От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Прав е бил вуйко ми Ристо, като е изрекъл: „Яс ке се оженам кога станам совершен.“ Да го бях послушал, вместо да се смея на откровението му, както се е смял другият ми вуйко Никола, сигурно нямаше да бъда набеден от съдбата мъж, когото изоставиха и трите му жени. Беше съботянин, каква му бе точно вярата не разбрах, знаех само, че беше непоклатим добряк вуйко ми Ристо, сякаш разсеян ангел се бе катурнал от небето на земята, та по принуда клетият бе станал човек.

Бях в юношеските години, когато за първи път видях вуйко ми Ристо в Струга, откъдето идеше семката ни по майчина линия. Гостувахме на родата, плавахме с лодка нанякъде, как се побрахме всички, си остана загадка, роднините ни представяха половин Струга. Сърце да е широко, весело си казваха и скачаха в лодката, а тя стенеше под товара, готова да се пръсне и всички да полетим към дъното на Охридското езеро. Чичовци, лели, братовчеди и деца приказваха и се смееха, лодката преливаше от спомени, майка ми ронеше сълзи и като бисери те нижеха огърлица по водата. Вуйко Ристо мълчеше и ми се струваше, че само мен гледа, срещнеха ли се погледите ни, той се усмихваше, а аз срамежливо потапях очи в дирята, която лодката дълбаеше в езерото. Дочух роднините да казват на майка и татко, че наближаваме Калище и когато се питах какво е това, видях бряг, на него бе кацнал залезът и ръсеше с червено манастир. Водата бе пречиста, дъното прозираше надълбоко, над него блестяха вълшебни пастръмки. Помислих, че сигурно така изглежда раят.

Още като малък Ристо не приличал на другите деца и му викали Опак Ристо. Не защото показвал от онзи нрав, за който татко наричаше майка албански инат, като се караха, а понеже вуйко Ристо странял от лудориите на връстниците си. Тръгвали момчетиите да се бият с турчетата, помъквали и Ристо, а той, защото бил Блага Мара, не отказвал. Но когато почвали да се замерят с камъни от единия бряг на Църния Дрин към отсрещния, където била Турската махала, Ристо побягвал и сядал край Охридското езеро, докато четата привърши боя.

– Оти бре Опак Ристо избега, оти бре женскар не фърли поне един камен по турчетата? – карали му се момчетиите. Женскар викали не на онзи който ходи с женски, опазил Господ вуйко ми Ристо, а на тия, които си играели с момичетата, нищо, че той и с крайчеца на окото си не бръсвал девойките. Приятелите миели в езерото прахта и кръвта от битката, Ристо плачел, не знаел къде да се дене.

От както го помнели, Ристо бил цръквар, всеки Божи ден ходел да се моли и помагал във всичко на попа, пеел и в хора. В училище бил пръв, все книга държал у ръце. Отпрашвали децата на Охридското езеро, плували, ловели риба, играели на гоненица, а Ристо седял на брега, четял и се завейвал по водата и планините над нея. Приятелите му се кикотели, не им се сърдел, дори с тях се смеел, никой не помни вуйко ми Ристо злоба да хранел. Не знаел и да се брани, когато му налитали буйните момчета, оставял се да го натупат.


Small Ad GF 1

– Оти бре Ристо не удраш, оти не се тепаш, бре будала? – лютели се роднините, а той отвръщал:

– Оти како що велит светите книги: „Ако те удрат по едната буза, подай и другата“.

– На кой я подаваш, бре? – пенели се нашите.

– На мойот ближен.

– А от каде знаеш оти тоя ти е ближен, а не гяволот е влегол в кожата му?

Ронел сълзи вуйко ми Ристо, дума не отронвал.

Дядо ми Георги, който бил най-дребен от петимата сина на прабаба ни Мария, не вярвал, че нравоучителните приказки вършат работа, ако някой тормозел Ристо и хуквал да гони злосторниците. Луд бил за връзване, налитал да се бие, даже ако оня с една глава стърчал над него. Рипал като петле и сипел тупаници, кога успявал да удари, кога налагал въздуха, по-често отнасял боя и се връщал с окървавена муцуна. Но бабаитите в Струга знаели, че закачат ли Опак Ристо, ще си имат работа с тетин му Георги. Не мирясал дядо ми и когато дошъл в България. Играел комар по кръчмите на Петрич и ако хванел някой да го мами, горко и на измамника, горко и на кръчмаря, скачал, удрял оня с каквото му падне и потрошвал де що докопа. В този яд като се прибирал в къщи и баба Анисия му сложела горещо ядене, тряскал чинията в стената. Хванал се да работи шивач, защото нашите били шивачи в Струга, но нещо не мелел с чорбаджийската невеста, тормозела го, защо, никой в рода не обелваше дума за това. Причакал я една нощ и я наръгал с ножа си, а после го забол в сърцето си. На другата сутрин в Струга прабаба ми се завайкала:

– Църно му е писано на наш Георги!

– Оти мари Маро си се закосила? – питали я съседките.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Тежок сон сум сонувала. Чорап плетам с пет игли, едната се троши. Лошо е стигнало Георги – повтаряла и виела от мъка, защото имала пет сина и докато спала, те й се привидели като пет игли.

– Имате го виден наш Ристо? – викала Мария – Бегайте да го найдете, на църква да одим, да се молим за Георги!

Дошъл изплашен вуйко ми Ристо при Мария и тръгнали към църквата „Свети Георги“, по тях се затекла родата, понесли се и комшиите, защото нашите македонци били такива, заедно ронели сълзи, заедно се веселили. Молили се вкупом, попът и вуйко Ристо пеели, после всички излезли от църквата, лицата им се избистрили, а прабаба ми не плачела. Но докато стигнат в къщи, пощальонът подал писмо на Мария, погледнала го и паднала в несвяст. Побегнал вуйко ми Ристо към езерото, тичал по брега, скимтял и плакал, по него стенел вятърът. Той всички роднини обичал, но на сърце най-лежал тетин му Георги, дали защото дядо ми бранел кроткия Ристо, или защото били много различни, а различните по някакъв начин най-силно се свързват. Вуйко ми се спрял чак при Калище и се свлякъл в манастира, легнал болен и цяла седмица монахините се грижили за него. Жените помолили рибари да вестят къде е Ристо, доплували с чун роднините и прибрали клетника.

Без друго вуйко ми Ристо бил свит, но след свършека на дядо Георги, съвсем се затворил в своя си мир, с никой не общувал, омършавял у тяло, лицето му бледнеело, очите му блестели като на пустинник. Само светите книги четял, дори спрял на църква да ходи.

По онова време Коста, един от братята на дядо Георги, купил първия автомобил в Струга. Родата били веселяци, но дядо Коста бил изпечен гуляйджия. Ходел с костюм и шапка Бурсалино из Струга, а под ръка държал жена си, дребничката и хрисима баба Цара. Всяка вечер дядо Коста шетал из кръчмите на Струга, като пришита към себе си мъкнел и баба Цара. Бил песнопоец, душата му не познавала брегове. Влезел ли в кръчма, свирджиите кацали на неговата маса, свирели и му пеели досреднощ. Дядо Коста и баба Цара пиели вино, и ядели от вълшебната охридска пастръмка. После той гушвал милата си невеста и тръгвали, а свирджиите ги следвали в нощта, с тях влизали в къщата, спирали в спалнята, влюбените лягали с дрехи в леглото, а с цигулки циганите свирели на ухо на дядо Коста. Докато се унесел, после ги отпъждал с ръка и те заднешком излизали.

Та когато купил първия форд в Струга и родата се чудели какво да правят с вуйко ми Ристо, дядо Коста отишъл при племенника си:

– Не се коси Ристо, ке направам такси, ти ке караш фордо, ке печелим и двамата – така искал да отпъди мъката, да му дойде на место сърцето на вуйко ми Ристо.

Ристо се дърпал, но не за дълго, защото не могло да се противиш на чичовците, дори и Опак Ристо, както го наричали децата, не смеел да престъпва роднинската воля. Научил се да кара автомобила вуйко ми Ристо и отивал на чаршията да чака пътници, но кой ти в Струга по онова време давал пари да го возят на машина, всеки ползвал кон или магаре. Майсторите го гледали от кепенците, смеели му се, подвиквали му, сълзи мрежели очите на вуйко ми.

– Не бой се Ристо! – успокоявал го дядо Коста. Като нема мераклии да пътуват со автомобило, мене ке караш по кръчмите и яс ке ти плакям.

Така се завъртели нощ след нощ, Ристо разкарвал с форда дядо Коста и баба Цара, влюбената двойка трошела парите си за вино и песни, давали по нещо и на вуйко Ристо, но той се мрачел, защото не кафаните, а църквите го теглили . Един ден забегнал към Скопие, както признал по-късно, просветление някакво му посочило пътя занатам. Бродел бос и гладен, докато го намерили съботяните. Сменил църквата, това не бъркало вярата му, дори станал по-жарък богомолец. Братовчедите и братовчедките му също потеглили към Скопие, но не да търсят вяра, а да си вадят хляба, занаятите в Струга умирали. Заженили се, а вуйко ми Ристо оставал стар ерген. В големия град продължили да си гостуват, както го правели от древни времена дядовците и бабите. Събирала ги кръвта, викали ги спомените за дивното Охридско езеро, с вино и песни тъгували и се веселили. На една такава сбирка Вуйко ми Ристо изрекъл своето верую за брака.

Роднините ядели и пиели, вуйко Никола, синът на дядо Коста водел веселбата, смеели се до пресита, надвиквали се да приказват, пеели с пълни гърла, както се пеят песните ни. Някой изръсвал смехория и като бомба гръмвал смях, само вуйко Ристо не помръдвал, благо гледал братовчедите и половинките им, от време на време опитвал да ги отрезвява с някоя притча или нравоучително ги наставлявал. И така блеснал мигът, когато вуйко Никола му извикал:

– А бре Опак Ристо, стига си философствал, ами кажи кога ке се ожениш?

– Яс ке се оженам кога станам совершен – зашеметил ги вуйко Ристо, а вуйко Никола, нали си беше син на дядо Коста и си падаше майтапчия, заключил:

– Ти ке се ожениш, кога ептен избудалееш!

Изгърмял смях, роднините се смеели в онази нощ, докато отмалеят, после пеели, говорили и пак се смеели, а вуйко Ристо не им се връзвал, даже им пригласял. И смехът изскочил от къщата, понесъл се към роднинските домове, стигнал до Струга, после хукнал обратно, прегазил Вардара и се явил на моите в България, да дави мъката им, когато плачели за родното поднебие и за Охрида. Не спрял да шета по земята този смях, но потекъл и във времето, долетя при нас, докосна и децата ни, а сигурно ще гъделичка и внуците ни. Така ние се смеем и съгрешаваме, радваме се и страдаме, защото трябва много вяра и инат, за да гоним съвършенството, за което вуйко ни Ристо живееше.

Но вуйко Ристо се ожени, задоми се със съботянка и не беше избудалял, защото и тя като него беше кротка и всеопрощаваща, грижеха се един за друг, пребиваваха скромно в дните си и във вярата си не знаеха насита. Гостувах им с жена ми – първата, в Скопие. Разказваха ни как ги е люляло земетресението през 1963-та на най-горния четиринадесети етаж. Прегърнали се двамата и се молели, гледали как падали околните общежития и чезнели в апокалиптичен прах. Дали вярата ги бе спасила? Но всички други братовчеди също бяха отървали кожата, а те както се изясни, не се захласваха много по църковните потреби. Нашите обаче по свой си начин живееха с доброто и явно малките им грехове не били зачетени. Когато всичко се друсало, вуйко Никола, най-върлият веселяк, си пекъл дупето с домочадието на Адриатика, а телефонът пушеше в ръцете на майка ми, милата, косеше се и търсеше връзка със Скопие.

В деня, когато с жена ми срещнахме вуйко ми Ристо, подарихме на него и на избраницата му дребни нещица. Незнам защо, двамата през цялото време плакаха. Плакаха, а лицата им сияеха. Повече никога не видях такъв плач.

Не успях да запозная другите ми жени с вуйко Ристо, защото почина, завърна се там, откъдето бе изпаднал. Той едва ли щеше да ме съди, че без да стана съвършен, аз три пъти се жених. А на вуйко Никола едва продумах, че отново ще се пробвам и ме пресече:

– Защо бре? Не знаеш ли, оти сека следваща е по-проклета от другата?

Не знаех. Както и да е, когато отивам в Струга, карам някой от малкото останали роднини да доплуваме с лодка до Калище, мястото, където ми се разкри раят. И когато наближим брега, и през чистата като сълзите на вуйко ми Ристо вода, заблестят вълшебните пастръмки на Охридското езеро, съзирам с отражението на облаците да се поклаща и ангелското му лице.

 

 

„ Веднъж някой го попитал (Даме Груев):

– Е, учителю, какво ще правиш след освобождението на Македония?

– Ще събера всички по-видни революционери и войводи около себе си в един параход и ще го потопя, за да изчезнем в морските глъбини.“

Светозар Тошев, Из „Бунтовни времена“

Владимир Каперски е български писател и журналист.

Pin It

Прочетете още...

Заливът на Ифигения

Костадин Костадинов 25 Мар, 2014 Hits: 11028
Бурята ме застигна изведнъж. Вятърът се…

Коледа във Виена

Евдокия Борисова 06 Ян, 2016 Hits: 13742
Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще…