1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Съдържание

Въведение: Реката в кутията

Глава първа: Поляната с трите изхода

(Целият текст на книгата – или нейният аудио-вараиант, в зависимост от собствените предпочитания – можете да намерите на адрес www.ghostforest.com, където е официалният сайт на трилогията)

Бум! Ането здравата тупна на земята. Добре, че падна на меко, инак сигурно зле щеше да си изпати. Все още замаяна от шеметното летене тя полежа малко, после приседна, разтърка очи и плахо се огледа наоколо.

Намираше се в гъста гора. Малката поляна, на която бе попаднала, бе заобиколена от дебели изкорубени дървета, между които растяха бодливи храсти. Растителността беше толкова гъста, че ако поляната не беше огряна от веселите слънчеви лъчи, това сигурно би било едно доста мрачно и неприветливо място. Дебел килим от окапала шума по­криваше земята. Клоните на дърветата, възлести и изкривени като костеливи старчески ръце, изглеждаха доста страшно. Най-страшни от всичко бяха обаче горските шумове: провлечени птичи песни, при­глушени крясъци, а един или два пъти даже и нещо като заплашително ръмжене, което я накара да подскочи от уплаха. За момент тя размисли дали да плаче или вика за помощ, после реши, че засега е по-сигурно да си мълчи и започна да се оглежда за изход.

Необходими й бяха само няколко погледа, за да установи, че да се излезе оттук може в три различни посоки – на фона на плътната стена от дървета и храсти ясно се различаваха три отвора. Тунелите отляво и отдясно бяха свързани от добре отъпкана пътека. Този по средата изглеждаше по-малко използван, тъй че тя реши засега да се държи настрана от него. Тъкмо вече се канеше да поеме по десния път, когато над главата й изведнъж се зачу някакъв странен звук – „пи-у-у-у“ –, после нещо тупна право пред краката й. От уплаха Ането изпищя колкото й сили държат и се просна на земята, покривайки глава с ръце. Нещото обаче не се помръдваше, тъй че тя полека-лека събра кураж и се осмели да го погледне.

Отначало помисли, че пред нея лежи някакво мъртво животинче, после, почти не вярвайки на очите си, установи, че това е … собствената й раничка. Тук веднага трябва да кажем, че първото й впечатление съвсем не беше толкова погрешно, тъй като раничката беше направена от мъхест плат и приличаше напълно на малко пухкаво мече. Мама беше й я купила преди около година и, макар и малко проскубана, тя все още беше нейната любима раничка. Ането под­скочи от радост, сграбчи раничката и понечи да я преметне през рамо. Изведнъж обаче се случи нещо много неочаквано.

– Ау! – изръмжа раничката със смешно тънък, но без съмнение много сърдит глас. – Престани да ме скубеш!

– Какво беше това? – прошепна Ането разтреперана, ако и ясно да беше разбрала откъде идва гласът. – Кой говори тук?

– Аз, кой друг? – отговори раничката. – Ти ме оскуба!

– Ама … И ти ли говориш вече?

– Разбира се, че говоря! Да не съм бебе! Аз и преди говорех, но ти никога не искаше да ме чуеш! Цялата съм оскубана от тебе!

– Чакай, чакай малко! Ти си моята стара раничка, нали така?

– Ъ-хъ. Твоята оскубана стара раничка.

– И сега изведнъж започваш да говориш? В къщи и дума не казваше. – Ането все още отказваше да приеме случилото се на сериозно.

– Брей, не казвах! Колко съм плакала ако знаеш – но кой да ме чуе! Виках, крещях – ти си знаеш своето. Скубеш, драскаш ме с писалки, захвърляш ме навсякъде, риташ ме като топка … На мекица съм заприличала от тебе!

Макар и доста объркана, Ането започна да усеща, че я напушва гняв. Какво си позволява това дребосъче? Да не мисли, че може да се държи така с нея, само защото изведнъж е проговорило? Каквото и да се криеше зад чудодейната промяна, Червенокоска твърдо реши да постави раничката на мястото й, преди тя да е помислила, че може да я командва.

– Ей, я престани да ми се караш! – каза тя, заплашително поставяйки юмручета на хълбоци. – Ако искаш с нещо да помогнеш, може и да говориш. Инак, затваряй си устата, че да не стане и по-лошо!

– Знаех си, така си и знаех – умърлушено промърмори раничката. – Ти си непоправима грубиянка. Ех, защо ли те последвах!

Ането тъкмо се канеше да я подритне хубавичко, та да й даде да се разбере, когато един нов шум я накара да се присвие и огледа уплашено. Високо над главата й, прикрит от короните на дърветата, някой пееше със скърцащ глас:

Миченцето бя-а-ло
Всичко разпиля-а-ло
А сега самичко
Тюхка се в горичка.

Невидимият певец се закиска доволно, после очевидно реши, че е дошло време да се пред­стави, защото клоните на дърветата се разместиха и между тях се показаха две фигури – толкова странни, че в първия момент Червенокоска направо застина от учудване.

По-големият от двамата очевидно бе раздрънкан стенен часовник. Проточеното му тяло, на­правено от кутията на часовниковото махало, завършваше с две много къси и тънки крачета: тежестите на часовника. За глава му служеше кръглият циферблат, който свободно се полюшваше на тънка пружина, изчезваща във вътрешността на кутията. Между две ококорени кръгли очи – дупките за навиване, – стърчеше огромен ключ-нос, който непрекъснато се въртеше в такт с полюшването на махалото. Стрелките бяха смешно изкривени във формата на юнашки мустаци. Под тях се намираше дупката на кукувичката, която служеше като уста – изпълнена с пружини и зъбчати колела по подобие на разкривени, разбити зъби. На раменете му се намираха тенекиени крила, очевидно не само за украса, тъй като смешният часовник се носеше из въздуха без ни най-малко видимо усилие. Той се приземи на поляната пред Ането и започна любопитно да я разглежда.

Неговият спътник – също крилат, но значително по-малък, – предпочете да остане във въздуха. Отначало Ането помисли, че това е някакъв прилеп или може би огромна пеперуда. Скоро обаче видя, че крилата на странното същество бяха направени от две огромни мъхести уши, между които се пъчеше дебеличко коремче. От коремчето, почти без преход, излизаше кръгла глава с хоботче, украсена от две облещени очи и шапка с няколко пискюли и звънчета. Двете крила-уши бяха много гъвкави и странното същество очевидно ги използваше като сигнални знаменца, с чиято помощ разговаряше с големия си спътник. Точно в момента то направи бърза серия от жестове, последователно сочейки към Ането и лежащата на земята раничка. Часовникът кимна в съгласие.

– Прав си, мой верни приятелю Бу – каза той с неестествено-теа­трален тон. – Както изглежда, ние имаме гости. О, каква чест, каква чест! Разрешете да се представя, млада госпожице: на вашите услуги Чарко – свободен дух, мечтател и поет.

Бу се закиска, като дискретно прикриваше уста с мъхестите крила-уши.

– Къде съм? Как попаднах тук? – попита Ането боязливо.

– Нищо по-лесно за обяснение, млада госпожице. Но, първо, бихте ли ми казали името си, ако обичате. Noblesse oblige.

Господин Чарко очевидно отдаваше голямо значение на изтънчените маниери, но, поради липса на доста зъби, фъфлеше ужасно. Ето защо Ането чу нещо като „плесен ближе“, та малко се почуди, преди да му отговори.

– Ане се казвам, но всички ме наричат просто Червенокоска.

– Чаровно, прекрасно име. Радвам се да се запознаем, Ане. Много, много се радвам … А сега, на въпроса, – прибави той като видя, че Ането потропва нетърпеливо. – Ние се намираме в най-прекрасната, най-потайната и … най-страшната от всички омагьосани гори на света: Гората на Призраците.

За да подсили ефекта на последните си думи, Чарко затрака със зъби и започна да маха с махалото като побъркан, та Ането малко се поизплаши. Това, разбира се, не й хареса и тя от­го­вори доста троснато.

– Хей, я не ме будалкай! Аз знам, че това е само игра. Ако искаш да знаеш, дори не я намирам интересна. Ами да, това тука прилича на някакъв откачен Дисниленд. Предай това на твоя шеф Нерод Лапцев ако го срещнеш скоро. И му кажи, че го очакват сериозни неприятности когато се измъкна оттук!

– Ау-у, какъв беден вкус! – Чарко зацъка разочаровано. – И тоя език! Вижда се веднага, че вече ходиш на училище. Бу, да й разкажа ли малко за нашата чудна гора?

Бу се поколеба кратко, после източи едното от крилата-уши във формата на огромен показалец, който се размаха отрицателно.

– Добре тогава, нека се оправя сама – каза Чарко. – И без това си имаме достатъчно работа.

Той се обърна с гръб към Ането и, без да се сбогува, направи няколко крачки в другата посока.

Червенокоска здравата се ядоса. Ама че грубияни!

– Ей, почакайте – викна тя с неприятен, заповеден тон. – Ало, вие двамата! На вас говоря, не се правете на много важни! Искам веднага да ми кажете как се излиза оттук и къде е пътя за в къщи!

– О, колко сме смели! Колко сме самоуверени! – отвърна Чарко без да се обръща. – Да видим какво ще остане от това когато се появят … страшните призраци! – Той изведнъж се обърна и, разкривил лице в ужасна гримаса, зарева с всичка сила: – Бу-у-а-а! У-у-а-ха-а-а!

Ането отстъпи уплашено, но въпреки това се опита да си придаде самоуверен вид и не­брежно отговори:

– Ха, призраци! Глупости на търкалета, призраци няма!

Чарко чак подскочи от обида.

– Чуваш ли я, Бу? Нямало призраци, а? – Той отстъпи крачка назад, пресегна се с тенекиените крила и, за ужас на Ането, откачи главата си от пружината. После я обърна с циферблата към себе си, изпъчи се колкото можеше и започна да декламира: – Бедни ми Йорик! Аз го познавах, Хорацио. … Къде са твоите насмешки сега? Твоите премятания? Твоите песни? Къде са изблиците на остроумие, които разсмиваха всички на трапезата? Нито един ли не е останал, даже колкото да се надсмееш над собствената си озъбена усмивка? Добре си увесил челюст, приятелю!

– Ами да – прибави той делово, докато поставяше главата си обратно. – Тоя момък Хамлет също не искаше да повярва, че имало призраци. И гледай го как се оплеска накрая … Бу, давай да изчезваме, че ония юнаци току-виж наистина се появили – обърна се той към приятеля си, припряно готвейки се за излитане. – Последния път два зъба ми изпадаха от тракане.

Бу, който бе треперил от страх през време на цялото представление, закима така усърдно, че за малко да му падне шапката.

Ането се отчая и забрави всяка гордост.

– Почакайте, почакайте, моля ви – извика тя с плачлив гласец. – Извинявайте, не исках да ви обидя! Тук всичко е така объркано, вече направо не знам какво говоря.

Чарко направи един кръг във въздуха и отново се приземи.

– Какво ще кажеш, Бу? Може би наистина си струва да й помогнем, а?

Колебанието му обаче не продължи дълго. Точно в този момент над гората се проточи ужасяващ, сърцераздирателен рев – или по-скоро една трудна за описание смесица от ръмжене, писък и плач, която накара всички да изтръпнат. Чарко и Бу изчезнаха начаса, все едно метла ги помете. Ането, вцепенена от страх, се хвърли на земята и се сви на кълбо. Ревът се понесе над гората като поличба, като тягостно послание от някакъв друг, изпълнен с болка и отчаяние свят, после отшумя също тъй внезапно, както беше се появил. Червенокоска дълго още лежа със затворени очи, без да смее да се огледа или помръдне. Само от време на време, някак без да иска, тихичко прошепваше:

– Почакайте! Почакайте, моля ви! Толкова ме е страх! Толкова ме е страх!

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

55

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 11 часа
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 2 дни
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 4 дни
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 6 дни
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 1 седмица
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 1 седмица
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 1 седмица
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 1 седмица
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици