1 1 1 1 1 Оценка 85% (4 гласувания)
Pin It

 

2015 10 welcome Facebook

 

Дичо Лесов беше пенсионер и живееше във Фейсбук. Преди осем години, когато на пестеливо учрежденско тържество колективът му поднесе китайски часовник и ножичка за пури, Лесов въздъхна, просълзи се, благодари им за дългите години на колегиално сътрудничество и за пръв път разбра, че ще му е приятно да се раздели завинаги с тези гадове. Лесов никога не беше пушил нещо друго освен цигари, а напоследък и тях ги беше оставил. Какво тогава означаваха тези талисмани на изпроводяк?

В подаръка имаше някаква перфидна омраза, скрита зад неръждаемия гръб на часовника. Как точно можеше да му е полезна една ножичка за пури – псевдолуксозен и напълно излишен атрибут, който приличаше по-скоро на гилотина за пръсти? И какво беше в случая предназначението й? Да му напомня, че пурите, към които той никога не посегна, докато още можеше, сега вече щяха да бъдат отвъд пенсионните му възможности? И в крайна сметка ножицата си е ножица, пък ако ще и за лули да е. Тя реже. Часовникът ще отброява оставащите часове и минути от затихващото му социално присъствие, а ножичката ще го чака накрая. В този момент Лесов бе вдигнал просълзените си очи към Деведжиев и погледът му се удари в неговия.

- Със здраве да си ги ползваш! – извика колегата, вечният му съперник от отсрещното бюро, който бе имал благоразумието да се роди три години по-късно. Пожеланието излетя от устата му леко забързано и несъразмерно силно, но това бяха разлики, които само Лесов, благодарение на дългата си практика, можеше да отчете. Всички вдигнаха чаши и пиха с облекчение, защото с тази цел бяха и дошли.

Церемонията по пенсионирането е генерална репетиция за панихидата, помисли си Лесов и в този момент една негова бъдеща бивша колежка увековечи сбирката с електронно фотоапаратче.

Лесов си окачи своята снимка от събитието – с чаша вино в едната ръка и ножичка за пури в другата – у дома на стената. Зад него всичките му колеги бяха излезли с червени очи. Снимката стоеше там, вляво от монитора, за да му напомня, че мястото, откъдето се бе спасил, не беше хубаво място. Беше лицемерно свърталище на зли хора, принудени от обстоятелствата да си казват „Добър ден” всяка сутрин. През първите месеци след пенсионирането Лесов често-често поглеждаше към снимката, за да си припомни от какво се е отървал. И отново се просълзяваше.

Напоследък обаче снимката проявяваше и други свойства. Беше започнала да младее, да се налива с живот. Лесов си беше възстановил навика да се взира в нея, когато си мислеше, че мисли нещо. Раменете му там през годините се бяха пълнили със сила, а очите – с енергия. По сведения, непотвърдени от огледалото, Лесов можеше да прецени, че е интересен мъж, защото ако човекът на стената бе той, то всички тези качества си ги имаше в него.

И все пак на снимката вече не можеше да й се има досегашното доверие. Мъжът на нея се беше отделил от първообраза си. Чуждееше се. Младееше. Перчеше се с лъскавата си ножица за пури. Малко му оставаше да се обърне към празнуващата червеноока тълпа зад гърба му и да вдигне наздравица. И дори гледаше някак покровителствено, а това беше поглед, който Лесов с течение на годините се научи да разпознава.

Лесов побутна тридесет и девет инчовия си монитор, за да скрие снимката, което изискваше усилие от особен характер. Заобиколи масата, на която стоеше компютърния му пулт, и заклати наляво-надясно екрана, заедно с всички впити в отверстията му кабели, докато основата му се отмести. Мониторът беше подарък от внучка му, която живееше в Дюселдорф. Лесов редовно преравяше профила й и разглеждаше с любопитство селфитата й с дюселдорфския й приятел. Той имаше дюселдорфско име и дюселдорфско изражение, и внучката беше започнала да придобива същото. Лесов много я обичаше, но вече не беше сигурен кого обича. Косата й, някога кафява и къдрава, сега беше оранжева и права. Лесов си направи липов чай, намаза си една филия с масло и сирене, и влезе във Фейсбук.

„Кога ще почерпиш за имен ден, Ристо? На Коледа или на Кръстовден?” пишеше на стената му.

Беше приятелят му Васко Да Гама. Лесов се разсмя и отвори тетрадката си на страница 6. Там се обясняваше „Как да изпратим снимка на приятел”. Разрови се в Гугъл, намери една снимка на шампанско с две чаши в приглушена обстановка и я лепна на стената на Васко. Тетрадката съдържаше двадесет и едно указания за различни манипулации във Фейсбук, които започваха с „Как да”. Внучка му му ги беше написала при едно от кратките си посещения в България. Оформянето на всяка страница беше съпроводено и с устен инструктаж, който не попи много надълбоко в ума на дядо й.

- А защо си се регистрирал като „Христофор Колумб”? – попита тя между второто и третото указание.

- Защото това за мен е нова територия. Не е ли очевидно?

Тя сбърчи вежди.

- Но ти няма да откриеш Фейсбук! Той си е там.

- Е, нали за себе си ще го открия.

Лесов рискува да добави и закачлива усмивка към отговора си, но внучката само се намръщи още повече и стисна до бяло химикалката. Когато беше малка, се кискаше на всичките му шеги. Идваше да се упражнява на пианото му и рано или късно двамата запяваха глупави песни, които никой родител в трезвено състояние не би одобрил. Акомпанираха си на четири ръце, сборният ефект от които не стигаше и за половин ръка на истински пианист, но им беше приятно и на двамата. Сега всеки опит на Лесов за хумор изпълваше внучка му с някакъв педагогически ентусиазъм да му показва колко не е прав. И той в компанията й изглеждаше несериозен и недосетлив. Тя също на моменти изглеждаше несериозна и недосетлива, той виждаше това по снимките, но не в неговата компания. Любовта му към нея – все така силна и на моменти дори отчаяно силна – някак се беше обезценила. И Лесов, като бивш финансов одитор, усещаше, че се превръща в токсичен актив.

За щастие Михаела не го забравяше. Караше му се по чата, питаше го дали не му е време да почне да бори деменцията с лекарства, но често се появяваше в съобщенията му, а при възможност се отбиваше и да го види. Когато тя се роди, Лесов беше силно против внучка му да се казва „Михаела”, ама че префърцунено име, свършиха ли се хубавите български имена, мен в тази къща никой вече за нищо не ме пита, поне на покойната ми съпруга да бяхте я кръстили, докато снаха му не се озъби насреща му: „Добре де, ще я прекръстим на Дичка, ти да си доволен”. И той млъкна. Неразбран и без шансове да бъде разбран. И най-страшното, дълбоко под нивото на бистрия разсъдък, много добре разбран. С тези хора, родителите на внучка му, той не искаше вече да общува, а и не знаеше как. Името „Михаела” обаче се оказа много подходящо за Германия и с отстраняването на „Лесова”, което беше на път да се случи, неговата малка Мишка щеше да премине през онази алхимична пещ, от едната страна на която влизат угрижени българи, а от другата й страна излизат позитивни граждани на Стара Европа.

Христофор Колумб наду платна към островите на постоянните си френдове. Тези острови, отрупани с поздравителни картички, мъдри мисли на розов фон и статии от електронните медии, по-скоро приличаха на крайпътни сергии, отколкото на дивни убежища от врявата на всекидневната глупост.

Стиляна Миляна: „Какво хубаво време навън, приятели!!!” Надписът беше придружен от обемисто селфи на собствения балкон. Вече имаше 45 лайка. Лесов също й тури един лайк за всеки случай. Утре на него щяха да му потрябват лайкове и тогава все някой трябваше да се сети.

Мъжки хор Камарашев: „Тези от правителството докато не ни изтребят до крак, няма да мирясат.” Мъжки хор Камарашев не понасяше нито едно правителство и всеки ден намираше начин да им го каже. Знаеше, че е прав. Нямаше представа, че е отегчителен. Под констатацията му имаше оратория от съгласия. На челно място стоеше подкрепата на Стиляна Миляна: „И като ни изтребят, пак няма да мирясат. А ще играят хоро върху труповете ни!!!”

„Е в твоя точно могат и да се препънат”, помисли си Лесов с оглед на по-горната й снимка. Представи си как правителственото хоро се натъква на релефните й останки, оплита крака насред танца и министрите падат като плочки на домино, но се въздържа да й отговори. Вместо това написа:

„Абе Мъжки, защо не идете под прозорците на Парламента целият хор и да им изпеете една бунтовна песен? Пък ако не искате да им пеете, да ги набиете?”

Отговорът дойде след известно забавяне:

„Хорът се разформирова преди година и половина поради липса на средства. Аз им бях диригент.”

В този момент внучката пусна албум със снимки от Гармиш-Партенкирхен. Заснежени разстояния, надменни върхове и зачервени от здраве лица с бели следи от ски-очилата. Лесов остави чинията от закуската си върху чинията от вечерята и се съсредоточи в пейзажите. Сложи по един щръкнал палец под всяка една от тях и още преди някой друг да ги беше забелязал, написа:

„Кога ще ми дойдеш на гости, Мише?”

„Когато мога.” С усмихнат емотикон, който да смекчи тона.

Лесов ги беше намразил тези емотикони, които му се появяваха навсякъде, където трябваше да се засегне. Хилеха се извинително с глупавите си личица и предлагаха едноплановост, каквато в света не съществуваше. Емотиконът беше необявеното начало на едно нашествие, което щеше да превземе първо кирилицата с тридесетте й знака, а после и речта. Всяко нещо, за което си има думи, да се превърне в знак. Затова младите вече не можеха да се изразяват. Всичко хубаво, добро, сносно, приемливо и отлично беше „супер”, всичко идеално, съвършено и безупречно беше „перфектно”, всичко, което заслужаваше критика, беше „тъпо”. Утре в „Анна Каренина” вместо „Облонски веднага забеляза това и се усмихна” ще пише „Облонски веднага забеляза това J”. Самият Лесов не беше кой знае какъв фен на богатото изразяване, но когато имаше възможност да се възмути, не я пропускаше.

„А този твой висок приятел кога ще го доведеш да го видим?”

„Няма да е скоро.”

Сега нямаше и емотикон. Нетърпение ли се долавяше? Лесов не беше човек, който да се откаже от някакво си нетърпение насреща. Представи си как в този момент Михаела, прехапала долна устна с полуоголени зъби, чати на три езика с още няколко човека едновременно и реши, че има право да настоява за своя дял от вниманието й.

„И защо? Аз не съм толкова страшен, няма да го изплаша!”

„Защото живееш в свинска кочина.”

Какво? Какво?

„Ще изчистя по случай вашето идване.”

„Sie beide sehen toll aus! Wie war das Wetter?” Някой се опитваше да се намеси в разговора.

„Според твоите представи. Дядо, говорили сме вече за това!”

„Ама аз изчистих, след като ти си тръгна. Измих пода. Мивката в банята. Дори се каня да изпера покривката на канапето, ама като дойде лятото.”

„Дядо, защо веднъж не чуеш точно какво ти казвам? Трябва да се викат майстори! Цялата къща смърди!”

Известно време Лесов остана без думи. Накрая написа:

„Браво! Само това не съм очаквал от тебе!”

Тук се появи Васко Да Гама, който покрай Лесов се беше сприятелил и с Михаела. Лепна насред диалога една снимка с печено прасе и написа:

„Не се карайте, бийте се! Наборе, това е за винцето, дето ми го прати по-рано.”

И тогава се случи нещо страшно. Изчезна Гармиш-Партенкирхен. Изчезна светът. Диалогът се разпадна на гласни и съгласни звуци, които се съчетаха в общ нечленоразделен вик, докато Христофор Колумб и Васко Да Гама падаха с въртене надолу през канари и глетчери до сърцето на изначалния хаос.

Михаела вече не можеше да бъде открита.

Нито Гармиш-Партенкирхен, нито дюселдорфския й приятел с бяло петно от ски-очилата. Лесов се огледа и видя, че е изхвърлен на непозната земя, гола и грозна, с чинии от два дена около клавиатурата, с оплескана с лютеница врата към кухнята, с провиснали пердета, с прах под масата и без единствената му внучка. Даваше си сметка, че Михаела беше отдавна изгубена на части – още с първия учебен ден, с първата й тайна целувка зад физкултурния салон, с магистратурата по пиано в Германия, дори с тези снимки от заснежените писти. Но докато още можеше да ги гледа, той все пак имаше някаква връзка с нея. Притежаваше вратичка към света й и при възможност влизаше в него. А сега тази вратичка беше изчезнала и на някогашното й място повяваше хладен въздух от вселенска самота.

Само портретът от стената го гледаше предизвикателно. На него не биха му направили този номер. Него го уважаваха.

„Васко е виновен”, повтаряше си Лесов, докато събираше чинии и чаши, и ги добавяше към купчината в мивката. Веднага ще го ънфрендна, само да свърша с подреждането и ще го ънфрендна! Защо се меси в чужди разговори? Кой му е разрешил да лепи печени прасета из чужди разговори? Канил ли го е някой? И все пак, колкото и да се палеше, температурата на гнева му не успяваше да достигне онази желана точка на кипене, която задвижва механизма на самооправданието. Едно печено прасе, какво толкова? Защо така за нищо Михаела го наказа? Защо не ънфрендна само Васко? Докато се разкъсваше от въпроси с нежелателни отговори, Лесов продължаваше да прибира боклуците от къщата, без това вече да е пряко необходимо. Чистенето обаче му даваше още едно доказателство, че внучка му не е права. По средата на миенето на чинии Лесов си изплакна ръцете, седна на масата в хола и написа:

„Васко, идиот такъв, защо се месиш в чужди разговори?”

Изглежда, че Васко Да Гама, смутен от случката, кръжеше наоколо, защото му отговори веднага:

„Откъде да знам бе, човек! Тук нали така си я караме, на шега. Печеното прасе, твар Божия, по-скоро събира хората, а не ги разделя...”

„Няма да ти проговоря повече!” написа Христофор Колумб, но не го ънфрендна. Вместо това зачака с поглед в екрана. Внезапно му се допуши. Една цигара между пръстите щеше да му спести част от усещането, че прилича на глупак.

„Недей така бе, Ристо! Ще ти вмъкна името в молитвата за здраве. Ти си ми най-добрият приятел.”

Лесов се заклати напред-назад на стола си. След това написа:

„Ти да не си поп, бе?”

„Само иподякон. Нося свещи, припявам исо. Далеч съм аз от световните дела. Но мога да те впиша за здраве. И за късмет.”

„Ти си един лъжец! Кого, Христофор Колумб ли ще впишеш?”

Лесов изключи екрана, за да не го гледа, облече си балтона и излезе навън. Излезе без цел, просто така, да излезе и да се загуби. Улицата навън го блъсна със своята сивота и безличност. Паркираните покрай едната страна на тротоара коли внасяха неуместен панаирджийски акцент сред общото униние. Ярките им червени, оранжеви и тюркоазени купета като че ли крещяха: „Ние не сме произведени тук, защото тук такива наситени, пълноценни тонове не се получават”. Или по-точно: „Избирани сме с надеждата за по-разноцветни дни, каквито не настъпиха”. Докато продължаваше да си представя какво казват колите, Лесов усети как тънкият ноемврийски ветрец преминава през рибената кост на балтона му и неохотно се спира в настръхналото му тяло под дрехите. При всеки по-силен порив дръвчетата край бордюра губеха по някое и друго вече мъртво листо и потреперваха с плешивите си клони. Къщите от двете страни на улицата стърчаха с неравномерната си височина като евтина дентура и единствената светеща витрина наоколо принадлежеше на местния клуб за спортни залагания. Вътре няколко квартални пияници се топлеха безплатно и гледаха с празни погледи към минувачите навън. Лесов познаваше съпровождащите им очи, често пъти минаваше покрай клуба и беше убеден, че това е най-ниското стъпало на общественото вегетиране, но днес мержеливата светлина зад витрината му се стори уютна. Вътре имаше някакъв изобретен дом, някакво свидно гнездо с парно и канализация, от който човек по-долу не можеше да изпадне. Световете на най-жалките хора понякога се оказват по-устойчиви от нашия собствен, помисли си той.

Зави по главната улица покрай реката и продължи да забелязва нови и нови неща – наполовина ремонтираният тротоар, празните кутии цигари около кофите за боклук, компания млади хора, които минаха покрай него с неупотребените си лица. Някъде се произвеждаха нови и нови хора и обстоятелства, които избутваха предишните към периферията на забвението. Лесов минаваше по същата улица почти всеки ден, защото малко по-нататък бяха магазините, от които пазаруваше, но сега самата безцелност на обиколката отваряше очите му за промените. Целта ни предпазва да виждаме лошото, тя ни слага капаци да не забелязваме разрухата по пътя си и ни тегли напред, щастливо напред, въпреки че като се вземе предвид ограниченото времетраене на всеки живот, изразът „щастливо напред” съдържаше неразрешимо противоречие.

Сега вече и „щастливо” беше изчезнало.

Много скоро краката на Лесов го отведоха пред входа на собствения му дом, защото дори когато човек не иска да живее повече, той предпочита да е на топло. Така Лесов разбра, че не иска да живее повече.

Никой нямаше да забележи изчезването му с месеци. Само сметките щяха да продължат да се трупат в пощенската му кутия, докато един ден някой съдия-изпълнител, по-изпълнителен от останалите, не дойдеше да се завърти около вратата му, да души напред-назад и да настоява пред останалите институции да се разбере какво се крие в заключения апартамент.

В хола портретът от стената го гледаше самодоволно. Беше устоял на времето, беше изчакал своя час и беше победил. Беше на път да отпие от виното и след секунди в затворената си моментна вселена да чуе всеобщото пожелание на таласъмите зад него „Наздраве!” Беше щастлив. И тази измяна вероятно бе по-лоша от измяната на внучката. Мъжът от портрета продължаваше да държи ножичката за пури като напомнително писмо за нещо, което всеки път се отлага.

Ножичката. Тя реже.

Лесов се надвеси над шкафчето до пианото и във второто чекмедже я откри. Благородно проблясваща и девствена. Време й беше да влезе в работа. Извитото й на дъга острие криеше възможностите си, но при по-творческо мислене те можеха да се открият. „Жал ли ми е за света?”, попита се Лесов. Не, не му беше жал. „А жал ли му е на света за мен?” Този въпрос направо нямаше нужда от отговор.

Защипа леко показалеца си с ножичката и разбра, че тя не се шегува. През всичките тези години тя бе пазила свойствата си, за да му послужи в деня, в който бъде призована.

На сбогуване Лесов реши да направи едно кръгче за последно през фейсбук. Искаше да напише нещо забележително, нещо, което да се запомни. За съжаление съзнанието му беше заето от тържествени картини на собственото му погребение, примесени с дъжд, черни шлифери и кадри от финала на „Амадеус”. Още нямаше план как да приложи ножичката върху себе си, което също отнемаше от енергията на въображението му, но поне едно знаеше: че не го е страх. Поразвъртя един сайт с цитати на известни хора за смъртта. Те пък бликаха от остроумие, което му се стори доста неуместно за случая. В един момент Лесов осъзна, че стои пред общата стена на екрана, клати се напред-назад и разглежда снимки на кученца и певци. Майната му на всичко. Влезе в правоъгълника с въпроса „какво мислите” и написа:

„Имам ножичка за пури и не ме е страх да я използвам.”

Васко Да Гама ведна се появи.

„За какво ще я използваш?”

„Аз си знам за какво.”

„А откъде я имаш тази ножичка?”

„От тук”, написа Лесов и постна снимката от пенсионирането си. Нека приятелите му знаят как е изглеждал. Нека да го запомнят като по-млад. Васко Да Гама замълча за кратко.

„Ристо, обещай ми, че няма да правиш нищо до довечера!”

„Нищо не обещавам.”

„Къде е купонът?!!!”

Беше Стиляна Миляна.

Дичо Лесов остави компютъра. Сложи си чиста риза, вратовръзка, кафявото си сако от туийд и седна на фотьойла с лице към прозореца. Допреди пет минути неговият единствен план за живота му по-нататък беше да му сложи край. Сега обаче се появи нов план, нещо като график за деня, и той без да иска се зае с изпълнението му. Защо трябваше да чака до вечерта, не му беше ясно. Но щом имаше нещо за чакане, можеше и да почака. За къде пък толкова бързаше? Вечността, която рано или късно поглъща всичко, спокойно би могла да се лиши от няколко часа, отклонени в последния момент. Светлината навън намаляваше и той се отдаде на тържествен унисон с природата. Беше си обещал в осем отново да влезе във „Фейсбук”, за да види какво го чака там, но нито минута по-рано. Два часа по-късно на врата му се позвъни.

Дрънчането на звънеца го стресна с позабравения си звук. Лесов отключи двете брави и погледна през тесния процеп, който му отпускаше веригата. Отвън стоеше свещеник с прошарена брада до гърдите и черна плетена шапчица вместо калимявка. Върху расото му се очертаваха две дебели презрамки, които вероятно водеха към раница на гърба. В дясната си ръка държеше мотоциклетистка каска.

- Васко?

Свещеникът му направи нетърпелив жест да отваря  и още преди вратата да е помръднала, започна да си трие краката на изтривалката. Лесов се подчини. В светлината на антрето едрите черти на новодошлия и гъстите му, прави вежди, останали тъмни напук на времето, му се сториха странно познати. Цялостната му фигура беше поразширена, като в неподходяща настройка на телевизионен екран, но същността си беше там.

- Деведжиев? Ти ли си, бе?

Двамата се хвърлиха в прегръдките си един на друг, въртяха се вкопчени и не можеха да се пуснат. Лесов никога не си беше представял, че ще прегръща Деведжиев, натегачът от съседното бюро, компаньонът на шефовете, крадецът на идеи, интригантът на отдела. Дори след смъртта си да го беше срещнал поради някакво недоглеждане на Свети Петър в рая, и там нямаше да му се зарадва. Лесов се просълзи и по горещите капки върху ухото си разбра, че не е само той.

- Как ме намери?

Отговорът беше очевиден, но все от някъде трябваше да се почне.

- Е, как, като те видях на снимката... Ей, какви времена бяха!

Деведжиев веднага тръгна да се разхожда из хола, като разместваше дребни украшения, под които се откриваха опазени от праха зони, поцъка с език пред монитора, удари два клавиша на пианото, хвърли раницата в подножието му и седна в размекнатия фотьойл, като си повтаряше „Ей, кви неща стават, бе! Кви неща стават, бе! Неведоми са пътищата...”

Лесов сложи на масата две чашки и наля кехлибарена сливова от едно старо шише, дето го пазеше и от себе си. Първото гаврътване не се усети. Налагаше се незабавно досипване. Лесов прочисти гърло и мина към същността на озадачението си.

- Човече, от къде го взе това расо, бе? Едно е Васко Да Гама да излезе Деведжиев, ама съвсем друго е Деведжиев да излезе поп.

- Отец Васил – поправи го гостът му.

- О, майната ти!

Отец Васил се втренчи пред себе си, подшмръкна и дискретно прекара ръкава на расото през носа си.

- Нямаш представа какъв късмет извади ти с това пенсиониране, Лесов. Три години по-късно законите бяха други. Искаха и стаж, и години за пенсия, и това, и онова... Ако имаш това, ти липсва онова, ако намериш онова, ти липсва... – Лесов кимна, че разбира, или по-точно, че не разбира, но спокойно може да мине и без да е разбрал тази част. – Да знаеш само как съм ти завиждал, че се отърва навреме! Три скапани години да се родя след тебе и пред мен да зейне геената законова. С две думи, в „Свети Козма и Дамян” до нас търсеха кадри и аз си предложих кандидатурата. Не се оплаквам. Много добре я стегнахме църквицата. Трябва да ни дойдеш някой път на литургия.

- Непременно. Ще дойда на собственото си погребение. И сега искам да те питам, Деведжиев, чия беше идеята да ми подарите тази ножичка за пури? Часовникът – как да е, нося си го, но...

- Ей! – Деведжиев се плесна по челото и затършува из раницата. Извади отвътре дебело парче сланина в найлонов плик, бутилка „Балантайнс”, която, ако се съдеше по капачката, не беше пълна с оригиналното си съдържание, и кутия от вафли „Мура”. Вдигна я пред Лесов и я отвори с тържествен жест. На дъното й се излежаваха пет дебели пури. Луксозната миризма на леко влажен тютюн се разнесе изпод капака, примесен с мириса на шоколадова глазура.

Лесов се отдръпна от кутията и пак се върна над нея без да откъсне поглед от съдържанието й. Взе една от пурите, повъртя я в ръце и опипа стегнатото й, гладко, но отзивчиво към натиска тяло, докато пръстите му стигнаха до заобления й връх. Отдалечи я на достатъчно разстояние от очите си и засрича малките букви на етикета й: „Ка-са де Гар-си-я”.

- Оригинал!

- Откъде ги имаш?

- Идват при нас хора да се изповядват. Ктитори, така да го кажем. Много имат за изповядване.

- И ти ги изповядваш срещу пури?

- Лесов, Лесов, позволи ми да те наричам Ристо, тъй като този Лесов ми е от друг живот. Ти аналите на испанската инквизиция ли си чел, що ли? Те не ми се изповядват, просто оставят по някой дар за църквата и ние знаем, че срещу този дар трябва да е бил направен грях, за чието опрощение да се молим. За какво са ни думи, след като Господ от небето всичко е видял.

- Носят ви пури?

Отец Васил поклати глава, защото трудно можеше да се изолира от този Лесов предишното упорито магаре Лесов, и все пак, без сам да знае защо, не можеше да му се раздразни.

- Да кажем, че аз му се обадих на един мирянин да ми ги изпрати. Пък ако още не е направил грях за тях, бъди сигурен, че скоро ще направи. Ти не го познаваш, но вярвай ми, не те лъжа. Грешници сме всички, Господи – прекръсти се Деведжиев и погледна нагоре, където в конкретния случай висеше полилеят. – Днес, като те чух да размахваш тази ножичка, разбрах, че трябва да се действа. Дай я тука сега!

Лесов извади уреда от джоба си. Двамата грабнаха по една пура, събраха главите си над тях и прекъсвайки се един-друг с инструкции, които съдържаха пространствени указания от рода на „не тука”, „по-навън”, „дай навътре”, „изправи нагоре”, клъцнаха върховете им. Ножичката примлясна с наслада и Лесов се зачуди защо през всичкото това време не му хрумна ни веднъж да я използва по предназначение. Той не беше от бедните пенсионери. Какво като беше пенсионер? Паленето се оказа по-трудоемък процес, но след известно пуфкане и половин кибрит клечки, пурите се усмихнаха с горещите си лица. В хола се понесе миризма на лукс, скъпи сделки, ексклузивни пространства, договорки от половин дума, конни състезания, вход само с покани. Лесов и Деведжиев се погледнаха в очите, въздъхнаха едноврмененно и дръпнаха от гъстия дим.

В този момент на вратата се звънна. Отново. Дори от далечината на унеса си Лесов забеляза, че прегракналият глас на звънеца влиза във форма. Погледна въпросително Деведжиев, който неопределено вдигна рамене. Тази неопределеност беше свързана с известна безотговорност, която Лесов познаваше у него. Изпълнен със съмнения и с пура в ръка, Лесов отвори широко вратата.

Пред него стоеше снажна жена с големи черни очи, голяма черна коса, вързана на конска опашка, и голяма уста, подчертана с червило във вишневия цвят на мантото й. От висотата на собствената си възраст Лесов прецени нейната като средна.

- Вие за водомера ли? – попита с известно съмнение той.

- Добър вечер. Вие ли сте Христофор Колумб?

Тя го гледаше с вцепенен и до голяма степен вцепеняващ поглед.

- Само във Фейсбук. Тук, на земята, съм Лесов. А... с кого имам честта?

„С кого имам честта, с кого имам честта, така ли бих попитал жената за водомера? И с такова вишнево манто ли идва тя? Много добре знаеш, че жената за водомера не идва по това време, Дичо, не се прави на идиот пред самия себе си. И защо не й каза, че се казваш Дичо? Лесов бил. Горска фея! Рано или късно всички разбират, че се казваш Дичо. Е, и какво срамно има в това да се казваш Дичо? Ами срамно няма, но пък не е като да се казваш Ален Делон.” Докато спореше с вътрешния си глас, Лесов дръпна от пурата, прехвърли я в лявата си ръка и подаде дясната за запознанство.

- Такухи Бедросян, приятно ми е – каза непознатата.

Бърза усмивка мина по драматичното й лице и я издаде, че може да бъде много весела, но в много специални случаи. Тя влезе в хора, прескачайки каската на отеца.

- Госпожа Такухи... Такухи – обяви след нея Лесов, като закъснял камериер.

- Госпожица.

Отец Васил тромаво се изправи от ниския фотьойл. Погледът му зашари между домакина и новодошлата в търсене на отговори. Лесов, който до този момент разчиташе на бившия си колега за обяснението на нещата, усети неясна безтегловност. Очите и на двамата стигнаха до Такухи и се установиха върху нея. Тя последна се досети, че нещо не е наред.

- Познаваме се – обясни тя. – Аз съм „Мъжки хор Камарашев”.

Пръв се опомни отец Васил.

- Дамите пушат ли пури?

Без да отговори, Такухи съблече вишневото си манто, хвърли го на канапето, извади от малката си на вид чантичка бутилка шампанско с гръцки букви на етикета, остави я на масата до клавиатурата, избра си една пура, размачка я отгоре до долу като митничар, който търси банкноти из подгъва на балтон, резна й горния й край, облиза го и застина в очакване. Тъй като кибритът беше един, Лесов и Деведжиев го раздърпаха помежду си. В крайна сметка два пламъка се доближиха към лицето на Такухи и тя запали между тях пурата си с въртене.

Лесов тайно благодари на небесата, че по-рано през деня му се наложи да позачисти.

Такухи се подпря на пианото в дружелюбна готовност за разговор. Беше облечена в сдържана, но вталена черна рокля. Оказа се, че има навика да дъвче дима и да го форматира в ясни геометрични фигури.

- Значи диригент на хор, а? – подхвана отдалече отеца.

- Бивш.

- Аз пък си представях, че ще ударим една табла, а после ще включим телевизора да хванем края на мача.

- То и сега можем – вдигна рамене тя.

Лесов й подаде чашка от собствената му ракия.

- Ей, Мъжки, как можахме толкова време само за политика да си говорим?

Тя се засмя.

- Произхождам от стар музикантски род, при това – многоброен род. Търся държава, в която нямам роднини, за да отида да живея там. През последните години свиря с акордеон в две детски градини, а почне ли сезонът, пея руски романси в един пиано бар в Кавала. За това ли да пиша във Фейса? И откъде се взе тази сланина на масата?

Лесов хвърли кръвнишки поглед на Деведжиев, който беззвучно му отговори с „К’во!”

Първата им жертва беше ракията на Лесов. Вратовръзките се разхлабиха, яките се разкопчаха. Пурите гаснеха и пак бяха припалвани. Възникна въпросът за мезето и Лесов отиде в кухнята да преобразува каквото му е останало по шкафовете в нещо, което може да се поднесе. Когато се върна в хола с чиния, подредена нарядко с четвъртинки филии от типов хляб, намазани с лютеница и поръсени със сирене, помещението гръмна в овации. Въпросът за сланината отново беше поставен на дневен ред и на този етап тя беше посрещната с признателност. Отец Васил се разпя „Стрейнджърс ин дъ наааайт” и за да му запуши устата Лесов пусна радиото. Гръмна нежният глас на Жо Дасен с неговото „Кафе на трите гълъба” и Лесов завъртя Такухи в импровизиран валс. Във вихъра на въртенето усети, че някой му слага неочаквано голяма каска на главата и чуква с кокалчетата на пръстите си отгоре й, за да го изпрати в открития космос. Отец Васил пое танца в свои ръце, докато Лесов се опитваше да си извади каската от главата. Когато най-сетне я свали, видя, че в хола има един човек повече.

Дребничко миньонче с пропорционална фигура и сочни форми кимаше усмихнато наляво и надясно и махаше с дясна ръка като за среща с извънземни. Личицето й представляваше четиридесетгодишна интерпретация на първоначалното си момичешко изражение.

- Стиляна Миляна? – възкликнаха Лесов и Такухи в един глас, защото бяха много добре запознати със селфитата й.

Стиляна Миляна, която стърчеше над масата, но не много повече, ухилено се поклони. Даде знак на всички да почакат и докато Жо Дасен си довършваше баладата, извади от задния джоб на дънките си смартфон, върху който написа:

„Звънях, но никой не ме чу! Вратата беше отворена!!!”

- Сега да не вземеш да ни пратиш и статус! – каза отец Васил, все още в прегръдката на Такухи и леко дезориентиран.

Лесов го изгледа зверски. Оказа се, че за Стиляна Миляна нетактичността му не е кой знае какъв проблем. Тя написа:

„Не чувам нищо, но мога да танцувам.”

- А можеш ли да пиеш? – окопити се отец Васил, отвинти многократно използваната за алтернативни нужди бутилка „Балънтайнс”, наля чашка и й я подаде. Неговата ракия беше бяла, хладно бистра, надменно ароматна. Останалите също протегнаха празните си чаши.

- И това е от един грешник, така де, селски грешник от окръжен мащаб. Ха здравичката!

Новото питие внесе неочаквана еуфория. За нея помогна и радиото, което изстреля канонада от ритмични хитове. Изглежда, че там някъде, зад невидимия пулт на озвучаването, радиоводещите се бяха сменили и вторият се надяваше, че шефът вече си е легнал да спи. Стиляна Миляна танцуваше като вентилатор на спортна зала, който не е в синхрон с лицевите опори на клиентите, но кара напред с неуморен собствен ритъм. Към края на дълъг техно-химически музикален коктейл Такухи и Лесов танцуваха нещо като олекотен вариант на рокендрол, а Стиляна Миляна седеше върху раменете на отец Васил и двамата размахваха юмруци със стърчащ показалец и малък пръст. Общата им височина им пречеше да минат под полилея, но те не се отказваха. Картината се разпадна с търкаляне във всички посоки. Тежко дишане, заети фотьойли, крака, опънати напред за по-добро оросяване.

- Ох, ще ми се пукне сърцето – каза Лесов.

- Сега е моментът – подкрепи го отец Васил, все още задъхан и посочи към гърдите си: – Има кой веднага да те опее.

- Можем да изпеем песен – предложи Такухи и седна на пианото.

Подхвана една след друга няколко мелодии, но те или трябваше да се пеят на френски, или на италиански, или на испански и предложенията й бързо се превръщаха в музикален монолог. Българските песни имаха далеч по-обединяващ ефект, но пък никой не знаеше думите им извън припева и всичко преливаше в „на-на-на”. Никой не беше очаквал, че ще му се наложи да пее в компания, за да си подготви репертоар. Стиляна Миляна известно време си отваряше устата заедно с другите, после се уедини на масата пред екрана и се зарови във Фейсбук. Когато я чуха и да пише, останалите я издърпаха обратно в редиците си. Оказа се, че тя, макар и с проблеми в чуването, беше наясно с техния проблем. „Като не знаете нито една песен заедно, изпейте химна.” Смартфонът й премина от ръка на ръка.

Пурите се припалиха, шампанското гръмна и три гърла запяха под акомпанимента на пианото „Мила родино, ти си земен рай”, докато четвъртото гърло артикулираше беззвучно думите и правеше снимки. Отец Васил и Лесов, прегърнати. Лесов, приведен над Такухи с шампанско в ръка. Такухи, с ръце върху клавишите и пура в ъгъла на устата. Отец Васил и Такухи с вдъхновени профили в обща посока. Стиляна Миляна на коленете на отец Васил. Фотосесия от групови селфита.

На вратата отново се звънна. Бяха двама униформени полицаи, сравнително кльощави за професията си. Бяха стегнали лицата си в непреклонни изражения. Вероятно смятат, че са ги поканили да разтурят студентски купон без никакъв стил и мярка, заподозря ги Лесов, докато се олюляваше лекичко на вратата с бутилката шампанско в ръка. Полицаите се представиха, предупредиха за шума, предадоха оплакванията от съседите. И в този момент Лесов метна бутилката към главата на по-нисичкия. Не разбра защо го направи. Не намери обяснение и по-късно. Човекът успя навреме да се наведе, така че физически щети нямаше, но моралните си оставаха. Бутилката се разби в ръба на асансьорната шахта и стъклото се пръсна из стълбището на малки новогодишни кристалчета.

Остатъкът от нощта Лесов прекара в участъка и това беше първият арест в живота му. Докато изтрезняваше между квартален наркодилър и двама пътници без билет, налетяли да бият контрольорите, той си помисли, че животът всъщност е кратък и не стига за нищо. И ако можеше да прехвърли годините, часовете и секундите, които по-рано не му трябваха в сегашната си времева сметка, щеше да приеме с по-голямо спокойствие факта, че тези от полицията му губят времето. Единият от гратисчиите се наведе към него и му каза:

- Нема оправия в тая държава, бате, щом и важни ора като тебе зеха да праят золуми като нас.

Лесов погледна към сакото си от туид, все още мокро от шампанското в единия му края, и пряко сили задържа усмивката си.

На сутринта един недоспал инспектор с угрижени кръгове около очите и тютюнджийски сивкав тен го въведе в кабинета си. Лесов седна на аскетичния стол срещу бюрото му, вероятно подбран така, че да напомня на седящите в какво социално положение се намират.

- Познавате ли дъщерята на полковник Стилянов?

Лесов се поколеба.

- Не съм сигурен.

- Доколкото разбрах, снощи сте били заедно.

- Не всички бяхме с истинските си имена.

Инспекторът се опули, но овладя опулването си преди прага на експресивността.

- И се събрахте под фалшиви имена да пеете химна?

Лесов вдигна рамене. Инспекторът взе един кламер от кутийката за канцеларски принадлежности на бюрото си и започна да го гърчи в различни посоки. Лесов го следеше с помътена глава и за момент се зачуди дали изпод пръстите му няма да излезе пудел. В крайна сметка кламерът се счупи и инспекторът заговори отново:

- Полковник Стилянов е отдавна в запас, но е легенда в нашите редици. Много е неприятно, когато човек трябва да си върши работата, а сутринта му започва с телефонен разговор. Надявам се да не се повтори.

Последната реплика беше съпроводена с подписване на бележка и посочване на вратата с брадичката.

У дома Лесов завари очаквания хаос в посмекчен вид. Чашите бяха измити и подредени край мивката, а празните бутилки – преместени до стената. Холът беше запазил миризмата си на казино, а сред нея се прокрадваше и следата от познат парфюм. Лесов реши да не отваря прозореца. Влезе във Фейсбук, за да съобщи, че се е прибрал и очите му се напълниха с цветове. Цялата му стена грееше от снимки, на които е бил отбелязан. С пура в ръка, с чаша в ръка, с ръката на Такухи в ръка, с каска в ръка, облегнат на пианото, облегнат на приятелите си, танцуващ, пеещ. „Значи се е случило”, повтаряше си той, докато разглеждаше снимките. „Значи наистина се е случило. Значи Христофор Колумб е доплувал до бряг, имало е бряг и за бохем като него. Значи той бил бохем.” Скоро забрави, че разглежда собствените си снимки и промълви, както много пъти правеше пред фотоалбумите на другите: „Ей, живеят си хората”, за да се упрекне секунда по-късно какъв глупак е. Избра си една хубава снимка с пура за профила и реши, че вече няма нужда да се крие под чужди платна и мачти.

Портретът на стената изглеждаше угаснал. Мъжът от нея стоеше с празната си ножица в ръка и знаеше, че е изгубил състезанието.

В този момент Лесов забеляза, че са му се натрупали и много съобщения. Отвори ги, приготвен да приема поздравления, и се вкамени. Посланията към него варираха между „Как не ви е срам!” и „А ти за какъв се имаш, бе, отворко?” Трябваше му известно време, за да разбере коя е началната реплика, предизвикала тази допълнителна популярност. Тя идваше от него самия, от вчерашната вечер, от време, в което не беше докосвал компютъра си. Беше разпратена на всичките му френдове и гласеше: „Знам те аз, мръснице!!!”

- Мамка ти, Стиляна Миляна! – процеди на глас Лесов и продължи да си чете отговорите. Два от тях се различаваха по тон от останалите.

„Още нищо не знаеш” отговаряше Мъжки хор Камарашев. Думите завършваха с намигащ емотикон, който Лесов дълго време гледа мечтателно. Другият по-особен отзвук идваше от Васко да Гама. „Аз предлагам, Ристо, да загърбим миналото”, гласеше той.

Pin It
Кристин Димитрова
Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.
Други статии от този автор

Посетители

64

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 6 часа
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 1 ден
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020