От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 05 Biography

 

Идва лятото – време за почивка, и аз се впускам в четене на биографии – било от, било на писатели, които ме интересуват. Днес човек трябва да си вземе отпуск, за да прочете една биография. На Плутарх са му били необходими няколко десетки страници, за да ни разкаже живота на Перикъл или Цезар; в своите „Животи на поети“ Самюел Джонсън е съумявал да бъде още по-сдържан; „Животът на Бетовен“ или „Животът на Толстой“ на Ромен Ролан (които сме чели в младостта си) са малки книжки от едва двеста страници; Цвайг и Андре Мороа (които също така принадлежат към неизбежните четива от младостта) са малко по-приказливи; Литьн Стрейчи – бащата на модерната биография, успява да събере четири живота на изтъкнати личности от викторианската епоха в книга от двеста и петдесет страници; „Поменик“-ът на Миличевич[1] е заплашителен със своя обем, но пък колко живота са включени в него!

Всичко това обаче не е нищо в сравнение с днешните биографии. „Животът на Хенри Джеймс“ на Едел се състои от пет тома, общо около 1600 страници гъсто напечатан текст; биографията на Холройд от Литьн Стрейчи възлиза на малко повече от 1000 страници; хиляда страници наброява и биографията на Толстой, написана от Анри Троая; хиляда страници е и най-новата биография на Ибсен от Майкъл Мейер (предишната, на Холдън Кот, е наполовина по-кратка); животът на Марсел Пруст от Джордж Пейнтър се състои от два тома и всичко 800 страници; биографията на Албер Камю, написана от Лотман, също възлиза на около 750 страници, седемстотин страници има и биографията на Бертранд Ръсел, написана от Роналд Кларк; биографията на живия още Самюел Бекет от Деирдре Бер (която възбуди много духове) има около 730 страници, но затова пък една скорошна биография на Джозеф Конрад има 1000 страници – разбира се, заглавието ѝ е: „Джозеф Конрад: три живота“, а как да разкажеш три живота в по-малък брой страници? Съдейки по обема, онези, чиито биографии се пишат днес, имат понякога не само три, но и цели седем живота като нашия Баш-Челик.

Има, разбира се, и далеч по-скромни биографии, като например публикуваната неотдавна биография на Т. С. Елиът от Питьр Акройд, която съдържа едва 350 страници, или пък още една биография на Чехов (също 350 страници), предложила ми навремето низ от факти, които невинаги се оказваха точни, но затова пък Чехов в замяна получи още една биография от 650 страници, докато на един друг негов биограф – Г. Бердников, са му стигали 500 страници. Две лястовици обаче пролет не правят – днес, изглежда, вече не се пише кратък, сбит и чисто биографичен очерк, макар че поне на нас чудесни образци не ни липсват – разлистете само историческите трудове на Слободан Йованович[2] и ще се учудите как е умеел на две или три, а понякога и само на една страница ярко и ясно да очертае един живот.

Зложелателите твърдят, че откритието на сухото копиране, т. е. на ксерокса, из основи е променило начина на писане на биографии. Някога биографът е стоял в библиотеката или в архива, четял е книги и документи, а от тях на ръка е преписвал онова, което му е трябвало. Преписването на ръка е бавна и пипкава работа, така че бъдещият автор, волю-неволю, е трябвало да бъде избирателен към своя материал; да не споменаваме и още една причина – издателят чака, а авансът полека се топи. Днес можете да ксерокопирате всичко, което искате, а издателят вече не чака, защото за писането на биография може да се получи една, че дори и две стипендии – една за изследване, втора – за писане, а с малко късмет може и трета – за преписване и редактиране на написания текст. А както знаем, стипендии се получават не за разказване на истории, а за откриване на данни и колкото повече са откритите данни, с които се оправдава получената стипендия, толкова повече броят на страниците в книгата расте.

Но съвременните биографии са забележителни не само поради това. Старите биографи са вярвали, че в един живот съществуват важни, но също така и неважни неща, че има факти и дреболии, с които не си струва да се занимават. А нас, които Фройд е научил, че зад всеки маловажен и незначителен факт може да се крие нещо, и то изключително важно, ни интересува всичко и в сравнение с класическите биографии съвременните понякога ни приличат на клюкарстване и надничане през чужди ключалки. Всичко научено и изровено се изнася на видело, а какво ни говори това, не е толкова важно. Тъй като съвременната критика, както отбелязва Хелън Гарднър, все по-малко се занимава с писателя и все повече с „текста“, биографии се пишат все повече. Критиката ни отвежда в хладната и безлична лаборатория, а биографията – в кръчмата или на улицата, където се разчепкват всички възможни истории – и за мъртвите, и за живите.


Small Ad GF 1

В сравнение със съвременните биографии старите са били агиографии. Те са търсели хармонията между писателя и неговото произведение, изисквали са писателят да бъде на висотата на произведението си, да живее в почти безвъздушното пространство на своята естетика, а дори и повече от това. Прочетете само „Спомени, съдържащи някои подробности за живота и произведенията на Жан Расин“, написани от неговия син Луи Расин. Това си е чиста агиография, но от сина друго и не може да се очаква, поне не в онези времена, когато синовете са почитали бащите си и когато Едиповият комплекс още не е бил открит. А в книгата „Кариерата на Жан Расин“ от Реймон Пикар от красивата представа за автора на „Федра“ не остава нищо: той се превръща в кариерист и подлец. Въпреки че имаме право да вярваме повече на Пикар, отколкото на Расин младши, който виждал баща си в много по-хубава светлина, отколкото той в действителност е заслужавал, не можем да не забележим, че в съвременните биографии писателите все повече и повече се превръщат в чудовища.

Създателите на стихове, пленявали ни с красотата си, на романи, от които сме се възхищавали, на философски трудове, променили живота ни из основи, онези, които геройски са водили и печелили битки, онези, които са се борели за правата на беззащитните и безправните, онези, които са откривали нови континенти и са овладявали стихиите, сега са ни показани като невротици и маниаци, несъзрели личности, безскрупулни и жестоки към най-близките си. Пред нас се разкриват не само изкривяванията на душите им, но и най-скритите тайни на телата им, оставали досега иззад затворените врати на лекарските кабинети. Някога се задоволявахме с мъглявите и дипломатически формулировки („малка лекарска намеса“ или „известен недостатък“), а днес търсим прецизни диагнози.

Разбира се, не само биографите са виновни за това. Живеем във времето на узаконената недискретност, на масовите медии, скритите камери и апарати за подслушване – защо тогава биографите ни да бъдат по-добри? И не само това. Свикнали сме човешката тъмна страна да бъде от всякакъв сорт и теориите, които из основи промениха нашето мислене за човека, ни научиха, че зад видимия живот винаги има едно тъмно и невидимо дъно, а ние не обичаме нищо повече от това зад възвишеното да виждаме баналното, зад красивото – грозното. Всичко това някога е било лицемерно прикривано, но днес се разкрива пред ясното и неразмътено съзнание, така както всичко в света около нас всеки ден ни показва грозното си лице. Старите биографи може би са живели в един свят на въздържание и преструвки, но днешните живеят в свят, в който всичко бързо се оказва лъжа и безочлива манипулация; защо тогава да не е лъжа и онази страна от живота, която сме можели да видим и за която сме мислили, че е истина? Колко от онова, което е научил и което ние бихме искали да научим, ни предлага биографът? А ние бихме искали да научим обратната страна на нещата, тъй като от опит знаем, че всяко нещо си има обратна страна, след като лицата, които виждаме около себе си, са се превърнали в лъжа.

Има, разбира се, биографи, които все още са запазили достатъчно изтънченост, за да ни спестят обратната страна. Не в името на някакво изкуствено целомъдрие, а в името на нещо друго, и то защото тъмна страна има всеки един живот, но животът на онзи, на когото се пише биография, има и нещо повече. Така Леон Едел в своята биография на Хенри Джеймс, написана с такова майсторство, каквото откриваме само у големите романисти, казва за един епизод от живота на автора на „Посланикът“ следното: „за това съществуват само неми свидетели. Някои книги, подарени от Хенри на Фенимор, са оцелели; почти всички носят дати от този период“. Днес безмилостно би се ровело, човъркало и предполагало какво се е случило и какво би могло да се случи в онази вила на брега над Флоренция, в чиито два апартамента за кратко време са живели Хенри Джеймс и Констанца Фенимор Улсън, праплеменничка на Фенимор Купър и сега вече съвсем забравена писателка.

Едел се въздържа от ровене и във връзка с двата хомосексуални епизода от живота на Джеймс. Той само включва някои от нежните писма, които великият романист е писал първо на младия скулптор Хю Уолпол и ние никога няма да узнаем „докъде са стигнали“ те в своите нежности. А за една хомосексуална авантюра от живота на Вирджиния Улф, за която знаем много повече, нейният биограф Куентин Бел казва: „Думата „приятелство“ тук вероятно звучи прекалено въздържано.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Бих употребил думата „афера“, ако можех да бъда напълно сигурен, че няма да бъда разбран погрешно. Но аз всъщност знам прекалено малко. Какво би трябвало да се подразбира и какво се подразбира, ако кажа: „Вирджиния Улф и Уита Секвил-Уест са имали любовна връзка между, да речем, 1925 и 1929 г.“? Тук не става въпрос само за познаване или непознаване на фактите или за отказа на биографа да ни се представя като човека, шпионирал през чужди прозорци. Става въпрос за нещо друго и Куентин Бел много добре знае това.

Въпросът е защо ни е необходимо да знаем това? Пишейки за „Любов в Тоскана“ на Милош Църнянски, в която писателят заядливо поставя под съмнение множеството легенди за славни или свети животи, Исидора Секулич казва: „И това наистина е една дребнава и недостойна за г-н Църнянски критика – да се говори за светеца, че не е свят, да се говори, че някой няма заслужената почит, отдадена му от неговото съвремие и запазена от вековете; да се говори, че някой не е нещото, с което е единствено важен.“ Забележката на Исидора Секулич може да ни се стори и малко наивна, но в нея се крие една дълбока истина. Нито Хенри Джеймс, нито Вирджиния Улф, нито Джозеф Конрад, нито Т. С. Елиът, нито Бертранд Ръсел, нито Самюел Бекет, с една дума, всички, чиито биографии сме чели през последните десетилетия, са реално значими със своите мании и неврози, едни или други еротични преживявания, кисти или хернии; те са реални по нещо друго и има нещо нереално в историите, които ни разказват биографите, които вече не могат да пишат по друг начин, освен да ровят онова, за което съществува и най-далечното свидетелство. Но духът е пуснат от бутилката и не може да се върне и сега трябва да знаем какво да правим с него.

Какво всъщност узнаваме, когато научаваме за писателите, които четем и обичаме, всичко онова, което съвременната биография позволява да узнаем? В крайна сметка не чак толкова много. Узнаваме, че с една своя част личността на големия писател се докосва до личностите на всички нас и че страшната интензивност в една част от живота често е заплатена с всевъзможни несгоди и неприятности в друга част. Може би думата „плаща се“ звучи твърде патетично и ни напомня за забравените дискусии за „съдбата“ на гения. Би било по-добре да се каже, че съвременните биографии ни показват как писателите от нищо не са пощадени, че и в техния живот има грозни и мрачни страни и че животът на големия писател не е в идилично единство, а е изтъкан от понякога огромни противоречия, които ни изумяват, дори ужасяват. Така „с ужас“ четем „психоаналитичната биография“ на Джозеф Конрад, написана от Бернард Мейер, лекар. В тази книга всичко, което до една или друга степен сме знаели за автора на „Господарят Джим“ или пък сме знаели наполовина всичко казано и недоизказано за него, сега се слива в една страшна патологична картина.

Ще кажем, че това няма никаква връзка с произведенията на даден писател и че биографиите не се четат, за да се разберат по-добре стиховете или романите, и това е до известна степен така. Биографиите се четат поради други причини, вероятно поради същите причини, поради които се четат и романите – да преживеем и един друг живот, само че този път истински, а не измислен. Един романист бе казал, че романът е форма на клюкарстване; биографията е висша форма на надничане през чужди прозорци и който може да устои на това изкушение, нека първи да хвърли камък по недискретните биографи. А че биографията няма никаква връзка с произведенията, просто не е истина. Ако не пряко, имаме поне косвено доказателство за това: достатъчно е да хвърлим поглед върху днешните критически изследвания на произведението като „текст“, и ще видим, че без живота на писателя текстът е само мъртва и празна черупка. Романът „Война и мир“ разтърсва целия ни живот, но и самият роман е възникнал от цял един живот. Писането на „Война и мир“ е преминаване в един друг свят, така както и четенето на „Война и мир“ ни отвежда в един друг свят. Какво се случва при този преход между двата свята, вероятно никога няма да узнаем напълно.

Може би е парадоксално, но е вярно – както съвременната критика ни показва, че без живота на писателя произведението е само блудкава игра на думи и съчетания от думи, така и съвременните биографии ни показват, че произведението е по-важно от живота. И по-реално от живота. Накрая, когато преминем през всичките кръгове на ада на тези животи, от които са възникнали „Към фара“, „Пустата земя“ или „В очакване на Годо“, остава ни старата истина, която винаги сме знаели – романът, стихотворението, философският труд са нещо съвсем друго. Животът и писането – това са два живота, протичащи успоредно. Понякога те се приближават един до друг, понякога съвсем се отдалечават; съществуват моменти, в които произведението изцяло напуска своя създател и поема нанякъде, където и самият той не е в състояние да го следва, но съществуват и моменти, когато трябва да си припомним личните болки и несгоди на автора, за да знаем, че стиховете, предизвикали у нас най-дълбоки и тъмни изповеди, не идват от празното пространство и не са току-така дарени на създателите си.

Съществува и още една поука, която можем да открием в днешните биографии, и тя е, че произведенията не се създават с умение, а с интензивността на опита и преживяното. Изпод перото на биографа или по-точно на пишещата машина на биографа големите писатели се превръщат в чудовища, но не защото са криввали от обикновените пътища, а по-скоро защото техният опит дори и по вече утъпканите пътеки е притежавал страшна сила, която е можела понякога напълно да ги унищожи. И в двата края на творческия им живот откриваме два почти неизмерими типа интензивност – интензивността на живота, която невинаги е видима, и интензивността на творчеството, която винаги е видима. И не упреквам съвременните биографи, че се ровят във всичко и откриват всякакви неща; упреквам ги, че понякога не успяват да видят и да преценят каква е интензивността на онова, което са открили. А това не може да се прецени на онова ниво, на което най-често те се движат – нивото на фактите и историите; необходимо е да се стигне до онова, което философите наричат екзистенция, до основните белези и мотиви, от които е изтъкан един живот. „Когато стигнем до екзистенцията, казва Мерло-Понти, няма нищо случайно.“ А до екзистенцията биографите достигат твърде рядко.

И затова техните огромни книги често се превръщат в сбор от случайности, зад които те не успяват да видят как се създава обликът на един живот.

От всичко това обаче би могло да се направи и още едно заключение, не толкова строго към все по-многобройните писатели на биографии. Само в романа, отбелязва някъде Хъксли, всички неща имат смисъл. Действителността никога не притежава смисъл сама по себе си. Ние вярваме, или поне искаме да вярваме, че животите на онези, за които се пишат биографии, трябва да бъдат хармонични поне дотолкова, доколкото са хармонични животите на героите от класическите романи, т. е. че творчеството трябва да придаде някакъв вътрешен смисъл на всички факти от живота и да ги озари със светлина, която ще ги превърне в една цялост, в която творчеството е и средоточие, и връх. Но, уви, често не е така и животът върви по различни пътища, които помежду си са много по-малко свързани, отколкото ни се струва, че трябва да бъдат и бихме искали да бъдат – тогава защо да четем биографии на такива хора, чийто живот се разкрива като нещастен и разпилян в същата степен като живота на нас, обикновените смъртни, неосветени от нито един пламък?

Къде тогава е истината? За съжаление знаят я, изглежда, само онези, които са изживели такъв живот, чиято история ние сега жадно поглъщаме, и които я отнасят в гроба си като тайна, която никога не ще узнаем нито ние, нито авторите на биографии. И това е вероятно единствената правилна поука, която можем да извлечем от техните обемни писания – биографът заедно с нас е онзи, който наблюдава живота отстрани, и никога няма да може да проникне в него така, както класическият романист е прониквал в животите на своите измислени герои. Следователно ценността на биографията е не само в храбростта, да не кажа безскрупулността да се рови там, където други, не толкова безскрупулни, биха спрели. Ценността на биографията ще бъде по-скоро в това да почувства тайната на един живот, която никога няма да открием, и не толкова да ни покаже докъде може да стигнем – това в една или друга степен знаем всички, – но къде трябва да се спрем.

Защото накрая, когато направим равносметка, един човешки живот ту започва да придобива някаква форма и на нас ни се струва, че сме започнали да го различаваме сред безбройните на пръв поглед неважни подробности, както в известния тест разпознаваме числото сред разноцветните точки, ту той се отдалечава от нас дотолкова, че ни изглежда като прост сбор от маловажни историйки.

Това, разбира се, не прилича много на заключение, но и животът не изглежда кой знае какво, когато прекалено се стеснява до едно заключение, нито когато прекалено се отдалечи от него.

Превод: Соня Андонова

Източник

 


[1] Милан Миличевич (1831–1908) – сръбски писател и историк. Сред най-важните му произведения са „Поменик на знаменитите хора от сръбския народ от по-ново време“, „Княжество Сърбия“ и продължението „Кралство Сърбия“. Родоначалник на селския разказ в сръбската литература. – Б. пр.

[2] Слободан Йованович – сръбски юрист, социолог и историк от края на XIX и началото на XX в. Произведения: „Светозар Маркович“, „Макиавели“, „Политически и правни изследвания“, „Водачи на Френската революция“. – Б. пр.

Йован Христич (1933 – 2002) е сръбски писател-есеист и литературен критик.Автор е на множество стихосбирки, сред които: „Дневник за Одисей“ (1954), „Стихотворения“ (1959), „Александрийската школа“ (1963) и др. Издал е книгите с есета „Поезия и критика на поезията“ (1957), „Поезия и философия“ (1964), „Формите на модерната литература“ (1968), „Студии за драмата' (1986), „Учителят по математика“(1990), „Учителят по математика“ и други есета“(1998), „Есета“(1994), „Проблемът за трагедията“ (1999). На френски език в Швейцария излиза книгата му „Чехов, драматургът“ (1981), която има и две издания на сръбски. От 1971 година е постоянен театрален наблюдател на списание „Книжевност“, театралните му критики са издадени в четири тома. 

Pin It

Прочетете още...

За опита

Мишел дьо Монтен 29 Мар, 2020 Hits: 5971
Болестите са така устроени, както и живите…

За остаряването

Златко Енев 22 Авг, 2014 Hits: 21564
Позамислих се днес над нещо, което ме…