Светът потрепна и зае ново положение.
– Изключиха ме – помисли си Ники, докато караше по безлюдния зимен път покрай реката.
Огледа се – оскъдният снежец беше изчезнал. Зад следващия завой слънцето се процеждаше през облаците.
Пред колата затанцуваха пеперуди.
– Пеперуди в дъжда – стана му необосновано весело.
– Пеперуди и сухи листенца от повета. Какви пеперуди – това са листенца.
Едно от тях се изви и се сплеска на предното стъкло:
– Все пак, пеперуди са.
Светът се беше променил за миг. Всъщност – така му се струваше и той знаеше, че мигът е относително понятие в субективното му време.
Започваше друг сън, без да знае дали предният е свършил – не го беше грижа. Световете му бяха преходи от един в друг сън.
Усещаше как времето тече, усещаше как тялото му остарява. Понякога го спохождаха чужди спомени – или бяха негови от предишни сънища – или от паралелни – от онези светове, които се променяха с потрепване.
Отиде на работа, вечерта по тъмно се върна – пак караше из същия завой, когато усети окото – червена светлина – проблясък-регистриращ преминаването му. Къде ли беше сложено.
– Аватарът се променя – регистрира инфрачервеният сензор на световната машина.
– Пробудено човешко самосъзнание у аватар 10 456 200-Б – регистрира периферният ганглий и препрати информацията към центъра, като по пътя я клонира съответно за всеки следващ възел в йерархичната памет.
Ники се прибра необяснимо раздразнителен – през деня си бе ударил пръстите на ръката, после бе забравил, но през нощта започнаха да го болят, после болката се пренесе към лакътя, нагоре към раменете, а на сутринта го болеше лявата половина на главата, окото, а също и лявата ръка до върха на пръстите. Убоде се на една карфица, докато ровеше из нощното шкафче и боцкането премина по вече утъпканите пътища на болката. Не можеше да е от студа – нали и вчера беше такова.
Спомни си за потрепналата картина и недоловимата промяна. Като в онези картинки, дето преди ги публикуваха в неделните вестници: „намерете 10те разлики“ – никога не беше успял да намери десетата.
Промяната не беше видима. Явно нещо в него се беше променило заедно с усета за болка.
Усещането за самота. Не го бе спохождало отдавна. Не усещаше другите хора.
– Господи!
– Защо не усещам другите? – бе на път да се паникьоса.
В събота започнаха да се карат с жена му. Не би трябвало да е толкова раздразнителна – наскоро й бе преминал рожденият ден и бе излязла от черната дупка.
Цял ден се мразеха. Вечерта се умори, доспа му се, тя се показа от спалнята и го прегърна – вече не се мразеха.
- Отивам да си дочета книгата – каза тя.
Спомни си – беше му се похвалила, че взела от една приятелка някаква книга за телепатичната мрежа.
– Сега вече си мисля, че онова, което ми разказваше, може да е вярно – каза тя.
Не му се караше повече с нея и си премълча, но си помисли: значи вярва на някаква сапунка с меки корици, а не вярва на мен. Това не го дразнеше вече.
Знанието беше у него – усещаше се пак цял. Защо „пак“ – заслуша се в себе си – знаеше отговора.
В някой от предишните светове, онова, което сега възприемаме като Земята, е било населено с хора, които не са били свързани в световната машина като интелект, а телата са им принадлежали – не са били аватари. Според онова, което, в паметта на ИМ е „история“ – в двадесетото столетие хората започнали да строят машината, тъй като генетичното им знание ги предупреждавало за изчерпването на средата. Било необходимо да си осигурят бъдеще като се препрограмират като световно съзнание, което да построи биоформите – аватарите – за следващата цивилизация.
Според онова летоброене кризата започнала в края на 1990те – така било записано в повърхностната памет на аватарите, а краят на света се очаквал някъде до 2020.
Ники обаче бе преминал някаква граница, която му даваше достъп до следващото ниво – изглежда бе преминал твърде рано, защото му бе наложена някаква възбрана – която внезапно бе свалена сега. Може би не представляваше вече заплаха, може би – наближаваше някаква нова криза.
Беше сънувал преди три години – пак това потрепване на света, което бе отпратило активното му Аз някъде, а му бе оставило парчета – като слюдени люспи, от които да сглоби прозорец. После се бе възвръщало бавно – наливало отново съдинката на съзнанието му, докато израстна отново. Какво ли бе станало с другия Ник.
В този Ник имаше знание – светът не съществуваше пак от 1955 година. Тогава бе тръгнала ядрена катастрофа, неспасяема с човешките средства от онова време.
Но сегашните аватари бяха дошли далеч преди това – в разнородните си форми – и бяха успели да тласнат световете в ръкавите на вселената. Виждаха се в нощното небе като млади галактически завихряния, бързодвижещи се мъглявини, свръхсветли свръхнови. Това всъщност бяха „пръстите“ на другата цивилизация.
Ники осъзна всичко това много бавно – трябваше му цяла нощ да подреди знанието. Светът бе отново млад и вярваше в бъдещето. Машината отглеждаше деца, които си чакаха подаръка.
Светът потрепна и пак се намести. Николай метна чувала с подаръците и тръгна в непрогледната нощ да прави Коледа. Заваля сняг, а натрупаните облаци не позволяваха на човечетата да наблюдават звездните завихряния и да се плашат от черните дупки. Светът трябваше да премине границата.
Беше 2500та година, но беше и 2010та – на световната машина не й пукаше – тя осигуряваше миговете, в които аватарите преминаваха в живота.
