1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Ало …

Даже и в тази най-неутрална от всички възможни фрази гласът й се изхитряваше да звучи някак провлечено и приканващо – или откровено разголено, в зависимост от интерпретиращата фантазия. За момент той се поколеба дали да не й каже какво е правил само допреди пет минути с мисълта за нейния глас в главата, но после се отказа. Някои неща все пак си остават най-свежи, когато не бъдат споделени. Частната сфера, закъде сме всички без частната сфера?

– Здравей …

Тя замълча – отново някак много разголено – после попита бавно и предпазливо, сякаш договаряше сделка или нещо такова:

– Откъде се обаждаш?

– Наблизо съм – отговори той, също много предпазливо. – Пристигнах вчера. Дойдох да видя майка си, заминавам утре или вдруги ден.

– Бързаш, както винаги.

Той се попита дали би трябвало да се ядоса на тази забележка, после реши, че е по-добре да я пропусне покрай ушите си.

– Питах се дали има някаква възможност да се видим …

– Възможности има всякакви … Но някои хора все ги пропускат.

– Нямам време за това сега. Как е семейството?

– Благодаря, добре. Мариан гледа мач в другата стая, аз си бленувам тук …

– Проза, така ли?

– Ами тя поезията при нас свърши преди петнайсет години. А ти защо питаш, да не би внезапно да си се заинтересувал от поезия?

– Не, не съвсем. Тя и при мен свърши отдавна. Но все пак си мечтая така, от време на време. Приятно е.

– Направи си кафе. Помага понякога.

– Не пия кафе. Пък и в момента май имам нужда от малко по-различни дразнители.

– Право към целта, както винаги.

– Само изкуството е вечно … Уф, нещо започва да ми писва от надприказване. Искаш ли да се видим или не?

– Не знам как да стане. Имам по шест часа утре и вдруги ден. После втора смяна – готвене, пране, някой и друг quickie, ако милият е в настроение …

– Това прави половината от деня. А другата половина?

– Ами ние сме следобедна смяна. Може някъде преди обед, но само за час-два. Ако ти се пие кафе … чай … в някоя скапана сладкарница …

– Хм, по-добре не. Но аз имам и някоя-друга по-добра идея.

– Като например?

– Например да вземеш едно такси и да дойдеш дотук. Двайсет километра са, не е вселена.

– Аз да идвам? Че кой кого търси?

– За да пием кафе в някоя сладкарница? Това вече го зачеркнахме, нали?

– Мразя я тая твоя логика. Все една такава неумолима излиза … И какво ще правим в твоето скапано родно място? Да не би там сладкарниците да са по-малко скапани?

Cut the bullshit, Johnson! Тук разполагам с малко свободно пространство. Къщата е малка, но празна.

Той едва се сдържа да не прибави „като България“. Това нямаше да й хареса, знаеше го предварително.

– Хм, мога и да опитам. Но ще бъде много набързо. Уф, тоя мой късмет скапан … Мразя ги бързите от всичко най-много, а все на такива налитам.

– Щото само си мислиш, че ги мразиш. Пък и къде време за любов по тия ширини? Аз ли да ти ги обяснявам тези неща? И освен това, опитвай се да употребяваш по-малко думата „скапан“. Личи си, че преподаваш на тийнейджъри.

– Хе, виждал си ти български тийнейджъри на снимка. Ако знаеш само какво говорят днешните, ще се изчервиш чак зад ушите.

– Добре, добре, после ще се образоваме. Ще дойдеш ли или не?

– Ще дойда, какво да те правя?

– Така вече е по-добре. Кога?

– Утре към десет. Хайде да свършваме, че Мариан нещо много утихна оттатък. Нали го знаеш какъв е?

– ОК, до утре тогава.

– Забрави да кажеш, че ме целуваш. Остаряваш.

– Утре, утре, утре.

* * *

– Слушай, слушай, много набързо. Обаждам ти се от двора, едва се измъкнах, уж да изхвърля боклука. Нашата работа няма да стане, моичкият съвсем полудя. Сигурно е дочул нещо, от вчера насам ме дебне на всяка крачка, не мога да мръдна никъде. Извинявай, много ми се искаше, но просто няма как. Не ме пуска да мръдна, навсякъде щял да дойде с мен, ако излизам. Много гаден става, когато е такъв, по-добре хич да не опитваме.

Той изскърца със зъби, така че тя да го чуе, после каза:

– Нали знаеш, случайности няма. Не и на тоя свят …

– О, престани с тъпите си философии! Аз на ченгел се разчеквам, за да му угодя, а той …

– Добре, добре, извинявай! И аз съм много разочарован, да не мислиш, че се радвам?

– Упс, той май ме гледа отгоре. Сега пак като започнат едни разпити …

– Абе момиче, ти защо ги търпиш всички тия истории? Няма ли най-после да събереш смелост и да се разведеш?

– За да кукувам като теб, така ли? Хайде, стига, че нямам време. Чао, ще ти позвъня по-късно.

Тишината забръмча в главата му като цял рояк оси и той се насили да седне и поработи малко. Работата, закъде сме всички без работата?

* * *

– Ало?

Пак гола, толкова гола …

– А, освободи ли се най-после? Сигурно си в междучасие. Как е работата?

Cut the bullshit, Johnson! Аз съм на вашата скапана автогара, не знам как да намеря пътя до вас.

– Упс, тоя път наистина ме хвърли в ъгъла. Как така на автогарата, нали си на работа?

– Дадох на хлапетата свободен, само да седят мирни и никой да не ги усети. После Веско ме докара дотук.

– Кой е Веско?

– Един колега, много ми се слага. Дано после да не настоява за отплата. Е какво, ще ми кажеш ли как се стига до вас или да се връщам обратно?

Той изведнъж почувства как коленете му омекват. Не можеше да се мери с нея, винаги беше подозирал, че тя е далеч по-лудата от двама им. Докато имаше чувството, че държи нещата под контрол, всичко беше наред. Но така неподготвен, в една напълно неочаквана ситуация? Тук вкъщи? С колегата в съседната стая? Със съседите? С цялото малко, пропито от любопитство градче, където всички живеят само заради клюките? С цялата малка, скапана страна … С целия му скапан живот, по дяволите!

– Не, не, по-добре аз да дойда. Почакайте там пет минути, идвам веднага.

– Ама нали …

– Няма нали, идвам веднага.

Тя замълча, но разочарованието се процеждаше от телефона като прозрачна, лепкава слуз. Беше свикнала, познаваше мъжете си.

Той бутна телефона в джоба си и хукна навън.

* * *

Е, тук не е чак толкова скапано. – Той все не успяваше да намери място за ръцете си и се почувства ужасно облекчен, когато младата келнерка най-после им донесе менюто. – Две дълги кафета и чай, черен, с мляко. Оставете ни менюто, ако обичате. Искам да потърся още нещо.

– Само едно кафе – обади се Веско, който дори не беше си дал труда да седне. – Аз ще мръдна малко да се разходя, тук имате добър рибарски магазин. Отдавна не съм идвал. – Погледна към нея, тя му се усмихна с дежурна благодарност и той запраши нанякъде в жегата.

– Не си помръднала и на милиметър. – той се загледа в краката й, знаеше, че тя обича такива погледи.

– Да, учениците все още подсвиркват подире ми – усмихна се тя скромно. – Ти обаче доста си сложил. Нещо май не ти понася ергенският живот. Само не ми казвай онова за големия камък и голямата риба. Не ме разочаровай, моля те!

Тя взе ръката му в своята, поднесе я до устните си и започна лекичко да я целува. Той се насили да не се дърпа – слънцето припичаше безжалостно, излишните килограми започваха да се топят и да произвеждат тъмни петна под мишниците му. Пък и не беше успял да облече нова риза, тази май понамирисваше след три дни носене. Дървената пейка под задника му изведнъж стана някак непоносимо гореща, той неволно започна да се върти като на изпит.

– Добре, добре, ей сега ще те оставя на мира. – Чудно, тия същества май наистина могат да четат мисли. – Ти както винаги нямаш време за целувки, нали?

– Съжалявам, нещо не бях подготвен – думите се изплъзнаха преди да е размислил и той веднага съжали, но вече беше късно.

All the worlds a stage – промърмори тя философски, после скръсти крака по такъв начин, че блестящият триъгълник на бельото й просто му избоде очите. – И какво сега, така ли ще се гледаме?

Бръкна в чантичката си и извади кутия цигари, на секундата откри неодобрението в погледа му и ги прибра обратно.

– Ама не, моля те, ти си пуши, няма нищо.

– Остарял си – повтори тя, после сбърчи чело и започна интензивно да обмисля нещо. В очите й изведнъж просветна онова познато пламъче. Дяволчето Фют, лично.

– Слушай, тия тук нали имат тоалетна?

– Разбира се, че имат, това да не ти е … – той едва не си прехапа езика. Все още не можеше да се окопити, чувстваше се някак безпомощен и това го изпълваше с немалка злоба. – Ей тук, отдясно.

– Нали знаеш колко съм зле с ориентирането. Ела, покажи ми пътя.

Той я изгледа недоверчиво, но тя му отвърна с толкова невинна усмивка, че преди да се е усетил, той вече я водеше из полутъмното коридорче, осветено от унила евтина лампичка.

– Ето тук. Дано да имат тоалетна хартия.

– Абе кой ли му пука. Ела, ела, влизай вътре с мен.

– Ама ти … Какво си намислила, ей?

– Стига си се правил на глупак, влизай и не питай повече.

Вътре, слава богу, не вонеше. Той си отбеляза да даде по-голям бакшиш на излизане. Една чиста тоалетна тук е нещо като … добре де, четворка, от тотото. Само дето е с клекало, без седалка, но с тия неща човек свиква. Ей го, чехът дори на картинка го сложи, това българско клекало. Национален белег, няма как.

Междувременно тя го беше сграбчила и безмилостно впиваше устни в неговите. Той й отговаряше, симулирайки ентусиазъм, но сърцето му биеше приглушено и единствената жива мисъл в главата му беше „ами ако дойде някой?“ Мразеше се, но не можеше да престане.

Пръстите й, сръчни и опитни, вече разкопчаваха колана му, докато другата й ръка уверено водеше неговата под нищожното покривало на минижупа. „Леле, какво съм петно“, помисли си той, но кръвта в главата му вече започваше да шуми и той се остави да бъде воден без повече съпротива. Бельото й се състоеше само от няколко ивици еластична, вероятно прозрачна материя. Практична работа – няма нужда дори да се смъква, достатъчно е просто да се побутне настрана. Пръстите му започваха вече да се движат от само себе си, извършвайки познатите, рутинни операции, без директна команда откъм мозъка. Тя беше повече от влажна – винаги е била такава, надарено момиче – и повикът на природата малко по малко започна да измества назад ужасяващото притеснение в главата му.

– Хайде, повдигни ме малко – прошепна тя в ухото му, покрай езичето, което комай напираше да проникне чак до другата страна на главата му. – Толкова ли не си гледал кино, трябва да ме подпреш на стената и … а, така вече е по-добре.

Погледът му неволно падна върху огледалото, което равнодушно отразяваше голия му, отпуснат задник и свалените на букаи панталони. Дано само по гащите му да няма петна, за Бога! Той се насили да демонстрира участие, но съзнанието му отказа да се подчинява и започна самостоятелно да обхожда всяко ъгълче на кенефа – да, именно – докато в същото време той се стараеше да пъшка убедително. Тя от своя страна се друсаше без никакви шегички и стоновете й вероятно се чуваха чак оттатък. Боже, помагай! Добре, че поне е лекичка, петдесет кила мокра, инак сигурно нямаше да може да я държи дълго време в тази комична поза. Я гледай, тия наистина имат тоалетна хартия. Цивилизацията яко е проникнала тук, не може да се отрече. Само дето клекалото се нуждае от солидно почистване, последният потребител комай е бил малко небрежен, но нейсе, няма да се заяждаме, можеше да бъде далеч по-лошо. А инак тук е неочаквано чистичко, слава Богу. Уф, тя най-после свърши. Само да не вземе да го чака сега, за това наистина няма никакво време.

– Ох, страхотно беше. Винаги съм знаела, че съм си родена за кино. Беше също като в оня филм, забравила съм му името. С Мики Рурк и Ким Бейсинджър.

– Девет седмици и половина. От Ейдриън Лейн – изстреля той механично, докато с облекчение вдигаше панталоните си. Гащите му са чисти, късмет работа. А той едва не беше умрял от притеснение. Така е то, когато човек не може да се подготви. – Впрочем, и на мен много ми хареса.

– Ами хайде тогава отново. Добре бе, добре, само се шегувам – добави тя, открила уплахата в очите му. Все пак не можа да се сдържи и процеди едно хладно „Мъже“, от което отново го изби на пот. – Хайде, да се връщаме.

Веско чакаше на масата, ровичкайки в някакви рибарски такъми, които очевидно бяха го пренесли в един друг, по-добър от тукашния, свят. М-да, някои хора просто са родени с късмет

– Ние трябва да тръгваме. Леле, колко сме закъснели – разбърза се тя. – Веско, хайде пали Ладата.

Онзи стана и покорно се отправи към колата. Няма „здрасти“, няма „довиждане“ – сигурно отвътре все пак го гризе нещо човека, инак едва ли щеше да бъде толкова мълчалив. Ах, да, време е за сбогуване. Уф, свърши се!

– Не ми се обаждай повече – прошепна тя в ухото му на раздяла. – Така е по-добре, нали разбираш?

– Да, да, разбирам – съгласи се той унило. – Да те изпратя ли до колата?

– Няма нужда, тоя път ще намеря пътя и без помощ …

Той я изгледа жално. Това поне можеше да ми го спестиш, а?

А краката й наистина са ужасно хубави, даже и на тия години. Ех, късмет имат някои хора!

Погледът му падна върху сметката, която вече лежеше готова на масата. Какво, пет лева за две кафета и чай? Тия какво си позволяват?

– Келнер – провикна се той. – Може ли за момент. Тая сметка тук …

Откъм колата се дочу смях, после тя се провикна чак оттам:

– Всичко е вече платено, не се безпокой. Хайде, със здраве!

Слънцето продължаваше да прегаря. Боже, как оцеляват тия хора в такава жега? Как го постигат, Господи?

Първия Български Бутон за споделяне

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • тодор каварджиков писа Още
    пиши младене пиши... преди 2 дни
  • Младен Стари писа Още
    Ако не беше публикун... преди 4 дни
  • MP писа Още
    Тази книга/тематика е... преди 5 дни
  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 1 седмица
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 1 седмица
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 1 седмица
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 1 седмица
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 2 седмици
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 2 седмици
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 2 седмици
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 3 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 4 седмици