От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 03 Rodopi

 

Брой думи: 3430

Тази история ме копаеше отдавна. Все си мислех, че ще я забравя, но когато ставаше дума за стада, кошари, егреци, се сещах за нея, и тя продължаваше да ме дълбае. И тогава за сетен път разбирах, че не можеш да избягаш от водата на паметта или паметта на водата да избяга от тебе.

По-късно възникна друго затруднение – не знаех как да я опиша, защото Ехли от Русалиево, който ми разказа историята, отбеляза, че това е действителен случай, и грехът ще бъде мой, ако се отклоня от него. По мои морални съображения не можех да преинача разказаното от него. Направих няколко опита, които се оказаха безуспешни, и захвърлих стада, кошари и всичко друго в нищото. Знаех, разбира се, че съществуването предхожда същността и че винаги нищото трябва да се запълни с нещо. Всички имаме грешна или неправдоподобна представа за себе си, затова човек трябва да признае поражението си. Признавам си, обръщайки очи към небесата.

Събитията се случват във времето и пространството; те са ни изпитвали, но никога не са могли да ни изпиват. И случаят, който ми беше разказан, ме изпита, но не успя да ме изпие. Но след като го чух, започнах да сънувам къщи, двуколки, гори, реки, овце, крави, коне…, които едни след други се наслагваха като наноси върху ми, и аз се събуждах изпотен и ужасен – виждах мъж, насочил пушка нанейде с показалец на спусъка; от страх затварях очи и виждах събития, срещи, запознанства, усещах въздух и вода, собствено ухание, ритъм, ромон, полъх… Обаче историята си заслужаваше да бъде разказана.

***

Пристигнахме с Гената – приятел, поет, художник, университетски преподавател, бохем, – в село Русалиево, което се намира в Източните Родопи. Първите сведения, които получихме за него е, че зимата тук е сравнително мека, а лятото е сухо и горещо. Тук живеят 50 души – буквално и дословно. До селото се стига трудно, предимно по третокласни пътища. Така се казват сега, не зная преди как са ги наричали… Любознателният читател вероятно ще попита защо ние сме тръгнали за Русалиево. Причината е, че Художника търсеше къща в тези божествени места, която да превърне в ателие и да рисува до края на земния си път. Пристигнахме, когато зората беше пречупила гръбнака на нощта, след което идваше утрото и, обличайки цветната си дреха, се появяваше денят, а небето лека-полека откриваше безкрайната си душа и земята изпращаше на хората своите тайни, за които все още не са ни дадени сетива да ги разбираме.

Много често в тези краища изпълнявали молитва за дъжд, а ние, като изкачихме върха над Любено, чухме дъждовна молитва за милост. Милост от кого и за кого? Скритата надежда остава в небесата, където са и небесните тефтери.


Small Ad GF 1

***

В ранната утрин на 19… г. Коджа Селим, висок мъж с едри, тежки кокали, с тъмнокатранена коса, известно време позаобиколи из двора и влезе в къщата. Събуди седемгодишната си дъщеричка Зехра; после натовари на каручката приготвения от вечерта багаж; след това пусна от кошарата овцете, кравата и телето; впрегна бодрия, добре охранен вол; поизчака известно време, за да се появи момичето, и се качи на двуколката. Волът тръгна със спокойни енергични и свободни движения, а талигата, заредена от лъчите на утринното светило, тръгна подир него. След като изминаха стотина метра, Коджата се обърна назад:

– Проклето да е това място!

Спря вола, слезе от каруцата, отиде до къщата, извади от пояса си кутия кибрит, запали клечка и я хвърли на тревата, която тутакси пое пламъка и бързо го отнесе към къщата, чиито горещи езици я прегърнаха и погълнаха…

– Дъще! – обърна се той към Зехра, след като се качи на каруцата – Правилно ли постъпваме, че напускаме селото?

Всъщност въпросът беше отправил към себе си… Зехра, която е само на седем години, не бе в състояние да отговори на един такъв въпрос. Коджата знаеше това и затова мислеше трескаво и се питаше дали постъпва правилно, че напуска селото. Но беше решил – връщане назад няма…

Продължиха без да се обръщат. Следваха ги стадото овце, кравата и телето. Дървените колела на двуколката, издавайки изгарящо сърцето скрибуцане, се удряха по неравномерно разстланите чакъли на пътя и оставяйки след себе си мистериозен облак прах под светлината, проникваща от небесния прозорец, блъскаха бащата и дъщеричка му ту насам, ту натам. Само мълчанието говореше, а тежкото и уморително пътуване продължаваше…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Дъще, слез от каруцата и подкарай овцете – каза по едно време Коджата.

Вървяха през места, завладени от гъсти гори. Независимо че в дъбаците е прохладно, лъчите на слънцето проникваха сред клоните на грамадните дъбове и сякаш нарочно пробиваха главите на бащата и дъщерята. Горещината ставаше непоносима, а пътуването вече бе станало невъзможно: вървяха часове без да почиват. Привечер стигнаха до тучна поляна, и до нея – неголямо езеро с чисти и бистри води. Животните го наобиколиха и наситиха жаждата си.

– Дъще, нека ден-два, докато намерим по-подходящо място, да останем тук – каза бащата.

Още на следващия ден Коджата с пушка в ръце започна да обикаля и опознава околността. Един ден, когато небето бе обагрило гората, стигна до място, недалеч от което се простираше с пълното си великолепие и прелест поляна с вълшебни цветя, а по-нататък се виждаха дъбове, букове, върби, брези… От заруменелите бузи на Коджата потекоха топли капки; изтръпна, въздъхна и си каза: „Тук ще бъде моят дом!“. По-късно забеляза, че насред поляната бълбука чиста планинска вода и спокойно изтича в близкото дере. Възпламени се слабостта и страстта му към чешмите и веднага разкопа малко местенце около извора, където намести една букова кора, от която водата започна спокойно да изтича. Изми лицето и ръцете си, пи до насита и си каза: „Чешмата на Коджата“.

Дните летяха над горите и поляните. Зехра мълчаливо и спокойно пасеше стадото из гората; ставаше свидетелка на всичко, което се случва в нея; струваше ѝ се, че цялата земя се движи. Коджата построи и егрек за овцете. Заколи две ярета, одра ги внимателно, после ги посоли и сложи в голяма бъчва. После натовари кокалите на каруцата си и влезе в гъстата гора. Закачи ги на клоните на няколко дървета и си каза: „Отсега нататък това място ще се казва гората на Коджата“. Изтри потта от челото си, хвърли радостен поглед наоколо и остана доволен. В ония време тези гъсти и безстопанствени гори по този начин се завладявали. След време хората щяха да говорят за тях като горите на Коджата, усмихна се той, убеден, че така ще бъде.

Дните се изнизваха тихо, безоблачно, безбрежно, като се превръщаха в мълчалив покой. Начинът на живот по безкрайните пасища и гъстите гори придаваше широта и волност на живота на бащата и дъщерята, а звездите, под които често пренощуваха, притуряха обаяние и възвишеност на чувствата им. И двамата вярваха, че са постъпили правилно – Бог така е решил, помага им, води и ги спасява.

Един ден Коджата нарами менците и отиде до чешмичката си. Изненада се, когато около извора видя две палатки – не очакваше по тези места да живеят други хора – пред които седяха няколко мъже. Стори му се, че са хора симпатични, кротки едни такива, отрудени.

– За дълго ли се настанихте тук, или сте прехождащи? – след като ги поздрави, попита той.

Старец стана от мястото си и рече:

– И ние не знаем, синко. Не сме решили още. Противопоставихме се на волята на валията, който искаше да се откажем от чергарския живот и принудително да ни заселят в различни градове и села. Та може да останем тъдява. Какво ще кажеш? А ти как се оказа по тези места?

– Тук земята е богата, горите са гъсти, планините предлагат дом и убежище не само на птиците и другите животни, а и на хората. За всеки има място, та и повече… Как ли се оказах?! Не питай, дядо, не питай – въздъхна Коджата и изтири потеклите по бузата му сълзи… – Преди години, докато много от мъжете бяхме на пазар в град Кемалово, разбойници от Самовила нападнали селото ни. След като разбили и оплячкосали къщите, натикали десетина души в един обор, пред вратата натрупали суха трева и я запалили. Всичките се задушили. Изнасили и жени. Влезли и в моята къща; жената е била сама с детето. Не го преживя и се хвърли в кладенеца. Останахме известно време, но споменът не ни даваше мира… – приключи на пресекулки Коджата.

– Съжалявам синко, много съжалявам, че ти сложих сола на раната… Язък за отишлите, животът продължава – каза старецът, след което попита:

– Къде ти е къщата?

– Отвъд онзи хълм. А не тебе как ти викат? – на своя ред попита Коджата.

– Хайдар ми е името, Хайдар ми викат.

След два дни новодошлите издигнаха дървени къщи срещу мерата на Коджата, който искрено се зарадва – вече не бяха сами.

***

Годините се изнизваха една след друга. Двете семейства живееха задружно и работеха заедно; след време и новодошлите станаха собственици на поляни и гори. Построиха си кирпичени къщи. Месото, млякото, изварата, вълната носеха в града, където я продаваха на прекупвачите и по този начин осигуряваха част от всекидневието си. Зехра вече караше седемнайсетата си година. Станала беше красива девойка – не много висока, кротка, с дълга коса, кръгло и прелестно лице, добри очи и сочни устни; стройна и гъвкава. От ден на ден се разхубавяваше, ставаше все по-женствена и одухотворена. При всяка нейна усмивка очите ѝ ставаха кокетни и на лявата ѝ бузка се появяваше трапчинка. Грижеше се за къщата, която беше превърнала в истински дом. Сутрин изкарваше овцете, цял ден ги пасеше из моравата и корията, а вечер ги прибираше. За света съдеше само по това, което се случваше около нея. Всъщност тя не знаеше за съществуването на друг свят; за нея животът сякаш беше само онова, което виждаше на крачки от себе си, а всичко друго – мъгливо и люлеещо се море. Годините като ожънати житни класове неусетно се струпваха в краката ѝ и се превръщаха в купа сено, но това не я впечатляваше. Какви ѝ бяха мечтите, желанията, надеждите? Търсеше ли някакъв смисъл на живота, или опитваше ли да промени нещо? Тя самата не знаеше отговорите, а и не си задаваше такива въпроси. Живееше леко, спокойно; душата ѝ беше здраво свързана със земята, която ѝ даваше простор и щастие. Младият ѝ дух нищо не си въобразяваше; стигаха ѝ кирпичената къща, стадото, пашата, ромонът на реката, ароматът на шумящите зелени дървета…

Едно приключение изцяло я откъсна от нейната реалност. Може би е пресилено това да се определи като приключение; по-точно е да се каже, че е най-обикновено събитие. Това не е важно. По-важното в случая е, че един ден мелодия на кавал я стресна.

Сложила под главата си шепа трева, бе легнала по гръб на зелената трева, рокличката ѝ на пеперудки се бе отдръпнала, та белите ѝ крака предизвикателно изкушаваха невидимия поглед… Овцете, пасейки, бяха стигнали от Сиври в Дрангос дере, в което водата все още беше бистра, след което тръгнаха по Акямач към Шахтане. Именно тогава тя чу мелодията, която стремглаво тръгна, извиси се на връх Токаджък, прегърна Бакаджък, облиза Карлък, изкъпа се във водите на Бяло море и се върна при Зехра. Тя повдигна главата си и забеляза, че недалеч от нея, застанал между овцете, един младеж свири на кавал. Мелодията му лениво и спокойно се разнасяше над полето и стигаше до нея. Стана и без колебание тръгна към младежа, застана пред него и насочи красивите си кафяви очи към неговите и ги задържа дълго върху тях… Но след миг лицето ѝ се зачерви, засрами се и като вихър се отдалечи оттам.

Вечерта Зехра разказа случилото се на баща си. Това хвърли в смут и тревога Коджата, който не каза нищо. На следващия ден двамата тръгнаха към гората и стигнаха мястото, където Зехра беше срещнала момъка. Не чакаха дълго.

– Добре дошъл, момко! – го поздрави Коджата и продължи. – Виж, синко, ей от там дотук се нарича корията на Коджата, като с ръка по въздуха очерта мястото. Това място си има собственик и ако искаш да си останем добри съседи, не прекрачвай синора… Виждаш ли тази пушка? Миглата ми няма да трепне, ако нарушиш това, което ти казах…

– Добре, чичо. Няма да забравя думите ти – отговори младежът.

Известно време овчарят не се вестяваше из тези мери, а и без друго наближаваше зимата, та повечето време стадата оставаха в оборите. Коджата се успокои…

***

…Възрастният Коджата бавно стана от мястото си под горуна. Повървя малко, но не му стигнаха силите да продължи, та седна. След кратка почивка си повдигна главата и погледна небето – прозрачно и ясно; чисто вечерно небе и светъл, ярък и ясен полумесец. Звездите в закачките си с него се съревноваваха помежду си. Старческото тяло не издържа погледа си нагоре и наведе глава, промърмори нещо на себе си и погледна още веднъж небето… После внезапно взорът му се прикова на насъбралата се пред него локва. Стресна се – не му беше по силите да повярва на това, което видя; погледна отново към небето и веднага след това сведе поглед към водата. „Свята вечер е това“, промълви с немощен глас… И предпазливо насочи очи към водата – луната с величието си беше паднала в нея, и Зехра – с цялата си прелест и красота – бе обляна в светлина, а над тях величествено гледаше небесното светило. Пред тази гледка очите му заслепяха… След миг се отвориха, и той погледна още по-внимателно… но този път водата в езерото беше почервеняла, станала бе кърваво червена… Или така му се струваше… Май че не му се струваше, защото тя ставаше още по-кървава… С цялата си умора, с изчерпана до последно сили и с огромна човешка надежда да види детето си погледна още веднъж водата и отразената в нея луна, слънце и звезди – но Зехра я нямаше. Какво ли е това, предчувствие за нещо добро или лоша поличба…? – Събуди се внезапно, но изпотен. Смутен от съновидението, разтърси глава и дойде на себе си, но до сутринта не можа да заспи…

***

Мелодията на кавал промени досегашния им живот в планината. Срещата с кавалджията бе първото извън обкръжението на Зехра впечатление, което ѝ бе направило един мъж, и от този момент образът му започна да я преследва навсякъде. Пламъкът на смътно желание за нещо неизвестно се възпламени в нея и не загасна никога. Тъй като не знаеше къде живее, нито къде да го намери, често отиваше на мястото, където се срещнаха за първи път, за да го види още веднъж, но него го нямаше. Неудържимо се напрягаше да чуе гласа на кавала… Уви. Овчарят го нямаше… Тогава започваше да пее:

Бял гълъб да стана
върху къщата да кацна
и на този красавец
аз любима да стана …

Един ден най-сетно се видяха край реката, където младият овчар беше докарал стадото си на водопой… Зехра беше много притеснена, бузите ѝ се зачервиха… Дълго стояха и се гледаха без да продумват.

– Виждам, че със стадото само ти се занимаваш. Имаш ли си брат или сестра?– попита младежът.

– Нямам – бе краткият ѝ отговор.

– Що не си главите ратай?

– От години съм сред стадата, свикнала съм. А ти кой си?

– Аз съм Садет. Ратай съм на устабашията Сали от Малко Дюлево, а живея с майка си в Самовила. Баща си не помня, знам, че е бил някакъв разбойник. Веднъж, след като опожарили едно село, убили няколко човека, изнасилили и жени, полицията е тръгнала по петите им и ги заловила горе в планината. Досега нямам никак хабер от него, а и не искам да ме знаят, че съм син на такъв човек. През лятото не се връщам в селото, а оставам със стадото в Чаташката пещера. А ти коя си, как ти е името?

Зехра мълчеше; бе се свила в прегръдката си – за първи път разговаряше с младеж.

– Да не си момиче без име? Сред някои племена има обичай да отнемат името на някои членове. Ти си имаш име, нали?

Тя продължаваше да мълчи; после неочаквано дойде на себе си и инстинктивно се дръпна, обърна се и без да погледне момчето, хукна към стадото си. А Садет само успя да види как тя изчезва зад хоризонта…

Дните изтичаха като пълноводна река, в която не можеше да се влезе втори път. Но надеждата отново я принуди да прекрачи синорите. Този ден небето беше цялото обляно в светлина. Слънцето предвещаваше любов. Не чака дълго. Още с идването си и младежът попита:– Къде остана? Закопнях за тебе.

Зехра не отговори, краката ѝ се подкосиха и за да не падне, се облегна на дървото, под което бе застанала. Мълчание. И след мълчанието си вдигна главата и промълви:

– Много те харесах, Зехра. Обикнах те! – смело каза овчарят и се доближи до нея, като понечи да я хване за кръста. Тя рязко се отдръпна, но след миг се намери в прегръдките му…

– Ако баща ми ни види, ще ни убие – каза Зехра, внезапно се отскубна от прегръдката му и хукна към стадото си.

Дните не бяха празни.

„Каза ми, че ме обича… Лошо ли е някой да обича някога? Мен досега кой ме е обичал? Не помня майка си, нямам братя и сестри. Само татко! Но това каква обич е? Бащинска“, терзаеше се Зехра. Влечението ѝ към овчаря откри нов свят на красивото, небесното, възвишеното. Вече истински знаеше, че животът ѝ става друг. Без да усеща какво ще се случи, какви неизвестности я чакат, тя дълбоко в душата си започна да чувства, че смисълът на живота е в това, което ти решиш да направиш с него… Отправи благодарствена молитва към небето…

Една вечер стадото на Коджата се върна в кошарите без Зехра. Коджата щеше да полудее; цяла нощ викаше името на дъщеря си. Грубият му глас разкъсваше нощната тишина и дълбоко потъваше в своята рана, сякаш сърцето му е смачкано под тежестта на мъката. Започна да се губи в предположения и най-страшни догадки. Момичето взриви тишината. Досетилият се за станалото Хайдар се опита да го успокои

– Не се измъчвай толкова бе, човек! Може и да е на хубаво.

Коджата обиколи близките села, обърна с главата надолу цялата околност – няма и няма. На другия ден също, по-другия пак, но не можа да получи никаква информация за дъщеря си. Чак след няколко месеца дойде дългоочакваната вест – Зехра е пристанала на ратая на устабашията Сали от Малко Дюлево и син на главатаря на разбойниците от Самовила. Много мислела за баща си и искала час по-скоро да се видят и се молела той да ѝ прости.

– Никаква прошка! – отсече Коджата. И сякаш полудя. Напусна къщата в планината и се върна чак след една година. Никой не знаеше къде е бил през това време…

***

Година и половина – две след случилото се, в един летен ден Садет взе със себе си Зехра и детенцето им и ги заведе в Чаташката пещера, където след паша нощуваше стадото. Тя се намираше под отвесни, непрестъпни скали, които се извисяваха като дракони в небето; падащите водни потоци огласяваха околността, а шумът на вековните букове и церове я оживяваха. Агънца подскачаха пред пещерата, а между тях припкаше детенцето на Зехра и Садет, което бяха нарекли Селим, на името на дядото Коджа Селим.

След като разбра, че младите са в пещерата, Коджата грабна пушката и тръгна натам. Възрастният Хайдар се опита да го разубеди, препречи му пътя, хвана го през кръста, но той се изтръгна от ръцете му.

–Аман-заман, остави младите. Нека си живеят живота – успя да каже старецът и тръгна да го догонва, но старческите му крака отказваха да го носят, и той изоставаше от него.

***

Когато слънцето залязваше зад Чаташката планина, Коджа Селим застана срещу пещерата. Ни чуваше, ни виждаше; чувстваше само ударите на кръвта, която шумеше в ушите му. От входа на пещерата Садет видя тъста си с насочена към тях пушка и се провикна:

– Татко, недей! Не ни погубвай…

Стресната от гласа на мъжа си, Зехра излезе с детето си навън и се затича към него. Разбра… От бузите ѝ блеснаха едри сълзи; преметна невръстното си чедо на раменете си, за да го види баща ѝ и дано се смили над тях. „Така ли ще загинем – светкавица докосна мозъка ѝ. – А сме толкова млади и тъй малко сме се наслаждавали на младостта и живота си“.

Запъхтян, Хайдар се довлече до Коджата и се развика:

– Спри, спри бе, човече… Недей! Бог ще те накаже…

Късно… Коджата стисна спусъка… В този миг въздухът затрещя в неудържима вихрушка, земята се разтърси от основи, светкавици раздраха небето, изпълни се с прах и пепел въздухът; спусна се непрогледна тъма, небето се разтвори, и за секунди се изля страхотен порой. Грохотът спря така рязко, както започна. Тишината взриви околността, над гората небето се обагри, а долу светлината очерта небесен прозорец, през който на огромна канара се очертаха вкаменените Садет, Зехра и малкият Селим на раменете ѝ…

Дядо Хайдар внимателно измъкна пушката от ръцете на Коджата, който премалял и в несвяст, лежеше на земята. Огледа се наоколо, избърса потта от челото си и продума:

– Ей, синко! Любовта може да бъде унищожена, но не и победена… – Старческите му краха премаляха и той се повали на земята, превъртя се няколко пъти и въздъхна:

– О, боже, кажи ми боже, защо сме най-жестоки към тези, които най-много обичаме…? Боже…!

 

Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.

Pin It

Прочетете още...

Хепиенд

Деян Енев 28 Юли, 2012 Hits: 9928
Пристигането на изпълнителката на главната…

Човек в бялото поле

Захари Карабашлиев 02 Сеп, 2017 Hits: 6949
В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат…

Една и съща нощ

Христо Карастоянов 06 Май, 2014 Hits: 9918
Поетът въобще имал странно отношение към…