Драскулки - Есеистика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)

 

2017 03 Gladwell

 

Защо някои хора блокират, а други изпадат в паника

1.

Има един момент в третия решаващ сет на финала на „Уимбълдън“ през 1993 г., когато Яна Новотна изглежда непобедима. Води с 4 на 1 сета и – при 40 на 30 в нейна полза – сервира топката, което означава, че е на точка от спечелване на гейма и само на пет от една толкова бленувана победа в тенис шампионата. Току-що е отвърнала с бекхенд на удара на противничката си Щефи Граф, топката докосва мрежата и се приземява толкова рязко в дъното на корта, че Граф успява единствено да хвърли поглед, изпълнен с неприкрито безсилие. Трибуните на централния корт са препълнени. Херцогът и херцогинята на Кент са на своите обичайни места в кралската ложа. Новотна е в бяло, уравновесена и самоуверена, русата ѝ коса е прибрана с лента. И точно тогава се случва нещо. Тенисистката сервира топката право в мрежата. Замахът ѝ е неуверен, само от ръката, без да включи краката и тялото. Двойна грешка. На следващата точка реагира бавно на висока топка на Граф и неуспешно изиграва воле на форхенд. При точка за спечелване на гейма запраща топката в мрежата. Вместо 5 на 1 в нейна полза, резултатът става 4 на 2. Граф сервира: лесна победа, резултатът става 4 на 3. Новотна сервира. Не подхвърля топката достатъчно високо. Главата ѝ е ниско. Движенията ѝ подчертано се забавят. Прави двойна грешка веднъж, втори път, трети. Изтласкана от форхенда на Граф, Новотна необяснимо отговаря с нисък, плосък удар, насочен право към Граф, вместо да изиграе висок форхенд по диагонала, с който би спечелила време да заеме позиция. 4 на 4. Дали изведнъж не ѝ е минала мисълта колко ужасно близко е била до победата? Дали си е спомнила, че никога преди не е печелила голям турнир? Дали пък не е погледнала през мрежата, съзирайки Щефи Граф – Щефи Граф!, – най-великата състезателка от нейното поколение?

Сега Новотна, видимо развълнувана, се движи напред-назад и подскача на сервис линията в очакване на сервиса на Граф. Задъхана, си прошепва нещо. Очите ѝ шарят по корта. Граф печели гейма с лекота. Новотна сякаш е минала на бавни обороти, не печели нито една точка: резултатът става 5 на 4 за Граф. Отстрани на корта Новотна изтрива ракетата и лицето си с кърпа, а после попива пръстите на ръката си един по един. Неин сервис. Пропуска рутинно воле, тръсва глава, говори си. Не успява с първия сервис, повтаря, после, в настъпилото оживление, удря ужасно лош бекхенд, който изтръгва ракетата от ръката ѝ и я запраща нанякъде. Новотна е неузнаваема. Сякаш не е елитна тенисистка, а начинаеща. Рухва под напрежението, но защо това се случва за нея – както и за всички зрители – така изневиделица? Нали се предполага, че точно при напрежение изваждаме от себе си най-доброто? Правим упорити опити. Концентрираме се повече. Качва ни се адреналинът. Стараем се да изпълним по-добре задачата. Е, какво ѝ става?

При точка до спечелване на шампионата, Новотна запраща нисък, предпазлив и плитък лоб към Граф. Граф забива отвисоко неподлежащ на връщане смаш и добре че това е краят. Смаяна, Новотна се доближава до мрежата. Граф я целува по двете бузи. На церемонията по награждаването херцогинята на Кент връчва на тенисистката наградата за второто място – малка сребърна чиния – и ѝ пошушва нещо в ухото, а Новотна сякаш едва сега осъзнава какво е направила. Ето я, потна и изтощена, наведена към изтънчената беловласа херцогиня с перлена огърлица. Херцогинята се повдига и придърпва главата на Новотна на рамото си, при което спортистката заридава.

2.

Човешките същества се объркват, когато са под напрежение. Пилоти катастрофират, гмуркачи се давят. В ослепителния блясък на състезанието баскетболисти не могат да улучат коша, а голфъри не уцелват дупката. Когато това се случи, казваме, че някой се е „паникьосал“, или, на спортен жаргон, че е „блокирал“. Но какво означават тези думи? И двете имат отрицателен оттенък. Прието е, че да блокираш или да се паникьосаш е равносилно на това да се откажеш. Наистина ли обаче всички форми на неуспех са равнозначни? И какво ни казват те за нас самите и за собствените ни мисли? Живеем във време, в което сме обсебени от успеха и се опитваме да документираме безброй начини, по които талантливи хора преодоляват предизвикателства и препятствия. Може обаче да се поучим много и от документирането на случаи, при които талантливи хора се провалят.

„Блокирането“ звучи неясно и общо, но всъщност описва конкретен вид неуспех. Например, психолозите често използват една допотопна видеоигра за изпробване на двигателните умения. Слагат те да седнеш пред компютър, на чийто монитор са изобразени четири кутийки в редичка, а на клавиатурата има съответно четири бутона в редичка. Върху кутийките на екрана започват едно по едно да се появяват хиксчета; задачата ти е при всяко хиксче да натиснеш съответстващия му бутон на клавиатурата. Според Даниел Уилингъм, психолог във Вирджинския университет, ако предварително ти е обяснен моделът, по който се появяват хиксчетата, това би скъсило значително времето за реакция и натискане на правилния бутон. Първите няколко рунда, докато запомниш последователността, би играл по-внимателно, след което ставаш все по-бърз. Уилингъм нарича това „експлицитно учене“. Ами ако не ти е казано, че хиксчетата се появяват в определена последователност и ти не схванеш, даже след като поиграеш известно време, че съществува модел? И в този случай ще ускориш темпото – ще разгадаеш последователността несъзнателно. Уилингъм нарича това „имплицитно учене“ – учене, което става отвъд осъзнатостта. Тези две системи на учене са съвсем различни, разположени са в различни части на нашия мозък. Улингъм казва, че когато за първи път ти преподават нещо – да речем, как се удря бекхенд или висок форхенд, – ти го осмисляш с усилие, вникваш в наученото. Но в процеса на усъвършенстване надделява имплицитната система. Започваш да изпълняваш бекхенда гладко, без да се замисляш. Нервните центрове, свързани с имплицитното учене, се занимават със силата и времевата рамка, и когато тази система заработи, започваш да развиваш усет и точност, способност да удариш топката в момента на отскачането ѝ от земята или да биеш сервис със 120 километра в час. „Това е нещо, което се случва постепенно – казва Уилингъм. – Биеш няколко хиляди форхенда и въпреки това продължаваш да обръщаш внимание. Но вече не чак толкова. Докато накрая изобщо не забелязваш какво върши ръката ти.“

В условия на стрес обаче е възможно да надделее експлицитната система. Ето това означава да блокираш. Когато Яна Новотна започва да греши на „Уимбълдън“, то е защото се е върнала към времето, когато е мислела за ударите си. Тя губи своята непосредственост, усета си. Прави двойни грешки при сервиса, не успява да върне високите топки – ударите, които изискват най-тънка чувствителност към факторите сила и време. Сякаш става друг човек – играе бавно и предпазливо като начинаеща, защото, в известен смисъл, отново е начинаеща: разчита на учебна система, която не е ползвала от дете при изпълнение на сервиси, високи форхенди и волета – от времето, когато е правила първите си стъпки в тениса. Същото се случва с Чък Ноблаух, втория бейзман на „Ню Йорк Янкис“, който необяснимо защо се затруднява да хвърли топката към първа база. Стресиран, че играе пред 40 хиляди фенове на стадиона на янките, Ноблаух изведнъж превключва на експлицитен режим и започва да хвърля като играч от детската лига.

Паниката е нещо съвсем друго. Да разгледаме следния случай, когато при гмуркане става инцидент – разказа ми го Ефимиа Морфю, специалистка от НАСА по въпросите на човешкия фактор: „Случи се преди десетина години в залива Монтърей, Калифорния, по време на гмуркане в открити води за получаване на сертификат. Бях на деветнайсет. Упражнявах гмуркане от две седмици. За пръв път излизах в открити води без инструктор. Бяхме само двете с приятелката ми. Трябваше да се спуснем на около петнайсет метра дълбочина и да направим упражнение, при което сваляме регулатора от устата си, вземаме резервния от водолазната жилетка и правим издишване през него. Приятелката ми направи упражнението. Аз поех втория си регулатор – сложих мундщука в устата си и издишах, за да прочистя канала му, после вдишах и – за моя изненада – усетих вода. Вдишвах вода. После маркучът, който свързваше мундщука с бутилката – моят източник на въздух, – се отпуши и въздухът експлодира в лицето ми.

В този момент ръката ми посегна към маркуча с въздух на моята партньорка, бях готова да го изтръгна от нея. Стана без да мисля. Физиологична реакция. Очите виждат как ръката прави нещо безотговорно. Боря се със себе си. Недей! Тогава се опитах да помисля как да постъпя. И не се сетих. Хрумна ми единствено това: ако не можеш да си помогнеш сама, остави човека до теб да се погрижи. Отпуснах ръка и просто останах в покой.“

Това е христоматиен пример за пристъп на паника. В този момент Морфю е спряла да мисли. Забравила е, че има резервен източник на въздух, който работи безпроблемно и който секунди преди това е махнала от устата си. Забравила е и че партньорката ѝ също разполага с нормално функциониращ източник на въздух, който лесно могат да споделят; забравила е също така, че ако грабне регулатора на партньорката си, ще изложи на опасност и двете. Останал ѝ е единствено най-примитивният инстинкт: да се докопа до въздух.

Стресът изтрива краткосрочната памет. Обикновено хората с голям опит не се паникьосват, защото щом стресът изтрие краткосрочната им памет, идва опитът, на който да се опрат. Какво обаче прави новак като Морфю? „Опитах се да помисля как да постъпя. И не се сетих.“

Наред с другото, паниката причинява така нареченото от психолозите „стесняване на възприятията“. В едно изследване, направено в началото на седемдесетте години на ХХ век, на група субекти е възложено да изпълнят задача за наблюдателност, като са поставени в симулатор – камера под налягане, – създаващ условия като при гмуркане на двайсет метра дълбочина. Освен основната задача за наблюдателност, те трябва да натискат бутон винаги когато с периферното си зрение забележат проблясване на светлинка. Субектите в симулатора имат много завишени спрямо контролната група сърдечни показатели, което означава, че са в стрес. Този стрес не се отразява на основната задача за наблюдатеност, но при улавяне на проблясването с периферното зрение субектите показват почти двойно по-слаби резултати спрямо контролната група., Човек се фокусира върху едно нещо, което поглъща цялото му внимание – обяснява Морфю. – Има един известен пример от авиационната практика: индикаторът за спускане на колесника при приземяване е повреден и пилотите нямат представа дали колесникът е спуснат, или не. Те са толкова съсредоточени върху лампичката, която не свети, че не забелязват, че автопилотът не работи и… самолетът се разбива.“ Морфю посяга към мундщука на партньорката си, защото той е единственият, който вижда.

В този смисъл паниката е обратното на блокирането. Да блокираш означава да мислиш твърде много.

Да се паникьосаш означава да мислиш твърде малко. Блокирането води до загуба на инстинкта. Паниката е завръщане към инстинкта. Може да ни се струва, че са едно и също, но всъщност разликата помежду им е от небето до земята.

3.

Защо тази разлика е важна? Всъщност в някои случаи не е толкова важна. Ако си бил на крачка от спечелването на тенис мач, но в крайна сметка си загубил, какво значение има дали си блокирал, или си изпаднал в паника – така или иначе, загубил си. Ясно е обаче, че в някои случаи анализът на това как се е стигнало до неуспеха е ключов за разбирането на причините за този неуспех.

Да вземем за пример самолетната катастрофа, при която загива Джон Ф. Кенеди-младши. Подробностите около полета са добре известни. В една петъчна вечер през юли 1999 г. Кенеди излита със своята съпруга и с етърва си и се насочва към остров Мартас Винярд. Нощта е мъглива и Кенеди лети над бреговата ивица на Кънектикът, а светлините отдолу му служат за водач. При Уестърли, Роуд Айланд, той изоставя брега и се насочва право към пролива Роуд Айланд и в този момент, очевидно дезориентиран от тъмнината и леката мъгла, предприема серия странни маневри: накланя самолета надясно по посока на океана, после – наляво. Издига се и се спуска. Ускорява и намалява скоростта. Само на няколко мили от целта Кенеди губи контрол върху управлението и самолетът пада в океана.

Казано на специализиран език, грешката на Кенеди се състои в неспособността му да поддържа праволинеен хоризонтален полет. Това се оказва критично, защото когато самолетът се наклони на една страна, той започва да завива и крилата му губят част от способността си за издигане. Оставен без контрол, този процес се ускорява. Ъгълът на наклона се увеличава, завоят става все по-остър и самолетът се устремява към земята като в свредел. Пилотите му казват „спиралата на смъртта“. А защо Кенеди не е овладял спускането? Защото когато видимостта е малка, а стресът – голям, дори да осъзнаваш, че си влязъл в спиралата на смъртта, изправянето на крилете се оказва изненадващо трудно. Под натиска на напрежението Кенеди не успява да се справи.

Ако пилотираше през деня или при ясна луна, той би успял. Ако вие сте пилотът и гледате право напред от пилотската кабина, ще можете да съпоставите наклона на крилата с линията на хоризонта пред себе си. Но когато навън е тъмно, хоризонтът изчезва. Нямате външна отправна линия, спрямо която да регулирате наклона на самолета. На земята сме наясно дали сме в хоризонтално положение даже когато е тъмно – благодарение на вестибуларния апарат, намиращ се във вътрешното ни ухо. При спираловидното пикиране обаче, под въздействието на силата на гравитацията върху вътрешното ухо, пилотът се чувства в стабилно равновесие даже когато самолетът не е. По същия начин когато сте в реактивен самолет и той се накланя на 30 градуса след излитането, книгата в скута на пасажера до вас няма да се приплъзне към вашите колене, нито пък молив на пода ще се търкулне към по-ниската страна на самолета. Физиката на летенето е такава, че дори по средата на завоя всички в кабината на самолета се усещат в равновесие.

Това е трудно за схващане и за да го разбера, направих полет с Уилям Ланджуиш, автор на чудесна книга за летенето – „Във вътрешността на небето“. Срещнахме се на летището „Сан Хосе“, в самолетния хангар, където милиардерите от Силициевата долина държат частните си самолети. Ланджуиш е здравеняк, встъпил в четиридесетте, с шоколадов загар и хубост, каквато сме свикнали да приписваме на пилотите (поне след излизането на филма „Истинските неща“[1]). Излетяхме по здрач, насочихме се към залива Монтърей и продължихме натам, докато крайбрежните светлини останаха зад нас и нощта заличи хоризонта. Ланджуиш внимателно наклони самолета наляво. Отмести ръцете си от лоста. Небето сега не ми казваше нищо, затова се концентрирах върху бордовите уреди. Носът на самолета се снижи. Стабилизаторът сочеше, че се накланяме първо на 15 градуса, после на 30, после на 45 градуса. „Сега пикираме спираловидно“, каза спокойно Ланджуиш. Скоростта ни постоянно се увеличаваше – от 180 възела на 190, после на 200. Стрелката на висотомера се придвижваше надолу. Самолетът падаше като камък с хиляда метра в минута. Долових съвсем слабо увеличаване на бученето на машината и шума на вятъра, докато се засилвахме. Ако обаче в този момент двамата разговаряхме, нямаше да усетя нищо. Ако кабината не беше херметизирана, ушите ми щяха да изпукат, особено когато влязохме в стръмната част на пикирането. Освен тези усещания обаче нямаше абсолютно нищо друго. При спираловидното пикиране гравитацията – силата на инерцията – е нормална. Както казва Ланджуиш, самолетът обича спираловидното пикиране. Времето откакто започнахме пикирането не надвишаваше 6-7 секунди. Изведнъж пилотът изправи крилата и дръпна лоста назад, за да вдигне носа, като по този начин прекъсне пикирането. Едва тогава усетих цялата сила на инерционното натоварване, което ме залепи на седалката. „При накланянето на самолета не се усеща тежестта на инерцията – обясни Ланджуиш. – За непосветените няма нищо по-объркващо от това.“

Попитах Ланджуиш още колко можехме да падаме. „Още 5 секунди и възможностите на самолета щяха да бъдат изчерпани“, отговори ми той, с което искаше да каже, че при опит да се изтегли самолета от пикиране се образува сила, която би раздробила корпуса на парчета. Отместих погледа си от бордовите уреди и помолих Ланджуиш да направи още едно спираловидно пикиране, този път без да ме предупреждава. Седнах и зачаках. Тъкмо се канех да му кажа да започва да пикира по своя преценка, когато внезапно бях залепен за облегалката. „Току-що се спуснахме триста метра надолу“, каза ми.

Именно невъзможността да усетиш на практика какво прави самолетът е причината нощните полети да са така стресиращи. И такъв е бил стресът, който вероятно е изживял Кенеди, когато е поел към Уестърли над водата, оставяйки зад гърба си ориентира на осветената крайбрежна ивица на Кънектикът. Пилот, извършвал полет до Нантъкет същата нощ, съобщава на Националната служба за транспортна безопасност, че когато е захождал към Мартас Винярд, и хоризонтът, и крайбрежните светлини са били все още видими. Онази странна финална поредица от маневри, които Кенеди е предприел, се е дължала на неистовия му опит да намери просветление в мъглата. Напрягал се е да види светлините на Мартас Винярд, да си върне изгубения хоризонт. Между редовете на доклада, който Националната служба за транспортна безопасност изготвя за катастрофата, едва ли не се усеща отчаянието на Кенеди:

Около 21:38 ч. обектът предприема десен завой в южна посока. Около 30 секунди по-късно спира пикирането на 700 метра и започва изкачване в продължение на нови 30 секунди. През това време обектът спира да завива и скоростта на въздуха се понижава до около 153 възела. В 21:39 ч. обектът се издига на 800 метра и полита в югоизточна посока. Около 50 секунди по-късно влиза в ляв завой и се издига на 850 метра. Тъй като обектът продължава левия завой, машината започва спускане, което достига скорост около 300 метра в минута.

Дали Кенеди е блокирал, или е бил обзет от паника? Тук разликата между тези две състояния е от ключово значение. Ако е блокирал, сигурно е превключил на експлицитен режим. В такъв случай движенията му в пилотската кабина са станали подчертано по-бавни и не така свободни. Вероятно се е върнал към съсредоточеното прилагане на наученото в пилотския курс – всъщност и това би могло да му помогне. Кенеди е имал нужда да помисли, да се концентрира върху бордовите уреди, да се откъсне от инстинктивното пилотиране, което му е вършело работа докато е виждал хоризонта.

Вместо това обаче, по всичко личи, го е обхванала паника. В момента, в който е трябвало да си припомни какво са го учили за пилотирането с помощта на бордовите уреди, главата му – също както при Морфю под водата – вероятно се е изпразнила. Вместо да се съсредоточи върху бордовите уреди, той като че ли се е фокусирал върху един въпрос: „Къде са светлините на Мартас Винярд?“ Вероятно жироскопът и останалите уреди са били станали за него толкова невидими, колкото периферните светлинки при тестовете за изучаване на паниката под водата. Оставил се е на инстинктите си, на това как усеща самолета в тъмното, а в тъмното, разбира се, инстинктите не са могли да му подскажат нищо. Докладът на Националната служба за транспортна безопасност сочи, че за последен път крилата на самолета са били хоризонтални на седмата секунда след 21:40 ч., а самолетът се е забил във водата в 21:41 ч., така че тук критичният период е продължил по-малко от 60 секунди. На 25-ата секунда от последната минута самолетът се е килнал под ъгъл по-голям от 45 градуса. Във вътрешността на пилотската кабина вероятно това се е усещало нормално. В един момент Кенеди ще да е дочул усилилото се свистене на вятъра навън или бученето на машината докато е ускорявала. И като се е доверил на инстинкта си за пореден път, той вероятно е дръпнал пилотския лост в опит да вдигне носа на самолета. Но като е направил това преди да хоризонтира крилата, е предизвикал единствено ускоряване на спираловидното движение и влошаване на положението. Възможно е Кенеди да не е направил нищо, да се е вцепенил пред контролните уреди, търсейки все така неистово светлините на Винярд, когато самолетът му се е забил във водата. Понякога пилотите даже и не опитват да се измъкнат от спираловидното пикиране. Ланджуиш нарича това „да се оставиш на гравитацията по целия път надолу“.

Случилото се с Кенеди през онази нощ илюстрира друга съществена разлика между паниката и блокирането. Паниката се приема за обикновен провал и това е някак негласно осъзнато. Кенеди е бил обзет от паника, защото не е бил достатъчно добре подготвен да пилотира самолет по бордови уреди. Ако беше натрупал още една година летателно време, може би не би се поддал на паниката – и това отговаря на нашето убеждение, че изпълнението на определена задача се усъвършенства чрез трупането на опит, а напрежението е пречка, която усърдният човек може да преодолее. Но блокираш ли, интуицията ти отива на кино. Проблемът на Новотна не е в липсата на усърдие; тя е в не по-лоша форма и не по-малко подготвена от всеки друг тенисист на турнира. А с какво ѝ помага опитът? През 1995 г. в третия кръг на Френското открито първенство Новотна блокира даже още по-зрелищно, отколкото срещу Граф, губейки от Чанда Рубин, която обръща в своя полза неблагоприятния резултат 5 на 0 в третия сет. Сякаш няма място за съмнение, че причината за загубата на чехкинята срещу Рубин се корени в загубата ѝ срещу Граф – вторият неуспех надгражда първия и прави възможно, при преднина от 5 на 0 в третия сет, Новотна все пак да се усъмни в победата. Ако паниката е обикновен провал, то блокирането е парадоксален провал.

През последните години психологът от Станфордския университет Клод Стийл и негови колеги правят редица експерименти, като наблюдават реакциите на поставени под напрежение групи хора, като техните заключения разнищват в дълбочина въпроса какво предизвиква това странно блокиране. Стийл и Джошуа Аронсон дават на група студенти от „Станфорд“ стандартизиран тест и им казват, че той е мерило за техните интелектуални способности, след което белите студенти в групата се справят много по-добре от чернокожите си колеги. Когато обаче същият тест е представен просто като абстрактно лабораторно упражнение, което няма отношение към способностите на участниците в него, резултатите на белите и чернокожите се изравняват. Стийл и Аронсон обясняват това несъответствие с така наречената от тях „стереотипна заплаха“: когато чернокожите студенти са поставени в ситуация, при която се сблъскват директно със стереотипа на своята група – в конкретния случай, свързан с интелигентността, – възниква напрежение, което става причина за тяхното по-лошо представяне.

Стийл и колегите му откриват стереотипната заплаха в действие при всяка ситуация, в която групи са представени в негативна светлина. Дайте на група образовани жени тест по математика и им кажете, че това ще е мерило за техните математически способности, и те ще се представят много по-зле от мъже със същите умения; ако представим същия тест просто като изследователски инструмент, жените ще се справят наравно с мъжете. Или да разгледаме няколко експеримента, проведени от бивш студент на Стийл – Хулио Гарсия, впоследствие преподавател в университета „Тьфтс“. Гарсия събира група бели студенти спортисти, назначава им бял инструктор, чиято задача е да проведе с тях серия физически тестове: колко високо скачат, как правят подскоци на място, колко лицеви опори правят за 20 секунди. После инструкторът ги кара да повторят тестовете и, както се досещате, втория път резултатите във всяко едно от физическите упражнения са по-добри. Тогава Гарсия подлага на теста втора група студенти, като за втория тур изпитания на мястото на белия инструктор е поставен афроамериканец. В този случай белите студенти не подобряват резултатите си в скока на височина. При третото провеждане на експеримента е определен нов чернокож инструктор – значително по-висок и по-едър от първия чернокож инструктор. Този път белите студенти скачат по-зле от предишния път. Техните постижения при лицевите опори обаче остават без промяна при различните опити. В крайна сметка няма стереотип, който казва, че белите не могат да направят толкова лицеви опори, колкото чернокожите. Резултатът, който е повлиян от смяната на инструкторите, е при скока на височина, защото в нашата култура се смята, че белите не могат да скачат.

В това, че чернокожите студенти се справят с покриването на тестове по-зле от белите, разбира се, няма нищо ново – както и че на скоковете белите студенти не са толкова добри, колкото чернокожите. Проблемът е, че винаги сме отдавали този вид неуспех в условията на напрежение на паниката. Какво казваме на недобре справилите се спортисти и студенти? Същото, което казваме и на новобранците сред пилотите или гмуркачите: упорита работа, концентрация, по-сериозно отношение към тестовете за проверка на способностите. Стийлс обаче твърди, че ако анализираме поведението на чернокожите студенти или на представителките на нежния пол в условията на стереотипна заплаха, ще установим, че при тях не се забелязва тенденция да налучкват отговорите, както би направил изпаднал в паника човек. „По-скоро виждаме съсредоточеност и обмисляне на отговорите – твърди той. – Когато ги интервюираме, установяваме, че, поставени в условия на стереотипна заплаха, те си казват: „Виж сега, тук трябва да внимавам – няма да допусна да объркам нещата“. Веднъж решили да се придържат към тази стратегия, те се успокояват и се справят с теста. Но този подход не работи при стандартизиран тест. Колкото повече се съсредоточавате и внимавате, толкова повече ще се отдалечавате от интуицията, която би могла да ви помогне, от бързата реакция. Мислят, че са се справили добре и се опитват да се справят добре. Но не го правят.“ Това е блокиране, а не паника. Спортистите на Гарсия и студентите на Стийл са като Новотна, а не като Кенеди. Те се провалят, защото са добри в своите области: само човек, който го е грижа дали се справя добре, усеща напрежението от стереотипната заплаха. Обичайната рецепта против неуспех – работи по-усърдно, отнасяй се към теста по-сериозно – само ще задълбочи техните проблеми.

Този урок определено не е лесен, но още по-трудно за разбиране е това, че блокирането изисква да обърнем внимание не толкова на човека пред когото е поставена задача, колкото на ситуацията, в която се изпълнява задачата. Новотна не може да направи нищо, за да предотврати провала си срещу Граф. Единственото, което евентуално е можело да я спаси, е било – в критичния момент в третия сет – телевизионните камери да бъдат изключени, херцогът и херцогинята да си тръгнат и зрителите да бъдат поканени да изчакат навън. В спорта, разбира се, това не се прави. Блокирането е една от най-драматичните съставки при спортните състезания, защото зрителите трябва да присъстват, а способността да преодолееш напрежението от присъствието на публиката е част от онова, което се изисква, за да бъдеш шампион. Но не е нужно тази безмилостна непреклонност да управлява и другите сфери на живота ни. Трябва да разберем, че понякога лошото представяне не е отражение на заложените способности на изпълнителя, а на отношението на публиката; както и че понякога слаб резултат на теста означава, че си имаме работа не с лош, а с добър студент.

5.

През първите три рунда по време на Голфтурнира на майсторите през 1996 г. Грег Норман има на пръв поглед непреодолимо преимущество пред стоящия най-близко в класацията негов съперник – англичанина Ник Фалдо. Норман е най-добрият играч в света по онова време. Прозвището му е Акулата. Той не си губи времето около феъруея[2], крачи гордо по терена – рус и широкоплещест, следван усърдно от своя кади[3]. До последния ден на шампионата, когато идва ред на деветата дупка. Норман играе с Фалдо и двамата изиграват добре първите си удари. И тогава се изправят предгрийна[4]. Срещу флагчето има стръмнина, така че всяка къса топка би се изтъркулила обратно в ниското. Фалдо удря пръв и топката се приземява на безопасно далечно разстояние, пласирана добре до чашката[5].

Следващият е Норман. Застава над топката. „Тук единствено трябва да се пази от къс удар“, съобщава очевидното коментаторът. Норман замахва и стикът му замръзва във въздуха, следвайки посоката на полета на топката. Ударът се оказва къс. С каменно изражение Норман проследява движението на топката обратно, трийсет метра надолу по хълма, и с тази грешка нещо в него се пречупва.

На десетата дупка той побутва топката наляво, прави третия си удар, пласира го добре до чашката и пропуска абсолютно достъпен пут. На единайсетата трябва да направи еднометров пут, за да постигне пар[6] – нещо, което е правил цяла седмица. Преди да вземе стика, разтърсва настрани ръце и крака, за да се отпусне. Пропуска третия си директен боги[7]. На дванайсетата дупка Норман запраща топката право във водата. На тринайсетата улучва купчина борови иглички. На шестнайсетата движенията му са вече толкова механични и несинхронизирани, че когато удря топката, бедрата му се извъртат пред тялото, а топката отплува към езерото. Тогава той взема стика си и прави отчаян опит да постигне синхронизирано движение на терена, защото онова, което вече е ясно от 20 минути, става официален резултат: той е пропуснал своя шанс в живота.

Фалдо започва деня шест удара след Норман. Докато дойде време двамата да тръгнат бавно през тълпата зрители към осемнайсетата дупка, Фалдо има преднина от четири удара. Той обаче прави тези финални стъпки спокойно, почти незабележимо поклаща глава, като я държи наведена. Разбира какво се е случило на игрището за голф този ден. И изпада в плен на едно особено състояние при вида на блокирал противник – когато човек разбира, че спечеленото от него е по-малко от победа, а изгубеното от съперника му е по-малко от поражение.

Когато всичко свършва, Фалдо обгръща с ръце Норман. „Не знам какво да кажа – просто искам да те прегърна“, прошепва той, а после изрича единственото, което може да се каже на блокирал човек: „Чувствам се ужасно заради случилото се. Много съжалявам“. И тогава двамата мъже заридават.

21 и 28 август 2000 г.

Превод: Мариана Мелнишка

Първоначална публикация в: Малкълм Гладуел, „Какво видя кучето“,
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2013, стр. 318-337

 


[1] „Истинските неща“ (The Right Stuff) е американски филм от 1983 г по едноименния роман на Том Улф, в който се разказва за тестване на пилоти, включени в изследвания за високоскоростното въздухоплаване във Въздушната база „Едуардс“, както и на подбраните за астронавти по проекта „Меркурий“ – първия опит на САЩ за управляван от човек полет в космоса. Б. пр.

[2] Участъкът от по-ниско окосена трева, в чиито рамки би трябвало да се извършват ударите. Б. пр.

[3] Помощник на голфъра, който носи оборудването и се грижи за титуляра, включително със съвети. Б. пр.

[4] Терен, покрит със специално обработена трева около дупката, върху който се играе пут – удар, при който топката се търкаля по терена с цел да се насочи и пласира по-близо до дупката или да се вкара в нея. Б. пр.

[5] Пластмасов или метален цилиндър, който огражда дупката отвътре. Б. пр.

[6] Брой удари, които висша категория играч прави, за да вкара топка в дупката. Ако парът/номиналът за дадена дупка е 4, с 4 удара трябва да се улучи дупката – тогава се казва, че играчът е направил пар. Б. пр.

[7] Вкарване на топка в дупката, след като играчът е направил един удар над пара/номинала. Б. пр.

Малкълм Гладуел
Малкълм Гладуел е американски журналист, автор и бизнес консултант от британски произход. Той е автор на няколко книги, две от които стават номер едно в списъка с бестселъри на „Ню Йорк таймс“ – Повратната точка: Как малките неща могат да доведат до големи промени (2000) и Проблясък: Силата да мислиш без да се замисляш (2005).
Други статии от този автор
Посетители: 141

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 11 часа
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 2 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 4 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 5 дни
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 6 дни
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 1 седмица
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 1 седмица
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици
  • Граматиков писа Още
    Калояне, нещо малко... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Има нещо знаково в... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да, добра идея... преди 2 седмици
  • малцинство писа Още
    Извинявам се, малко е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Знам, че темата е спорна,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    Рядко съм се срещал с... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Това е интервю, а не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Обрана" е като да обереш... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Към критиката на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Трябва коректор. На... преди 2 седмици
  • Леа Коен писа Още
    Хубав текст преди 2 седмици