От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 07 Vergil Vtornik

 

01:35. Махленските кучета млъкват. Стихва тропането на платнища, секва кукерският звекот на ръждиви ламарини. Иззад ъгъла подава нос – кошута плаха – тишината. И полита назад, предусетила воя на влакова свирка…

Не за теб. Приближават туф-тутуф, отминават вагоните в мрака, със своя неведом товар.

Обективирай. Мускули стави болят от един бояджийски ден. От половин нощ на разпънатия диван от летви зачеркнали всички пози с мушкане в ребрата таза гръбнака. Сбутан между шкафове найлони кофи с инструменти в белосаната стая. Ложето не имало би против малко сън. Но пулсиращата пулпа, неотстъпна афта, чоплене с език.

Твърде много упорстваме. Не упорствай твърде много. Не се опитвай. Легни на тротоара отпред и… някой все ще се погрижи. Някой все ще те спаси. Но не много, Хенри. Не много. О.

1:55. Крехката вестникарска хартия натежава между твърдите корици, поредният задочен репортаж е за група болни в софийска психиатрия, решили да се скрият от кошмарния час за свиждане, от добросъвестните посетители, с откраднат автобус, през задната врата на кухнята. Рейса води пациент, бивш истински шофьор от нормализма. Имат цел, вече имат маршрут, към вила на една от бегълките, прикрита сред запуснати овошки, някъде из Панчарево. Докато мине часът за свиждане с нахалните, с безочливите, с безогледно здравите. Речено-сторено, шапка залитнала, ръце от крака…


Small Ad GF 1

Бягството – с рейс – е полет над кукувиче гнездо, но в този репортаж болните отказват да се съберат с действителността, отказват да бъдат прелъстени от здравето, замръзват при звъна на всеки тост, ознаменувал живота навън. Те отиват да се скрият, а не да се разкрият. Да се не разкрият. Те не вярват в светли трагедии. Търсят най-скромно избавление и съчиняват в движение своята версия, малко по-малко мъчителна. Мъчителен е начинът, по който разбираш и двете страни в разказа, ставаш част от и двете страни, ставаш на две, защото в крайна сметка всички ние сме и двете страни, кога повече едната, кога по-малко. Както и винаги ни боли зъб, и вечно се мятаме в безсъница под ярката луна.

Поетите пеят: най-сладкото нещо на света е сънят. Може би защото сънят не е този свят. Може би е само вкус от свят, в който няма враждебни легла, и афти на езика, и никакъв език, на който хората се оскърбяват и убиват.

Лае. Отбой. Тарабанта. Много сложен философин. Молим.

Не толкова нормалността е проблемът практически, колкото тази шетня покрай нея: нескончаемите ни фасони, съображения, тактики, поели, ръка в ръка, със ситни – до третия знак след запетаята – ганкови сметки… Но и тържеството над нея, обнаженият меч. Една действителност, добила твърде много тежест в личен план. Принудата за оцеляване, що за израз, манията за пригодност, сърцевина на всяко обсесивно-компулсивно разстройство, диктуващо ритуалите на ежедневието. Ни.

Кой си е останал свой? Нормало нашомон окей…

2:40. Зъбоболът се оттегля, сънят аха-аха. Надвесва се, пуска невидима стълба… Отлита, прокуден от грубите крясъци на сто и кусур махали… Нагоре по течението на мрака. Ужасът е твой другар. Облита. Обсажда. Комарно. Разглежда лицето от юг-югоизток. Развежда лица из джендема.

Чешмяната вода напоследък вони на тиня. Пускам лед, капвам лимон, разбърквам. Пия на малки глътки.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

20%. Двайсет процента, пичове, не е алкохолното съдържание в бадемовия аперитив. Това е правилото на Парето, наричано още закон за елита, според който 20% от хората притежават 80% от ресурсите в едно общество. Който е в двайсетте процента, естествено, евала. Който е в 80-те, лошо. Който е наясно с горните факти, но продължава да е в 80-те, много зле.

Изплува споменът от репортажа за онова глухо момиче, спъвано в продължение на цял един млад живот от външни и вътрешни стъпала, доредило се, кой знае как, до операция в Европа, и още на първия ден там, възкликнало: „Мамо, колко много инвалиди има тук!“ Защото в България ги няма, тук те отсъстват, скрити зад пердетата. И много да искат, не могат да се доберат навън до разните му там учебни / и питейни заведения. / И питейни заведения.

Не, тук няма да видиш как министърът изнася злато през игленото ухо на надеждата, за да закупи кохлеарни импланти за глухите, да се чуваме вече. Тук ще чуеш как хулигани обрали домашния сейф на баш шефа на целокупното разузнаване наше. Не се ли е опасявал досега от подобно посегателство? „Много разчитах на тази ключалка.“

Писна ми. Имало уж и по-тъпа декларация от „писна ми“, но не и според Хамлет. Кой не Хамлет, е червен. Между вечерния и сутрешен развод е тая. Равнис. Мирно.

Се кълчоти. Из джендема. Оти, оти. Вагабонтин недопитан.

4:35. А би трябвало нощта да е едно търкулване в тихите прегръдки на забравата между злобите на два поредни, два съседни, два картечни дена. Как само натежават и най-дребните неразположения, перцептирани през перископа на перспективата. (Най-далечната перспектива е вечността: там векове минават, поколения надолу страдат по изпуснати ампули с медицинска чистота. Там се предлагат две различни опаковки за различни поводи, а под щанда – трета за разкош.) Впрочем една съвсем малка тежест – например бохча със сухоежбина – става трудно поносима, когато се озове на края на достатъчно дълъг лост от първи род.

„Животът ни е двойствен — свой свят има сънят, разделящ две тъжни имена —

живот и смърт; свой свят сънят си има — царство на реалност странна.“ Романтикът се опива и от ритъм. Слабо време. От вятъра мъртъв език.[1]

Нямало никакви изгледи тази нощ да свърши. Може би такова нещо да е и животът. Ни. Една безкрайна нощ на мускулни, пулпитни и метафизични болки. Едно безкрайно свиждане, в което си едновременно крехкият, и другият, грубият, стабилният. Стабилен, стабилен, колко да си стабилен…

Удоволствията са мимолетни, задоволството е по-устойчиво, самодоволството е нещо, което можело да се поддържа неопределено продължително и казват, че в това занимание имало страшни акробати, и че те носели пищови зад зъбите и усмивки в чантите. Имало.

Когато бъде напуснат от спасителната мъжественост, и увисне мъчително помежду твърдта на живота и твърдта на смъртта, човекът не е за виждане. Била болка за поука. Не за погнуса. Не за умиране. Хенри. О.

Към пет. Значи пет. По средата на края. Безразсъден човекът, подирил контрол. Ловец на сенки. Ехо от ехото на нечий сън.

Лаура не е за теб. Без вятър кораб дни и дни. И няма, и няма, и няма. Да мине. Момерати. Докато не изоставим желанията, в които сме вкопчени като в майчина гръд, като в – опиумна лула, апарат кислороден, пъпна връв към тоя ни свят. Докато се скъса. Ще боли. А после. Щяло. Да.

Се пита. Като как не, а като колко. Да се подпита щяло дали не се подпичква той доста време там някъде. В тегавата ситуация, в която се намираше, с мизерните стотинки, с които подрънкваше, колко. Старанието е цифрата на подвига. Хистограма романтическа. Кампания лятна. И доста.

Хвърли. Хавлията. Хенри. Затворете повече врати. Утихнете, мириади. Пейки в пламъци. Без хън-мън. Удари катинара. И вятър…

Размятай. Не искри мимолетни – камшик. Плющи без пощада. Неведом товар. С насечени платнища, с полетели ламарини… Не спира, и само от време на време, пердаши чинела. Като са рекли на изток…

И четвърт. И няма да изпаднеш от ръба на плоската земя. И никой не дойде с дванайсет бири.

Долита без да кацне, шумоли навън – не вярваш ли – розовопръстата зора. Тялото блажено се отпуска на острите ръбове, на тихите летви, на пруста ни. Друго мълчило. Изтяга се, какво, лека нощ. Дочува, познато било, закъсняло. Се носи. Добро, добро утро. Било.

 

[1] Огъстин Алойшъс не би, нито бих, но бай преводача не можем подмина, а там покрай него и майстори некои, и некои слуги неподстригани: Джордж Байрон, превод Николай Бояджиев, и все от същата стара гаражна кутия за части: Георгиев, Сергеевич, Тейлър, Жан Никола, Иванов, кой ли не, Хайнрих Карл, Елизабет, Вирхов, Ангел некой си, некой си Мирчев, некой си Бинков, некой си Биш, и други пишман романтици – Б.к.

Вергил Немчев е автор на книгите „Перилата на срока“, „Голямото глезене“, „Радио. Роман“ и „Излишната част“. Носител е на наградата за къс разказ „Рашко Сугарев“. Английската версия на сборника разкази „Голямото глезене“ („The Big Pampering“) е издадена през 2006 от дъблинското издателство „Scotus Press“. Текстове на Немчев са публикувани в различни периодични издания, между които „Литературен вестник“, „Капитал“, „Страница“, „Алтера“, „24 часа“, „Vice“.

Pin It

Прочетете още...