресякох пътя. Засякох ги между блоковете. Изчаках разстоянието помежду ни да се увеличи, защото не исках да ме видят, ако някой от тях неочаквано се обърне. И скоро тръгнахме напряко през полето. Напред вървеше Гого, който почти не се виждаше в сгъстилата се тъмнина, отзад се очертаваше тромавият силует на Демби, аз се влачех най-накрая. Стигнахме първия блок, отминахме го и те двамата хлътнаха във входа на втория. Още не знаех какво да направя, когато се заизкачвах след тях по стълбите. Нямаше перила и през цялото време триех с якето си стената. Внимавах да стъпвам колкото се може по-тихо. Не беше кой знае колко трудно. Внимателно поставях маратонката си на следващото стъпало, обикновено полегато от пясък и мазилка, и правех следващата крачка едва когато съм сигурен, че имам стабилна опора. Подхлъзнах се два пъти, вдигнах шум, но двамата отпред, изглежда, не ме чуха. Изчаках ги да се отдалечат още малко и продължих. Постепенно очите ми свикнаха с тъмното и все по-добре се ориентирах. Не броях етажите, ослушвах се за стъпките на брат ми и Демби; понякога ми се струваха съвсем близко, често изчезваха почти веднага; веднъж изскърца настъпена дъска, строши се в последния момент с глух звук. Предчувствах, че скоро ще стигнем покрива. Щом направех крачка встрани, като внимавах да не се откъсна надолу, в пространството между стълбите виждах небето. Там Гого неочаквано се появи в пълен ръст. Нямаше как да го сбъркам. Силуетът на брат ми изглеждаше още по-кльощав. Задържа се в светлия правоъгълник – тънък, превър­нал се в тъмна нишка, пресякла за кратко празното пространство. Приведе се от усилието, направи още една крачка и почти веднага изчезна. След него, безформен, но дори и от разстояние заплашителен, изпълзя и Демби.

Ускорих крачките си и скоро също стигнах последния етаж. Огледах покрива, без да се показвам излишно. Двамата стояха един срещу друг.

– Хайде, скачай! Нали искаше да те гледам как ще полетиш. Ето, ще те гледам. Затова се качих чак дотук.

– Дай ми една четвъртинка, а? – примоли се Гого. – Само една. Преди да стана на пита.

– Знаех, че се надяваш да омекна – каза Демби и гадно се разсмя. – Няма да те огрее. Знаеш ли какво ще стане, ако давам четвъртинка на всеки скапан наркоман, който иска да се хвърли отнякъде?

– С теб сме израснали заедно.

– Не ми пука.

– Ще ми дадеш, или не?

Веднага след последните му думи заотстъпва. Бързо стигна края на покрива. Там силуетът му се очертаваше по-ясно. Демби вървеше към него и сякаш постоянно го изтласкваше. Имаше моменти, когато двамата заставаха за част от секундата неподвижни един срещу друг. После брат ми отново отстъпваше. Последния път, когато двамата застанаха отново неподвижни един срещу друг, Гого направи с ръце две последователни загребващи движения и се хвърли срещу него. Демби се извъртя, посрещна го с точен удар и го просна на покрива.

– Мамка ти! – каза той.

Възседна го с пухтене, дори изръмжа, и продължи да го налага с юмруци. Последователни удари на едно и също мяс­то, което най-вероятно беше лицето на брат ми. Вече знаех, че и да не се хвърли сам от дванайсетия етаж, ще го усмърти с юмруци. В квартала се говореше, че когато си набележи някой, той винаги го праща – по един или друг начин – в гробищата. Точно когато се прехвърлих на покрива и затичах към двамата, някой ме изпревари. Беше само сянка, или по-точно тъмно петно, което мина покрай мен, набра още по-висока скорост и се стовари върху Демби.

От неочаквания удар Демби първо изрева като мечка, пос­ле, когато юмруците се сипеха върху главата му, заквича като прасе. Накрая издаваше звуци като кокошка, която не успява да си снесе яйцето. След известно време, по-скоро след поредицата от тежки удари, и той, както Гого преди малко, замлък­на. Едва успях да удържа ръката на бащата. Той беше. Познах го, въпреки че бях доста стреснат и дори уплашен от изненадващата му поява. Явно съвсем беше откачил. Искаше ми се да го попитам как се озова на това място и точно в този момент. Но само с всички сили го стисках отзад през ръцете.

– Нека помогнем на Гого – предложих му, когато се успокои. – Тая дебела гадина направо го размаза.

– И гадината е размазана.

– Важен е Гого.

Обърнахме се към него и го видяхме, че седи с лице към небето. Подпираше се на едната си ръка. Докосна с другата подутия си нос. Както беше в профил, определено се забелязваше, че беше изкривен настрани. После, вече с две ръце, го стисна отстрани и го изтегли напред. Опита още веднъж да го изправи. Изохка, бавно се надигна, стана и залитна към нас. Двамата с бащата го хванахме от двете му страни. Бях готов да изчакам така известно време. Но на брат ми явно не му се стоеше на едно място. Притиснати един към друг, веднага тръгнахме към стълбите.

– Чакайте малко – каза Гого. – Ще се върна да си взема двете четвъртинки от оня изрод.

– Недей, моля те! – каза бащата.

– Полагат ми се заради телевизора.

– Нямаш ли малко сили? – процеди бащата на себе си. – Опитай да се откажеш! Веднъж, ако трябва, още веднъж. Все някога ще успееш.

– Няма проблеми – извика Гого, който беше се надвесил над Демби и го пребъркваше. – Ето, взимам само каквото ми се полага. Обеща за телевизора от къщи да ми даде две чет­вър­тинки. Сега си ги взимам.

Приближи и ни показва двете пакетчета.

– И вижте какво ще направя – каза той и ги разкъса. – Ето това ще направя с тях.

Рязко се обърна, тичешком се засили и заби един шут в шкембака на Демби. После се върна при нас. Дълго слизахме надолу. Двамата с бащата го придържахме, а той все повтаряше, че няма нужда от помощ.

Pin It
Палми Ранчев
Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.
Други статии от този автор

Посетители

41

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Дребно сравнение... преди 39 минути
  • Павел Павлов писа Още
    Според... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Мда. Остава само да ни... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Възможно е все пак... преди 1 ден
  • Знаещ българския ези... писа Още
    И... Един по Божия воля... преди 3 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Аз - изостанал? Ти да... преди 3 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Ами Ели като живее в... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 3 дни
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 5 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 2 седмици