1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Седим си с Гинчето на тротоара пред хлебарницата.  Печем си лицата. Много е приятно. Под клепачите ми слънцето рисува оранжево-жълти картинки. Питам Гинчето:


– А под твоите?

– И под моите – отвръща.

По улицата не минава никой. Дори каруца с кон, накичен със сини мъниста и червени пискюли.

С Гинчето не знаем на колко години сме. Още не са ни казали, че живеем в София, столицата на социалистическото ни отечество България, което ще трябва да обичаме. Не знаем също, че имаме по-голям брат и закрилник с дългото име Съветскисъюз. Още не сме били чавдарчета със сини връзки, пионерчета с червени и комсомолци без връзки. Аз ще бъда, но Гинчето не. Тя ще умре. Знаем сутрин – закуска, обед – обяд, вечер – вечеря и нощ – лека нощ, мамо, но нямаме представа за свят и време.

На мен обаче мама ми обясни ляво и дясно. Аз пък се опитвам да ги обясня на Гинчето. И на двете ни е мъчно за лявото. Казвам й как мама ми връзва лявата ръка за стола, когато се храним, и ми повтаря „Всички ядат с дясната ръка. Разбра ли?“ Да, казвам на Гинчето, разбирам, че лявото е завързаното на двора куче, на което му се тича.

Гинчето ми е единствената приятелка. Неразделни сме. На нея всичко казвам. И тя на мене. Играем си на много неща – с куклата, която може да се реши, на „кама“ на стената на нашата къща, която е над хлебарницата, на дама и на ръбче. Много обичаме да се ровим в нещата, които изхвърлят от болницата. Откриваме там разни съкровища – малки лъскави кутийки, спринцовки без игли и други неща, които не знаем какви са, но с които после си играем на докторки. Брат ми все ме подиграва и ме нарича „боклукчийка“. Понякога ме бие. Не му се сърдя. Той е момче.

Брат ми е по-голям. Вече ходи на училище. Той е чавдарче, носи синя връзка и играе футбол с другите момчета от улицата. На мен футболът не ми е интересен, но като нямат вратар, викат ме и аз се съгласявам. Батко обеща и на топчета да ме научи. Аз пък после ще науча Гинчето.

Гинчето няма брат, но има баща. И аз имам, но го няма. Мама казва, че заминал далече „да печели парички“. Мама винаги така казва, „парички“.

С Гинчето обичаме да гледаме как чичкото в хлебарницата прави хляб. Стоим на вратата. Топло е отзад, слънцето се е вперило във вратовете ни, топло е и отпред, голямата пещ чака. Ние сме между двете и гледаме постепенно. Една голяма машина бърка тестото, бавно, бавно и тежко. Тестото е меко и като живо. Дали го боли? Не знаем, но мирише хубаво. После чичкото взима малко от тестото. Ръцете му и тестото са роднини. Той го реже на късове, които оформя на хлябове и с голямата дървена лопата ги слага внимателно в нетърпеливата пещ. После идва време за почивка. Чичкото ни се усмихва и излиза някъде. Като се връща, пак с дървената лопата вади готовите хлябове. Понякога ни дава по един комат и ни се усмихва. С Гинчето най-обичаме още топлата „срединка“.

Днес обаче хлебарницата е затворена. Нищо, и слънцето ни стига.

Говорим си.

Аз разказвам на Гинчето за това как преди време управлявах вятъра. Бях застанала на балкона на кухнята, небето беше тъмно и аз му виках вътрешно „Духай, ветре! Духай!“ и той ме слушаше. После му казвах „Сега спри!“ и той спираше. Е, не винаги, но почти. Усещам как Гинчето ми се възхищава.

После тя ми разказва за оня сън. Как ходела боса в гората. Дъжд валяло. Кално било. Краката й правели кладенчета, в които се събирала дъждовната вода. А след нея една дебела змия, като онази, дето батко я нарисува, с присвити очи пълзяла и пиела водата от кладенчетата. Гинчето се събудила разплакана. Майка й не била до нея. Тъжно ми е за Гинчето.

После мълчим. Пак затваряме очи и оставяме слънцето да рисува под клепачите ни.

После слънцето спря да рисува. Стана тъмно. Отворихме очи и видяхме оня батко да стои пред нас и да се усмихва. Беше голям, много по-голям от моя батко. Сигурно беше комсомолец. Не го познавахме. Не беше от нашата махала. Големият батко се огледа по пустата улица, наведе се, разтвори шепа и каза:

– Имам хубави бонбонки.

Ние с Гинчето много обичаме бонбонки – дъвчащи и виолетки. Надникнахме в шепата му. Такива не бяхме виждали – увити в прекрасни разноцветни хартийки.

– Имам още много, – каза и бръкна в издутия джоб на панталоните. – Искаш ли да ти ги покажа? – попита той Гинчето.

Тя кимна с глава.

– Само че тук не може, – каза той. – Това е тайна. Къде да се скрием?

– Отзад в двора, зад къщата – каза Гинчето.

Стана ми криво, че само с нея говори, но нали ми е единствената приятелка ...

Гинчето поведе баткото зад къщата. А аз останах да чакам.

След това Гинчето ми разказа. Баткото предложил да влязат в тоалетната на двора. Аз тая тоалетна хич не я обичам. Има голяма дупка и мирише лошо. Знам, че и Гинчето не я обича и не разбрах защо се е съгласила. Сигурно защото баткото беше голям и имаше бонбонки. Като влезли вътре, той прекрачил дупката, застанал до стената, обърнал се и казал на Гинчето да сложи райбера от крив пирон на вратата. Така стоели един срещу друг, баткото и Гинчето, а между тях миризливата дупка. „Обещай на никого да не казваш!“ „Добре.“ После баткото си разкопчал панталоните и оттам изскочило нещо, което според Гинчето много приличало на змията от съня й, само че било по-късо и само с едно присвито око или уста, Гинчето не беше сигурна. Баткото й казал „Пипни го! Погали го и той ще ти даде бонбонки!“ Гинчето го пипнала – било топло, като „срединката“ на хляба, но по-твърдо. Баткото почнал да диша бързо и тежко „А ти какво имаш под гащичките? Покажи ми!“ Той се навел и вдигнал рокличката на Гинчето. После я натиснал с пръст по онова малкото местенце, което и тя понякога докосва преди да заспи. В това време Гинчето чула, че майка й я вика и изхвърчала от тоалетната.

Седим си с Гинчето в кухнята, мама нещо готви на печката. Мирише вкусно. С Гинчето се чудим  защо оня батко не й беше дал направо бонбонките.

– Мислиш ли, че пак ще дойде? – питам я.

– Не знам, – казва тя, докато реши куклата.

– Изглеждаха вкусни.

– Да.

– А той защо си разкопча панталоните и си показа змията?

– Кой? Какви панталони? Каква змия?  – пита ме мама.

– С Гинчето нещо си говорим, мамо.

– Стига с това Гинче, Мими. Стига с тия фантазии! Вече си голяма.

Мама нищо не разбира. Защото е сама и си няма приятелка.

Продължаваме да си говорим с Гинчето, но вече без глас:

– Другия път като дойде, първо го питай за бонбонките и като ти ги даде, избягай, – казвам й.

– Добре, – съгласява се тя. – И на теб ще ти дам. Нали сме приятелки.

Аз се усмихвам. Хубаво е да имаш приятелка.

После баткото пак дойде. Те пак отидоха в тоалетната. Гинчето веднага го попитала за бонбонките, но той й казал „Първо трябва да му се помолиш“. „Моля ти се“ казала Гинчето и той й казал „Браво, моето момиче“. Гинчето много обича да я хвалят. И след това баткото много пъти я похвалил „Браво, браво моето момиче. Да, точно така... Браво... Браво ...“ А после не помня, не, не помня.

Събуждам се. Не съм вкъщи. Оглеждам се. Мама е до мен. Наоколо е много бяло. Питам мама за Гинчето, а тя ме гледа особено и ми казва, че вече я няма. Не й вярвам. Викам тихичко Гинчето, но тя за първи път не ми отвръща. Сигурно е още с онзи батко. Не е честно да ме оставя сама. Нали сме неразделни приятелки? Мама ме прегръща и плаче. „Умря,“ казва, „Гинчето умря, Миме“. Малкото местенце тъпо ме боли.

И ми е тъжно. За всичко.
Pin It
Росица Борковски
Росица Борковски (род. 1962) е българска поетеса и авторка на кратка проза. В момента тя живее в Кайро, Египет.
Други статии от този автор

Посетители

38

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Дребно сравнение... преди 1 час
  • Павел Павлов писа Още
    Според... преди 18 часа
  • Златко писа Още
    Мда. Остава само да ни... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Възможно е все пак... преди 1 ден
  • Знаещ българския ези... писа Още
    И... Един по Божия воля... преди 3 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Аз - изостанал? Ти да... преди 3 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Ами Ели като живее в... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 3 дни
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 5 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 2 седмици