От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Сутринта не можем да се измъкнем от Сиан. Гъста млечна мъгла. Затворени магистрали. Три часа закъснение на самолета. Добре, че летището е достатъчно голямо и добре уредено, за да поеме постоянно увеличаващия се поток пасажери от отложените полети.

Скиторим насам-натам с Джеки Вагенщайн, заглеждаме се, спираме тук-там по магазинчетата. Той разказва книгата „17 години, които липсват на Христос”. Някой му я откраднал, поръчва да я търся в Пловдив и да я купя на всяка цена. Само че не си спомня автора. Обещавам.

– Христос е Свети Иса в Тибет – с видимо удоволствие подхваща темата от книгата Джеки, може би защото слушам с нескрит интерес.

Джеки е от писателите, които умеят да разказват увлекателно и забавно. Понякога дори по-добре, отколкото пишат.

Избраният според Евангелието до дванайсет годишна възраст бил в храма. И после, вече на трийсет години, се появява на река Йордан. Остава неизвестно къде е бил цели седемнайсет години. В книгата се разкривало съществуването на древни тибетски ръкописи, които разкриват, че Йисус отишъл в Тибет на тринайсет години. Преди това бил при индийските факири, където изучил как да се абстрахира и да се отделя от тялото си. Отишъл с търговски керван в Бомбай, там имало голяма еврейска колония. Те го препратили в Тибет да учи.

– Йоан Кръстител защо се нарича така? – пита Джеки.

Усещам, че няма нужда от отговор, просто разказвачески прийом.


Small Ad GF 1

– Той кръщава в името на Христа. А Христос в името на кого кръщава? В името на есеите. Йоан го приема в партията на есеите – Джеки ме поглежда, очаквайки реакцията ми.

Моят недоверчив поглед е достатъчен повод, за да продължи.

Партията на есеите всъщност е движение. Те проповядват бедност, хармоничен живот, лишения от лукс, срещу богатите.

– Християнството е точно това... – твърдо убеден е Джеки. Или поне така звучи.

Този въпрос, за Йоан Кръстител, той е задавал и на дядо Наум Бачковски. Пил е от джинджифиловата му манастирска ракия.

В книгата се представяли различни доказателства, между които древни тибетски пергаменти, предоставени на пътешественика Николай Рьорих още през двайсетте години на миналия век от един лама с думите: „Тези листа говорят, че вашият Йисус беше тук!”. Рьорих е организирал експедиция по стъпките на Христос, търсил е следи в Тибет. Той е един от тези, които доказват, че след възкръсването си Йисус всъщност се връща отново в Тибет и живее там като монах до края на дните си, известен под името Иса. След смъртта му го канонизират.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А Джеки се познава със сина, Светослав Рьорих, бил му е на гости в Индия... 

Съобщението за нашия полет прекъсна разговора. Така и не го продължихме до края на пътуването. Натрупването на нови впечатления, нови познанства, интензивността на програмата не ни го позволиха. Но аз не забравих моето обещание. Щом се върнах в Пловдив една вечер се разрових в интернет, за да търся въпросната книга. И я намерих. Макар че заглавието се оказа друго – „Изгубените години на Христос” от Елизабет Профит, издателство „Аратрон”, София, издание от 1998 година. Поръчах две бройки. Тъкмо наближаваше Коледа.

След два дни телефонът иззвъня и чух паролата: "Банка ДСК?" "ДСК-а я!", отговорих.

Не казах колко лесно съм открил книгата.

Разстоянието е 1100 километра, посока югоизток.

Небето над Ханджоу е мрачно и навъсено, преросява. Часът е едва седемнайсет, а е почти тъмно.

Посреща ни поетесата Ван Ян Зи, т.е. Ваня и един писател, чието име се затрудних да запомня. Ваня има руско име, но не говори руски, нито английски, макар че е била в трийсет и пет държави от целия свят /без България/. Тя е бивша циркова актриса. Играела в голяма армейска гимнастическа трупа, нейното място било на върха на пирамидата. Наистина има атлетично тяло – ниска, но стегната, със здрави крака и малко широки рамене. При все това женствена – чупливата кестенява коса пада на кичури по раменете й, а лицето, макар и широко, е симпатично. Очевидно се е оттеглила от арената. А годините й не са много, може би около трийсет и няколко. Имала офицерско звание, което за спортист било в реда на нещата. Тази информация получаваме от Саша, явно добре се познават.

Приближаваме Ханджоу. Магистралата прорязва дълъг, полутъмен квартал. Къщите са еднофамилни, по на два-три етажа, с хубава архитектура, нови. Нашите домакини обясняват, че това са новопостроени домове на забогатели селяни. По това време обикновено вечерят и са на първия етаж, затова нагоре са тъмни, няма излишно разточителство на електричество. Поводът беше подходящ да попитам за цената на еленергията. Около 50 феня, отговориха ми /т.е. 10 стотинки, а у нас е 15 стотинки/.

Този новозастроен квартал представлява модела на новите китайски села, каквито видяхме и другаде. На практика това са селища от градски тип, ориентирани около магистралите. По нищо не отстъпват на западноевропейските. Наличието на такива богати къщи означава, че и стопаните са заможни. Селяните са заинтересовани да произвеждат. Обработват земята на семеен акорд, като държавата изкупува определено количество продукция, а каквото изкарат отгоре е за тях. Мнозина вече се занимават и с търговия, като продават сами своята стока и изкарват добри доходи. При това в Китай от миналата година е премахнат напълно селскостопанския данък, а минималният облагаем доход е увеличен от 800 юана на 1600 юана, т.е. на 320 лева /докато у нас е 180 лева/. Всичко това стимулира производството и продукцията нараства все повече и повече. В това се убедихме и ние, защото храната в Китай е евтина и в изобилие. Но също така се разбра, че има разлика в доходите на селяните от източен и западен Китай. Провинция Джъдзян е от най-богатите в страната. На запад обаче има бедни селяни, които не могат да изхранват семействата си и да се препитават от земята. Затова миграцията към големите градове е неудържима. Те представляват около 100 милиона от общото население на Китай. Но китайците не признават, че има миграция, а „временно работещи” в големите градове. Защото каквото спечелят те се връщат и го внасят в семейството. Затова и безработицата е ниска, защото безработните се водят „временно останали без работа”.

Когато говорим в колата на обществено социални теми времето минава по-бързо и ни се струва, че пътят е по-кратък. Така беше и сега.

Пристигнахме, настанихме се в двайсет и три етажния Hangzou Sunny Hotel и слязохме за вечеря. Леко ръмеше, Саша ни беше взел чадъри под наем. По пътя към ресторанта минахме покрай протестантска църква. Беше много хубава, в синьо и бяло, силно осветена отвътре и отвън, а също и озвучена – чуваха се песнопения. Отпред, почти на тротоара, девойка и младеж приканваха минувачите да влязат. Ваня обясни, че в града има още една християнска църква, католическа.

Подлезът, през който минахме, се огласяше от нежна и тъжна източна мелодия. Уличен музикант свиреше на ърху. С Джеки му пуснахме по някой юан в шапката. Което даде повод на Петко Братинов да ни нарече аристократи.

Влязохме в голяма многоетажна сграда с ресторанти на всеки етаж. Красиви момичета от обслужващия персонал в червено и черно ни посрещнаха още на входа, заведоха ни до асансьора, на петия етаж от асансьора ни пое друго момиче и ни отведе в запазеното за нас сепаре. И пак въртяща се маса с калмари, скариди, овнешко, говеждо, патешко, пилешко, риба, ориз, сладки моркови, пържена тиква, пелмени с незнаен пълнеж, катми, соев сос, джинджифил, бамбукови филизи, семена от лотос, ядки на зелени орехи, водорасли и т.н. Зелено, червено, лилаво, розово, жълто, кафяво, бяло – блюдо след блюдо, аранжирани с вкус и фантазия, бих казал – с вдъхновение. Новите ястия, които опитахме, бяха медуза и корени от лотос. Не предполагах, че месото на медузата има хрущял. Изглеждаше като по-твърдо прозрачно желе, може би оваляно в подправки и леко запържено. Корените на лотоса бяха с големина на кибритена кутийка, нарязани по на пет милиметра дебелина, с причудлива вътрешна форма като ажурна резба, каквато се получава при срязването на орех. Поднася се като сладкиш. Инджов и Джеки наблегнаха на някакъв лютив сос и калмари, аз на скариди, а Петко не смееше нищо да хапне – беше позагазил, коремът му явно се бунтуваше срещу пикантериите и той от два дни спазваше строга диета. От което гребенчето му доста беше клюмнало, а това се беше отразило и на отношенията му с преводачките.

На връщане дъждът беше поспрял и ние си направихме прекрасна нощна разходка из почти безлюдния, спокоен град.

За съжаление на другия ден времето отново се развали. Дъждът и мъглата попречиха да разгледаме Ханджоу /в превод Южен град/, за който Марко Поло през ХІV век е казал, че е „най-живописния и великолепен град на земята”. А самите китайци често казват, че „ако има рай на земята то той е между Суджоу и Ханджоу”. Още от древността градът е един от най-големите центрове за производство на коприна. А също и най-голямото южно пристанище на изкуствения канал Пекин – Ханджоу, дълъг 1780 километра. Не знам дали щяхме да усетим нещо от този рай ако не бяхме отишли на езерото Си Ху /Западното езеро/. Разположено е в западния край на града, до него се стига през бамбукова гора. Навътре в езерото навлиза дълъг близо два километра насип с асфалтирана пешеходна алея, залесена отстрани с дървета. Очевидно е място за разходка, защото беше пълно с беседки, пейки, малки заведения, а в короните на дърветата бяха скътани прожектори и осветителни вани. Представих си каква красота е вечер, когато светнат. По същата тази алея се стига до пристана, където туристите ги очакват множество корабчета, бих казал и кораби. Нашето корабче имаше глава и опашка на дракон. Беше голяма тръпка да се наблюдават драконите как се разминават във водата – един син, друг червен, трети жълт, порят водната шир и като че ли всеки момент ще се нападнат един друг, ще се разрази битка над вълните. Преводачката Чен, която се присъедини към нас тази сутрин, смяташе, че сме извадили голям късмет с дъжда, защото тогава езерото било очарователно. Лично аз не споделях възторга й. Вятърът обръщаше чадърите наопаки, дъждът усукваше водни въжета около нас, плющеше по корабчето и повърхността на водата, видимостта беше твърде малка. При все това туристите бяха толкова много, че просто не ми се вярваше. Нашето корабче събираше 50-60 души, другата група бяха тъй шумни, екскурзоводът им тъй гръмогласен, че ние се свихме в единия край на закритата палуба и едва чувахме нашата преводачка какво говори. Дори Саша не можеше да разбира техния гид, което ни изуми. Някакъв диалект, каквито в Китай има със стотици. Пекинци и шанхайци например не могат да се разбират. Общото между всички диалекти е писмеността, йероглифите. И разбира се литературния език, изучаван в училище.

Езерото е огромен сладководен басейн. Заема 76 кв. километра площ при дълбочина 180 метра. Има големи и по-малки, закътани острови с пагоди и заведения, с гъсти и зелени гори, с вътрешни езера, но поради лошото време ние не можахме да слезем. Чен разказа, че от хиляди години императорите почивали тук и езерото е било притегателно място за отдих още в древността. Възпявано е от различни поколения поети, включително и от двама губернатори на града, които направили много за опазването му екологично чисто и привлекателно място за почивка през всички сезони. Възпяват го и днес, като продължават да го сравняват с най-красивата девойка на земята. В Си Ху и околностите му са съсредоточени огромен брой забележителности. Известното островче Сяоинджоу, беседката Хусинтин, пагодата Баочута и паркът, в който са събрани копия на всички известни пагоди в Китай в умален размер, храмът Юемяо и Лининсъ, построен над езерото. За всяка от тях се разказват легенди и предания. Уви, не можахме да видим много.

В кого вярват китайците

Спряхме в заведение, притулено сред висока бамбукова гора на брега на езерото Си Ху. Тишината ми се стори свещена, а свежестта на въздуха режеща. Дъждът току що беше престанал. Естествено, започнахме със зелен чай. Поднесоха ни печени гълъби, които отначало взехме за яребици или бекаси. Опитахме фини – плодът на финиковата палма. Прилича на нашите диви круши, но има костилка, а и вкусът е друг. Родината на финиковата палма е Ирак, но се оказа, че расте и в Китай. Пихме местна бира.

По време на обяда подхванахме няколко важни теми, някои от които продължихме по-късно в колата. Една от тях – за религиозността на китайците, витаеше от предишната вечер, когато видяхме християнския храм.

Каква религия изповядват китайците?

Всички религии, беше първоначалния отговор.

Да, в Китай са разпространени будизма, католицизма, исляма, даже и православието. Последното е преминало най-вече от Русия. Но православното богослужение на много места е прекъснато. Съветска Русия допуска голяма грешка, когато през 1959 година подписва договор, с който прехвърля собствеността на Руската православна църква на китайското правителство. Много православни храмове по време на културната революция са разрушени, други са превърнати в търговски обекти, клубове, заведения. Едва сега не само православието, а религиозността на китайския народ като цяло се възражда.

Водеща религия е будизмът. След проникването му от Индия през ІІ век пр. Хр. в Китай се оформят различни будитски школи. От VІІ век насам Тибетския будизъм оказва много силно влияние и постепенно се превръща в най-широко почитаната религия. От Китай будизмът се разпространява в Монголия, Корея и Япония. Затова всяка година множество туристи от тези страни идват на поклонение. Има четири известни будистки планини в страната –Утайшан в провинция Шанси, Ъмейшан в провинция Съчуан, Дзюхуашан в провинция Анхуей и планината Путушан в провинция Дзъдзян. В тези планини има много манастири, храмове, там богослужението е в разцвет, а природата е чудесна за уединение.

Изключително разпространено е конфуцианството, налагано през вековете от имперските власти като официална религия, и даоизма, изповядван от аристокрацията и интелигенцията.

Конфуций е бил „цар без царство” – твърде много известен учител, писател и философ. Той е живял през VІ-V век пр. Хр. и създава най-популярната в Китай религиозно-философска школа. Учението му е проникнато от дълбоко уважение към старинните китайски традиции. На тази основа изгражда нова религиозно-философска, социално-политическа и морална система. Конфуций проповядва смирение и постоянно самоусъвършенстване. Според него благосъстоянието на обществото започва от дома на обикновения човек. Хуманността е висша цел на конфуцианството. Основните „квалификации”, които той предлага да се изучават, са: нравствени норми, военно изкуство /конна езда, стрелба, отбрана/, музика, калиграфия и рисуване, шах и математика. Неслучайно той има толкова последователи по целия свят, мъдростта му надживява вековете и оказва влияние в развитието не само на китайската, а и на световната цивилизация. Колкото до произхода и значението на царската власт Конфуций казва: „Императорът е Син на Небето. Земята има свой център в Сина на Небето. Народите в техните граници се подчиняват на князете. Синът на Небето получава повели от Небето, подчинените князе ги получават от Сина на Небето." Всичко е просто и ясно, затова императорите са наложили конфуцианството за официална религия. В Цюфу, родния град на мъдреца в провинция Шандун, се намира резиденцията, храмът и гробницата на Конфуций, в която почива той и неговите синове и внуци. Там ежегодно се провежда симпозиум "Конфуцианската култура" с участватието на учени от цял свят.

Другата религиозно-философска система в Китай е създадена от Лаодзъ и се нарича „даоизъм”. Двамата мъдреци живели почти по едно и също време. Според преданията, веднъж Конфуций се сблъскал с неразрешим въпрос и принизявайки се до ранга на ученик, смирено помолил Лаодзъ за съвет. Даоизмът се отличава от конфуцианството по своя умозрителен характер. „Дао" значи „път" или „основа на света". Лаодзъ значи „Стария мъдрец" или „Учителят”. Смята се, че Лаодзъ е посетил Индия и Тибет. Той вярвал, че най-важното е човек да живее простичко, в хармония с природата. Считат го всевиждащ, казват, че е придобил това качество чрез подвига на мълчанието, уединението и съзерцанието. В някои отношения философската система на Лаодзъ е по-прогресивна от конфуцианството. Неговата популярност се обяснява и с това, че отразява интересите, мислите и надеждите на различни слоеве на обществото. Аристократите, които се стремят към обединена и единна държава, мечтаят за идеалното „единство", за да бъдат заедно с владетелите „образец в света”. От друга страна даоизма разобличава богатите, които натрупват огромни богатства и потискат народа. Още по-рязко се обявява Лаодзъ против онези, които разоряват народа, против войната, която носи само нещастие, против непосилните данъци. Даоизмът смята, че природата е пример на всичко, че идеалът е в хармонията и природосъобразния начин на живот.

И все пак дългите години социализъм и особено културната революция, са направили голяма част от китайците не толкова атеисти, отколкото просто невярващи. На въпроса ми в крайна сметка в кого и в какво най-много вярват китайците днес, Саша отговори: „В правителството.” Но след това бързо се поправи: „На първо място в правителството, после в себе си, после в парите.”

А преводачката Чен допълни: „Може би най-вече в парите”.

– Промени се света. Материализира се. Днес май всички вярват в парите –  обобщи Джеки.

По пътя към хотела разговорът отново се завъртя около хубавите еднофамилни къщи на забогателите селяни в предградията на Ханджоу. Вметнах, че е нормално, сигурно имат големи семейства.

Каква беше изненадата ми, когато разбрах, че съвсем не е така.

Китайците са приели драконовски мерки, за да ограничат раждаемостта. В конституцията им е записано, че гражданите имат право на едно дете, а селяните – не повече от две. Защото броят на населението заплашително нараства и процесът е трябвало да бъде овладян.

– В момента Китай наброява милиард и триста и петдесет милиона, но ако не беше приет този закон, сигурно щяхме да сме пет милиарда – казва Саша.

Неспазването му се наказвало сурово. Сега обаче се гледало по-меко на закона. В смисъл, че на доктор на науките се разрешава да има не едно, а две деца, на световен или олимпийски шампион – също.

– Младите китайци днес живеят отделно от родителите си и не искат да имат деца – добавя преводачката.

Животът е по-силен от традицията. Нравствените ценности се променят... Обществено политическите формации – също.

Това ли е хармоничното общество, към което се стремят?

Да приемем, че моделът е социализъм плюс пазарна икономика, с водеща роля на държавната и наличие на частна собственост. Тоест социализъм с китайска специфика, както го наричат. С построяването на новите села от градски тип разграничението между града и селото значително ще се заличи. С постигането на „заможното общество” ще се повиши стандарта на живот и разликата в доходите на хората от различните региони и обществени слоеве няма да е тъй голяма, както е сега. А какво става с надстройката? Къде остават демократичните свободи? Има ли в Китай свобода на словото, например?

– Разбира се, че има – гласи дежурният положителен отговор на Саша.

На практика обаче излизат само еднопартийни издания. Всички телевизии, колкото и да са много, се контролират от партията.

– Възможно ли е да бъде допуснат някой на малкия екран да критикува правителството? – пита Инджов.

– Може, но само с факти. Трябва да разполага със солидни и неопровержими факти.

– И какво става после с него? – обажда се Петко.

След кратък спор по темата Саша я приключва уклончиво:

– По въпроса може да се спори. Това е дискусионен проблем.

Този път аз се сетих за един виц. Руснак и американец спорят за свободата на словото в техните страни. Американецът казва: Аз например мога да застана пред Белия дом и да псувам Буш колкото си искам, и никой нищо няма да ми направи! След него руснакът и той казва: Че ако е до това и аз мога да застана на Червения площад и да псувам Буш колкото си искам, и никой нищо няма да ми направи!

Проблемът наистина е дискусионен. Допада ми това, че са забранени порнографските издания и телевизионните порно програми. Но от друга страна смъртното наказание е факт. Факт е и това, че в Китай има политически затворници. ПЕН клубът е единственият, който си позволява да критикува правителството, че има писатели в затвора с политически присъди. Не съм сигурен обаче демокрация от нашия или западен тип доколко би била ефективна за тях. Те просто са намерили засега една формула, която на този етап е печеливша – еднопартийно управление и пазарна икономика.

Новият положителен момент в тази политика е, че вече пускат без проблеми зад граница. Отиваш, учиш, работиш, въртиш бизнес и се връщаш. Ти си длъжен да споделиш опит, да помагаш за развитието на родината. От петнайсет-двайсет години насам ежегодно 40000 студенти се изпращат на държавна издръжка да учат в развитите страни по света. Тези млади хора в момента са технократите, които осъществяват гигантските икономически реформи в страната. Те са и тези, на които китайците се надяват да докарат и инспирират ноухауто на водещите държави не само в икономическата, но и във всички останали области на живота, включително и в социалната.

От глина е делвата, но полезна за нас е кухината й – гласи една от мъдростите на Лаодзъ.

Вино „Херес”

Вечерта се срещаме с творци от местния писателски съюз. Имат си самостоятелна сграда – хубава, модерна, голяма. Качваме се на третия етаж. Поканват ни в просторна зала с дълга заседателна маса с двайсетина стола. Насреща е закачен червен лозунг с едри бели йероглифи. Джеки пита какво пише.

– Добре дошли, скъпи български приятели – преведе Чен.

Петко накара Инджов да го снима.

– В България ще покажем снимката на Лъчо Еленков и ще му кажем, че пише: „Добре дошли, български класици!”.

Инджов не се съгласи, много жестоко било.

– Какво толкова ви е направил този човек, че искате да го уморите! – реагира пак Джеки. – Виж ги какви хора са, моля ти се – обръща се към мен. – Писатели!

За пръв път сред писателите имаше две поетеси, както се разбра в последствие. Едната от тях се грижеше чашите с чай да не остават празни.

Срещата откри Ван Жен Чин – председател на Съюза на писателите от провинция Джъдзян.

Той каза няколко общи думи: Провинцията заема 110 хиляди кв. километра площ, а средният доход на глава от населението за последната година е най-висок в Китай – около 3300 долара /т.е. 420 лв на месец/. Столицата Ханджоу е със 7 милиона жители. В Сюза на писателите членуват 2000 творци, като 300 от тях са членове на националния съюз. След което представи другите присъстващи от домакините – зам. председателя Чен Уей Бин, литературния критик Лун Биде, директора на Института за чуждестранна литература проф. У Ди, поетесата Лоу Ай Лин и поета Ха Ми. С поетесата Ван Ян Зи или нашата Ваня се познавахме от два дни, а в непознатата за нас страна това звучеше едва ли не като вечност.

Според отработения вече протокол Братинов предложи Инджов да ни представи. Което той направи с лекота и с присъщото си чувство за хумор.

– Вашата провинция е голяма колкото България, и Ханджоу е с население колкото България. В това аз намирам добра поличба. Така че ние можем да разговаряме като равен с равен...

Толкова добре боравеше с руския, сякаш му беше роден език. Естествено бе да го забележат и домакините, а преводачката Чен откровено се притесни и се наложи той да й помага. След него обикновено вземаше думата Джеки. Това беше лесно, по-трудно беше да му се отнеме думата.

Той пак говори не толкова като писател, а като политическа радиостанция от времето на студената война. Изказването му прозвуча горе- долу-долу-горе така:

– Тук радио „Вагенщейн”... Братя китайци... В това предаване ще ви запозная... български писатели комунисти... нашият съюз... лява ориентация... разцепление... другите... опозиция... България... социализъм... див капитализъм... нищо добро... Благодаря за вниманието. Останете на вълните на радио „Вагенщейн”.

Много важно, че сегашната политика на единение вътре в Съюза на българските писатели е много по-силна, отколкото политическото разединение от началните години на прехода, че в България има демокрация, че делегацията е от писатели, а не от социалисти...

Петко Братинов взе да ръмжи на масата.

– Тоя партизанин ще вземе да обърка работата – притесни се той.

Критикът Лун Биде ни изненада приятно с познанията си върху творчеството на Каравелов, Елин Пелин, Смирненски, Яворов, Вапцаров. След него и поетът Ха Ми потвърди, че познава и е впечатлен от творчеството на Вапцаров. Гледал е много пъти филма „Песен за човека”. Стана ясно, че говорят за времето от 60-те и 70-те години на миналия век, когато все пак имаше някакъв културен обмен между нашите две държави. Единствен проф. У Ди беше чел един от по-съвременните български поети – Андрей Германов. За съжаление, освен древните, световно известни писатели и философи, никой от нас не можеше да назове повече от един-двама съвременни китайски автори, а за някои /като моя милост/ и това беше много. Истината просто нямаше как да се скрие. Сигурно от трийсет-четирсет години в България не е имало преводи от китайски език. Обратното също беше вярно.

Може би затова Джеки се хвана за Вапцаров. Просто го сърбеше езика.

– Тук радио... Вапцаров... голям комунист... Смирненски също... България ги отрича... Срам...

Ван Жен Чин посочи мен. Искаше да ме чуе и аз нямаше как да откажа.

– Тук радио „Вагенщейн”... – напираше Джеки.

Председателят обаче упорито сочеше мен.

– Той защо мълчи? – попита.

Мълчанието е подозрително. Няма да се учудя, ако ми кажат, че има такава китайска поговорка.

Надали е интересно това, което говорих, но поне беше по-различно. Не устоях на изкушението да кажа истината, каквато я чувствах, но и това има своето обяснение – бях най-младия и някак ми подхождаше да съм прът в колелото...

По обясними причини помолих Инджов да превежда.

Казах, че съм заместник председател на една голяма писателска организация от Пловдив, бивша столица и втори по големина град в България. Само 130 са членовете, но за нашите скромни мащаби – 350 хиляден град – тази цифра е огромна. Ако приемем за нормално, че в Китай на 170000 души се пада по един писател, то в град като Пловдив един писател се пада на 3000 човека. Ако в Китай пишещите братя се множат като у нас, те ще наброяват не 8000, колкото са сега, а половин милион!

Взеха да се усмихват и усетих, че атмосферата се разведрява.

– Всъщност искам да кажа друго: Дружеството на пловдивските писатели не се е разцепвало по политически причини, както това се случи в София, а обединява всички членове на националните писателски съюзи, като 30 от тях са членове на СБП. И не е вярно това, че всички сме комунисти, аз съм безпартиен...

– Е, не всички могат да бъдат съвършени! – прекъсна ме Джеки.

– Благодаря за апострофа – кимнах учтиво, дори се усмихнах.

И продължих, че всъщност като мен има и други, даже може би са мнозинство. Писателите членуват в различни партии, не само в социалистическата. Изобщо политиката на СБП е да обединява, а не да разделя писателите. А тези, които отричат Вапцаров и Смирненски са единици. В България има свобода на словото и печата и те изразяват лично мнение или позиция, която не влияе на националния литературен процес. И аз обичам и препрочитам Смирненски и Вапцаров, и сега мога да рецитирам техни стихове.

– Нещо повече – казах накрая, – аз чета също и нашите колеги Никола Инджов и Анжел Вагенщайн, и ги уважавам не само затова, че са последователни в левите си убеждения, които аз може и да не споделям, но ги ценя и уважавам най-вече заради тяхното творчество.

Не си мисля, че казах кой знае какво, но със сигурност щях да изпитвам угризения, ако бях мълчал. 

Веднага след мен Петко Братинов поиска думата и каза, че Вапцаров не е само комунист, той е голям поет, космополитен поет. И ще бъде грешка, ако го разглеждаме само като такъв...

Полемичният огън постепенно стихна, „Вагенщейн” се укроти, разогворът продължи на литературни, а не на политически теми, което всъщност беше и нашата задача. Инджов отново постави въпроса за издаването на българска и китайска поетична антология съответно на китайски и на български език и се обърна към колегите от Ханджоу с молба да подкрепят проекта. Разбиране имаше, особено важна бе поддръжката на председателя Ван Жен Чин и директора на Института за чуждестранна литература проф. У Ди.

В края на срещата ни бе отправена лична покана за вечеря от името на зам. председателката на Съюза на писателите от провинция Джъндзян.

Подариха ни по една голяма кутия чай. От родината на чая – Ханджоу. Зелен чай, оригинален. Марка „Лундзин” – Драконов кладенец. Най-хубавия чай на света. Най-скъпият. 3600 юана за килограм /720 лв!/. Благодарихме.

– Ще стигне за цяла година – засмя се Инджов

– Ако е толкова скъп аз изобщо няма да го пия. Ще го пазя за спомен – каза Петко.

Накрая всички се снимахме под червения лозунг „Добре дошли български класици”.

Вечерята беше в същия ресторант, познат ни от предишната вечер, но в много по-голямо сепаре, а и повече хора бяхме. Дамата, чийто гости сме, доскоро е работила в Музея на чая. Има трилогия, посветена на чая, с нея става носител на престижната награда Мао Дун. Симпатична и витална, както стана ясно на пенсионна възраст, макар че изглеждаше доста по-млада. Почерпи с вино, произведено от съпруга й, очевидно заможен бизнесмен, щом може да си позволи да поеме сметката на двайсетина души в скъп ресторант. Първият тост беше нейния. Явно изпитваше не само удовлетворение, а и гордост с домашно произведеното вино. Изненадата беше за наша сметка, когато ни сипаха виното от чайник. То беше горещо. Пунш. Джеки го оприличи на херес –  известна марка вино, произвеждано в южната испанска провинция със същото име. Това даде повод на Инджов да вдигне следния тост:

– Преди години в испанския град Херес де ла фронтера аз пих вино херес с големия испански поет Рафаеле Алберти. Ето че сега тук, на другия край на света, вие, братя поети от китайския град Ханджоу, пиете същото вино със същия Никола Инджов. И кой е големият поет, след като Алберти го няма? Поздравявам ви за верния отговор и наздраве за големите писатели по света, които пият херес. 

Как така Инджов ще събира лаври при този голям потенциал, който има Джеки? На всичкото отгоре му даде хрумка за тоста, ако не беше той…

– Аз пък ще ви разкажа един виц – вклини се тутакси Джеки. Явно нямаше нужда да бърка надълбоко в торбата. – Връща се мъжът вкъщи и казва: Жено, кога ще правим секс? Преди да вечеряме или след вечеря? Както ти кажеш, но после ще вечеряме, отговорила жената.

Много смях, голямо хълцане падна. Четирите жени около масата – тамадата, поетесата Лоу Ай Лин, Ваня и преводачката Чен – изпаднаха в екстаз, бяха направо очаровани от Джеки, бяха щастливи. По-весели китаянки не бях виждал.

Скитникът евреин доволно избърса мустак и приклещи един калмар.

Ядохме бакла, едра като кестени. Отново пържени медузи. Овнешко със силни подправки. Познатата ни вече гъба „Черно дървесно ухо”, която прочиствала много добре. Пилешко, нарязано с костите. Патешко. Тлъсто, но пикантно свинско от слезка. Телешко вафлено шкембе. Катми. Дежурните пелмени. Калмари с лютив сос. Скариди. Рибена чорба. Някакви хапки с неизвестен пълнеж, за които нашата домакиня каза, че „миришат лошо, но иначе са много вкусни”. Ядели се с обилен лютив сос. Престраших се и опитах. Имаше право. Ван Жен Чин седеше до мене, по едно време сложи в моята чиния и в чинията на Петко по една снежно бяла топка и каза: Яжте! Подходих недоверчиво, резнах малко и хапнах. Вкусно, даже прекалено вкусно. Какво е, пита ме Петко. Белтък от яйце, успокоих го аз и той облекчено въздъхна. След малко дискретно попитах Саша. Каза нещо, което най-малко очаквах. Змийорка. По форма наистина приличаше на обелено варено яйце – само белтък. Божествен вкус, топи се в устата. Най-вкусната риба, която съм опитвал. Иначе след протоколната чашка херес наблегнахме на обичайната оризова водка.

Петко все още пази диета. Правя се на паднал от небето и го питам защо не яде.

– Махни ги тия изцъклени сосове – реагира той като нащипан.

Реплика-шедьовър, която в следващите дни послужи за нескончаеми зевзеклъци.

 

* Откъси от книгата „Китайска тетрадка”, заложена за печат в издателство „Български писател”.

Димитър Атанасов (род. 1953) е български белетрист, драматург и журналист. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи в Пловдив. Дългогодишен секретар на Клуба на дейците на културата в Пловдив. Журналист на свободна практика.

Pin It

Прочетете още...

Нощният хоризонт

Мирослав Пенков 04 Юли, 2012 Hits: 8997
Като камък легна в на баща си шепата, щом я…

Бяло

Здравка Евтимова 09 Юли, 2019 Hits: 4326
Не можеше да понася някой да докосва нейните…

Живей бавно

Люба Александрова 28 Фев, 2012 Hits: 12698
Разхождахме се из Борисовата градина. Аз и…