От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 12 Einstein

 

(Кратък опит върху теорията на щастието)

Разказвал ли съм ви някога собствената си теория за преобърнатата перспектива на щастието? Проста е, и звучи ексцентрично само на първо слушане. Хората на моя възраст, предполагам, са добре запознати с емпирията на проблема, ако и, може би, не чак толкова склонни да обобщават нещата тъй щедро, колкото го правя самият аз. Разни хора – разни гледища, разбира се.

И така, основният (и засега единствен) закон на моята теория гласи така: „колкото по-зле, толкова по-добре“. Което на практика ще рече, че, колкото по-тежки и непосилни изглеждат изпитанията, които ни поднася животът, толкова по-благодатни те се оказват в края на краищата (ако само човек междувременно не се е предал, разбира се). Болести, разводи, загуби на престиж и работа, пропаднали любови, деца, които правят каквото си искат, необозрим свят, който изглежда всеки ден ни засипва с поредни катастрофи… Всичко е не просто за добро, ами за много по-добро, нужно е само да се изчака достатъчно, за да успее човек да прогледне през мътилката. Разбира се, светът никога или почти никога не ни поднася онова, което си желаем; ако обаче имаме търпението и издръжливостта да доживеем момента, в който нещата си застават на мястото, винаги се оказва, че той ни е изпратил точно онова, от което сме имали нужда.

Празни приказки? Брътвежи на един, дето му е широко около врата? Театро, трици за ловене на маймуни? Ами, ваша си работа, преценявайте както щете. Аз обаче все пак ще ви разправя как долу-горе се въртят нещата в собствения ми живот и защо толкова упорито настоявам да виждам в него един непрекъснат и постоянен възход към все повече щастие, все повече смисъл и все повече удовлетворение (макар че това последното, признавам, ми се дава само в моменти като тоя – по-спокойнички, по-късно вечерта; инак ежедневието си е бягане срещу конвейера, като на всички, така че за удовлетворение обикновено не ми остава кой знае колко време).

Сега, нека да си дойдем на конкретиката. Няма да крия от вас, че способността за проглеждане, тоест за осъзнаване на цялата тази безнадеждно-оптимистична теория, е свързана с една друга способност, която си е малко кът; рядкост е, не защото е нещо сложно и н’ам колко интелектуално, а просто защото е свързана с непрестанно преглъщане на отчайващата истина, че човекът, който си, не е точно онзи, който си желаеш, и че в това няма нищо лошо, нищо унизително или болезнено. Бабите ни го знаят най-добре от всички: за да бъде човек щастлив, трябва да е и малко прост. Без това не става, умността и амбицията са сестри-близначки, които не могат да направят нито крачка една без друга, а пусне ли човек амбицията на воля, свърши се тя с щастието, отиде, та се не видя. Затова базисната способност за осъзнаване и приемане на собствената простота, собствената ограниченост и глупост, са абсолютно неизбежна предпоставка за постигането на щастие. Може да сте го знаели и преди това, аз тук го казвам само за да обясня кое и как.

Но нека стигнем най-после до самите факти, до самите истории, които са и живецът на онова, което искам да ви разкажа (теориите, колкото и необходимо и полезно нещо да са, започват постепенно да ме отегчават с напредването на годините; самият аз нямам нужда от чак толкова много доказателства, може би защото все още вярвам в свободата на волята, напук на цялата безнадеждност на науката). И така, жена ми ме напусна преди седем години. Средна по мащаб катастрофа; не мога нито за миг да я сравня с усещането, което ме заби до чело в земята когато разбрах – доста години по-рано – че дъщеря ми е с тежко психическо увреждане и най-вероятно ще си остане малко дете до живот. От друга страна, чак такава разходка из парка разводът също не беше: необходими ми бяха три или четири години, за да си възстановя усещането за лекота и щастие, което, хм, хм, изглежда бях изгубил много по-рано, някъде из мътните години на бавно начеващата семейна криза, която… Но това вече е ясно, няма какво толкова да разправям, нали?


Small Ad GF 1

Болката, отчаянието, проблемът изобщо, се оказаха, както винаги, свързани с нещо много просто, много очевидно, погледнато откъм сегашния момент в живота ми: решителния отказ да приема като неизбежна реалност фактите, с които ме конфронтира новата житейска ситуация (винаги е така, между другото; поне досега не съм преживявал изключения: човек страда само докато най-после се научи да отваря очи и да прави реална разлика между черно и бяло, между добро и зло; напротив – докато се гъне като червей и се пени над празното „Няма пък! Няма! Няма! Няма!“, нещата в живота го пердашат като градушка и не го оставят на мира чак докато не се научи – или не ритне камбаната, което дойде по-рано).

Първо, изведнъж се оказа, че бившата ми съпруга била едно доста по-гъвкаво и по-òправно от мен човешко същество. Докато аз се гънех из клоаките на, ах, толкова страшното самотно бащинство (децата останаха при мен, в резултата на споразумение, което пък беше резултат от малко чудо, за което сега не ми се говори; важното е, че смъртната присъда, също като при Достоевски, хе, хе, беше в последния момент заменена с нещо, което по онова време ми изглеждаше като дълго заточеничество; днес съм толкова благодарен за него, че просто нямам думи…)… Ах, да, докато аз, значи, си страдах и влачех юларчето (без алкохол! При мен тоя приятел го има действително само като приятел; посегне ли да ме дави, начаса го изпращам на мястото му), тя за две бройки си намери нов партньор, заживя очевидно щастливо, развъртя се и в бизнеса, тоест почти веднага започна да печели доста повече от мен, отслабна, разхубави се и, общо взето, започна да изглежда като олицетворение на щастието, с което, разбира се, увеличи собственото ми нещастие още повече (завистта, хора; ако някой би могъл да ни научи как да избиваме зъбките на завистта, животите на всинца ни биха станали хилядократно по-леки; но това отново е нещо, което всички знаем, нали?)

Сега, цялата тази сравнително банална история си има предистория, която сигурно е още по-банална, но пък без нейното разказване няма как да се разбере мащаба на промяната, която ми се наложи да изходя (мммм, чудният български език: именно изходя, в цялото двусмислие на този хубав глагол, който дава доста сетивна представа за усилията, душевни и физически, които ми струва всичко това; нали се сещате, че когато ви казвам колко „лесно“ е то, малко така си се подсмихвам под мустак, а?) С две думи, семейството ни, ако и средно-европейско, тоест основаващо се на уж-равенство и пр., си беше доста типично семейство от края на двадесети век, тоест всички работят, само че съпругата работи и у дома, докато съпругът „помага“. Бяхме вече оставили зад гърба си досадните изяснявания на сили и позиции от началото, повечето от истински неприятните домашни работи бяха отдадени или на машини (перални, миячни, смукачни), или – там, където това беше невъзможно – на хора с по-ниско образование (къщата се чистеше от една много свястна и съвестна жена – полякиня, право в най-грамадното германско клише, но няма как, не мога сега да ви лъжа). И въпреки това животът ни си беше война – досадна, окопна война с множество наранявания, но без смъртни случаи, ежедневно завоюване, отвоюване, предаване и приемане на различни низини, висоти и каквото се случи по средата, мълчаливо броене на успехи и загуби… абе, нормалната каша, в която живеем всички, чак докато я изгубим и се плеснем по челото: ами сега накъде?

Това и се оказа най-непосилния въпрос: ами сега накъде? Не само че жена ми изведнъж ме остави да се кокоря на стоповете й; моята собствена таратайка най-неочаквано се оказа затънала в някакво дълбоко блато, от което не се виждаше и следа от изход. Мъжката ми гордост, също като пресъхнал пашкул, от който може и да е излетяла грациозна пеперуда, но самият той си остава едно грозно, спарушено и губещо обем петно, чезнеше с бодра скорост; децата, слава богу, не ми оставяха чак толкова време за гризане на собствения нос или каквото там се случи, но като цяло ситуацията изглеждаше от пустинна по-пустинна.

Не мога вече да си спомня кога точно се заочертава нещо като прелом; в интерес на истината, дори не съм сигурен дали по онова време изобщо съм го почувствал. Ах, да – най-важната промяна беше, че по някое време започна да ме напуска гнева срещу Дорейн. Ако следите нещата, които пиша, може би вече сте разбрали, че аз съм силно гневливо, но затова пък лишено от злоба същество. Беснея доста и не съвсем рядко, но почти никога не ми държи дълго (с изключение на случаите, когато ми държи, разбира се – но тогава пак няма злоба, просто се превръщам в тъъъъничко острие от лед, затварям всички врати и прозорци, изтривам спомена, доколкото е възможно – и пердаша напред, щото време няма; общо взето, „напред“ е единствената посока, която знам в живота си; и за добро, и за лошо аз съм машина без задни скорости).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И тук изведнъж започна да се очертава първото по-сериозно чудо: някак против волята си по някое време започнах да осъзнавам, че животът с моята половинка (добре де, бивша, бивша, знам) по някакъв неразбираем начин е станал далеч по-лесен и по-приятен след, отколкото преди развода. Работата е там, че ние не можем да се откъснем напълно един от друг, просто няма как, защото никой от двама ни не може да гледа малкото без помощта на другия; ще спомена мимоходом, че от шестнадесет години насам и двамата бършем нааканото задниче на Леа по няколко пъти на ден (когато не е на училище, където го правят други хора), при това го бършем с любов и истинска благодарност, щото ако няма какво да бършем, трябва да я водим в болница (чувал ли е някой от вас, че немалко аутисти задържат изходния процес чак докато няма абсолютно никаква възможност за съпротива, в резултат на което вътрешностите им понякога са натоварени с цели килограми фекална маса… М-да, лютивият привкус на реализма; как го обичам, господи!) След една или две години, в които малката беше при мен през по-голямата част от времето, започна да става ясно, че тя има далеч по-голяма нужда от майка си, отколкото от мен (за разлика от баткото, при когото пък беше точно обратното – всяко дете има нужда от модел, по който да се формира, и няма как това да стане добре по модел от другия пол, разбира се). Сега вече е при мен само по уикендите, но това също си има дълга и сложна история, която ще прескоча, за да не ви отегчавам.

А всъщност нещата си имат перфектна логика. Всеки от нас е в състояние да гледа през пръсти на недостатъците на близките си, но само когато те не му се завират непрекъснато в очите и мозъка, разбира се. Почти всяка жена на тоя свят е в състояние да разбере, че няма мъж, който може да запомни без грешка елементарен списък за покупки (или да не изгуби онзи, който тя му е написала) – но само ако това не й се случва ежедневно и, общо взето, си е негова собствена работа. От друга страна, мъжът също рано или късно се научава да не й гони карез за това, че предпочита криминални сериали пред Бергман или Бунюел, примерно (не че той ги гледа през ден, но принципът си е принцип) – но, пак същата работа, само доколкото това не е част от живота му, а си е неин собствен избор, с който той няма нищо или почти нищо общо. С което съвсем не искам да кажа, че жените са само практични, а мъжете – само абстрактни, или, още по-фалшиво, само „духовни“ същества. Дрън-дрън, че пляс, разбира се. Всички ние съчетаваме и едното, и другото, но, по някаква космическо-зла прокоба, най-често по начини, които изглеждат някак физиологически несъвместими, поне след като отмине омаята на секса и любовната лирика, и настъпи време да се бършат дупенца и броят различия… Абе, свят объркан.

Та значи, по някое време започнахме да се разбираме почти „чудесно“. Няма да ви разправям, че ледът помежду ни се е стопил, няма и да залъгвам дамите с изгледи за евтин хепиенд: семейната част на тази тук история е приключена, ако и двамата протагонисти да си остават скачени един за друг до гроб, като сиамски близнаци, както изглежда поне засега. Но пък едва ли ще има някой, който да се усъмни в твърдението, че този нов живот се оказа далеч по-щастлив от стария и в края на краищата доведе участниците, кажи-речи насила, до там, където всъщност им е било мястото: разделени, но далеч по-щастливи. Сещате ли се сега за какво ви говорех в началото?

Дотук добре, но само малко след този тъй неочаквано-щастлив обрат, животът-пакостник не закъсня да ми изпрати друго едно (хартиено) драконче: този път си изгубих работата. Познатите ми в България, особено дамите, масово ми разправят истории за хора от моето поколение, които са затънали в резултат на такива или подобни житейски перипетии. Ами какво да ви кажа? Като не знаят теорията…

Пак всичко се преобърна, пак не знам къде е глава, къде са крака, уж вече бях на достатъчно години, та гледах да не се поддавам на паниката, но къде ти, братко: когато си живял солидни двадесет години като член на солидната немска средна класа, загубата на тоя тъй лелеян статус, оказва се, хич не е лесен за преглъщане залък. Хайде пак стискай зъби, пак гледай да не псуваш на майка пред синковеца, който, разбира се, от български само толкова знае, пак смучи надежда от пръсти, пак вярвай в разума космически, пак това, пак онова… По едно време доста здраво бях сдал багажа, няма какво да го усуквам (но, пак повтарям – без алкохол! В това отношение при мен нещата са, така да се каже, малко нещо благословени).

И тук вече ще прескоча детайлите от предишната секция, защото започвам да се уморявам, не ми се разправя чак толкова подробно. С две думи: колкото по-отчайваща ставаше финансовата ситуация, толкова по-пищно разцъфваше творческата; не знам дали съотношението между тия неща е задължително такова, но докато бях на най-дълбокото дъно, изведнъж довърших романа, който бях отписал от години. После, малко по малко, народът започна да се научава за списанието, което правя… И дали ще повярвате, че, когато по някое време, без да го вярвам нито за секунда, се обърнах за помощ към самите вас, вие най-неочаквано ми я дадохте? Ха иди че го разбери тоя българин/тая българка: уж те псува, уж те хули, а пък като види, че не се лигавиш, ами работиш истински, току вземе, та бръкне в джоба и извади някой лев. Само по един на много хиляди, разбира се, но пак стига, когато човек не ламти за чак толкова.

И тогава – но това вече го очаквахте, нали? – пак така прогледнах, най-неочаквано. Като ми мина страха изведнъж осъзнах, че всъщност май доста съм ненавиждал добре платената си и не чак толкова скучна работа. И че без нея, ха-ха-ха, не само не съм по-зле, ами съм даже много по-добре, пак точ-в-точ с теорията. Пари къде има, къде няма, това е ясно, но всеки месец успявам да сколасам, а сърцето ми вече дори свободно, окрилено едно такова. Песен бе, песен, а не живот – ако имаш силата и търпението да ги дочакаш, разбира се.

Синът ми расте и ме радва, да ми е жив, но пак според теорията – тоест баща му не се бърка абсолютно в нищо. Няма акъли, няма бащини съвети, няма мъдруване над бъдещето и кариерата му, няма интерес от бележки, няма контрол, няма нищо. Тоест, има приятелство, доколкото това е възможно между син и баща с тридесет и кусур години разлика, разбира се. Казал съм му ясно и недвусмислено, че не аз, а той сам ще живее живота си, че винаги ще го подкрепям в изборите му, но по принцип той ще трябва да се оправя с всичко сам. От мен нито пари – с изключение на онези, които сме му спестили с майка му òвреме, и които са достатъчни за разумно начало в тази страна – нито съвети, освен ако ми ги поиска сам. Ах, да, с изключение на три дребни правила, които не може да се нарушават: „алкохол – разумно; никакви цигари; никакви дроги“. Останалото си е негова работа.

Та това, значи, е моята днешна история. Надявам се да ви е свършила някаква работа или поне да не ви е отегчила прекомерно.

В очакване на следващия удар, който пак ще трябва да се обърне на щастие, щем не щем!

Ваш,

Златко Енев

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...