От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Етиен забеляза, че нещо му надига под фланелката. Върху ципа на панталоните му още се мъдреше значката с надпис „Intel Inside“, закачена от подпийнала колежка по случай успешния край на срещата с холандците. Съобщението в пощата му го беше накарало да напусне веднага тъй наречената веселба. Докато бързаше по „Шипка“, с минимален брой движения откачи значката и я метна на тротоара. Ако тези тъпаци не го бяха наливали с бърбън в пластмасови чашки, сега щеше да си е с колата. Въпреки широките му крачки някаква жена успя да го догони.

– Извинете, падна ви значката.

Ръката й услужливо му я подаваше.

– Не е моя – каза Етиен.

– Хм, сигурна съм, че от вас падна – озадачи се жената.

– Това не значи, че е моя – натърти Етиен.

– Да, да… – каза жената, докато сричаше надписа, който твърдеше, че „вътре“ имаше нещо, а всъщност нямаше нищо.

Етиен не обичаше да му противоречат, макар че би възразил, ако някой го обвинеше в това. Той просто беше убеден, че хората или не го слушат достатъчно внимателно, или проявяват излишна самоинициатива при общуването, или, най-често, не могат да разберат добре какво им се говори. Последното беше до голяма степен вярно: Етиен се хващаше на работа тук и там като компютърен специалист, но със същото си почиваше и след работа и, общо взето, не се сещаше за какво друго да говори. Поради това чуждите думи му звучаха невежо, а неговите просто се похабяваха. Когато установи тази разлика между себе си и света, Етиен не се изненада. И без нея разликите му изглеждаха повече от приликите.

Те сякаш започваха от самото му име, печатът, с който майка му се беше опитала завинаги да го клеймоса като собствена територия. Тя обичаше френския език, мразеше простаците и когато вдигнеше телефона, казваше „Альó“. Хората на нейна възраст, които внезапно хукваха на уроци по английски, тя възприемаше като уродливи форми на социалната адаптация. Етиен растеше едновременно и като гордост, и като разочарование за нея. Беше красиво дете, с бистри сини очи и светлоруса коса, но се оформяше като непоправим темерут и почти не се усмихваше. Играеше сам, а ако имаше някой друг наоколо, Етиен просто седеше и го гледаше. Веднъж тя откри дупка във вратата на шкафчето му, която той, в продължение на месеци, беше дълбал от вътрешната страна с кухненски нож. Никой не беше забелязал кога е изчезнал ножът. Не беше ясно и колко време шестгодишният Етиен, с усърдието на Едмон Дантес, е дълбал вратата, за да й направи дупка. По-късно блесна светъл лъч в отношенията им. Тя го допусна до компютъра, на който превеждаше на езика на Молиер служебната кореспонденция, и дупките по шкафовете изчезнаха.


Small Ad GF 1

В къщата често идваха гости – обикновено приятелки на майка му, но не липсваха и елегантни чичовци, които му носеха шоколад, за да се отърват от него. Етиен не ядеше шоколад. Не им го казваше, но и не виждаше защо трябва да им благодари. Само ги наблюдаваше с бистрите си очи, докато го отпратеха да си играе. Майка му, намерила година след сватбата златната запалка на мъжа си в банята на своя приятелка, с всички произтичащи от това последствия, живееше с мисълта, че Етиен все някога ще намери истинския си баща, не биологичния, а истинския. И полагаше усилия в тази насока: избираше приятелите си сред черно-бялото братство на мъжете с костюми и винаги запознаваше Етиен с гостите. Етиен никога не издекламира стихотворение, никога не донесе чаша вода. Тези хора не идваха заради него и майка му можеше сама да им декламира стихотворенията и да им носи чашите с вода, ако някой съвсем пририта. Веднъж тя се препъна в килима, докато носеше табличката с кафето и захарта. Кафетата се разляха, захарта се пръсна по килима и двете чинийки се счупиха една в друга. Но най-особеното беше, че Етиен много се смя. Тогава майка му забеляза, че когато не се смее, синът й е по-симпатичен.

От своя страна Етиен отрано беше набелязал майка си като личността, от която най-много трябва да се пази. Тя настояваше всички около нея да правят това, което на нея й се струваше, че трябва да правят, иначе много се разочароваше. Разочарованието обаче беше единственият начин, по който тя можеше да бъде държана на здравословна дистанция. Етиен, който вече наближаваше трийсетте, нямаше нищо против психоанализата да се крепи на убеждението, че синовете обожават майките си. Психоанализата беше за хората с илюзии. Той не помнеше някога да е имал илюзии. Или пък да е харесвал майка си.

Сега, вървейки с равномерна, но бърза крачка към барчето на „Оборище“, той хвърли кратък поглед върху отражението си в една витрина с тъмни стъкла. Видя това, което очакваше да види – високи скули, сини, хлътнали очи в сянката на челото, прав нос като човка на керкенез, руса коса до раменете и мършаво тяло. Всичко познато си беше на мястото, но това за пръв път не му донесе увереност. „Направо съм станал за нов скин“, помисли си той.

Ако можеше, отдавна да се беше отказал. Щеше му се да се е сейвнал преди осем месеца на купона у Доктора, сега да се убие и да почне наново. През последните дни нервното лице на Ирина беше влязло като троянски кон в паметта му. Етиен се безпокоеше, че междувременно тя би могла да се е променила. Осем месеца можеха да означават по-дълга коса например. Не му беше ясно защо тя обсеби съзнанието му до такава пълна капитулация, след като не отговаряше на представите му за ЖЕНА. Когато се кажеше жена, той си представяше фотомодел от сайтовете, които те зовяха да си платиш, за да видиш повече – гърди като балони, пълни с вода, стегнат задник и притворно надничащи гениталии. Етиен не плащаше. Ирина имаше силно тяло, пестеливо в извивките – такова, каквото феминистките предлагаха за идеален вариант на куклата „Барби“. Компенсираше непълнотите с идолопоклонство към модата. Освен това съчувстваше на всичко живо, радваше се на всяка дреболия и благоговейно преразказваше случки от романите на Стивън Кинг. Беше необикновена на пръв поглед, обикновена на втори и необикновена на трети.

­Запознаха се на рождения ден на Доктора, съученик на Етиен, който всъщност беше адвокат. Купонът беше замислен в памет на гимназиалните години и действително, освен активната носталгия само тортата в ъгъла подсказваше, че обитател на средната класа чества годишнина – никакви удобни столове, никакви постни сармички. Виното се лееше като из ведро, а уискито из галонови бутилки. Етиен седеше на пода, непристъпен в бледата си красота, и обмисляше как да свали защитата на една програмка, която владееше съзнанието му от няколко седмици. Същевременно следеше танцуващите с втренчен поглед, отдавна примирен с факта, че нито едно от момичетата не му харесва. Имаше две приятелки – едната дългокоса, другата късокоса, но и двете начервени с едно и също червило, – които непрекъснато се стремяха да танцуват в полезрението му, но се правеха, че заедно се забавляват достатъчно добре. В един момент пуснаха балада от разцвета на метъла и дългокосата се престраши да атакува:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Нали няма да ми откажете един танц?

Също като майка му.

Докато танцуваха, въртейки се с бавни стъпки в кръг, тя се притисна до него. Беше покрита със ситни капки пот и между гърдите й се стичаше цяла струйка. Струйката минаваше през тънката й рокля и попиваше в тениската на Етиен. Етиен се възбуди и се намрази заради това. Струйката го погнуси. Не разбираше защо в танците, които очевидно радваха само жените, трябваше да участват и мъже. Тя докосна, уж случайно, врата му с бузата си. Мокра.

И тогава, при една от обиколките, той зърна късокосата приятелка. Седеше самотна на опразненото канапе, не пушеше и беше опънала краката си така, сякаш обувките я убиваха. Убедена, че е загубила играта, беше изключила усмивката напълно и наблюдаваше с угаснало лице краката на танцуващите. С тази прическа приличаше на отчаян ефрейтор. Етиен не изпита жал, а успокоение от тишината, която лицето й излъчваше. Толкова самотен човек не би могъл да вдига шум. Сърцераздирателното соло, което на няколко пъти даваше вид, че ще спре, но се възраждаше като феникс от пепелта, най-сетне наистина свърши и Етиен успя да се откопчи. Седна на канапето до късокосата. Предположи, че трябва да каже нещо, но не каза нищо и зачака. Изглежда, че сигналът му, макар и оскъден, беше разчетен правилно, и тя го попита:

– Вие с какво се занимавате?

Учтивата форма прозвуча като че ли бяха в данъчното. Не добави „ако не е тайна“. Жени, които добавяха „ако не е тайна“, се издаваха, че искат да знаят всички тайни и автоматически падаха в капана с шишовете, специално приготвен за тях в ума му. Представяше си ги като четвъртити човечета от досовска игра, които влизаха в лабиринта и още на входа се нанизваха на шишовете. Втора игра със същото човече не се предвиждаше.

Тръгнаха си заедно и Етиен мобилизира всичките си знания за пред непознати жени, с които човек си тръгва от купони. Щеше да е лесно просто да я прегърне, но тя му говореше на „ви“. Снажното й тяло замътваше въздуха около себе си с някакво лъчение. Тя вероятно не осъзнаваше това, защото много внимаваше да не каже някоя глупост. Минаха на „ти“. Тя е съгласна. Така… добре…

– Знаеш ли, сега имам един вирус…

– Моля?

Неподходящо ниво за начало. Потърси по-светска тема.

– Играеш ли игрички?

Тя го погледна с безпокойство.

– Какви игрички? Ти да не би да обичаш да връзваш или… някакви други… особености?

– Играя на вързано много рядко. От време на време си правим и по някое турнирче в офиса, колкото да не полудеем от скука.

– А, имаш предвид електронни игри?

Етиен я изгледа с упрек, че не е внимавала.

– Играла съм на „Диабло“ – побърза да каже тя. Формата на глагола бе внимателно подбрана, с цел да прикрие дължината на престоя й в играта и резултатите. Всъщност един-единствен път влезе в играта, за да разбере по какво толкова си пада съквартирантката й. Така и не разбра. След два часа бой и безцелно лутане излезе от електронния й мрак.

– Това трябва да е „Диабло ІІ“. Сигурно я играеш с – той я изгледа преценяващо... – амазонката… не! Асасин! Ти си асасинката! Превъртала ли си я? До кой левъл си? Най ми харесва с некромансъра. Никакъв физически контакт. Но пък с друида имам жесток късмет. Героят ми намира такива айтеми, че все едно е бъгнат. Обаче стават и гадости. Веднъж си спомням, бях с някакъв щит ол резистансис плюс 36 при максимум 75, което не е лошо, нали, особено срещу елементал демидж, качвам си 39ти левъл и какво става, зад гърба си усещам оная чума, административната директорка – тогава работех в една социологическа агенция, – висва ми над главата, а тя е една очиларка, направо зло влияние ти казвам, и всичко ми се прецаква – губя експириънс, губя всичко, някакъв там ме замерва с чейн лайтнинг, а тя: „Етиен, виждам, понеделник сутрин е, пък вече сте приключили работа! Браво, браво.“ А аз наистина бях приключил, какво толкова, обработвахме някакви учебникарски данни! Ама после се чупих оттам.

Тя кимаше с внимание на всяко пето изречение. Вече беше сложила на везната от една страна красотата му на слаботелесен викинг и от друга – тежестта на свръхматериалната точка, в която се събираха интересите му, и беше решила да изтърпи всичко. Етиен отключи желязната врата на таванското ателие, където живееше, и Ирина колебливо пристъпи навътре. В далечния ъгъл имаше маса с два монитора, между които се преплитаха кабели и хардуер, скачени като ретортите на амбициозен алхимик. Малко встрани, пред стола, имаше включен лаптоп в заспало състояние. Стената беше окичена с тесни етажерки, по които дисковете бяха подредени като книги.

– Толкова много компютри!

– Не са толкова много. Този тук е само рутер, под линукс, да защитава вътрешните ми файлове. Всичко на всичко дънна платка, две мрежови карти и флопи. Така вътрешната ми мрежа е откъсната от света.

Ако всичко това е тука, чудя се какво ли е останало в НАСА – с напрегнат глас се пошегува тя.

Етиен я изгледа внимателно.

Сексът им беше бърз и целенасочен като пръскане против вредители. Етиен не се съблече. Просто се вкопчи в нея и зарови задъханото си лице във врата й. Беше жилест и лек като птица. Съблече се едва после, след като се върна от банята и се зави с памучния плат, който покриваше леглото. То беше сравнително твърдо и по войнишки опънато. Чаршафите леко миришеха на застояло и Ирина извади един дълъг рус косъм, който я гъделичкаше по гърба. Етиен я погледна и се усмихна. Зъбите му не бяха правилни и някои от тях сключваха особени ъгли. Дори и това не можеше да го загрози. Но усмивката му определено напомняше ръката на първолак, който се учи да пише. Тогава на Ирина й се стори, че го разбира, защото го харесва, и че ще продължи да го разбира винаги, защото винаги ще харесва тези прави руси кичури, които той отмяташе назад, но сега падаха покрай финото му лице.

Етиен пък знаеше, че на всички жени така им се струва. По-умните мълчаха, докато той им говореше, пишеха си го в сметката, че са го разбрали, а после си искаха компенсациите – да ходят на кино, да ходят на ресторант, да му разказват сънищата си. Всяко нещо си имаше граници. Правеха се на мълчаливи до момента, в който решаваха, че е ударил часът им. Оттам нататък отношенията тръгваха по низходяща крива и Етиен отново оставаше сам – полуизоставен, полуизоставящ. Имаше си специален файл за телефони и адреси и от него изваждаше още един телефон, на който нямаше да позвъни. Но не го триеше, защото не обичаше да трие нищо, а го преместваше в друг файл. Всъщност помнеше всички телефони наизуст.

Сложи глава върху малките й гърди и усети как розовото връхче на едната се сплеска под бузата му.

– Знаеш ли, имах чувството, че спя с мъж.

– Това пък какво трябва да значи?

– Ами не знам, хареса ми.

Ирина го погали по дългата коса, която падаше нагоре по шията й като яка от лисица.

– За какво се замисли? – попита тя, за да наруши мълчанието, което не знаеше как да тълкува.

– За нищо – отговори той с издържалия на всички изпитания отговор и се намести между краката й.

През нощта Ирина гледаше безсъзнателното лице на Етиен, устремено нанякъде в съня си, и не можеше да повярва на крехкостта му. Полуотворената му уста сякаш пиеше лунната светлина, която падаше от скосения прозорец, заедно с квадратите на рамката му. Целият таван като че ли беше разделен на квадрати, които не знаеха един за друг, вещите съществуваха самотни, безцветни и безименни и сякаш нямаха друга спойка помежду си освен стъкленото господство на Етиен. Нищо тук не живееше освен чрез него. А в даването на живот той беше по-пестелив от луната, чиито лъчи сега гълташе. „Нещо като презареждане“, през смях си помисли тя. Ирина знаеше колко е силна и как ще събуди соковете във всеки предмет наоколо – в стола, който сега държеше дрехите й, в масата с компютрите, в бюрото – и ще затрептят жичките на атмосферата от живот, оплитайки Етиен в себе си. И той ще бъде спасен от виртуалния свят и спечелен за истинския, където всяка рана кърви.

На сутринта Етиен тъкмо излизаше от кухненския бокс с две чаши кафе, когато на вратата се звънна. Той продължи на пръсти и зави към леглото, където още спеше Ирина. Късата й коса се беше забучила във възглавницата като бодлите на таралеж, помъкнал твърде голяма гъба. Отново се звънна. Докато Етиен се чудеше къде да остави кафетата, се чу превъртане на ключ и вратата се отвори сама. Майка му, с къса рокля и вталено манто.

– Ети, но ти си тук!

– Къде да съм? Нали тук живея!

– Донесох ти прах за пране, нали те познавам. Помислих си, че след като те няма, мога да ти заредя пералнята, пък ти сам ще си ги простреш…

Ирина надигна сънена глава от леглото и се облещи.

– Мамо, моля ти се, излез веднага.

– О, моля да ме извините… – каза тя към Ирина и се надигна на пръсти, за да я види над рамото на Етиен. – Аз съм Ахинора, майката.

– Ирина, приятелката – отговори тя, като придържаше чаршафа около тялото си с една ръка и хвърли поглед към Етиен в търсене на потвърждение.

Той запристъпва към майка си така, че единственият й възможен ход да е заднишком към вратата.

– Върни ми веднага резервния ключ.

– Но Ети, не мога да направя това, представи си че стане пожар с тези твои кабели.

– Бързо ключа и изчезвай.

Тя подсмръкна без сълзи.

– Ети, два месеца не си ме виждал и такова отношение! Веднъж и аз да реша да се отбия, та… Държиш се като гамен, вместо да ни представиш една на друга! Аз съм ти майка, имам право да съм загрижена. И какво толкова, че съм ви заварила малко неглиже? Ако искаш да знаеш, младостта ми мина под знака на „Емануела“.

– А може би на Шарл Азнавур – каза Етиен и я избута на стълбището. Превъртя ключа два пъти и чак тогава се сети, че не успя да вземе нейния. Отвори отново и извика надолу по стълбището: „ключа!“ Вместо отговор се чуха бързи отдалечаващи се стъпки и: „Много си ме разстроил, много!“

Когато се върна обратно в стаята, Ирина вече си пиеше кафето.

– „Ети“ звучи почти като И-Ти от „Извънземното“ на Спилбърг! Ау, любимото ми същество! Като – примижа и затърси точните думи. На Етиен му се стори, че тялото на Ирина с Ирина вътре прилича на Додж Вайпър в ръцете на колеблив шофьор... – безпомощен вълшебник. Много обичам класическите филми. Айде бе, не се стягай. Моите родители само да ги видиш какви са кретени!

– О, моля ти се, монтажите в „Извънземното“ си личат и през бирена бутилка.

Хрумна му да си погледне часовника и видя, че вероятно ще пристигне половин час по-рано. Можеше и да не бърза толкова. На пресечката при канала един завиващ джип едва не го сгази. В момента Етиен нямаше нищо против да го сгазят – това щеше да му даде достатъчно основания да не отиде на срещата, която сам беше уредил. Шофьорът на джипа също нямаше нищо против да го сгази. Законите попречиха на общото им щастие. Етиен не искаше да пристигне в кафенето много по-рано и тръгна да се разхожда по тревата край канала. Даваше си сметка, че ако и той беше положил някакво усилие да живее с Ирина, така както тя полагаше усилия да живее с него, нещата щяха да са съвсем други сега.

Докато бяха заедно, смяташе, че самотата му след Ирина ще е същата като самотата му преди Ирина, и се стараеше да й разяснява грешките, които тя постоянно правеше. Още на третия ден, след като се нанесе да живее на тавана му, той забеляза, че почти неизползваната печка е залята с кафе.

– Кой омаза печката с кафе? – попита Етиен, гледайки Ирина право в очите. Това не беше точно въпрос, защото трето лице на тавана не живееше.

– О, забравих, че изкипя. Ей сега ще го избърша – каза Ирина с притеснението на човек, който е взел за пепелник кристалната бонбониера на домакините и е тръскал в нея.

Кафеварката е ей там. Освен това тя не кипи.

– Добре де, направих по едно ирландско кафе за нас двамата. В шкафа е. Исках да е изненада.

– Е, вече не е. В кой шкаф е, казваш?

След няколко седмици тя вече знаеше, че пастата за зъби може да се изстисква само откъм края, че когато се оправя леглото, възглавницата трябва да остава над одеялото, че отворените книги са оставени отворени нарочно и че никакви приятелки не са добре дошли да замърсяват атмосферата с кудкудякането си. Вещите трябваше да се връщат на мястото им, защото иначе Етиен ослепяваше за тях и не можеше да ги намери дори когато са пред него. Ирина, отначало готова на всичко, започваше да се дразни. Сдобряването им отнемаше все повече и повече време и един ден, два месеца по-късно, тя си натъпка чантата, с която беше дошла и тръшна желязната врата зад себе си. В чекмеджето на бюрото му остана ножичката й за нокти, а под леглото се търкаляше черният й нашийник с шипове, който беше квинтесенцията на готическия й тоалет. Отвсякъде изпадаха нейни вещи, придобити по време на общия им живот, но тя не се върна да си ги вземе.

Около седмица Етиен се наслаждаваше на отсъствието й и всяко негово действие го убеждаваше колко по-добре му е сам. После телефонът иззвъня и той, без много да бърза, но с радостна увереност, вдигна слушалката. „Альó“, чу се гласът на майка му и Етиен разбра, че я мрази, че през цялото време беше очаквал Ирина да се обади.

– Етиен, купила съм ти едни италиански обувки, ела да ги пробваш, много са шик.

– Не искам никакви италиански обувки.

– Но ти още не си ги видял!

Не ща да ги гледам.

– Етиен, не можеш да ми говориш така. Кой те обича най-много?

– Никой – каза Етиен и затвори.

Започна да събира пръснатите из тавана неща на Ирина. Сам се изненада, че до този момент не ги беше прибрал. Искаше да ги сложи в гардероба и да ги забрави. Обеща си никога повече да не помисли за нея. После реши да й се обади, за да й ги върне.

– Ирина не живее тук от близо два месеца – отговори глас на млада жена.

– Бихте ли ми дали сегашния й телефон?

– Да, разбира се – отвърна жената и продиктува собствения му телефон.

– Извинете, не разговарям ли със сестрата на Ирина?

– Не, ние сме колежки от университета и наехме заедно квартирата. О, палачинката ми изгаря.

Етиен затвори телефона, легна по корем на плоското опънато легло и не мръдна до вечерта. Студентите бяха във ваканция, нямаше смисъл да я търси в университета. Защо за толкова време не я попита къде живеят родителите й, защо не обърна внимание какво му говори за детството си? Толкова ли е лесно някой да изчезне? Привечер обиколи всички кафенета, барчета и бистра, където понякога се отбиваха, но не я намери. Стори му се, че никой освен него не беше сам. Хората разговаряха въодушевено, спореха за политика, смееха се на вицове и той страдаше защо няма тяхната дарба да се радва на глупости. Когато се прибра вкъщи, сложи паста върху четката си за зъби, после се замисли и изцеди пастата на пода на тоалетната. Пастата се нави като бялото изпражнение на някой много чист човек.

От този ден нататък Етиен излизаше всеки ден след пет часа и обикаляше улиците докъм полунощ. Веднъж му се стори, че вижда Ирина в трамвая. Същата къса коса, подстригана по войнишки. Провря се между хората и се надвеси, за да се увери, че е тя. Момичето обърна лице към него и той видя, че прилича на някакво развалено копие на Ирина с изкуствени мигли. Същата вечер се напи и спа, вдигнал обути крака върху клавиатурата на компютъра.

По чатовете цареше обичайната простотия. Етиен обаче ги държеше под око. Четеше разсеяно репликите, клатеше се напред-назад на стола и в мига, в който фраза, словесен жест или дума му се стореха познати, той се включваше и започваше да се заяжда, за да научи повече. Следеше оформящите се диалози, душеше и сравняваше. Всяко споменаване на „извънземното“, Стивън Кинг, модата или зодиите, с които Ирина уплътняваше времето си, докато пръстите му танцуваха като водни паяци по клавиатурата, го изстрелваше като пружина. Онова, което не му вършеше работа, се разпадаше на букви и отлиташе в бездната зад тила му. Светът се беше разделил на Ирина и другите хора и те имаха шанс да станат съществени само ако можеха да го заведат до нея.

И не щеш ли, една нощ между Lenin и Gajeto се появи Е.Т. Средновисок волтаж премина по гръбнака на Етиен, а петите му се изпотиха. Е.Т. питаше „има ли между вас някой като мене“. И така, десетина пъти. Етиен влезе с ник от Стивън Кинг.

Firestarter:Az ne prili4am na nikoi.

E.T.:Tova mi vurshi rabota. Znachi prilichash na mene.

Firestarter:Pak ne prili4am. Ti si grozen.

E.T.:Az sum zhena. I sum krasiva.

Firestarter:A ne si li zhena, koiato prilicha na muzh?

E.T.:Pozna. Tochno tova sum. A ti kakvo si?

Firestarter:Kakto kazah, to4no obratnoto na tebe.

E.T.:Vidia li? Znachi si prilichame! Prava sum!

Lenin:E.T., lainoto ne mozhe da bude pravo, a samo legnalo.

Firestarter:Lenin, iskash li dove4era da ti brukna sus sreden prust v harddiska?

Lenin:Ha-ha, kopele, 4atvam si ot komputeren klub.

E.T.:Ostavi neshtastnika. Neka da se otdelim.

Firestarter:Dobre, kazhi mi kakvi sa gurdite ti? Haide, zaradvai me!

E.T.:Malki I shtruknali. S rozovi zurna.

Firestarter:O, ne! Mislia, 4e te obi4am. Obi4am te!

Малко по-късно същата вечер Етиен свърши с експлозия и опияняващото чувство, че двамата бяха свършили едновременно.

Сега, вървейки към кафенето, Етиен не беше сигурен, че е постъпил по най-умния начин, като прие срещата веднага. Поне да имаше време за един душ. Но не можеше и да се откаже. Внезапно му направи впечатление, че лятото си отиваше, без да е забелязвал, че е дошло. Нещата трябваше да се изяснят сега. Всеки проблем имаше своя изход и той винаги го беше намирал. Само дето този път имаше нужда и от късмет. Но тъй като досега за нищо не беше разчитал на късмета си, можеше да се предположи, че целият му късмет си седи непокътнат. Дълбоко в него обаче имаше една увереност, че нещата не опират само до случайността. Беше убеден, че познава стила. Ирина беше ръбата, но деликатна. Сред толкова време не би го повикала пряко. Възможно е и тя да е обикаляла улиците като него. Само че във всеки момент други улици.

Етиен влезе в тежката сянка на кафенето и взе от бара бутилка бира. Наля я в чашата много внимателно, без да вдигне мехурче пяна, без да излее капка отстрани. Така успя да пресипе цялата бутилка. Бирата се закрепи на половин милиметър над стъкления ръб. Етиен се огледа наоколо и видя, че е единственият посетител. Преплете дългите си крака под масата и зачака, втренчен в секундарника на часовника си.

Пет минути след уговорения час в сумрака на кафенето влезе жена, чийто силует той разпозна мигновено. Беше с малка черна рокля и елегантни обувки на висок ток. Насочи се право към Етиен, който се опита да се изправи, но само разплиска бирата.

– Виж ти, Етиен, скъпи, каква приятна изненада! – възкликна радостно тя и чак тогава хвърли усъмнен поглед из празното заведение. – Всъщност какво правиш по това време тук?

– Нищо, мамо – отвърна Етиен, вторачен в перлените й нокти.

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...

Птици

Здравка Евтимова 07 Окт, 2010 Hits: 7659
Къщата беше стара, неизмазана, с прозорци,…