От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 11 Choleva

 

Събуди се от писък. Приличаше на кукумявка. Чу го откъм тавана. После разбра, че са мишки, може би дори плъхове. Толкова силно трополяха отгоре и пищяха. Вече му се стори, че е от ужас. Не спираха.

Стана тихо и влезе в банята – малка и неудобна, с душкабина, от която изпитваше клаустрофобия, затова се изкъпа, без да я затвори, и всичко се оля във вода. Тези квартири под наем, тези курортни селца с алчни хазяи, уж ново, а мишките танцуват по покрива.

Излезе, облече се набързо и затвори внимателно вратата, за да не я събуди. Пищенето беше спряло.

В ранния час селото беше тихо. Докато слизаше по стълбите, вратата на стая от долния етаж леко се открехна. Дори не си даде труд да поздрави съненото лице на собственичката, разрошена, кръглолика. Подвикна след него.

– Добро утро, аз нали ви казах снощи, че днеска имаме празник, годеж имаме и сега тръгвам за града на фризьор – усмихна се лицето, но той не видя, само я чу, бързаше. Отговори любезно.


Small Ad GF 1

Качи се на колата и докато маневрираше, за да излезе между две паркирали коли, си представи жената, останала вътре в неуютната безлична стая, която наеха, как ще се събуди сама в тясното си легло. Работата беше добро извинение за сутрешното неудобство – обясненията за снощи, за ранната утрин по-точно, смутените погледи, цигари, кафе и покашляне. Изглеждаше освободена от задръжки, но знае ли човек. Беше спал само три часа, трябваше да работи днес. Като се върне, тогава ще говорят, ще е минало време. Може изобщо да не говорят, ми да, какво да говорят, няма смисъл.

Телефонът му звънна и той се опита да избегне част от конкретните отговори. Срокове, които няколко пъти бяха променяни, материали, които не достигаха, хора, които не си вършеха работата. Умело успя да се измъкне – убеди този отсреща, че съвестно се грижи за строежа. Беше само на 30 километра от селото – малък уютен комплекс от затворен тип, апартаментите се търсеха напоследък, печелеше се добре. Спря, загледа се към морето. Гледката оттук наистина си заслужаваше цената на квадратен метър. Извикаха го и блъсна ядосано вратата на колата. Наоколо работниците се помотаваха, пушеха вяло и смачкваха с усърдие фасовете в разораната от машините почва. Прахоляк и строителни материали имаше навсякъде. Слушаше разсеяно обясненията, даваше съвети, нареждаше какво да се направи, да се купи, проверяваше свършеното дотук, мислеше за жената. По едно време се сети за мишките, които го събудиха с писъци и трополене. Попита един от работниците:

– Знаеш ли защо пищят мишките, защо издават този ужасен пронизителен звук, търчаха насам-натам сутринта по тавана на квартирата, която наех…

– Чукат се, секс, ебане, затова пищят – изстреля момчето, – знам ги, от село съм – и се ухили съучастнически.

Отвори леко едното око и го видя вече облечен. В съня си беше чула писъци, неприятно ѝ стана, почти страшно. Добре че се събуди. Той вече тичаше по стълбите надолу. Като се качваха снощи, май почти се развиделяваше, а шест часа по-рано хазяйката, доста пъргаво за обемите си, превземаше стръмните стъпала към втория етаж, стаята е нова, с две легла, одеяла, чаршафи, банята е вътре, ако ви трябва нещо, можете да ме повикате, аз съм точно под вас, говореше на някого пред нея, не се обърна към тях, а краката ѝ изпод бездруго късата нощница изглеждаха още по-дебели от този ракурс, задникът се местеше от стъпало на стъпало, нощницата се увиваше около него, беше поне с номер по-малък размер, хармонираше с тесните стълби, тялото на младата жена пред тях ги изпълваше докрай, тясно, клаустрофобично, усети, че се задъхва. Може да е от стълбите. Той се качваше плътно зад нея, усещаше тялото му съвсем наблизо, чак неприятно близо, отговаряше под нос нещо на жената, каза ѝ благодаря и чак тогава, горе на площадката се обърна и попита:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Всъщност нали една стая?

– Да – отговори му бързо, за да няма време да размисли, да се разколебае.

Щеше да е смешно да се превземат сега с две стаи. Хазяйката се обърна към тях със сервилна усмивка. Беше се зачервила от изкачването. Представи си я как мие с парцала, как енергично размята дръжката наляво, после надясно, навежда се към ъгъла, там се е събрало валмо прах, коленичи и търка на ръка с друг парцал, роклята е толкова къса, колкото нощницата ѝ, без ръкави, на едри цветя, с копчета отпред и остро деколте, жената се поти, оглежда отблизо пода и става – първо на едно коляно, после с усилие се изправя и последното копче преди подгъва се спрасква, отхвърча надалеч, месото на босите ѝ крака е бледо, с малки лилави жилчици тук-там, представи си как съпругът ѝ пъха ръка покрай тези жилчици и търси.

Жената попридърпа нощницата си надолу и се наведе да приглади чаршафа на едното легло. Видя го как гледаше към деколтето ѝ в този момент, но отклони поглед:

– Ще платим утре сутринта, оставаме два дни.

Вбеси се, но замълча – неусетно той беше поел инициативата. Досега ѝ изглеждаше обратното. Оставиха оскъдния багаж и с неловкост избраха кой на кое легло ще спи. Еднакви, с грозни одеяла от изкуствена материя, която имитира вълна. Отвори прозореца. Той предположи, че има комари. „Какви комари по това време, лятото вече мина.“ „На село има.“ Така си размениха хладни изречения, преди той да заключи и да прибере ключа. Слязоха мълчаливи. Така продължиха по улицата към единственото заведение, в което по това време можеха да хапнат нещо. Беше среднощ. Къщите, както и тяхната, също мълчаха. Отдалече се чу музика. Отпуските свършваха, но селцето имаше стара слава, ореол от времето, когато хипитата бяха на мода, затова до самия край на топлите дни идваха хора. Наоколо строежите се разрастваха, летовниците се меняха, но все още имаше верни на мястото стари хипари. Те обаче отдавна не вдигаха шум. Пиеха си ракията „варварица“ – по името на селото, – кротко в топлите нощи.

В ресторантчето се оказа, че го познават, идвал често. Сервираха им каквото беше останало от менюто, поръчаха вино. Разговориха се със собственика, после той се скри в кухнята и – хапнала, след първата чаша усети, че ядът ѝ е минал. Няма какво да му се сърди, мнителна е, внимава какво говори той, как се изразява, как пали цигарата си, вторачила се е в него, като че ли го проучва, почти с всичко я дразни, да не беше идвала. Той я изпревари и щракна със запалката, банално галантен, усмихнат, мил:

– Не бях забелязал, че очите ти са сиви. Но на тази светлина…

Всяка уважаваща себе си жена би се махнала веднага от масата му. Тя не само не го прави, но също му се усмихва и ѝ е хубаво на всичкото отгоре. Ето че се отпусна. Просто не може да се познае, какво ѝ става? Разговарят като две котки на покрива. Познати клишета, евтини свалки, комплименти, възхищения. Отдавна ѝ се спи, но отлага. Общата стая я смущава. Той все пак е един непознат. Случаен. Познат от часове. Като го гледа и слуша, никак не е вдъхновяващ. Можеш да си умен, да знаеш разни неща, но да ги изразяваш така, че всичко живо наоколо да умре от досада. Да, постави му диагнозата, а сега просто пуска край ушите си думите на този флиртаджия. Не, чак такъв не изглежда, но прекалено се умилква, прекалено любезничи, за да е искрен. Защо да е искрен пък? Нали играят, закачат се, забавно им е, повече на него май. Късно е, доспива ѝ се. Той неумело я прегръща през раменете:

– Хладно ли ти е? Да тръгваме вече.

Пак банално. Но е приятно да те ухажват, да те харесват, да ти се възхищават, разтоварващо, ново е за нея.

Въпреки усилието, с което се опитваше да се съсредоточи върху конкретните въпроси за решаване, вниманието му не се задържаше дълго върху нищо. Прелисти папката с чертежите, погледна в лаптопа няколко пъти. Нервността се предаде и на работниците. Изпуши всичките цигари от кутията и я хвърли встрани. Никога не правеше така, чак се изненада, като я проследи с поглед. Ако беше друг, щеше да му вдигне грандиозен скандал. Сега извади за пети път телефона. Погледна го. Имаше съобщение. Внезапно го заля топла вълна, изпоти се. По обед слънцето започваше да напича яко. Обърна се настрани, опита с лице към светлината, но успя да го прочете едва като скри с длан екрана. Есемесът: „Тръгвам днес. Нещо се напрегнах“.

Почти се затича към колата. Толкова се беше напекла от слънцето, че си опари ръката, като влизаше вътре. Даде газ и през прозореца подвикна наставленията си на строителния техник. Въобще не разбра дали онзи го чу. Тя искаше да си тръгне, какво ѝ стана, сърдита ли е, или причината е друга? Натискаше газта. След едно възвишение шосето се спускаше, внезапно новият асфалт свърши и колата подскочи. Приземяването отвисоко върху разнебитения стар път го изплаши. Плувнал в пот, намали и тегли една майна на себе си, хем го знаеше това място, и пак. Много, ама много му се искаше да стигне, преди тя да си е тръгнала. Ужас, ако наистина си е грабнала чантата, не, не е възможно, сега по обед няма автобус, глупости, точно по обед има, май беше към един и половина, нали миналата година, като бяха с жена си тук, изпратиха сина за София точно по това време. А, да заминава, много ѝ здраве, какво му пука, без това си има достатъчно работа, идва зима, строежът върви бавно, трябва да разръчка тия мързели, като завали, няма да могат да продължат, трябва да бързат. Неусетно пак натисна педала.

Влетя в стаята целият изпотен, влизаше му в очите, фланелката му беше залепнала за гърба, задъхан. Тя – седнала напреко на леглото:

– Хванах уайърлес, представи си – усмихна се и попита защо се е засилил така.

Тръшна се на другото легло и изкрещя – удари си лакътя в стената, през ръката му мина ток:

– Нали ми писа, че тръгваш? Щях да се убия с колата от бързане да се върна…

Първо наистина мислела да тръгне, но се сетила да провери разписанието на автобусите и трябвало почти веднага да се изстреля, за да хване онзи в един и половина, имало по-късен в четири, пък ѝ се искало да го изчака, може ли сега да тръгнат заедно? Последното беше изречено с невинен глас, в който, така му се стори, се долавяше заповед. Неочаквано за самия него започна да я моли. Тя не искаше да остане за нищо на света. Дори това, че не беше на разходка, а на работа, че не се беше и наспал, не я омилостиви.

– Тогава ще тръгна с вечерния автобус за Бургас.

– Моля те, не тръгвай – прозвуча като ехо на себе си.

– Не ме моли, реших.

Разтърка ударения лакът. Снощи молбите помогнаха, сработиха, съгласи се сравнително бързо, и такава страст, защо така се промени сега?

Първа взе душ, изтърка надве-натри зъбите, слава богу, че не си забрави нощницата. Щеше да е нелепо да излезе увита с голямата кърпа, все едно вика „ела ме изяж“, с нощницата беше по-прилично. Мушна се под чаршафа. Беше топло за одеяла. Избра нарочно леглото до прозореца – обичаше да ѝ е по-хладничко нощем – и затвори очи. Спеше ѝ се неистово. Сети се, че като лягаше, видя една пеперуда на перваза, изглеждаше като жива, но очевидно не беше, крилата контрастираха със стерилно бялото на новата пластмасова дограма.

Почти беше заспала, въпреки светнатата лампа. Чу в ухото си:

– Направи място.

Беше нахален. Отвори очи и видя лицето му съвсем близо. Чуждо лице. Хич нямаше намерение да го приютява в леглото си. Голяма сапунка – запознали се днес сутринта, напълно случайно, ако не се брои нейното любопитство и вроден авантюризъм, и вечерта, през нощта всъщност – хоп в кревата. Почти лежеше върху нея. Шепнеше „моля те, моля те, пусни ме при теб, моля те, толкова хубаво ще бъде“ и разни такива. Извърна глава встрани, защото от дъха и шептенето му ѝ настръхна кожата. Можа да каже съвсем тихо „недей“, а той вече беше пъхнал ръка под чаршафа. Хвана я навреме. Стискаше. Той опита с другата и я притисна с тяло, чаршафът между тях се опъна. Усети се като увита мумия, която той ей сега ще вдигне от кревата. Паникьоса се. Не можеше да си поеме дъх. Гласът ѝ отказа. Притискаше я все по-силно и по-силно. Мина ѝ през ума, че може да е луд, маниак, да я убие, щяха да я намерят чак утре, мъртва, с посинели устни, тебеширено лице. Мъжът я целуна и отпусна хватката.

Целувката не я зашемети, обикновена целувка, страстна, но не замая главата ѝ. Не успя да измъкне веднага ръцете си изпод чаршафа и остана известно време така неподвижна, докато той продължаваше да я целува не само по устата, езикът му беше пъргав, но и по бузите, носа, очите, косата, после пак очите, устата, врата, да, тогава усети, че се предава на този целуващошептящ мили думи мъж, на пръв поглед мекушав, податлив, колеблив. На втори… похотлив? Откъде се взе тази категоричност, агресивност, насилие, ребрата я боляха от стискането му преди малко, а сега я ухапа. Тя успя да извади едната си ръка и го перна по гърба. Той се изправи на ръце над нея и започна да целува надолу тялото ѝ през чаршафа. Когато стигна пръстите на краката, трепереше. Желанието се смеси с малко страх, но повече с изненада от метаморфозата. Преди няколко часа се колебаеше дали той изобщо може да се държи като мъж, а не като сваляч от латиносериал. Неуверен сваляч. Настоятелен, но неуверен. Сега беше друг. Изненада се и от себе си – свали надолу чаршафа и вдигна нагоре нощницата. После се чу отстрани. Викаше. Мъжът го правеше така, както отдавна един друг го направи само веднъж. Искаше да спре за малко, да не бърза, но главата ѝ се замая, кръвта беше нахлула. Само инстинктът я водеше и тя му се остави. Пенисът му беше хлъзгав, тънък, дълъг. Усети го как опира някъде там, в корема ѝ. Болка. Тялото се движеше само в ритъма на мъжа. Не можеше повече, щеше да припадне. Възглавницата беше паднала на земята, а главата ѝ опираше в таблата на кревата. Той се изпразни и я издърпа надолу. Докато се окопити и успокои дишането, отново беше готов. Нямаше време да се чуди как е толкова бърз. Беше я качил върху себе си, сложи я бавно, като на трон и тя още по-бавно, мъркаща, се заклати. Влагата между бедрата им се превърна в пяна, всичко лепнеше. Ръцете му не спираха – местеха тялото ѝ отгоре като на кукла, пръстите търсеха издатини и вдлъбнатини. И ги намираха. Когато свърши, беше на границата на припадъка. Той продължи. Границата се отмести, отмести и накрая разбра, че ей сега, в този момент той можеше да направи с нея каквото си поиска. А тя беше съгласна. Не беше правила любов така. Може би много отдавна. Толкова отдавна, че тялото почти беше забравило.

Каква беше тази жена, питаше се той, докато душът измиваше прахта от деня, а с това и умората. Усети прилив на сили въпреки чашите вино, които в един момент спря да брои, забрави за дългите часове шофиране, за работата, която го чакаше. Само жената с дълга коса с цвят на млечен шоколад, тя му беше пред очите – как стои на пешеходната пътека в Бургас и прави първата крачка. Не се церемонеше много с пешеходците, но този път наби спирачки. След това като идиот излезе от колата и я попита за името ѝ и къде отива. Колите се изнизваха покрай тях. Никъде, отговори тя и искаше да тръгне, но остана, нещо я спря, е, той знаеше, че в това няма нищо случайно. Местела се от една квартира на приятели в друга. Беше само с раница, която пусна в краката си. Той взе раницата и каза „ще те закарам“, така минаха на „ти“.

Закара я тук, във Варвара, където тя идваше за първи път. Не беше млада, може би на неговите години. Енергична, остра. Обикновено си падаше по десетина години по-млади от него. По-мили. Тази обаче му беше странна. Затова, че тръгна с него, без да го познава. Нещо я караше да постъпи така. Не разбра какво. Поне досега. Утре ще я поразпита. Като я гледа, не може да няма семейство. Едно-две деца, ревнив съпруг. Какви приятели, беше го преметнала. Кой я знае. Трябваше ли да е толкова доверчив? А тя? Едно беше безспорно – любопитни си бяха, харесаха се. Той я искаше. За нея – не беше съвсем сигурен, но му се стори, че и тя.

Излезе от банята с кафявата хавлия около кръста. Лампата светеше. Изгаси я и се наведе над жената със затворените очи. Отначало беше трудно да я накара да се съгласи. Едвам прикриваше възбудата, но отблъсна ръката му. Опита да дръпне чаршафа, но загуби опора и легна върху нея. Притисна я. Нямаше къде да мърда. Целуваше я по гърдите, по корема, докато тя се отпусна и ръката, която стискаше неговата, разтвори пръсти. Почти едновременно заби коляно между краката ѝ и дланта му хлътна сред двете меки бедра, там, където свършваха. Шепата му се напълни. Не очакваше внезапната всеотдайност. Проникна настойчиво. Остро. Докрай. Хвана с две ръце задника ѝ. „Ще умра“, въздъхна. „Няма да умреш“, ненадейно отвърна тя и се обърна по корем. Докато блъскаше и клатеше бясно леглото и жената пред себе си, коленете му изтръпнаха, тя пищеше, отвън се развидели съвсем, какво ли се чува, запита се, а на нея: „викай, викай“. Втория път я качи върху себе си, беше мека, податлива, бавна, за разлика от преди малко. Пасваха си като ръка в ръкавица. Усети прилива и я хвана от двете страни, като я местеше по-бързо, по-бързо. Беше вдигнала ръце и се опираше в скосения таван. Гърлен звук се изтръгна от дълбините ѝ, тя се вдигна нагоре и прекъсна финала му. Блъсна я по гръб и продължи. Няма да издържи, мина му през ума и свърши веднага. Легна изтощен до изпотеното ѝ топло тяло. И тя дишаше учестено, но издърпа кърпата изпод себе си, подаде му единия край, а другия пъхна между краката си.

Не остана при нея. Леглата бяха тесни, след два-три часа трябваше да стане и да иде на обекта. Тя се обърна, веднага заспа. В просъница, докато и той заспиваше, си помисли, че толкова хубаво не му е било отдавна.

Прибра лаптопа в багажа и се изправи насред стаята. Той наистина изглеждаше уморен. Малко жалък, проснат върху кревата. Домъчня ѝ за него. Мъртвата пеперуда си беше още на перваза. Свали целофана от цигарите си и я сложи вътре. После затвори ципа на раницата. Той мълчеше.

По стълбите надолу чу да бие тъпан и да пищят кларнети. Свирнята се приближаваше заплашително. Коридорчето, от което се излизаше навън, също беше тясно – като всичко тук. Нямаше как да се скрие, да мине отдругаде. Хазяйката се втурна с кутия бонбони срещу нея. Беше се издокарала с рокля на точки и с прическа – „за годежа“, каза. Взе си един и пожела късмет. Бъдещата булка не се виждаше никъде. На вратата на дворчето изчака оркестърът да влезе заедно със сюрия гости, които нахлуха срещу нея и се завтекоха към масата под навеса на двора. Една от жените носеше увесена на прът сватбената рокля на закачалка. Младоженецът беше с бяло цвете на ревера, с костюм в жегата. Момче на не повече от двадесет и една-две години. Музиката гърмеше оглушително. Едвам се промуши. Избегна някак си музикантите и се изтегли към вратата покрай една от пейките до трапезата. Мярна ѝ се сива мишка, която притича край стената на къщата и изчезна в прозорчето на мазето.

Побърза да се отдалечи, раницата не тежеше. Тръгна към морето, имаше още време до автобуса. Докато стигне до заливчето с лодките и чакълестия бряг, осеян с празни пластмасови бутилки, остатъци от джапанки и всевъзможни други боклуци, си мислеше дали да не се прибере вкъщи. Беше най-лесното, най-разумното. Да контролираш живота си. Мислеше и за мъжа – отблъскващ и привлекателен, който остана в стаята, гадна стая, безлична. Ще му прати пак есемес. Да му се извини. Да благодари. На брега събу обувките, остави раницата и реши поне да си топне краката. Водата беше топла. Постоя така. Хубаво е в края на лятото. Излезе и за малко да стъпи върху топка смазка, разпльокана ей така, сред камъните.

Гледаше встрани от шосето. Автобусът беше стар, бавен. Автомобилите ги задминаваха един след друг. Пресметна в колко ще е в Бургас. Точно за новините. Поредната кола ги подмина, натискаше клаксона непрестанно и спря напред по шосето. Отвътре изскочи мъж и размаха ръце да спре автобуса. Шофьорът изпсува звучно на майка и продължи по пътя си.

Разаказът е публикуван първоначално в:
Силвия Чолева, „Гошко“ (разкази)
Изд. „Жанет 45, 2013
Публикува се със съгласие на авторката

Силвия Чолева е отговорен редактор на редакция „Култура“ на програма „Христо Ботев“ на БНР и водеща на предаването „Артефир“. Тя e автор на ежемесечните обзори на нови книги в списанията „Хайфлайтс“ и „Его“, главен редактор на сп. „Алтера“ (до март 2009, когато списанието е закрито). От края на 90-те до закриването му през 2003 г. Чолева съосновава и води заедно с Иван Теофилов сп. „Сезон“. Преподавала е курс Писане на есе в НБУ. Сценарист е на „Майка ми“, късометражен филм на режисьорката Светла Цоцоркова (2005).

Pin It

Прочетете още...

Кайнан

Филип Анастасиу 21 Май, 2014 Hits: 8326
Добре. Слушай сега тази – подхвана Халед. –…

Блуменберг

Сибиле Левичаров 07 Юни, 2013 Hits: 8016
Откъс от едноименния роман на Сибиле…

Печелившото Число

Палми Ранчев 24 Сеп, 2016 Hits: 7441
Вървеше по коридора към машината за лед. И…