1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2020 05 Berlin Angels

 

Добър вечер, уважаеми господине, ще ми позволите ли да ви предложа скромната си компания в тази толкова сива и неприятна берлинска вечер? Човек рядко среща сънародници тук, или ако ги срещне, бърза да свие в най-близката пресечка, най-често от притеснение, че може да бъде припознат като един от тях. Шумът, нали разбирате? Ръкомахането, възбуденото говорене, цялата онази балканска екзотика, която новите носят открито, преди да са се научили да я крият. О, вие също познавате това усещане? Сродна душа, интуицията не ме е подвела. Не ще и дума, безкрайно приятно ми е да се запознаем. Повярвайте ми, това, което върша, е голямо изключение. Не знам защо точно се престраших да ви заговоря, може би носталгията витае особено силно в тая част на града, особено сега, покрай двадесетгодишнината, която някои празнуват, а други проклинат. Плюс това не съм виждал български вестник от цяла вечност, повярвайте ми. Хе, хе, не съм изгубил много, казвате? Може би, може би … Все пак някои неща променят вкуса си, когато човек не се е докосвал до тях толкова дълго време. Ще ми позволите ли да хвърля кратък поглед? В замяна на това обещавам да ви препоръчам някои от местните лакомства, които може би ще намерите доста интересни. Опитвали ли сте например оригиналните берлински желирани свински крачета? С кисело зеле и картофи, разбира се. Безкрайно нездравословни – и буквално приканващи към облизване на пръстите. И в никакъв случай не поръчвайте Берлинско пилзенско с тях. Отвратителна бира, уверявам ви. Направена от касапи за касапи – остра и грубиянска на вкус, приканваща единствено към често ходене до тоалетната. Ако искате да опитате някоя от по-фините тукашни пилзенски, препоръчвам ви северните. Люпцер, Йевер, може би дори Бекс, макар че пиенето на експортна бира тук не говори за особена изтънченост. Великолепен, фино-режещ и горчиво-мъжествен вкус, между другото – нищо подобно на тукашния парфюм, за да не кажа по-точна дума. Ах, кой ли се интересува, впрочем? Самият аз ненавиждам тъмните бири, но пък в замяна на това обожавам житните. Само че при тях важи точно противоположното правило: Go South, ако ми позволите да се изразя така. Най-добрите житни бири идват от Мюнхен, разбира се. Ердингер, Льовенброй, Пауланер … О, благодаря ви! Да, с удоволствие приемам поканата. Аз не страдам от излишна гордост, пък и, както може би сте забелязали, най-добрите ми времена, моят prime, вече са поотминали, за съжаление. Но вие ме задължавате безкрайно, дали ще ви досадя, ако ви предложа да се реванширам с една история? Радвам се, радвам се да чуя това. Не знам дали сте забелязвали, но хората най-лесно разкриват душите и съдбите си пред непознати. Има нещо безкрайно приканващо в тази смесица от анонимност и – ако ми позволите думата – лека интимност, която просто приканва душата и тялото към разкриване. Жените обожават това, повярвайте на един преминал през доста женски преддверия човек. Ако някога сте се питали каква е тайната на бързия успех, то това е смесицата от анонимност и интимност, на която повечето от тях изобщо не могат да устоят. Човек само трябва да знае как да им я предложи. Впрочем, нека не избързваме. Наздраве, за ваше здраве! О, благодаря. Обикновено избягвам да пия за собствено здраве, това ми звучи някак … напусто. Впрочем, както и да е. О-о-о, великолепно. Обожавам ледената яснота на немската бира. Нищо по-представително за немската душа от този толкова чист, рационален и леденостуден вкус. Да живее измръзналата немска душа, приятелю, ако ми разрешите да ви наричам така. Тя е дарила на света толкова великолепни, класически-премръзнали лакомства. Бира и Ницше – не познавам по-великолепна комбинация от тази, макар че не държа да натрапвам вкуса си никому. Наздраве, наздраве.

О-о-о, този вкус. Има нещо много женствено в свинските крачета, не намирате ли? Начинът, по който се предлагат на езика, разтапяйки се почти в същия момент, в който сте ги докоснали до небцето си. Тази удивителна комбинация между сластна материя и сюблимно, сублимиращо се удоволствие. О, жените. Ако само знаеха какъв ценител са изгубили в мое лице, бедните … Но аз отново се увличам и прескачам през няколко стъпала. Да, да, както ви обещах, всичко по реда си.

Предполагам, че като ме гледате така, в сегашната ми форма, едва ли бихте допуснали, че от мен биха могли да се интересуват много жени, нали? О, няма нужда да ме щадите, външният ми вид не лъже ни най-малко. Аз действително съм онова, което в по-патетични моменти хората наричат „една човешка руина“. Нездравият цвят на лицето, липсата на нормално окосмяване, цялата пречупеност на това тяло … Всички тези неща говорят сами за себе си и аз не се опитвам да им се съпротивявам, ни най-малко. Пък и за какво? Но, уверявам ви, това не винаги беше така. Когато дойдох тук, преди повече от двадесет години, аз изглеждах доста по-различно, бих казал дори: напълно различно. О, сладката младост. По онова време притежавах тяло, което не бих се посрамил да покажа където и да е. Разумно тяло, както би казал един приятел от студентските години. Тяло, оформено по принципа на Платон – като нещо, което трябва да бъде съвършено не защото е важно, а просто за да остави духа ви на спокойствие, да му позволи да се съсредоточи върху истински важните неща на този свят. Като жените например. Удивително, колко много помага едно добре оформено тяло, дори и в ситуации, които инак биха изглеждали безнадеждни, да не кажа просто отчайващи … Впрочем, ще се опитам оттук нататък да бъда по-лаконичен. Историята, която ви обещах е колкото кратка, толкова и поучителна, надявам се. Във всеки случай тя ми се струва напълно достойна за разказване, особено в такава приятна и изтънчена компания.

И така, да започнем някъде преди десетина, а може би и по-малко години. Берлин в началото на новото хилядолетие. Обожавам този град, дори и днес, когато гледам на него по-скоро като на гробница, отколкото на място за живеене. Непокорен, буен, изпълнен с живот и бунт град. Нищо подобно на Мюнхен, с неговата показна и мухлясала достолепност, въпреки цялото му богатство и южна грация. Хамбург също е закътана немска провинция, въпреки огромните издателски и търговски бизнеси, повярвайте ми. Никой немски град не може да се сравнява с Берлин, всъщност той няма нищо общо с Германия, поради късмета да бъде разрушен до основи и управляван толкова дълго време под опеката на чужденци. Страхувам се, че добрите немци ще успеят с течение на времето да премелят и смачкат всичко, което прави този град толкова различен, толкова уникален. Но засега тук все още може да се живее, въпреки новия снобизъм на Пренцлауер Берг и Фридрихсхайн. Но Кройцберг все още си остава място, където човек може да изживее неподправена, истинска жизненост …

Отново ли се увлякох? Ах да, Берлин от началото на хилядолетието. Пъстър, непредсказуем, свободен от задръжки и предразсъдъци, циничен, поетичен, безскрупулен и толкова, толкова жив … Имате ли някаква представа за нощния живот на този град, приятелю? Аз също не, вече не … Но по онова време това беше занаятът ми. В кой бранш? Момент, ще стигна и до това. Впрочем, защо не и сега? Моят бранш – единственият, от който съм разбирал нещо през живота си – са жените, приятелю. Бих казал дори не толкова жените, колкото младите момичета. Имаше време, в което считах всяка жена над 24 години за безнадеждно презряла, каквото и да означава това. Усмихвате се? Разбира се, аз също бих го направил на ваше място. Кой би могъл да повярва, че тази човешка руина може и да е била нещо по-различно някога? А тя беше, уверявам ви! О, и как още беше!

Мислили ли сте някога за това как ли може да изглежда перфектното прелъстяване, приятелю? Не, не класическото, не онова от „Опасни връзки“. Опитвали ли сте някога да си представите едно модерно прелъстяване, едно такова, на което не може да се противопостави нито един от обектите му? Внимателно подбрани обекти, разбира се. Признавам, че моят патент не би функционирал при всяка жена, повечето от тях може би дори биха го нарекли отвратителен – но пък ефективността му е толкова по-неоспорима, това не подлежи на ни най-малко съмнение.

Успях ли да пробудя любопитството ви? Хе, хе, това ме изпълва със суетно удоволствие, не отричам. Да, да, ей сега ще ви разкрия тайната. Никаква тайна, впрочем, всичко е толкова логично и разбираемо. Значи, за да направите така, че нито едно момиче, нито една жена, попаднала във вашата сфера на действие, да не може да ви откаже, вие просто трябва да я убедите, че тя върши нещо логично, разбираемо и правилно. Да, точно толкова просто. Жените са удивително рационални същества, уверявам ви. Противно на всички клишета и предразсъдъци, именно. Щом само се убедят, че едно нещо е правилно, hat seine Richtigkeit, както казват любезните немци, те му се поддават с толкова по-голяма готовност, особено ако то доставя удоволствие. Всичко, от което те се нуждаят, е разрешението на собствените им, мили и безкрайно точно функциониращи, мозъчета. Оттам нататък всичко е повече от лесно.

Виждате ли, по онова време аз работех в онова, което американците, както винаги готови за поредния евфемизъм, наричат с името adult industry. Безкрайно съм им благодарен за това любезно подпомагане, винаги съм ненавиждал откритата грубост на думата „порнография“. „Описание на проституцията“, колко безвкусно всъщност. И колко далеч от истината. Индустрията за възрастни, драги приятелю, днес е нещо, което се практикува от удивително голям брой хора, повечето от които вероятно биха ви издрали очите, ако споменете думата „проституция“. Запитвали ли сте се някога, заглеждайки се по някое прелестно и младо създание, облечено във феерични тоалети на Версаче или Прада, откъде едно толкова крехко, толкова ефирно същество черпи средствата за такъв живот? И дали ви се е случвало да се укорявате в цинизъм, ако неволно през ума ви е минала мисълта, че може би … Е добре, оттук нататък можете спокойно да облекчите съвестта си, защото повечето от тези същества черпят средствата за съществуването си именно от източника, за който си мислите на първо място, приятелю. Индустрията за възрастни и банковото дело днес са двата най-мощно развиващи се клона на всяка модерна икономика, без изключение. С една малка разлика, разбира се – индустрията за възрастни не може да фалира.

Но нека се върнем към моята история. Знаете ли, аз винаги съм се отнасял много трезво към собствените си способности и обикновено се стремя към обективност и рационалност в себепреценките, но когато мисля за това мое хрумване, за това изобретение, просто не мога да избегна думата „гениално“. Такава простота, такава грация и ефективност … Идеята, която аз усъвършенствах непрекъснато, се оказа толкова ефективна, че по едно време сериозно се замислях дали не би имало някакъв начин да се патентова. „Тайната на Дон Жуан“, само че не по Кастанеда, разбира се.

Добре, добре, няма да измъчвам любопитството ви повече. Значи, онова, което правех тогава, бяха интервюта за актриси. Специални актриси, разбира се – едва ли е нужно да обяснявам за какво става дума. Кратка обява в няколко по-популярни Интернет-сайта (MySpace функционираше най-добре, затова съм запомнил само него): „Агенция за таланти провежда интервюта с млади дами (19-24 г.), желаещи да работят в индустрията за възрастни.“ Кратко и ясно. Нищо повече – освен телефонния ми номер, разбира се. И един малък офис, с възможно най-спартанска мебелировка: удобен кожен диван (непременно кожен, това е изключително важно), голяма и стабилна работна маса, почти изцяло свободна от каквито и да било предмети, освен екрана на компютъра, възможно по-малък, за да не пречи. Почти нищо повече, само из ъглите няколко неразпечатани кашони с пощенски печати, колкото да се създава усещане за някаква работа. Ах, да – и трите видеокамери, разбира се – поставени на възможно най-видими места, две на стоянки и една мобилна – които всъщност бяха решаващата част от декора.

Най-гениалните идеи на този свят винаги са най-простите, приятелю. Така беше и с моята. Всеки път, когато се обадеше клиентка, аз й насрочвах час в офиса (само по една на ден, по разбираеми причини). Оттук нататък всичко вървеше като по часовник …

Впрочем, за да придобиете някаква реална представа за това как функционираше всичко, може би най-лесно ще бъде да ви опиша една конкретна видео-сесия. Спомням си – това вече трябва да е било по времето, в което бях отработил всички детайли на психическата подготовка и системата работеше напълно, абсолютно безотказно – та, някъде по това време дойде това момиче … момент, как й беше името. Ах, да, Хана. Нежна 19-годишна пъпка, първи курс в университета, красива, интелигентна, подлудяващо-нервна, самото изкушение. Не ме питайте защо такива момичета решават да търсят такава работа, собственият ми отговор е, че всички жени са едни и същи, ако успеете да ги вкарате зад някаква затворена врата. Но това едва ли е чак толкова важно. Важното е, че Хана се появи в моя офис, твърдо решена да докаже, че никой не може да си прави шегички с нея, че тя може да си пробие път в бизнеса без да играе по ничия свирка, такива неща. Прелестна, дългокрака, червенокоса, с малко потниче в цвят бордо върху малък, но великолепно оформен бюст, къса плисирана пола, вееща се около най-прекрасно изваяните бедра, които човек може да си представи, с очевидно интелигентно лице и очи, горящи от желание за сблъсък и победа. Милата, бедна Хана …

Започнах със стандартните въпроси – всичко беше перфектно отработено, както вече ви обясних. И така:

„Какво ви кара да желаете да работите като модел в тази индустрия?“ (подборът на думите, както и поведението – авторитетно и професионално, без ни най-малък намек за фамилиарност или цинизъм – са изключително важни, ако не искате да прогоните повечето от интересните момичета, които идват).

„О, аз имам много свободно време и търся нещо, с което да го запълня. Нещо, от което да печеля пари, искам да кажа.“

„А, много добре. Тъкмо се канех да ви попитам дали мотивацията ви са парите или славата.“

„Ами, знаете ли, аз идвам от доста консервативно семейство и бих предпочела да не ставам чак толкова известна. Макар че идеята е изкушаваща, признавам.“

Обичах тия разговори до полуда, до възторг и изстъпление, драги приятелю. Милата, нежна мушица, която си мисли, че лети някъде на свобода, докато аз съм перфектно наясно с факта, че още с пристъпването в този офис тя вече е моя … Абсолютно, неоспоримо, напълно моя. Без ни най-малко насилие, разбира се – всичко само чрез силата на убеждението и здравия разум. Нейният здрав разум, не и моят, естествено – самият аз не можех да не се подхилвам вътрешно при мисълта за това каква едностранно изгодна сделка сключваме …

Но нека продължим:

„Отлично, Хана. Виждате ли, моята специалност е именно това – да осигурявам работа на момичета като вас. Онова, което аз правя тук, е да подготвям материали, които след това разпращам до продуценти от цял свят, които от своя страна се грижат за това да ви осигурят работа, която носи между хиляда и пет хиляди долара на ден.“

Пауза, за да й дам възможност да си представи сумите, после кратък въпрос:

„Как намирате всичко това?“

При което почти винаги следваше отговор от типа на „Звучи не лошо“ или „Мисля, че е добре“, с възможно най-каменно лице, за да не си личи колко всъщност младата дама е шокирана от невероятния изглед да спечели толкова много пари за един-единствен ден. Бях си подбрал тия суми – достатъчно впечатляващи, но не и абсурдни – и ефектът от тях винаги беше, че милите млади създания започваха да дишат малко по-учестено, може би дори вече започваха да се подмокрят, ако ми простите тази толкова натуралистична забележка.

Хана беше особено прелестна, защото непрекъснато жестикулираше по един особен, много експресивен начин. Ръцете й бяха хубави, тя очевидно го знаеше и с удоволствие правеше с тях най-различни фигури, предлагайки ги на наблюдателя. О, това момиче определено започваше да ме подлудява …

„Вижте, Хана, нещата тук функционират по следния начин: както виждате, аз заснемам цялото интервю на видео. Нямате проблем с камерите, нали?“

„Ама не, разбира се.“

„Та значи, както вече казах, аз изпращам видео материал на различни продуценти. Естествено, в този бизнес те първо трябва да видят как изглеждате гола. Бихте ли станали, ако обичате?“

Лек проблясък на несигурност в очите, микроскопично колебание. О, как обичам автентичността на това колебание, истинността на цялата тази сцена! Виждате ли, приятелю, ако има някакъв смисъл, в който индустрията за възрастни може би все пак заслужава грозното име „порнография“, той е именно в това, че тя е толкова фалшива, толкова неистинска. Хората говорят за страст, но не изпитват страст. Казват си един на друг, че искат нещо, но всъщност не го искат, то им е напълно безразлично. Извършват определени действия, съпроводени с определени звуци, но действията и звуците са също неистински, в тях няма и грам правдоподобност. И ако цялото все пак функционира толкова безотказно, то това се дължи единствено на факта, че то вкарва в действие нашия вътрешен хардуер, заставя ни да започнем да изпитваме точно определени емоции или по-скоро дразнения, независимо от собствената ни воля. В това няма никакво съмнение, защото модерните изследвания показват, че дори хората, които твърдят, че гледането на подобни неща не предизвиква у тях никакви реакции – най-често жени – всъщност вече са започнали да реагират по начина, по който ги е програмирала природата, най-малкото чрез онази определена секреция … така че нещата са железни, почти независими от собствената воля. Но въпреки това цялата тази индустрия е пълна измама, в нея няма нищо истинско и това е също толкова вярно, колкото и онова, че въздействието й е напълно непредотвратимо.

Е добре. Опитайте се сега да си представите порнография – о, Боже, вече и сам не се усещам какви думи употребявам – в която всичко е истинско, абсолютно неподправено, автентично, документално. Защото именно това бяха филмчетата, които правех аз, приятелю. Абсолютно неподправени, абсолютно автентични. Главните им героини винаги бяха повече от убедителни, а що се отнася до мен …

Впрочем, всичко по реда си. Хана значи се изправи, гледайки ме въпросително, с прелестно, невъзможно за скриване напрежение.

„Бихте ли съблекли потничето си, ако обичате?”

Тя се поколеба, после реши да се разбунтува.

„Тоест, как да го съблека? Имате пред вид, ей така просто, със замах?“

Аз я гледах спокойно, без думи, оставяйки я да реши сама. Мълчанието е по-ефективно от всякакви думи в такива моменти.

„Трябва ли да правя някакви специални движения?“, попита тя малко по-неуверено. Вече започваше да поддава.

„Не, просто го съблечете.“

„Просто така?“

„Да, просто така“

„Ами … добре“

Тя го съблече, разкривайки прелестни малки гърди, със следи от бански костюм върху тях. После кръстоса ръце на гърдите си. Прелестно, всичко толкова прелестно.

„Продължавайте, ако обичате.“

Тя наистина продължи, този път без повече спорове. Постепенно достигахме до решаващата фаза. Направих й няколко комплимента, после взех в ръка мобилната камера и бавно се приближих към нея.

„Как мислите, Хана, какво следва оттук нататък?“

Тя ме гледаше с широко разтворени, но не уплашени очи. Любопитството наистина я измъчваше, очевидно.

„Ясно е, че хората, които ще ви оценяват, ще имат нужда от … някакъв конкретен … материал. Разбирате ли какво имам пред вид?“

„Не съм съвсем сигурна“

„Добре, нека тогава говорим открито. Какво ще кажете да започнем с едно малко, прелестно фелацио?“

Тя изви вратле, изгледа ме насмешливо. Хайде, стига с глупостите. Моля!

„Извинете, не ви разбрах.“

„Това е индустрия за възрастни. Това е порнография. Аз наемам момичета. Наемам момичета въз основа на това, което те демонстрират по време на това интервю. Въз основа на това колко добре се представят.“

„Това … това е сериозно, така ли?“

„Да, абсолютно.“

Тя постави юмруче под брадичката си, замисли се.

„Искате да кажете, това е нещо като модно ревю, така ли? В момента аз вървя по рампата …“

„Точно така.“

Тя започна да се смее, доста нервно. Аз почти изгубих контрол, толкова ужасно ме възбуждаше това самоуверено и все пак толкова невинно същество. Все още.

„Вижте, Хана, ако отидете да си купите кола, ще настоявате за пробно каране, нали?“

„Аха, значи това е нещо като пробно каране?“

„Именно.“

„Значи трябва да докажа, че съм стандартен модел.“

„Ами …“

В очите й просветна разбиране. Уф, най-после.

„Значи …“

„Добре, просто ела тук при мен.“

Тя се подчини.

„Протегни дясната си ръка“

Отново правилна реакция.

„… и започни да разкопчаваш.“

„Добре, добре.“

Камерата, разбира се, следваше всяко нейно движение. Без камерата всичко това би било напълно немислимо. Оставих я да поработи около пет минути, да се поизпоти ... навсякъде. Не беше от най-опитните, но именно в това беше цялото очарование на тази сесия, естествено. После преминах към следващата фаза. Тя отново се опита да задава въпроси, да отклони или отложи нещата, но вече си личеше, че приема всичко. Мозъчето й вече беше възприело случващото се като правилно. Това са правилата на тази индустрия, така се навлиза тук. По някое време дори се разпали, както повечето от тях, започна да се вживява в ролята си, да позира по малко за камерата, да се държи като актрисите, които е гледала, да стене. О, това стенание! Прелест, истинска прелест.

Когато приключихме, времето беше вече доста напреднало. Подадох й стандартната фраза „Не ми звъни, аз ще те потърся, когато имам резултати“ и я изпратих вкъщи.

Разбира се, не й казах, че нито аз съм агент на когото и да е, нито пък предлагам някаква реална работа. Тия подробности, естествено, си оставаха единствено за мен. Удоволствието на паячето, опитващо различни сочни мушички, нали разбирате?

* * *
Нещата функционираха перфектно. Ден след ден, мушичка след мушичка. Спомням си например една невероятна красавица, Щефани, идеща от изключително известно семейство, току-що навършила осемнадесет години. Честно казано, и досега си мисля, че при мен я е довела просто самотата, тя изглеждаше като всичко друго, но не и като някое от момичетата, които се нуждаят от пари. А и ентусиазма, с който приемаше всичко … Дори и до днес ми настръхва кожата, когато си спомня за това дете.

Всяка от тях беше толкова неповторима, толкова уникална. Бих могъл да ви разказвам до утре, с най-големи подробности. Момичетата, които още от самото начало казваха, че не искат по гръцки. Момичетата, които се съгласяваха на всичко. Момичетата, които накрая изглеждаха така, сякаш искат още повече. Или другите, които едва успяваха да дочакат момента, в който да захлопнат вратата зад гърба си. Някои плачеха, тихичко, но покорно, изпълнявайки всичко, което им кажа. Други се наслаждаваха комай повече и от мен, понякога ми се налагаше да търся извинения, за да се отърва от една или друга. Някои имаха малко рогова тъкан в преддверието, други бяха меки и податливи като прелестни, сладки сюнгерчета. Десетки и десетки, може би дори стотици малки, сладки мушчки. Ах, колко хубаво беше всичко.

И така аз продължавах да работя, печелейки великолепни пари (всички видеоклипове отиваха веднага в Интернет, където всеки можеше да сподели удоволствието заедно с мен – срещу определено заплащане, разбира се). Сайтът ми започна да става страхотно популярен, хората очевидно усещаха, че тук става дума за нещо по-различно, нещо много по-специално от обикновена порнография … Животът беше прекрасен, даже повече от прекрасен. Животът просто беше съвършен.

Докато един ден … Впрочем, не бихте ли поръчали още малко от тази толкова великолепна течност, приятелю? Страхувам се, че инак няма да мога да довърша историята си. Благодаря ви, много сте щедър.

И досега се питам как можах да попадна в толкова елементарен, толкова прост капан. Самозабравата идва преди падението, казват немците … Колко верни думи. Предполагам, че човек с повече … достойнство … сигурно отдавна... би привършил всичко... на мое място. Но аз не мога, просто не мога. Ще ми липсва бирата, предполагам. Бирата и Ницше, както вече споменах.

О, какво удоволствие! Отдавна не бях се наслаждавал на толкова хубава вечер, благодаря ви още веднъж. Хората тук просто отказват да вземат не сериозно човешката мъка, пък и моята история звучи далеч не толкова добре, когато я разказвам на немски език. О, да, да, продължавам веднага …

Та значи, в този ден ми се обади едно от момичетата. Джина, медицинска сестра на 22 години. Височка и хубавка, макар и сламено руса. Спомням си, че беше много ентусиазирана по време на сесията, май наистина вземаше много на сериозно всички мои глупости за порно-кариера и се стараеше истински, по едно време чак ми стана жал за нея. Беше изминала повече от година от тогава – това със сигурност би трябвало да ми изглежда подозрително, откъде-накъде ще ме търси отново, една година по-късно, след като отдавна вече е разбрала, че се е старала за оня дето духа? Но тогава не мислех за такива неща, бях на върха на успеха си, сайтът носеше луди пари, потокът от глупачета не намаляваше, нито пък моят апетит да ги опитвам една след друга, да ги изсмуквам бавно и с удоволствие.

Какво точно се случи ли? Малката се появи на сесията, после извади от чантичката си … пистолет. Не бях сигурен дали е истински или бутафорен, но, разбира се, не можех да си позволя никакъв риск. Опитах се да я обработя, да накарам мозъчето й да заработи, но кой знае защо не успявах. Обикновено съм страшно добър в тия неща, едва по-късно разбрах, че тя е удържала на моята логика само защото … М-да, накратко, тя не беше дошла сама. Малко след това в офиса дойдоха … колко всъщност? Може би още десет или петнадесет от тях, тягостно-мълчаливи, всичките с убийствено сериозни очи под тъмните очила…

Завързаха ме на масата, на собствената ми работна маса. Очевидно бяха планирали всичко, дълго и старателно. Носеха всичко със себе си – ножиците, с които разрязаха дрехите ми, за да не им се налага да ме събличат, тънките копринени въжета, с които ме овързаха, специалната топка за запушване на устата, инструментите …

Когато разбрах какво се канят да правят, вече беше прекалено късно. Бях се надявал, че ще ме бият или измъчват, но се надявах, че с това ще ми се размине. И едва когато Джина започна да изважда от чантичката си инструментите, когато освободи чисто новия скалпел от херметичната опаковка и започна да приготвя местната упойка … Да, тогава вече беше много, беше непоправимо късно.

Опитвах се да се съпротивявам, разбира се. Опитвах се да се мятам, да й преча по всякакъв начин, да защищавам онова, което тя искаше да ми отнеме … което всички тия … мръсни курви … искаха да ми отнемат. Извинете, на това място винаги се увличам и не мога да владея езика си …

Операцията беше кратка и почти съвсем безболезнена. Джина работеше доста прецизно, всъщност удивително прецизно за медицинска сестра – никога не успях да разбера откъде е научила всички тия похвати. Странно усещане, да слушаш как те режат, но да не чувстваш нищо, или почти нищо. Спомням си, че по едно време дори се успокоих и престанах да се съпротивявам. Също като всяка една от тях, по време на моите видео-сесии. По някакъв странен начин те май бяха успели да ме убедят, че това, което вършат, е правилно. Странно нещо е човешката психика, наистина.

Когато си отидоха, ми оставиха двете кървави топчици, може би за спомен. Бяха разхлабили въжетата, така че да мога да се освободя след известно време. Предпазливи кучки, умни. Още тогава ми се искаше да им кажа, че няма нужда, че нямам никакво желание да се бия или буйствам повече. Непонятно как силата изведнъж напуска тялото, заедно с двете малки топчици. Силата и желанието за борба, всъщност всичко.

О, да вечерта наистина напредва. Аз винаги забравям за времето, когато разказвам своята малка история. Сигурно защото се пренасям в едно друго, далеч по-красиво и щастливо време.

Никога не съм се опитвал да ги търся, да отмъщавам. Не се опитах и да търся помощта на закона, макар и да съм уверен, че сигурно бих я получил. Но за какво, всъщност? Отмъщението – така си мисля оттогава – няма да ми върне нищо. А от всичко най-малко изгубеното щастие. Или пък трепета при усещането за това, че създавам нещо уникално. Ах, да – не знам дали ще ми повярвате, но някои от моите тогавашни клипове все още се въртят из мрежата. Това все пак говори за нещо, за някакво качество, не мислите ли? Почти десет години по-късно. Това никак не е за подценяване в един толкова скоротечен бизнес като моя … бивш.

Благодаря ви, благодаря ви още веднъж. Бог да ви благослови, приятелю. Дали няма да ви се намери някое евро в излишък? Животът не е особено милостив към мен тия дни, извинете натрапчивостта ми. О, благодаря, толкова сте щедър.

Бог да ви благослови, приятелю. Бог да ви благослови.
Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

52

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 3 дни
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 5 дни
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 1 седмица
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 1 седмица
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 2 седмици
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 2 седмици
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 2 седмици
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 2 седмици
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 3 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 4 седмици