1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

От:
За:
Относно: 

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
АРЛЕЗИАНКАТА

1.

От височината на Кулите Близнаци, които приеха първите си обитатели нея година и от петолъчката на нашия Партиен Дом, на фона на световните събития, проблемът ни изглеждаше направо смешен.

Войната във Виетнам продължаваше с пълна пара с половин милион жертви, но в резултат на Културната революция световното население се увеличи с половин милиард. Брежнев изпълни успешно десетия петгодишен план, невключвaщ политическо размразяване. Фидел Кастро пък се провали в производството на десет милиона тона захар. За сметка на това швейцарците продадоха само двайсет тона, но часовници. Щото са евреи, казва Коста. Знам ли. Япония стана втората икономическа сила. В заключение един долар струваше 100 йени, 0,25 лири стерлинги, 2,37 западногермански марки, 1,5 швейцарски франка и, внимание – само 0,98 лева! Александър Солженицин бе награден с Нобелова награда, но не отиде да си я получи. Почина Бъртранд Ръсел, британски математик и философ (Завоюване на щастието, 1930). Също и Франсоа Мориак. Нека в мир почиват. Бийтълс от своя страна пуснаха Да бъде.

И накрая, две добри новини: в 1970 спря ловът на китове с индустриална цел. Бразилия спечели световното първенство по футбол в Мексико. (Нашите имали чувство, че играят в дъно на чаша, толкова гигантски бил стадионът, и загубиха.)

Все пак, ако някой се издигнеше малко повече, ако би могъл, да речем, да ни види от луната като прочутият американски космонавт, който направи да ми се повдига на 20 юли предишната година, не би различил кой знае какво. Искам да кажа, събития от преживявания, личното от световното. От тази височина което и да е политическо убийство, самоубийство или световен шампионат, не биха му се сторили по-значителни от отиването и връщането на Естефания от наскоро открития супермаркет на Хиподрума, новия ми квартал.

Тя, която си падаше по беззащитни (в нейния град се грижеше за няколко скитника, за белогвардеец алкохолик и една мома със синдром на Даун) от самото начало оцени младежа от жълтата диня. Поради две причини: бе мълчалив и с вид на прокълнат поет, а също и че баща му беше член на Централния Комитет на Партията – известна суета не й беше чужда. От такова добро семейство, чудеше се, пък такъв подтиснат на вид! Да не би да има глисти?

2.

„Видя ли – каза Василиса. – Как добре го е схванала! Не знам дали скърца със зъби нощем, но мисля, че наистина има проблеми с алкохола.“

Приличаше в тяло на теб. Представи ми я Лена, не без коварната мисъл да подложи на изпитание верността ми. Предполагаше се, че притежавам все някаква, изтегнат блажено предишната есен в семейното ложе на родителите й докато са на почивка. Въведе я в спалнята като слънце: усмихнатото й кръгло лице, сините й очи, косата й с цвят на слама. Василиса в прозирна рокля от кенар, топчестите й гърди без сутиен. Лена облече набързо вечните си дънки и блуза и излезе ядосана тичешком. „Занимавай я! – извика зад вратата. – Забравих да предам едни ноти.“ Поради липса на стол Василиса седна на края на двойното легло, по пода се търкаляха смачканите ми дрехи. Криех се съвсем гол под чаршафите, настръхнал от неудобство, докато тя дишаше учестено под фината си роба, леко засрамени и двамата побързахме да заговорим за поезия.

„А и не само с алкохола – даде да се разбере сега. – Радвам се, че сте си допаднали, макар че, как да ти го обясня, има и други отклонения.“

„В каква насока?“ – запитах предпазливо.

„В смисъл, че му се струвам недостатъчна“ – понижи глас тя.

„Ти?“

„Ами да. Щом търси друга – усмихна се тъжно. Сините й очи се изпълниха със сълзи – Даже не момиче, а жена, жена на възраст. Не ти го е казвал?“

„Не.“

„Естествено, понеже е с един крак!“

„С един какво?…“

„Каквото чу. И е германка, от Берлин. Ясно ти е сега защо е такъв.“

„Западен или източен? – попитах, за да спечеля време. Бях поразен.

„Чакай да си помисля“ – притвори очи тя. – Един крак може да бъде само ляв или десен – ме върна в действителността тя. – Не мислиш ли?“

„Разбира се, но защо смяташ, че е спи с нея?“

„Защото го познавам. Ти би ли си легнал с жена с протеза? Коя би си избрал на негово място?“

И се усмихна. По белите й бузи вече избиваха две алени петна. Единственото, което не ме привличаше в нея. Напомняха ми истеричните припадъци на майка ми, когато Радой се опитваше да запали цигара. Василиса избиваше на червени петна макар и не по същите причини: ранната туберкулоза на баща ми. Преподаваше немски в едно училище и вече малко й личеше. В смисъл, че според Алекс, който знаеше всичко и ако не знаеше, го измисляше, съществували държави, в които забранявали на учителите да гласуват след петгодишна практика, защото се смятало, че вече са умствено увредени. Когато му разказах за крак обаче, той го прие със скептицизъм:

„Не мисля, че е в състояние да разкопчае протеза. Той е само един малък душманин като Наташа. Горката Василиса! Не ми харесват нещата, които пише. Смуче ги от пръстите си, ти си къде-къде по-добър, макар че пишеш като с краката си.“

3.

В действителност новият ми приятел не ми беше разказвал нищо за фрау Юрген. Когато се опитах да говоря на тази тема, започна да ми чете някакъв разказ. История за лятото на първокурсник от немската гимназия в София, прекарано в Германия; някъде, в някакво сенчесто място с води и къща с бръшлян собственост на мила и интелигентна жена, загубила син на неговата възраст, чиято монотонност (на разказа) се нарушаваше единствено през нощите когато жената слиза в стаята му и той сваля протезата й понеже е с един крак…. Не се разбираше защо, нито как, сънува или не, историята свършваше тук, без да е почнала.

Похвалих, разбира се усилията му, благородния му напън да построи едно цяло, някакво… – вече ми излизаше пяна от устата – единство. Ефектът върху него обаче беше обратен: колкото повече му говорех, толкова повече потъваше в себе си. Предложих му две развръзки и три финала, вече сам се обърквах в разказа му, или по-добре казано, в моя: да, това се казваше вече разказ, разказ XXL! Така че, копеле, кажи си – приближих се накрая и го прегърнах, – спа ли с нея или не? Пили сме достатъчно, за да бъдем искрени, признай си…

Млади скочи като ужилен.

„Да, или не?“

„Остави ме! И не ме наричай копеле!“

Иначе, освен тая вечна неяснота около него (един ден както гледахме телевизия, без никакъв повод сподели, че говорителката, една от най-красивите и известни жени в София, му била леля, третата сестра на майка му) във всичко останало беше моя човек. Погледна ме толкова тъжно и извинително, без да мига тогава, без да отделя жълтите си очи от мен, че трябваше да повярвам.

„Онова, което наистина липсва на нашето поколение – ми каза веднъж след третата водка – е мотивация. Намерим ли я, гениалните разкази ще дойдат от само себе си. Какво мислиш, че ни липсва преди всичко?“

„Не знам, революцията?“

„Да речем.“

­„Културната или сексуалната?“

„Моля те, не говори като Василиса.“

„Ами тогава въоръжена съпротива.“

„Топло, топло…“

„Какво. Гражданска война ли?“ – рекох още по-плахо аз.

„А защо не една най-обикновена, позволи да попитам? Най-нормална и обикновена война като втората?“

„Вярно бе! – зарадвах се и аз. – Без никакви педерастлъци!“

Ударихме бутилките на кръст: от ляво, от дясно, дъната, гърлата, а Пауталия, най-празната кръчма, дето някога е съществувала, едно шкембе струваше по-малко от автобусен билет, заехтя от гласовете ни.

От всичко, което помня от онази нощ, спомням си, че му разказах, че знам една дупка по южната граница в земята на предците ми, нещо, което не бях споменавал на никого досега, откъдето скоро, не знам точно кога, но смятам да се измъкна. Може би ще ме придружи? Разказах му за теб, за Куба, не бихме ли могли пътьом, преди да те намерим, предложих, да се повъргаляме малко в някой въоръжен конфликт?

Не изчака да свърша, прегърна ме, целуна ме, извади всичките си пари на масата. Вече го обичах, разбираш ли, копелето! Много…

„Да си чувал нещо за Теодоро и Анастасио Петкови?“ – попита ме той на края на веселбата, двамата почти сами в кръчмата, аз – нажежен до бяло.

„Кои са? Бегълци от народния съд ли? Циркови артисти?“

„Ш-ш-ш, не викай! – снижи глас той и се огледа. – Водачи на левичарската съпротива в Каракас от български произход!… Разбираш ли сега? На път са да избухнат безредици във Венецуела, приятелю мой, после ще му мислим за Ню Йорк!“

Успоредно с пламъка почувствах как изстивам отвътре. Страх. Но успях да го прикрия. От гмурканията в дълбочините бях разбрал, че смелостта се състои в осъзнаването на страха. Куражът е само висшата му форма, последният ензим след адреналина, когато водата в залива помътнееше и към реката, в пет, тръгнеха акулите; човек не ги виждаше, усещаше ги зад гърба си.

„Слушаш ли ме? – шепнеше той. – Ще издадеш книгата от името на двама ни, ти, останалият жив (по-силен си и говориш езика). Познавам един, дето работи в университетската печатница, а аз – натъжи се той, – аз… къде, казваш, се намира онова езеро?“

„Край Дойран. Между Македония и Гърция.“

Начертах му карта върху една салфетка, зелени хълмове, влак, акули, след което я напъха в джоба си и попита:

„Помниш кой друг писател е загинал там през Балканската война, нали?“

„Не.“

„Шегуваш се – и спомена името на един от най-големите ни поети, българския Рубен Дарио. После продължи: – Единствената информация засега, която има баща ми, и която те моля да пазиш в строга тайна, е че най-много до месец… – опита се да се съсредоточи той, – какво ти, по-малко!… по улиците на Каракас…“ – след което млъкна, успя да излезе на улицата, без да се разплиска и си тръгна. После…

После, сещаш се, не го видях цели три месеца. Даже не ми каза сбогом.

4..

Здравей, типе, („tipus“ в оригнал – предполагам на латински, езикът на просветените.) Получих писмото и разказа ти с голяма радост. Хареса ми много. Мисля, че открих какво е намерил под рояла бедния ти герой, въпреки че също се съмнявам дали става дума за истински „алеф“ или за най-обикновен „делириум тременс“ на автора…

Алеф е първата буква на „алефата“, еврейската азбука и според окултните науки, име на особена точка в системата пространство-време, откъдето могат да се наблюдават едновременно всички събития, които са станали или стават във вселената. Ако си преживял такова пътуване под един стар роял, мога само да ти завиждам – това е, към което се стремя със старите ръкописи за орган, – въпреки че в твоя случай разказът е вече написан преди около тридесет години от Хосе Луис Борхес, учудвам се, че не го знаеш, автор, отхвърлян до сега от съветската цензура и чиито превод вероятно е белег за културно размразяване. Любопитна история за автор на поетични пътеписи, отчаян от разрушаването на къщата на сестра му, под чиято стълба в мазето като дете е намерил специална дупка, един алеф, която до преди това му помагала в творчеството. В твоя ми харесва най-вече, че не споменаваш характерът на преживяното от младия герой и по този начин си оставил вратата отворена за всякакви вкусове (или не усети нищо, типе, сам ли беше, признай си?)… Надявам се пукнатината, отворена от пренасянето на гигантския инструмент (виждаш ли каква внимателна читателка съм), няма да срине къщата на бедния Алекс (тя е, нали?) до лятото, когато се върна и ме заведеш да видя „рояла“ (идва от френското Roi, крал) и ме поканиш да се пъхнем заедно отдолу. Мисля си, че те обичам малко повече отколкото заслужаваш (какво прави „американската“ ти мечта?) а може би само ми липсва (не си въобразявай много) жизнеността ти. Довиждане, типус, до лятото…

П.С. Василиса е зле. Иди и я утеши!

„Чувствам се много унизена – бе първото, което ми съобщи, когато отидох да я потърся. – Може би не знаеш, но щяхме да се женим.“

„Виж какво, не знам къде е – прекъснах я аз. – И аз го диря тоя лъжец. Повече от месец.“

„Аз обаче знам. И Милагрос беше една година по-възрастна от теб, затова ли не се ожени за нея, само поради тази еснафщина ли?“

По лицето й избиха цветята на злото.

„Внимавай – спрях на средата на пътеката и се взрях в сините й очи. – Внимавай какво ще ми кажеш!“

„Не е, където си мислиш. Вече ходих в грандхотел Балкан, ако това имаш предвид. И проклетата фрау я няма! Не са в никой от известните хотели. Една приятелка от Министерството на туризма го провери. Даваш ли си сметка… на къде… отива…всичко… това?“ – захлипа тя.

Да. Че ми се искаше да го удуша! Та кой бил умрял в Дойран ли?…

Само седмица след като ми се беше клел във вярност в Пауталия, ми се обади по телефона. Бързо, много е важно, Тяншански, състудент на баща ми от Москва, иска да ни види! Носи от твоите къси неща за Куба, и аз нещо ще донеса! И спомена най големия вестник в страната. Партийният.

Странно, много странно: първо вестникът, и после отдела: финансовия, не вярвах да ни викаха, за да ни връчат командировъчните, освен това, нали беше тайна? Но когато отвътре се показа един истински китаец, да, китаец, с очите и всичко, София все пак не е Чайна Таун, нали, нито Хавана, направо онемях! Въпросният азиатец излезе и българин, потомък на емигранти интернационалисти като вуйчо ми Минá, избягал навремето си от югославските ревизионисти, та да го затворят тукашните сталинисти. След като се наслади изцяло на нашето объркване (едничката му радост с това лице по тия географски ширини), не само не ни предложи финансова подкрепа, но ни загуби и времето: петнадесет минути ни говори бащински за моите разкази и обещаващите им качества, три часа и половина за своите и нищо за маймуната с термометъра и още по-малко за военни репортажи.

Беше графоман! Също като нас, но от класа, и докато приказваше за литература, приятелят ми се затваряше все повече и повече, дотам, че когато в последния момент големият меценат ни уговори среща отново в „Дълбок зимник“, така се казваше кръчмата, Млади повтори отчаян: в Дълбок задник… Добре, че човекът беше вече платил сметката, защото се смя толкова, че трябваше да извикат линейка, възбуди му се астмата. Дори му завидях на Млади, че тоя път не бях аз този, който сгази лука: после тоя хубав лапсус бързо се разпространи сред интелектуалците и ресторанта продължи да бъде наричан така чак до затварянето му през деветдесетте години. Единственият, който не се смя, помня, бе той, моят приятел. Зает сега да утешавам Василиса, най-сетне разбрах какво искат да кажат с глупавата поговорка: който се смее последен, се смее най-добре…

„Не казвай нищо на никого“ – помолих, единственото, което ми хрумна.

„Разбира се – отвърна тя. – Защото, ако не е с немкинята, сигурно е с лудата си майка. Трябва да зависи от някого, не смяташ ли?… Вчера отидох да я видя. Познаваш ли я.“

Слабо. Не й се харесах от самото начало, както на всички майки, така че не ходех често у тях. Беше медицинска сестра или нещо такова.

„Този път е тя. Не е съгласна да се оженим. Ох! – изстена Василиса и ме хвана за ръката. – Крас! Красссси! Мили приятелю! Страх ме е! Сигурна съм, че е тя. И може би винаги е била тя. Имам предвид крака и всичко… – започна да трепери Василиса. – Няма кой друг да го скрие от мен!“

„Добре де, ще разбера. Въпреки, че мисля, че е много далече сега…“

„Не е. Вързала го е някъде тука. В мазето, на тавана, не знам, но е наблизо. Когато минавам по тяхната улица чувствам присъствието му. Подушвам миризмата му. Защо, защо тази жена ме мрази толкова? Стара ли съм? На моите двадесет и четири години? Или защото му подготвям изпитите и се унижавам да ходатайствам да му пишат по-добри бележки пред асистентите и професорите, които бяха и мои. Мои, разбираш ли! На мен кой ми помага? На теб кой ти помага? Майка ми е шивачка, една бедна шивачка!…“

„Васенце, вече сме близо до вас, само не плачи, моля те!“ – подадох й сополивата си кърпа, – Знаеш ли, всичко е литература, целият шибан живот, ако щеш! Ще се върне с книга, ще видиш, ще цъфне като Орфей изпод земята дето най-малко го очакваш… Искаш ли да се кача с теб и да поостана малко?…“

„Не плача – очите й наистина бяха сухи, – и не си прави илюзии. Изпитвам такава д болка, че ми се иска да вия! – рече тя и вдигна брадичката си към пълната луна, която се подаваше изцъклена над парка. – Ей тъй! Много жестоко и унизително ми е! Мноу-гоуууууу…!“ – изви неочаквано Василиса.

„Видя ли, че мога“ – каза след като се поуспокои.

„Ох, страхотна вълчица си!“

„Съм! – ноздрите на малкия й нос се разшириха. – Защото го помирисвам! На радиус от сто метра от къщата си е, дори на по-малко! И колкото пъти мина оттам, знам, че от някой ъгъл ми се надсмива. В нейна власт е, токоложка проклета!“

„Какво значи това?“

„Акушерка. Жена, която дава живот и затова смята, че има право и да го отнема!“

„Ама ти не си такова, нали?“

„Аз? Да не съм луда да родя в ноктите й!“

5.

Когато се обърнах за помощ към Алекс, Алекс лежеше в стаята с пияното с кърпа на лице. Току що се връщаше от репетиция и имаше мигрена. В следствие на това, както ми обясни, североизточното полукълбо на главата му се отделяло от северозападното. А между двете се ширела опасна пукнатина, разделяща всички образи пак на две. Нещо много неприятно. Да. Неприятно било и онова, което съм му разказвал. Дали пък оня не се подигравал с всички ни? Не приемам ли и тази възможност? Е, да съм я допуснел. Какво по дяволите ще търси на майната си в Аржентина, добре де, Венецуела! Той не си ти, прозя се Алекс. Колко е часът, четири след обяд? О, сигурно в този момент е най-добре от всички ни! Чакай, чакай, стисна очи комично той, разтърка слепоочията си, виждам го, жив е! Върху легло е, с момиче до него, но разделен на две от мигрената ми, жалко! Между нас казано, спря погледа си на мен той, не съм ли бил заинтригуван от Василиса повече, отколкото изисквало приличието?

Такъв си беше – циник и подигравчия. Не знам, ако не го познавах, ако не знаех, че под пъпчивата си кожа носи пламенно сърце, позволяващо за миг да скочи срещу келнер, който се опитва да те излъже, портиер, който не те пуска, срещу самозабравило се ченге дето те кара да събуеш скъсаните дънки („Бре, ама ти наистина нямаш нищо отдолу бе!“), щях да си тръгна и никога повече да не го потърся. Алекс, които се бе разпасал тогава хладнокръвно на главния площад, дето ни задържаха и понеже беше ползвал долното си бельо вместо кърпа предишната нощ с Наташа (няма да навлизам в детайли за какво), и аз и милиционера можахме да видим от обратната страна на синкавия му задник единствено увисналата му патка за голямо смайване на насядалите по пейките бабки и майчета, чакащи дечицата си… Ах, беше незабравима картинка! Сюрреалистична. За това го обичах: бяха двама души в един и тоя отвътре по-голям от външния, с фрака на дядо му, преправен за концертите, и светските обноски. Бях сигурен, че ще ми помогне да издирим оня мошеник, убеден бях, че ще го открием!

Майка му обаче не го пуснала да влезе. Посрещнала го на входа – били в ремонт. Редели по пода ужасна мозайка от бял мрамор с черни фуги и в антрето вече били окачени едно срещу друго две огромни огледала. Във всеки случай успял да надзърне, нямало го. Била само тя и двама-трима работника, които се мотаели.

„Не знае нищо за него, заета е с държавния си изпит“ – обясни Алекс.

„Какъв изпит?“

„Дръж се да не паднеш: следва задочно!“

„На нейната възраст? И акушерството?“

„Не знам. Много е странна: не задава въпроси, гледа те, без да мига. Като сова – поколеба се той. – Според нея четял в университетската библиотека.“

„И по нощите ли?“

„Не се бъркала в частния му живот. Представяш ли си такава майка?“

„Не си представям. Да вземем да се обадим в милицията?“

„Зарежи, това копеле сигурно сега е в рая.“

„Не го наричай така, моля те. Може би наистина е там. Или в ада.“

„Какво искаш да кажеш?“

И му разказах всичко…

„Виждам– каза, – впечатлен си. Надявам се това да е само новият ти разказ. Крие се, защото го е страх да се ожени, така де, както всеки друг. Какво би направил ти на негово място? Ако обещаеш нещо такова и си дадеш сметка, че е прибързано? Не задълбочавай излишно нещата, моля ти се.“

Какво бих направил аз?! Болката не ми даваше да дишам.

6.

Млади живееше в дългия блок пред Военната болница на две спирки от новия ми квартал. По средата на пътя между нас имаше изоставена жп-линия с истински прелез както едновремешните; с бариера, двойни кръстове в бяло и черно, надпис „Внимание: огледай, ослушай се и ако не иде влак, премини!“ и дървени прегради от двете страни, върху чиито талпи можеше да се седне. Единственото хубаво нещо, което бе останало между новите сгради, заедно с малката акациева горичка по продължение на ръждясалите релси с дървени траверси, от които още миришеше на масло. Tук се изпращахме или срещахме преди да излезем, на тази ничия земя, да разговаряме за литература, да пием топла бира и мечтаем за света.

Когато излязох от къщи нея нощ и минах през „изпращалото“, така го наричахме, сърцето ми се сви от болка. На връщане, късно през нощта, слязох от тролея на Военна болница и се скрих в импровизирания паркинг на улица Круша, така се казваше малката улица, откъм която бяха входовете на блока на Млади. Не бе останало много от нея – с лице към прозорците на Млади, само няколко голи тухлени кооперации, чиято топлина усещах зад гърба си, чакаха да ги бутнат. Пушех, мълчах и си мислех. От време навреме разтърквах с ръце тялото си, за да се стопля. Беше пролет, времето хубаво, но не най-подходящото за нощни бдения, тъй че към четири сутринта, когато вече не издържах, вдигнах обсадата. Тялото ме болеше от неудобното седене, а краката ми отказваха да се движат. Вече си тръгвах, когато нещо ме накара да се обърна и тогава видях зад гърба си лисицата…

Беше млада лисица, или лисик, много красив, слаб и със симпатично бяло петно на върха на опашката си. В началото я сбърках с бездомно куче; знаеш, едно от ония, които не преживяват зимата за разлика от котките, по-издръжливи и от хлебарките, дето са в състояние да преживеят и атомен взрив. Ама лисица в града? В една европейска столица? Да си призная, в началото наистина помислих, че е онова, за което намекваше Лена в писмото си, друг някой малък ейдетизъм, че и по-голям, защото животинчето бягаше към мен, а не аз след него, важна подробност в естефанииния тълковник на сънища. Ама не сънувах – закопчавах се, едва успях от уплаха да прибера онова, което бе останало в ръцете ми, а и лисицата още по изплашена и от мен, не очакваше някой да пикае в тъмното изглежда, та се закова се като хипнотизирана. По-точно казано като спипана на местопрестъплението – никога не бях виждал лисица на живо дотогава.

Объркването й трая по-малко от миг, защото това си спомням: очичките й, втренчени в мен, жълто кафяви като на изчезналия ми приятел, но би трябвало да видиш изражението й – паника, ужас, срам!… Изобиколи ме в полукръг, за да се измъкне, скочи и се изгуби като стрела в прашните храсталаци край линията… Грациозното й тяло още вибрираше от муцунката чак до бялото връхче на опашката с честотата на лъка, чиято тетива я бяха изстреляли, когато от уличката се спусна кучето. Беше женска. Немска овчарка. Без лай, безшумно, като видяна на сън вълчица, тя изчезна след лисицата или лисугера в посока към моста. Бяха прекрасни… Не знам, но по някакъв начин това ме успокои… Където и да си, си казах, стой там, където си. Не ми трябваш.

Pin It
Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор

Посетители

66

support

Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 2 дни
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 3 дни
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020