От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

На един индиец, таксиметров шофьор от Ню Йорк

Той седеше в едно от многобройните таксита, които чакаха на нюйоркското летище. Трябваше да се случат много събития, за да се срещнем с него. Пътят ми дотук започна от Прага в далечната 1968 година.

Аз, Емо и Киро си пиехме бирата на пражката гара и чакахме международния влак за Белград и София. Емо току-що беше завършил философия в пражкия Карлов университет. Ние с Киро присъствахме на дипломирането му. Родителите на Емо бяха бедни хора и нямаха възможност да бъдат с него в този важен и тържествен момент от живота му. Те работеха като портиери в гимназията, където тримата учехме. Всъщност учехме аз и Емо. Киро си беше двойкаджия и ние с голяма мъка му изкарвахме тройките. Отличникът беше Емо. По всичко – шест. Аз все си мислех, че се учеше, за да компенсира неудобството, което изпитваше от бедността и неграмотността на родителите си.

Учили-недоучили бяха и родителите на Киро. Баща му се занимаваше с частна дейност през социализма – правеше копчета и колани. Майка му свиреше на пиано. Това никак не се връзваше – копчета и пиано! От миналата слава и беше останало само пианото и няколко начални урока по немски език. Комунистическият режим, непосредствено след войната, заклейми този език като вражески. Леля Сийка обаче никога не се отказа от „О, майн гот!“ – възклицанието, което използваше за щяло и нещяло. Тя правеше също и фантастични курабийки, които упорито наричаше на немски „кексен“. На мен винаги ми даваше в повече. Сигурно ме е съжалявала, че бях сирак.

Ние бяхме четири деца. Майка ни се помина рано. Не ни липсваше нищо освен може би майчини курабийки и ласки. За нас се грижеше баща ни, образован и заможен човек. Живеехме в центъра на града, в хубава фамилна къща. По-късно имахме и втора майка. Тя свиреше на пиано, преподаваше музика и ни приготвяше най-различни сладкиши. Но кексените на леля Сийка останаха за цял живот на първо място в моята детска класация.

Вече ви казах, че Киро в учението хич го нямаше, но имаше златни ръце. Отнякъде беше намерил стар, развален транзистор. Три години в гимназията Киро свързваше и запояваше най-различни жички. На абитуриентския бал целият клас танцуваше под звуците на Кировия транзистор.


Small Ad GF 1

Аз нямах способностите на Киро, нито ученолюбието на Емо. Учех толкова, колкото трябва, за да не разочаровам баща ми, който все ме даваше за пример на по-малките ми братя и сестра. Дори не знаех какъв искам да стана. Бях хубавец и се харесвах на момичетата. В онези години това беше алфата и омегата на моя живот. Танцувах туист и слушах джаз в захлас. Бях задоволен и очаквах нещата да се подредят от само себе си. Животът ми течеше по златното сечение – такова, каквото го имаше в социалистическата ни родина. Кога завърших средно образование и кога постъпих в университета, така и не разбрах. Не си спомням и защо избрах да следвам право. По онова време се говореше, че с развитието на социализма човешките взаимоотношения ще се хармонизират и това ще е една от професиите, обречени несъмнено на изчезване в близкото бъдеще. Честно казано, тогава не съм се замислял по този въпрос. Явно, че съдбата е работила за мен. Важно беше да съм студент в София, а дали ще раздавам право в една неправова държава, въобще не ме е занимавало. София, това беше свобода, купони, джаз, колети с храна от къщи, пак купони и момичета. Точно тогава се появи моето момиче. Руса и хубава колежка от университета. Заедно с нея обикнах и правото, което до този момент учех между другото. Оттук нататък животът ми беше любов и зубрене на закони.

От време на време в София идваше Киро. Беше винаги пълен с пари. Обикаляхме актуалните за онова време заведения. Напивахме се като донски казаци. Накрая непременно отивахме до Централната поща и се обаждахме на Емо в Прага, за да ни чуе колко сме пияни и колко ни е гот. Разговора, разбира се, плащаше Киро. Емо въздишаше на телефона като философ, но мъката му беше съвсем човешка – пак е закъсал с парите. На другия ден отивахме с Киро до Халите. Купувахме продукти, бягахме до Централната гара и търсехме някой гладен студент, пътуващ за Прага. Връчвахме му един пакет луканки и коняк „Слънчев бряг“ за услугата и още един пакет с молба да го предаде на Емо в Чехия. Номерът почти винаги успяваше. С успокоена съвест и чувство за изпълнен дълг се разделяхме с Киро. И така – до следващата среща.

През късната есен на 1968 година. Пражката пролет вече беше потушена. Емо остана през цялото време в Чехия, но не изпращаше никакви сведения за събитията. По-късно щеше да ни разкаже как една вечер в стаите на общежитието нахлули пазителите на реда с палки и удряли наред. На другия ден никой не реагирал. Всичко вървяло постарому. Само по пътя за университета туктаме имало спрени руски танкове...

А аз се готвех за изпита по международно право. Наизустявах хартата за правата на човека и четях за мирното съвместно съществуване и за голямата роля на ООН.

Киро беше в казармата, или по-точно във Военна болница. Оперираха го от остър апандисит малко преди да го пратят да освобождава братята чехи. До есента всичко се забрави. Сякаш лятното слънце беше осветило негатива на тези събития.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Получихме от Прага писмо, в което Емо ни съобщаваше, че ще се дипломира. Молеше мен и Киро да отидем на тържеството, понеже родителите му нямаха тази възможност. Завършваше с отличен! Не искахме в този паметен ден да е сам. Промоциите на Карловия университет са помпозно събитие, а Емо нямаше дори черен официален костюм, както изискваше протоколът. През 68-а година нямаше костюми и в ЦУМ. Киро обаче получи такъв лично от директора на завод „Витоша“ – единствената модна централа на старомодна България. Към него прибавихме луканки и коняк и ето ни на гара София. Моето русокосо момиче дойде да ни изпрати. Питам я какво да и донеса, въпреки че цялата ми валута беше само 30 лв. Тя ме изгледа някак особено и секунда преди да чуя влаковата свирка, нежно ме прегърна и прошепна бързо в ухото ми: „Ще те чакам. Върни се! Ще ставаш баща!“. Свирката продължава да пищи в ушите ми, а аз се опитвам да не мисля за това, което току-що бях чул. Част от луканките и коняка бяха унищожени до пристигането ни в Прага. Една седмица помагахме на Емо да се прости със студентския живот. На промоцията всичко беше като на промоция – черни костюми, професори в тоги, речи на латински, поздравления и снимки. Оттук нататък се започна едно всекидневно отлагане на завръщането, което продължи около седмица. Имах чувството, че вече не бяхме само ние тримата. Имаше още някой – четвърти, невидим, който ни дърпаше конците. Уж багажи събирахме, уж се смеехме, но нещо не се получаваше. Вечер пиехме прощалната бира, сутрин се успивахме за влака, докато накрая все пак се озовахме на гарата и потеглихме с международния влак през Белград за София. Емо беше станал мълчалив, но си го обяснявах с това, че вече е философ. Киро също се беше променил. Спря да се шегува, а като говореше, все гледаше някак си настрани. Минахме Братислава, после Будапеща, наближавахме Белград. Там щяхме да имаме един час престой. Започнах все по-често да се дразня от свирките по гарите. Някаква мисъл се блъскаше в главата ми, но не можех да я уловя. Щом влакът потегляше, и тя изчезваше. Край пътя кротко си течеше Сава. В далечината се виждаха очертанията на Белград. В купето бяхме останали ние тримата. Тогава Киро каза: „Имаме 500 долара, зашити в костюма на Емо. Слизаме и се прехвърляме на влака за Триест. Оттам – в Италия. Два-три месеца в лагера за бежанци, а после по широкият свят, където ни видят очите“. Имах чувството, че това го изрече не Киро, а онзи Невидимият. Погледнах Емо. Той беше забил поглед през прозореца. Разбрах, че за тях въпросът не подлежеше на обсъждане. Мълчанието продължи дълго. Чакаха отговор от мен. „Имам да взимам още държавни изпити“ – беше първото, което ми дойде наум да кажа. Баща ми, братята ми, сестра ми... какво ще стане с тях? При брат невъзвращенец...

Тогава Емо ме погледна и каза: „Най-важното в човешкия живот е достойнството. Чехите го имаха и ги смачкаха. Като цяло системата не можем да я променим. Рано е. Все още е много силна. Нека опитаме да променим нашия живот. Ако се върна там, ще се задуша. Решил съм да не им давам възможност да ме унижават“.

„Но тази система те изучи в чужбина. Пет години получаваше държавна стипендия“. – казах аз.

„А, не, брат! Аз тази стипендия си я заслужих. Те просто ме изпуснаха, без да се усетят. Подцениха ме и това също е част от унижението. Сега ме чакат, за да ме превърнат в социалистическо мекотело. В Чехия се научих да гледам на социализма от друг ъгъл. Усетих силата на достойнството на една нация. А техният социализъм си е направо капитализъм в сравнение с нашия. Ние няма да ги стигнем и след сто години. Светогледът ни е робски. Аз съм син на прости работници. Оттук нататък шансът в живота ми не зависи от дипломата, а от това, доколко ще стана техен човек. Трябва да вляза в редиците им, да ги аплодирам, да им се възхищавам. Философията ми отвори съзнанието. За да живея, за да дишам, са ми нужни две прости неща – свобода и човешко достойнство. В моята страна те са непознати и непочитани ценности.“ „Киро, а ти?“ – беше ми интересно да разбера що за „философски“ размисли бяха довели него до това решение. „Аз много-много не му мисля. Където и да се намирам, двете ми ръце са с мен. Двайсет и пет години в социализма стигат. Любопитен съм да изживея следващите двайсет и пет в капитализма.“

Тогава осъзнах кой беше Невидимият – моето второ Аз, моята съвест. Изправихме се лице в лице и трябваше да реша какъв да бъда – достоен син, брат, гражданин или верен приятел. С каква мярка да премеря едното и другото? Трябваше да избирам. Спряхме бавно на белградската гара. Взехме си куфарите и слязохме на перона. Влакът на капитализма ни чакаше. Главата ми бучеше. Всичко вършех като насън. Емо и Киро вървяха с уверени крачки към вагона, а аз се влачех след тях. Краката ми тежаха като олово. Онзи Невидимият ме беше яхнал на гърба. Отнякъде се чу свирка. Вече се бях качил на влака за Италия. И едва тогава осъзнах какво правя. Хвърлих куфара през още отворената врата и скочих обратно на перона. Киро и Емо ме гледаха като втрещени. Втора свирка, и влакът бавно потегли. Киро стъпи на последното стъпало и протегна ръка, за да ми даде последна възможност да се кача отново. В този миг улових мисълта, която ми се натрапваше при всяко изсвирване. Извиках с цяло гърло след тях: „Ще ставам бащаааа!“, повтарях това изречение и сълзи се стичаха от очите ми. В гърдите усещах болка и яд. Бях ги предал. Бяха ли чули причината, която ме спря да поема протегнатата Кирова ръка? Не зная. Бях осиротял за втори път. Нямах никакво достойнство в собствените си очи.

Опитах се да продължа живота си. Не закъсняха да ме привикат в Държавна сигурност. Абсурдното беше, че за тях по-важното е защо аз съм се върнал, а не защо приятелите ми са емигрирали. От мен се искаше да заявя, че осъждам постъпката им, и вярвам в идеите на социализма. Аз пък, от своя страна, се питах дали самите те вярват. Заявих, че не съм влагал никакви политически размисли при взимане на решението. Това, което не признавах е, че дълбоко в себе си се укорявах за предателството. С тази болка ми предстоеше да живея следващите двайсет и пет години. Вечер, преди да заспя, оставах насаме със съвестта си и тогава полека-лека изкристализирваха истинските отговори. През деня се отдавах на професията си. Станах най-добрият адвокат в града. Работата беше моята утеха. Натрупах добро материално състояние. Можех да си позволя много неща, но само в пределите на България. Държавна сигурност се беше погрижила да затвори пътищата ми към света. Това ми се полагаше като приятел на двама невъзвращенци.

Отмъщавах си, като се правех, че не ми пука. Един от начините да си щастлив, е, като сам се отричаш от онова, което не можеш да притежаваш. В моя случай трябваше просто да си мисля, че такъв град като Ню Йорк на света няма.

Киро и Емо не изпращаха никакви вести за себе си. Живи ли са, или не – години наред не знаехме. Времето минаваше. Моята сватба, раждането на децата ми бяха празници и за техните родители. През 80-те години настъпи дълъг период на материални недоимъци. Чакаше се на опашки за месо, яйца, гориво и какво ли още не. Това, за щастие, не се отнасяше за мен. Клиентите ми ме снабдяваха с всичко дефицитно. А те бяха все неща от първа необходимост. Бях си създал свой Ню Йорк. Поех нуждите и на родителите на Киро и Емо. Превърнах се в един вид „социалистически Дон Корлеоне“. Решавах битови, здравословни, финансови и какви ли не още проблеми на една огромна фамилия.

Емигрантите на България се увеличаваха неимоверно много. ДС се задъхваше и полека-лека започна да ни наблюдава само с периферно зрение. Един по един родителите ни си отиваха от този свят. За двайсет и пет години направих пет помена и поставих пет надгробни паметника. На всяко погребение се питах къде е достойнството и моралът на тази държава, която не позволява на децата да съпроводят родителите си в последния им земен път. От коя харта за човешки права беше взаимствано това право? Невъзвращенец...

Има моменти в живота, когато историята препуска с бясна скорост и изпълва белите си страници с лавина от събития. И докато се усетиш, приключила една епоха и настъпила нова. Чудото е в това, да си жив в момента на промяната. Ние станахме част от тази промяна. През 90-те години, когато се вдигна „желязната завеса“, бяхме на петдесет години. Беше настъпил моментът. Свързахме се по телефона. Уговорихме се да се срещнем в Ню Йорк и ето, вече съм на летище София и чакам самолета. Киро живееше в Ню Йорк, беше се оженил за американка. Имаше собствен бизнес – сервиз за ремонт.

Емо живееше в Лос Анджелис и преподаваше в университета. Беше защитил ияколко научни титли, но останал сам. По-късно ми разказа, че все се надявал един ден да се върне в България и да се влюби. Липсвали му българският език, българските празници, здравецът, щъркелите, Смирненски... С американците за тези неща не може да говори. Срещнал и българки в Лос Анджелис, но те мечтаели да се оженят за американци, и ако след много опити не успявали, се утешавали със сърби. Българите само им напомняли за това, което искали да забравят. В случая с Емо американската наука беше спечелила за сметка на любовта.

При Киро такива проблеми не е имало. Бизнесът му процъфтявал бързо. Уважавали го. Джобовете му били пълни с пари. Въобще за него не било проблем да си намери американка. Тук всичко е пари, а той знаел как да ги печели. Беше станал един от тях.

Самолетът бавно се приземяваше на нюйоркското летище. Разкопчахме коланите и се приготвихме за слизане. Беше 23 часа местно време, но животът кипеше. Светлини, хора, движение, разнообразие. Стоях и се радвах на това шарено море от мечти. Бях изгледал всички американски филми, които достигаха до социалистическия екран. Изчетох всичко написано за тази велика страна, приютила приятелите ми. Английски не научих добре, тъй като това ми се струваше безсмислено. Бях обречен кракът ми никога да не стъпи тук. А ето че се намирах в САЩ и в ръцете си държах куфар, пълен с луканки, здравец и коняк „Слънчев бряг“. Бях се издокарал като за среща – скъп костюм и още по-скъпа вратовръзка. Но в джоба си имах само 60 долара – толкова ми бяха разрешили. Моите левови банкови сметки в този свят не струваха нищо. Дълго се оглеждах и напразно чаках да ги зърна. Вече беше полунощ. Обадих се на Киро вкъщи. Съпругата му се изненада, като ме чу, тъй като ме очаквали на следващия ден. Киро и Емо заминали за някакво градче до Ню Йорк и щели да се върнат едва утре. Но всичко е ОК по американски. Да взема такси и тя ще ме чака вкъщи. На свой ред и казах ОК, но вътрешно ми беше КО. Чувствах се неадекватен в големия нощен град на края на света. С бавна крачка се запътих към таксиметровата стоянка. Чудех се как да си избера подходящото такси. Бях изгледал много гангстерски филми. Не исках шофьорът ми да бъде нито бял, нито черен американец. И тогава виждам един индиец. Взаимно се усмихваме, показвам му адреса и потегляме. Пътуваме през големия град и завързваме разговор на елементарно ниво. Оказва се, че той е чувал за България, и знае, че тя е на Балканите. Това ме изпълва с гордост, глупаво, но все пак някаква гордост. Като че ли има значение какво знае един индийски шофьор в Америка. За Индия аз знам много повече, може би повече и от него самия. Езиковата бариера ми пречи да го демонстрирам. И за него няма никакво значение какво знае един български адвокат за Индия. Това с нищо няма да промени живота му. Пътуваме повече от 20 минути. До слуха ми достига упоритото и монотонно щракане на таксиметъра. С ужас установявам, че сумата е надхвърлила 30 долара. Колко още ще пътувам, не знам. Шейсетте долара в джоба ми започват да парят. Ще ми стигнат ли парите? Познанията ми за Индия не могат с нищо да ми помогнат. С всяко следващо щракане притеснението ми се увеличава и започвам да се изпотявам. Ако бях попаднал на руснак, щях да компенсирам с коняка. Сметката стана 40 долара. Индиецът ми се усмихва мило, от което вадя заключение, че е доволен и ще има още дълго да си пътуваме. Дори и тук, на другия край на океана, България се беше погрижила да ми срине самочувствието, давайки ми разрешение само за 60 долара.

Изведнъж таксито закова на място. Автоматично погледнах към брояча. Там скромно се беше изписала цифрата 42 долара. Една жена ме чакаше пред красива къща. Усмихна ми се приветливо, каза „Хай“ и моментално попита шофьора за сметката. Галантно направих жест да прибере парите си. Извадих единствените си 60 долара и като истински аристократ ги подадох на индиеца, отказвайки да взема рестото. Не исках да впечатлявам нито него, нито американката. Исках да успокоя себе си, да забравя за тези 45 минути агония, през които съдбата си играеше с моето достойнство на руска рулетка. Исках да се чувствам човек, исках да ми е хубаво.

На другия ден, след като бяхме изпили коняка с Киро и Емо, аз им разказах за тези 45 минути. Такъв бакшиш те никога не бяха плащали. Прегърнахме се и през сълзи запяхме с цяло гърло „Хей, Балкан, ти роден наш“.

Оттогава ми остана лошият навик, когато пътувам с такси, да се дразня от щракането на таксиметъра.


По професия Елена Пеева-Никифоридис е юрист. Завършила е юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по международно право. От тридесет години живее в Гърция – живот на колела – и тук и там. Европейското образование, елинската култура и балканският манталитет са трите елемента, които изграждат мирогледа й за света.

Pin It

Прочетете още...