От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Дали защото излъгах мама, че заминавам с приятели за десетина дни на Мальовица, или може би съдбата не беше съгласна да предприема обещаното ми от Асенов годежно пътешествие до Египет (сватбеното засега се отлагаше поради нежеланието на Асенова да даде развод на мъжа си) таксито, с което летях към аерогарата неочаквано катастрофира. Останах жива, но ме извадиха от колата в насипно състояние. След като проявиха необясним за мене ентусиазъм, лекарите успяха да сглобят доста добре пъзела на красивото ми – дотогава – тяло, да го положат благоговейно в чисто ново гипсово корито и да ме успокоят, че се налага да остана напълно неподвижна едва девет месеца. „Само някакви си 270 дни. Но не мисли, че изцяло сме те приковали към гипса. Не. Очите и устните си ще можеш да движиш.“

Мама се опитваше да споделя нещастието ми – напусна работа и се превърна в моя прислужница, болногледачка и бодигард: хранеше ме, миеше лицето и достъпните части на тялото ми, пускаше музика, цензурираше телефонните ми повиквания (вече познаваше гласа на Асeнов) и любезно отклоняваше молбата на състудентите ми за посещение. Изключение правеше само за Делян. Той единствен от университетските ми приятели получаваше стипендията „Конрад Аденауер“ и това силно го издигаше в очите на мама.
В началото Дельо идваше у дома, сядаше до леглото, разказваше ми вицове или имитираше преподаватели, но после изведнъж изчезна, пропускайки да ми спомене – навярно от деликатност – че като член на международна студентска експедиция заминава на разкопки някъде в Месопотамия.
Всичко започна с това, че ми се искаше да умра. Никой не подозираше желанието ми и не можеше да му влияе. Затова аз спокойно – в продължение на две-три седмици – всеки ден си представях как в точно избран от мене момент рязко напускам леговището си, („три, две, едно, старт!“ ), как рухвам на пода и се разпадам на части, как душата ми кръжи над частите, а после свободна отлита в небитието, където нямаше да има ни болка, нито грозните като на робот движения, които знаех, че ме очакват след оздравяването, за което никой обаче не даваше гаранция.
Виждах и погребението си: мама се опитва да побере в дрехите ми наръчът стърчащи кости; цялата нощ след това плаче, но на сутринта все пак ме гримира; после някой просва върху лицето ми бяло платно и ме оставят да лежа в ковчега, затрупана с пръст и да чакам плъховете да изгризат малкото останала по костите ми плът…
Толкова често и така подробно си представях собствената си смърт, че взех да приемам видението си като спомен.
По едно време най-неочаквано стигнах до прозрението, че щом тъй и иначе ще трябва да лежа сама и на тъмно, защо да не го правя в коритото си, щом става дума само за някакви си 270 дни…
Помня, че се събудих като човек, който след като вече е умирал веднъж, не намира достатъчно основателен повод да го направи отново. Така че ми оставаше единствената възможност: да живея. Усетих бодрост, необясним прилив на сили и бурно – почти вдъхновено – желание да действам. Имах на разположение цялото време на света и можех да го посветя само на себе си.
Тогава реших през тези девет месеца принудителна и пълна неподвижност да … обиколя света.
Щях да започна от Египет и да се движа по часовниковата стрелка, докато отново се върна там – в курорта „Шарм ал шейх“ край Червено море, където искаше да ме заведе Асенов.
Отделих известно време да начертая маршрута. Разполагах с доста информация за историята и географията на любимите си места и държави – винаги съм била любопитна към всичко съществуващо – и с въодушевена лекота скрепявах във фантазията си пейзажи, случки, чувства, образи на хора, които никога не съм виждала, но бях сигурна, че те някъде съществуват…
Първата седмица от околосветското си пътешествие посветих на куфарите и покупките: настоявах будилникът да ме вдига още в шест сутринта, за да имам на разположение поне двадесет часа на ден за обиколка из моловете. Мислено навличах удобни дрехи, нахлузвах леки обувки и хуквах из града: пресичах на червено, отвръщах на шофьорски псувни, усмихвах се на случайно срещнат мъжки поглед… А вечерта се прибирах натоварена с пакети и вмирисана на пот и козметика. Мятах си един душ и щастлива се просвах в леглото…
Вече знам: видяното чрез въображението може да бъде по-осезаемо от физически преживяното.
След един такъв фантазен рейд по магазините през нощта усетих лека топлина да се разлива по окованото ми в гипса тяло. Дишането ми започна да се променя – представях ли си, че тичам по кръстовищата или след потеглящия автобус, усещах как дъхът ми се учестява, лека пот избива по челото ми и ме спохожда едно от най-редките ми дотогава състояния: огладнявах. Мама се радваше на апетита ми, но не можеше да си го обясни.
Тя дори не подозираше, че сега аз живеех толкова наситено и енергично, както никога преди това.
И така – още втория месец си купих билет за Кайро, метнах раницата на гръб, повлякох куфара на колелца, пофлиртувах с митничаря на летището и вечерта на другия ден вече се друсах в автобуса към западния бряг на Нил.
Гиза, пустинна нощ, луна и пирамиди… И мургав екскурзовод, чийто магнетофонен разказ бе предназначен за неинформирания турист. Отделих се от групата защото имах нужда да видя невидимото:дълбоката и здрачна душа на вековете, където се мержелееха хилядите изпечени тела на древни каменоделци, оформящи блоковете на пирамида само с медни длета и чукове от базалт. Виждах светлината на маслените лампи с ленен фитил, под чиято трепкаща светлина те работят и нощем, и въпреки примитивните си инструменти – дърводелски ъгълник, отвес и връв – работата им се отличава с точност до милиметри… Чувах ритмичните удари на скала о скала и нисък протяжен звук, подобен на песен със стиснати устни… В далечината проблясват огньовете на временните им села, струпани край строежа, където клетниците угасваха на пределната възраст 37 години…
И ме лъхва студеният предутринен дъх на пустинята…
 
Дните, прекарани около пирамидите, се оказаха толкова изтощителни за крехката ми физика, че една сутрин мама изплашена поднесе към лицето ми огледалото: „Погледни се! Стопила си се! Само дух и очи! Какво става с тебе!“
Засмях се и поисках двойна закуска. Как да й кажа, че вече пътувах към Великденските острови.
Пътувайки на ум, човек понякога изпреварва времето. А много е досадно да седнеш и да чакаш времето да те настигне. Усетих тази досада заедно с една лека спазма, преминаваща напоследък все по-често по цялото ми тяло. Или по-скоро сърбеж. Все едно тялото ми казваше, че има нужда от промяна. „Направи нещо!“ – молеше ме то.
Много преди да изтекат обещаните от лекарите девет месеца аз усетих непреодолимата необходимост да стана и да вървя. Наистина. Физически. Просто тялото ми настояваше за правата си.
Лекарите се съгласиха – отначало със съмнения, а после с изненада. Те имаха своите научни обяснения за чудото на моето възстановяване, но само аз знаех истината: не позволих на нещастието да промени мислите ми! Защото приех за шанс онова, което ми се случи!!
С тази констатация миналата седмица започнах книгата, описваща боледуването ми. Вчера се видях се с Делян и му дадох да прочете първите десетина страници – разказ за пътешествието ми в Египет. Той не можеше да повярва:
– Ей! Ама ти наистина си била там?!
Сигурна съм в едно: човекът може да бъде навсякъде, където поиска, стига да знае къде иска да бъде!

 

 

Неда Антонова е завършила Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество“. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.

Pin It

Прочетете още...

Параклисът

Николай Савов 17 Апр, 2011 Hits: 9448
Луцифер сякаш се усмихна, докато разглеждаше…

Два живота

Златко Ангелов 20 Дек, 2011 Hits: 9303
Отговарям на Зиги, съкратено от Зигмунд…

Пир в бърлогата

Хуан Пабло Вилялобос 13 Мар, 2013 Hits: 7212
В самолета, който летеше към Париж,…