От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

6. ЗАЩО ЗЕЛЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕТАКА

„Приказки за злояди деца“ не са приказки за злояди деца. Те са приказки за разяждане, които се разказват или четат на злояди деца. Напълно безвредни и за останалите, могат спокойно да бъдат използвани и от родители. Както от любопитство какво мисли по въпроса едно бившо дете, така и докато чакат злоядите да се нахранят. Апетитът идва с четенето! Само авторът на тази книга никога не го е губил. Напротив, когато беше малък, съседите го наемаха да разяжда децата им. Някои от тях днес са влиятелни хора.

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 1

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 2

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 3

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 4

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 5

Из „Приказки за злояди деца“ – Част 6

От незапомнени времена жителите на Земята приготовляват кисело зеле. Според първите книги – глинените плочки – най-напред започнали производството му в Мъртво море, което, както знаете, е най-удобно за целта: първо, е безотточно и, второ – страшно солено! Да солят зеле в Мъртво море идели хора чак от Египет, а жителите на древна Юдея, Самария и Галилея – околните земи – за по-лесно направо обръщали каруците си със зеле в река Йордан, която се влива в него.

Жителите на Хеброн бележели зелките си, цепейки кочана на кръст – както моята баба; любителите на туршии от Назарет дълбаели отзад зелката в конус – като тъща ми; а гражданите от Тир и Сидон, които живеели по-нагоре, нито ги обрязвали, нито ги цепели, ами ги пущали по потоците на Ливанските планини цели. Зелките се въртели няколко дни в Тибериадското езеро, поомеквали на слънцето, но в крайна сметка пак стигали по река Йордан в Мъртво море – в общата туршия на близкоизточните племена и народи.

Завидял дяволът на тяхното разбирателство. „Не виждаш ли – рекъл на господ – какво става? Усмърдяха ти с това зеле земята! За чистотата на резиденцията ти изобщо нехаят!“

По това време земният рай се намирал по-надолу, между реките Тигър и Ефрат в местността Едем; и действително, когато подухвал мистралът, лек дъх на зеле достигал до градината. Дяволът бил нает тук да се занимава със стопанските работи и чистотата на околната среда наистина влизала в обязаностите му, но господ не придирял чак толкова много. Сам той обичал зеленце, отглеждал в градината три вида – обикновено, цветно и холандско – и дори пращал по някоя и друга каруца през пустинята до Мъртво море, да му го засолят и на него.

– Сещам се защо мирише – сбърчил нос дяволът.

– Защо? – обърнал се господ.

– Ами не го претакат. И не мият бъчвата! Покрай тяхното и нашето ще иде…

– Е и какво да направя? – рекъл господ. – Да взема да им го преточа аз ли? Ти за какво си назначен, нали за това си тука!

– Вярно! – казал дяволът, а очите му светнали. – Ти само ми нареди, аз лично ще я умия тая гнила каца! Качи се на небето да пуснеш водата…

– Да не направиш някоя пакост? – поколебал се господ. – Зер не си много стока!

– Мъртво море колко е – докато го отточа, докато го преточа. докато го умия и го напълня отново, и няма и да усетиш! И без това се е засушило…

– И на мен сухо ми се струва – вдигнал поглед господ. – Отивам да пусна водата.

А дяволът туй и чакал. Заприщил яко реките, отвъртял крановете докрая, водата сладко зашуртяла, а господ в това време легнал да си почине, ромолът го унесъл.

Изсипал се невиждан дъжд! Валяло дни и нощи, реките се препълнили, разплискали се езерата, подгизнали дървесата, в скоро време вече нямало сухо място да се стъпи. Гърмяло и трещяло, бесували ветровете, небето вдигнало водата на всички океани и я изсипало на едно място. Зелките в Мъртво море се заблъскали в планините, развоняли се страшно – на влага, на водорасли и гнилоч! Като видял накъде отиват нещата, един ангел, който бдял над съня на всевишния, решил да го събуди. Изключено, рекли другарите му, да не си посмял! Ще види какво става и на нас ще си го изкара. По-добре да поспи, водите ще спаднат и всичко ще се оправи, ами ти бягай предупреди хората! Виж там, намери някой по-праведен, да вземе от всички живи твари по две, да си направи ковчег и да се спасяват! Като паднат водите, ще ги развъдим отново. Прави каквото ти казват!

Грабнал се ангелът и потеглил надолу, паднал като камък на земята и направил каквото трябвало. Намерил един човек, Ной се казвал, и му обяснил всичко. Вдигнал се Ной и събрал по две от всички земни твари – животни, птици, насекоми; едноклетъчни и многоклетъчни, с изключение на рибите, които можели да плуват. Взел семка от всяко нещо и луковица от всяко цвете, натоварил семейството си в един непромокаем ковчег, който стъкмил надве-натри, и в това време водата вече стигнала до колене. Ковчегът кротко заплувал по вълните, понесъл се бавно на север, където се подавала все още старата планина Арарат, а от райската градина, благословената местност Едем, и помен не останал – всичко отишло под водата: райските дървета, райските поляни, райските градини, които дядо господ с толкова труд отгледал!

Уплашил се дяволът от стореното и се скрил под земята, не се показал, докато слънцето пак не огряло и водата не спаднала напълно. А като се събудил господ и видял цялата поразия, хванал се за главата и си заскубал косата. „Боже, боже! – горестно извикал. – Какво направих! Заради една бъчва зеле затрих земята! Къде е оня какаванин!“

Но къде ти, скрил се бил дълбоко – подал си оставката с крайчеца на опашката и се наврял още по-надолу. Ной успял благополучно да слезе на суша с хората си и всички животни, та скоро се разселили отново, но господ за всеки случай наредил да се изкорени зелето от тая част на земята и никой да не използува повече Мъртво море за каца. В случая не били виновни хората, а сам той се лишил от едно благо, но за по-сигурно забранил зелето в Азия, Африка и Европа, околните континенти. Спасили се само зелките в Америка, та след пет или шест хиляди години, подобно картофите и доматите, хората пак ги пренесли през океана. Около Мъртво море избухнали размирици, които продължават и до днес, така че никому не му ее до зеле там, а по нашия край хората си солят вкъщи. Е, не е толкова вкусно както райското, но и това, което се намира, не е лошо. Във всеки случай по-вкусно е от онова в магазина – за свинско го бива, но за сарми… нали ме разбирате? Там май като в Мъртво море го правят – не го претакат редовно, не му слагат речен камък да го затиснат, нито хрян, нито царевица, нито кромид, а и водата му не се пие. Дори, струва ми се, не му правят и дупка в кочана, нито го цепят на кръст, както баба ми, ами го хвърлят като жителите на Тир и Сидон в каците сякаш направо от Ливанските планини в Тибериадското езеро!

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.

Pin It

Прочетете още...

Когато бях река ...

Неда Антонова 15 Дек, 2009 Hits: 11870
Човекът е най-бързото животно от моите…

На тъмно – част 2

Златко Енев 04 Окт, 2021 Hits: 3548
Да ви поразкажа сега малко за Мойше, викам,…