Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Край Психиатричната болница преминаваха бързите влакове, които профучаваха край нея без да спират, стремително влизаха и излизаха от черната паст на тунела непосредствено до гарата и пропищявайки със свирките си, отнасяха звука в далечината, с променящ се жаловит вой по законите на Доплер за разбягващите се галактики. Една нощ покрай нея прелетя със специален охраняван влак дори самият Брежнев. Пред Болницата спираха само най-бавните, най-безнадеждните влакове, стоварващи близките на болните с техните сиромашки бохчи и кошници с храна и шишета жълта лимонада, понесли ги за свиждане в двора на лудницата с техните роднини – душевно болните. Бавните влакове стоварваха и нас – лекарите в изгнание, изпратените по разпределение, несретниците, неуспели да се вредят на работа в София или в по-големите градове. Живеехме в една сграда непосредствено до железопътната линия през цялата седмица и се прибирахме по домовете си в събота до понеделник сутринта, освен ако не бяхме в графика за дежурство. В ждрелото на реката Искър, покрай която се виеше линията, стръмните варовикови скали бяха проядени от пещери и отдавна изоставени обиталища на исихасти, монаси-отшелници, които бяха построили манастир на това място през 13 век. Този манастир през десетилетията на съществуване на лудницата постепенно бе превърнат в склад за епикризи на отдавна полудели, надлежно описани в историите на заболяването си и накрая умрели в болницата хора, чиито съдби бяха натрупани в аморфни купища върху пода, състрадателно пазени от бледите образи на светците втренчени от полуизчегъртаните стенописи. В реката нямаше никакъв биологичен живот, водите й се влачеха напълно отровени от фабриките на социализма през пролома, а местното население добавяше по някой стар дюшек запречен в клоните на върбите или умряло от неестествена смърт куче. На гарата имаше малка кръчма, в която се продаваше ментовка, и потопен в лилавата светлина на луминесцентното осветление там почти винаги седеше някой от санитарите или кантонера на малката гаричка, който понякога връзваше козата си за крака на стола, въздишаше дълбоко и се провикваше, като видеше някой от нас да преминава покрай него: „Докторе, докторееее, старото никогиш нема а се върне!“ отпивайки глътка грозданка. Беше прав, разбира се.

Бях попаднал на това място няколко месеца след освобождаването ми от Старозагорския затвор, където лежах за котрареволюционна пропаганда и „приготовление за опит за бягство“ от клоаката, в която Т. Живков и подобните му бяха превърнали моята родина. Бяха ме съдили „В името на Народа“, на този същия народ, който бях лекувал преди затвора и който се върнах сега отново да лекувам, след като бях „излежал“ присъдата си като дърводелец на мебели в затвора. Върнах се да практикувам моята професия на дъното на живота, там където са най-окаяните, най-беззащитните и най-наказаните от безмилостната участ да заболеят от неизлечими душевни болести. Бях вече работил няколко години преди затвора, бях изтърпял годините на разпределение в провинцията, бях взел своята специалност, а в тази болница попаднах по щастлива случайност и по приятелска препоръка на една прекрасна лекарка и мой учител по психиатрия, която не се поколеба да се притече на помощ на един политически „престъпник“. Държавата не бе намерила причина да ми отнеме правото да практикувам, защото това беше проклятие само по себе си. Да бъдеш лекар, тогава, а донякъде и сега, означаваше да бъдеш на дъното на обществото, да живееш в хронична бедност, да си обречен, ако нямаш протекции и връзки, да се скиташ по чл. 64 (заместване) от едно място на друго, да деградираш постепенно и, ако имаш семейство, да гледаш с отчаяние как децата ти оцеляват на ръба на заемите между аванса и заплатата, със старите си дрехи и на диета, базирана върху макароните. А да попаднеш на такова прокълнато място, да практикуваш психиатрия, не беше много по-различно от това да си затворник. Но съдбата на човека е такава, че когато нещо е отнето, в замяна получаваш нещо друго, за което понякога не подозираш..

Още същата вечер, се запознах с новите си и с няколко години по-млади от мен колеги запратени по разпределение в този дом на тъгата и на лудостта. Къщата, където бяхме настанени да живеем, имаше една прекрасна веранда с изглед към преминаващите влакове и реката. Там за пръв път се запознах с д-р Николай Михайлов. На опразненото място, опустошено от ареста и следствието, осеяно с отломките на живота от преди затвора и от фрагментите на предишните приятелства, всред лунния пейзаж на душевното униние и чувството за изоставеност на дъното на Искърския пролом се зародиха нови приятелства и живота някак си продължи. Още същата вечер тръгнахме с Николай по пътеката, която извеждаше от дъното на дефилето нагоре към пустинното карстово плато, където видяхме кацнал върху белезникавите зъбери величествен скален орел. Разказах му всичко за себе си, за ареста, затвора и всичко останало. Бяхме излезли извън обсега за подслушване, в случай, че някой беше решил да сложи микрофони в лудницата.. Говорихме с часове за книги, за Солженицин, за Сахаров, за обществото, за живота ни, за това има ли някаква надежда комунизма да се срине. Мисля, че достигнахме до едно и също мнение – че няма да доживеем края му.

Днес, обръщайки се към миналото и фалшивите надежди на проваления „преход“, мисля, че сме били прави.

Вечерта си сготвихме скромна вечеря от чушки, домати и яйца, характерна за това място и за тези времена, която се нарича миш-маш, но неизвестно защо там я наричахме „бъркано“. С течение на времето наш любим събеседник стана един пациент с огромна глава и чудовищна ерудиция, Иван Г., на когото Николай често подаряваше или даваше да проштудира някоя философска книга. Този пациент, както и неколцина други наши болни, знаеха и можеха да мислят, въпреки болестта си, с по-голяма интелектуална яснота и оригиналност от цяла дузина академици от измислените институти по философия към БАН! В това ждрело, заедно с другите колеги четяхме много клинична психиатрия, анализирахме случаи, усъвършенствахме диагностичните си знания, но най-съкровеното си оставаха нашите политически анализи, чрез които, от перспективата на дънния живот в една западнала и бедна лудница в тоталитарна България, се опитвахме да проумеем какво става в нашия свят. Мисля, че много от нашите досещания за бъдещето, въпреки изолацията ни, бяха близо до истината. Постепенно се уверихме, че обречения живот в коритото на Искър има едно важно предимство. За разлика от почти всяко друго място в тогавашна България, в лудницата нямаше „куки“. Проверихме всички достъпни източници за възможните осведомители и достигнахме само до един вероятен доносник на ДС, който сигурно беше натоварен от „органите“ да докладва какво става в болницата, но той беше простоват човечец, по-скоро придаден към стопанството и администрацията, така че не беше непосредствена заплаха за доноси срещу нас – лекарите. Не след дълго терасата на тази забравена от всички лудница се превърна в може би най-свободната територия на мисълта в България, където се разискваха идеи и проблеми на ниво, което не ми е известно да е съществувало другаде в страната. Съществуваше една основна заплаха за човека, попаднал в условията на комунистическия терор – и това беше Държавна Сигурност: чрез разрушителната сила на страха, който тя използваше и владееше. Ченгето, куката, доносникът бяха сърцевината на системата на злото, която ненавиждахме и която бавно и безлично погубваше дори и смисъла на човешкото усилие за достойно съществуване. Те бяха истинския враг, не партията и разни най-обикновени сестри и санитари станали партийци, за да имат децата им поне малко по-добро бъдеще от тях самите. Да се живее в подлост и страх беше повелята на времето, при тези обстоятелства животът беше изгубил всяка стойност и смисъл, а страхът се нагнетяваше от тайната и безмилостна репресия на вездесъщите „органи“. Обаче, в тази отдалечена от останалата България територия, властта не се интересуваше от идеологическите рискове, на които бихме могли да подложим пациентите – и ни беше оставила практически на мира. Единствено един милиционерски психиатър с името Игнев от окръжната психиатрична болница идваше понякога да види какво става в периферията на феодалната територия, и заедно с главния ни лекар, когото наричахме понякога Бокаса поради нравствената му прилика с африканския диктатор, демонстрираха властта си чрез нещо, което наричаха седяща визитация. Това беше демонстрация на комунистическа йерархия повече от всичко друго и имаше за цел да покаже кой е началника чрез унижаване на тези, които макар и по-млади, бяха по-компетентни от самите тях. Веднъж този същият Игнев си позволи да изгони от визитация д-р Михайлов, защото се осмели да възрази на някакво негово напълно идиотско мнение. Николай беше свободен човек с вътрешно достойнство, което му беше присъщо като християнин. Аз също напуснах заедно с него кабинета и мислех, че всички щяха да ни последват след това публично унижение. Никой не ни последва. Николай настоя да се върнем и имаше право, защото като се върнахме, куката Игнев ме посочи с пръст и каза: „Аз знам какъв си, къде си бил и откъде си излязъл и как подстрекаваш лекарите тука, но отсега теб ще държа отговорен за всичко!“ Знаех точно какво има предвид, но, слава Богу, не можа да изпълни заканата си, а и какво ли можеха да ми направят повече. Просто от там, където бяхме, нямаше как да се слезе по-надолу.

Ето така преминаха много от онези години, останали в миналото, а нашето приятелство с Николай Михайлов беше прекъснато от моята емиграция в Канада и Америка в началото на 80те. След това настъпиха невероятните времена, когато комунизма сякаш си отиде, Стената падна и Светът ликуваше, но малцина се досетиха, че Държавна Сигурност си остана. Последствията ги знаят вече всички, които не са слепи. Поканих в дома си в Ню Йорк д-р Михайлов и прекарахме незабравими дни с него. Гледахме като хипнотизирани по телевизията опита за преврат срещу Горбачов на Крючков, Янаев и другите рептилии от КГБ, който се случи точно по времето на неговото гостуване и чийто неуспех възвести края на СССР. Не тъгувахме за Пуго, който сложи край на свинския си живот, скачайки от прозореца. Николай замина обратно за България, а аз продължих да практикувам в Америка, надявайки се да намеря родината си един ден истински свободна, след като Империята на Злото се срина като глинен колос.


Small Ad GF 1

Години по-късно се снабдих с копие от досието си от Държавна Сигурност с кодово име „Десидент“, по-късно задраскано и поправено като „Дисидент“, откъдето разбрах, че един човек, когото и двамата с Николай ценяхме и мислехме за приятел, е бил всъщност агент на ДС с името „Камен“. Аз вече пътувах до България редовно и прекарахме много часове, измъчвани от дилемите на това предателство. Много часове ни измъчваше въпроса защо след падането на комунистите този човек не разкри миналото си пред нас, поне с надеждата да освободи душата си от този отвратителен товар. Камен беше писал за мен доноси след излизането ми от затвора, по времето, по което работех в онази лудница в дефилето на Искър. Наистина не особено вредни, но явно насочвани от неговите шефове да попречат на действия като присъединяване към гладна стачка на български дисиденти и пр. Когато най-накрая все пак се срещнах с Камен с досието си в ръка и го попитах защо не разкри истината за агентурното си минало, той се опита отначало да отрече всичко, но накрая разбра, че е невъзможно и отрони: „Нямах право да говоря!“ Сега мисля, го разбирам по-добре отколкото тогава, преди десет години. Труповете по софийските улици показват ясно какво очаква всеки, който наруши законите на „омерта“.

През годините, когато заплахата да попаднеш в ръцете на ДС беше съвсем реална, като средство за самосъхранение си бяхме разработили система на дешифриране кой е кука и кой не е. Това беше комбинация от антропологични белези и особености на речта и изказа, една особена едва доловима осакатеност, бездарност или кухост, умъртвеност на говоренето или писането, която общо взето издаваше ченгето. При Камен това беше скрито в ежедневното общуване, но излезе на повърхността в написана от него книга с сладникава и някак си фалшива проза. Невъзможно е куката напълно да прикрие същността си, има винаги някаква дори едва доловима патология, която го издава, но от друга страна знам, че тази диагностика е неточна наука и че мнозина от нас са били лъгани и успешно заблуждавани от близките до нас доносници.

Ето за това ни бяха необходими документите от архивите и ни бяха необходими през многото безсмислено провалени години, още преди Семерджиев да изгори най-важните от тях, а и по-късно, по време на всичките тези опити да се излезе от кошмара на пост-комунизма. Жалко, че през годините на този „преход“ почти никой не показа усет или решимост за изтръгване от снагата на „дясното“ внедрените агенти, които провалиха не само бъдещето на страната, но и самата идея за политическа демокрация. Причината за това беше, че на кадесарските отрепки се даде възможност да демонизират честните през пресата, през политически и апаратни игри, да ги изнудват с компромати или да ги корумпират и купят с пари, вместо обществото да демонизира куките и да ги изхвърли един път завинаги от властови позиции. Помним как комунистите създадоха демони, с които се бориха 45 години, наричани фашисти, капиталисти и кулаци. Избиха маса хора с камъни, лопати и разстрели, други затриха, изселиха и унищожиха като хора. „Демокрацията“ обаче остави ДС да прави партии, вестници, избори, правосъдие и политика. Моралният хаос и началото на гибелта на българската нация, включваща демографска катастрофа и масова емиграция, може съвсем точно да се датира към момента, в който куките останаха ненаказани и неназовани. Те не бяха обявени извън закона като извършители на престъпления и геноцид срещу собствения си народ – и поради това прехода роди чудовищата, които ни заобикалят. За това са виновни всички без изключение дейци на т. нар. „дясно“ в България. Започвайки от нелепото и режисирано присъствие като „съвестта и лицето“ на демокрацията на марксоидния Желю Желев с неговият съветник от ДС Бригадир Аспарухов и съюзника му от Боянските ливади Ахмед – „Сава“- Доган, мине се през „Мълчанието на агнетата“ по тези въпроси от времето на Филип Димитров, преди да бъдат успешно заклани от ДС, навлезе се в ерата на Петър Стояновото витийство и законнически увъртания по въпроса за процедурите, позволяващи пълното разгромяване и елиминиране на Държавна Сигурност при абсолютно мнозинство на сините в Парламента, естествено довели до логичния му край в ръцете на назначения от неговите „сини“ вътрешен министър Бонев, моралното релативиране, политическото бриджорство и безразличието към ДС, проблема по всичките етажи на властта по времето на Костов, катастрофалните прокурори като Татарчев и Филчев, инсталирани в длъжност от „сините“ кардинали със златни Ролекси като Соколов, безполезно позиращи като Григоров и разни юридически нищожества от типа на бившия съдебен министър Гоцев, върховни съдии от типа на Г. Марков – с дантелените гащички, раздаващ „седесарски“ шутове от явочните квартири на ДС и прочие.

За тези грехове на прехода си струва да се говори и да се иска сметка от онези, които показаха бездарие и политическо късогледство в съдбоносните моменти, когато народа, зажаднял за справедливост, очакваше морално очистване, катарзис и ново начало. То не се състоя и към тях се прибавиха и още и все по-задълбочаващи се грешки не толкова от тактическа, колкото от морална перспектива. Ето защо „дясното“, представяно от знаковите фигури на неуспешния преход, символизира провалените надежди за справедливост, правосъдие и живот без скрити мръсни тайни – и е мразено от мнозинството. То, мнозинството, се изживя като използвано и впоследствие предадено – и заради това десните партии разчитат на стопяващ се електорат от донякъде фанатични, но за съжаление все по-малобройни избиратели. Разочарованите не гласуват или се спасяват поединично, приемайки, че комунизмът и неговите куки са неизбежни и никога няма да изчезнат от живота ни, защото вече успешно са станали приказно богати. Какво може да се направи, казват си те, ако куките могат да убият когото си поискат и никога да не бъдат арестувани, могат да купят всеки, когото си поискат без да бъдат съдени за корупция, могат да вкарат в затвора когото си поискат чрез своите подкупни прокурори и могат да изкарат всекиго невинен с помощта на съдиите, които са на заплата при тях, без да се брои МВР, което винаги е било тяхната щаб-квартира. И тук не става дума дори за депутатите и членовете на правителството, публично оповестени като куки. Това е отчаяние и пълна деморализация на обществото. Никакви европейци не са тези хора, които живеят в очевидно безправно общество под властта на местните феодали като Бокаса, Догана, Галевите, Ф. Беев, Черепа, Маслинката, Пилето, а не на закона. Плащащият данъци електорат плаща заплатите и на полицаите да го бият по площадите и да се крият в храстите за рушвет на пътя, но когато убият някого пред тях, стават от масата и се прибират у дома да си допият. Заплатите на съдиите, неосъдили нито един престъпник, и на прокурорите, притежатели на хотели за милиони евро, са също плащани от „европейците“ с българско поданство. За това гражданските протести трябва да са оглушителни и смели, а не разигравани като шахматни умозрителни етюди – и трябва да се прицелят и в прокуратурата, и в негодния български съд. Това е също власт, която се крие под удобната тога на „независимост“.

Аз лично не мисля, че призива да не се плащат данъци от страна на Юруков беше безсмислен и опасен. Американската революция започва в Бостон с призива: „No taxation without representation!“. Няма данъци, без представителство. (т.е. контрол на властта!) Това е най-точното определение на „дясната“ философия за обществото, като самоуправляваща се общност, а не отоманска рая. Смисълът е, че не може една държава, която надвзима пари от населението и формира огромен излишък, да предоставя толкова катастрофална услуга като правителство и управление. Но не само! Тази държава е катастрофална и като правосъдие и защита на човека, на неговото здраве, неговата собственост и неговия живот. Гражданският протест не трябва да подминава беззаконието и съдебното безправие, което е истинската причина за бързо приближаващия провал на европейското членство на България. За да се избегне това, е нужно обновление и то трябва да започне с анализ на началото на този сбъркан преход, който никога не се състоя истински докрай – и поради своята половинчатост беше толкова болезнен. Този анализ би трябвало да започне със смелостта да се изобличат всички куки от прехода и да се изхвърлят от всякакви позиции на влияние, съчетано с откровен разговор за всичките ужасни недоразумения и престъпления извършени през този период от куките и техните съобщници, считани за „десни“. Но истинските, не набедените за такива. Да се обяснят от онези участници в съдбоносните събития, които имат съвест, всички грешки и грехове допуснати в миналото, чиито ефекти всички и до днес усещат, и да се поеме отговорността за това, а не да се разиграват умствени комбинации по целесъобразност. И накрая, хората, които справедливо или недотам, са се превърнали в събирателен образ на безобразието на този преход, трябва да си отидат от центъра на сцената. Това включва разбира се, преди всичко комунистите и ДПСарите с тяхната корумпирана върхушка и криминализиран политически елит, но и всички „вдясно“ асоциирани в масовото съзнание с неуспех, грешки и нечестност. С други думи, с чувството за лошо неуспешно минало, за миш-маш, за морално„бъркано“ и за провал. Някой трябва да бъде достатъчно силен и достатъчно искрен да заговори за това. Да се премълчава днес е слабост, а искреният в крайна сметка побеждава. Не е достатъчно само да посочваш грешките на другите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А иначе, никога не е късно завинаги да се озовем на дъното на Искърския Пролом, където влаковете никога не спират или да избягаме в Америка. Старото наистина никога няма да се върне и е по-добре, след като го разкажем и го проумеем, завинаги да си остане в миналото, вместо вечно да го рециклираме...

28 август 2008

 
Д-р Любомир Канов (род. 1944, София) е български лекар, понастоящем жвеещ в САЩ. Той е автор на книгите Апокалипсис тогава, Човекът кукувица, Парейдолии, Ходисей и Между двете хемисфери.

Pin It

Прочетете още...

Восток дело тонкое

Евдокия Борисова 28 Ян, 2024 Hits: 1065
Обичам да пътувам с автобус до Истанбул.…

Голямото

Здравка Евтимова 22 Авг, 2008 Hits: 18271
Грозен беше Аго. Когато се съгласи да гледа…