От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

На Рангел Стоилов-Бачо

Димитър Атанасов, „Световъртежи“
Изд. „Летера”, 2011

2011_10_Svetovyrtezhi

Повдигам очи, а не виждам нищо. Само спомени засищат сърцето. И разбирам, че всичко преживяно е преминало във вечността. Че излизам и влизам оттам, и съм само сянка. Сякаш не съм аз, а вълкът в мен – кръвожаден и добър, благословен за живот. И слънцето е демон на духа ми, а луната – елей на желанието за наслада, последна потребност…

И аз я търся в изповед. Сега, когато годините се губят като звук, а силите ме напускат… Животът си отива…

Животът си отива и щеше да е объркан, щото в търсенето на истината се люшках насам и натам. И не знаех дали е постижима. Умът ми се губеше в отвъдни мъгли и магии. Бях обръгнал в диренето на душевна опора, когато реших, че християнската вяра ще ми дари съвършена чистота и спокойна мисъл.

Отидох послушник в манастира „Св. св. врачове Козма и Дамян“, в планината Родопа. Изпълнявах със смирение волята на моя духовен настойник – скриптора Каил, който ме подготвяше за монашество. Той говореше сладко за новата вяра. Туряше в устата ми отговори за всичко. И моят разум бе подготвен. Ала естеството ми се противеше. Старецът се досещаше за това, но не ме навика с лоша дума. Покорен от тази настойчивост, следвах сянката си. И, признавам, проявявах повече просто човешко любопитство, отколкото вяра.

До манастира имаше лековит извор. Говореше се, че водата му прогонва Злия дух от душите, обладани от безумие. От скриптора узнах, че това място е било оброчище на Херос – тракийския бог на живота и смъртта, предпазващ от болести и злини. Ходех скрито там. Не смеех да се моля. Само възлагах упованието си и коленичех, пиех целебната вода. Бях сигурен, че тя поддържа равновесието на душевните ми сетива.


Small Ad GF 1

През онази нощ, която се оказа предел на съдбата ми, тръгнах отново към извора. Някаква синя светлина ме потегли натам. Вървях унесен, предаден на отчаянието, че съм това, което съм. И че нямам сили за промяна. Отведнъж ми се счу шум – като да идваше от плясък на вода. Пристъпих тихо, обзет от страх и неясно предчувствие. Изоставих пътеката, заобиколих откъм гората.

Тогава видях самодивата. Голотата на женското тяло ме замая. Краката ми се подгънаха. В душата ми настана смут. Не знаех да продължа или да се върна.

Обхвана ме съмнение, че е самодива. Пред себе си виждах девойка със силна и гъвкава снага, обгърната от мека мъгла. В сиянието на луната изворът светеше с отблясъка на студено сребро. За миг видях очите й – сини небеса! Срещнах трескавия поглед и се разтреперих.

Това, което почувствах, бе непозната сила. Любовен призив ме вдигна от мястото, където се бях стаил. Затичах се. Не виждах и не сещах друго, освен копнеж. Във видението си бях до нея. Докосвах я с пръсти. Исках да се слеем…

Разнесе се писък. И викове: Вълк! Вълк!

От сянката изскочиха две други сенки. И хукнаха да бягат.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Девойката също побягна.

Стоях объркан. Гледах след тях и щях да заплача. Сдържах се.

Откъм манастира се стълпиха монаси и заприиждаха към мене. Пееха химни и изричаха заклинания срещу лукавия. Срещу вълка, жаден за плячка.

Бях готов да пропадна. Да се скрия вдън земя. Но не защото се срамувах. В душата ми се всели вина заради послушника, нарушил обета за въздържание.

Не проявиха снизхождение. Вързаха ми ръцете, очите, ушите и устата, защото виках девойката. Отведоха ме в притвора на черквата. Запалиха кандило. Сложиха ме на камъка в средата, а шията и китките стегнаха с вериги. Донесоха студена вода от извора и ме обляха. И ме оставиха, за да се моля.

Така връзваха умопомрачените. За изцеление.

Стенописите с адовите мъки оживяха пред мене. Сенки и гласове ме заобиколиха. Не ги виждах и не ги чувах. Гледах само нея. Виждах я в себе си. В кипяща синя светлина. Движенията й ме влудяваха…

Държаха ме три дни без хляб. Само ме обливаха с вода. На четвъртия пуснаха при мене поклонници. Чух шепот за вълка, както ме наричаха. В очите им имаше укор. Четяха молитви за спасението ми.

Тя дойде надвечер. Познах я веднага. Мярнах главата й през отворената врата. Срещу мене блесна светлината на лицето й. Ясносините очи се втренчиха в моите. Гледаха ме с удивление. В тях нямаше упрек.

Не посмя да влезе.

Обливаха ме девет дена и девет нощи. Окован с веригите. Скрипторът Каил тайно ми носеше храна. Всеки ден се молеха за мене. Треперех. А любовта от ден на ден нарастваше. Не бях способен да я спра –          като горски пожар се разгаряше тя в сърцето ми. И бях възнаграден.

Девойката отново дойде. Прекрачи плахо прага на черквата и застана пред мене. Почувствах сини световъртежи. Те ме поеха в себе си. Потънах в глъбина. Като се съвзех, нея я нямаше. Но продължавах да я виждам. Изгубвах се в синьото на очите й. И не исках да изляза оттам. Виех. Защото в мен напираше любовният вой на вълка. Не се смятах грешник. Не се чувствах съкрушен или отхвърлен. А въздигнат. Победител на нещо, което не сещах какво е.

На следващия ден тя пак дойде. Този път ръката й ме докосна. Гледаше ласкаво, меко. Дълбоко и безоблачно, небето от вратата на притвора ме издигаше нагоре, нагоре…

Монасите разбраха, че тя идва тайно. И тия, които ме ненавиждаха, се умножиха. Обвиняваха ме, че съм посегнал на болен. Че вместо да се моля за нея и нейното изцеление, защото носела Злия дух в душата си, аз съм я запалил за срамна любов. Заради което ще бъда наказан. А тя, тъй като не е с всичкия си, ще получи опрощение. Щото Злия дух я владеел и той я карал да се застъпва за мене…

Казваха още, с нея били майка й и леля й. Дошли на извора да я лекуват, да успокоят душата й.

Не вярвах.

Девойката повече не се яви. Колкото и да извиквах сините световъртежи и сребристото сияние на тялото й, в сърцето ми бе празно и тъжно.

Болките станаха непоносими. Веригата смъкна кожата на шията. Китките ми отекоха. Изпаднах в отмала заради глада и жаждата.

Тогава се отчуждих от вярата.

Умът ме потегли към просветление и аз отрекох тяхното правосъдие.

Открих, че истината не е истина на църквата. Но не е и на вярата.

Истината е в любовта, която е вътре в нас.

Тази истина ми стана опора. И аз не склоних глава пред монасите. Не се покаях. Те ме сочеха с пръст, присмиваха се и ме наричаха вълк. Но аз бях над тях.

Защото бях познал любовта.

На деветата нощ вратата се отвори и влезе тя. В едната си ръка държеше ключ за веригите. В другата – книга.

Избягала заради мене. Склонила скриптора Каил да помогне. Той й казал, че любовта прогонила от нея Злия дух. Скришно й дал тази тайна книга. Предупредил я добре да я пазим. И я благословил.

Докосна лицето ми. Погали ме. И ме целуна. Аз я хванах за ръка.

И тръгнахме.

И ето, вече цял живот виждам сини световъртежи. И аз съм в тях, и те са в мен. И така, до края на дните ни…

Оставям размишленията си в приписки по страниците на тайната книга на Каил, която и аз на свой ред преписах. В тези приписки е моята изповед. Завещавам я на четящите след нас. Да знаят, че вярата стои над църквата, ала любовта е по-възвишена.

Димитър Атанасов (род. 1953) е български белетрист, драматург и журналист. Завършва българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее и работи в Пловдив. Дългогодишен секретар на Клуба на дейците на културата в Пловдив. Журналист на свободна практика.

Pin It

Прочетете още...

0 ЧАСА

Федя Филкова 10 Дек, 2010 Hits: 9942
Все още беше красива, късата й черна коса…

Я по-бодро!

Джеръм К. Джеръм 28 Мар, 2020 Hits: 3647
Невероятно, наистина, но просто не мога да…

Бившият

Цвета Стоева 11 Ян, 2009 Hits: 45893
Всеки човек има в живота си по една…