От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“
Изд. „Ерго“,  2012 

2012_12_Platon_praseto

Когато през лятото на 1943 Мусолини е свален и интерниран от върхушката на своята фашистка партия, Хитлер не се поколебава да организира драматичното му освобождаване. Само няколко седмици преди собствения си край Хитлер казва, че Мусолини е бил единственият му приятел. През целия си политически живот германският диктатор смята дучето за свой ментор и партньор – дори след като отдавна вече се е разочаровал от фашисткия режим и боеспособността на италианската армия. Фюрерът е знаел какво дължи на Мусолини.

Дълги години историческата наука не забелязваше или пренебрегваше пъпната връв, свързваща нацизма с фашизма (с изключение на Англия и Америка, където сравнителното изучаване на фашизма винаги е имало приоритет). Германският историк Волфганг Шийдер обяснява това с простия факт, че още от самото начало изследванията на фашизма са били силно политически оцветени. До краха на двата режима сред левицата преобладава каноничното становище на Комунистическия интернационал (и пагубната дефиниция, измислена от Георги Димитров). В сянката на Студената война източногерманската историография продължава да се опира на старите интерпретации, целейки преди всичко да лепне подозрение във фашизъм върху политическата система на ФРГ. Западногерманските историци пък предпочитат сравняването на нацизма със Сталиновата диктатура в СССР под общия знаменател на тоталитаризма, опитвайки се да релативират уникалността на германския режим на изтреблението. Тази линия отговаря и на западните интереси да не се маргинализира ФРГ и да се улесни интегрирането й в антисъветския фронт.

Що се отнася до Италия, там сравнителното изследване на фашизма никога не е било особено популярно. И там обаче идеята е да се релативира фашисткото минало. Големият историк Ренцо де Феличе, автор на осемтомна биография на Мусолини, се опасява, че прякото сравнение между двата режима би изложило италианския фашизъм на „парещия дъх на Холокоста“. Затова италианската историография предпочита да акцентира върху уникалния характер на фашизма, ограждайки го стриктно от нацизма.

Само че „за фашизма не може да се говори, ако не желаем да говорим за националсоциализма“. Тази е отправната точка за Фашистките диктатури, блестящото изследване на Шийдер, чийто екстракт може да се дестилира в следните тези: италианският фашизъм е майката на всички фашизми; той е образецът за нацистката диктатура в Германия; Мусолини олицетворява първоначалния фашизъм, Хитлер – неговата имитация и радикализиране. Германският историк посочва, че възходът на нацизма може да бъде разбран само в контекста на фашизма, както и обратното: „Всяка дефиниция на фашизма е непълна без включването на нацизма.“ Аргументът на Шийдер, че без изричното позоваване на Мусолини или Хитлер не може да има истински фашизъм, придава убедителност и на заключението му, че трайното дискредитиране на фашизма след 1945 го лишава от бъдеще.

Фашистки движения и партии се появяват в повечето европейски страни между световните войни, но единствено в Италия и Германия се стига до изграждането на фашистки държавни системи. Шийдер вижда тук злополука по пътя на модернизацията, която той анализира, служейки си с три основни параметра: национална държава, либерално-демократично устройство и индустриализация. Италианците и германците са единствените европейски народи, при които тези три процеса протичат едновременно. Получава се натрупване на конфликтен потенциал, каквото няма в никоя друга страна. От края на XIX век Германия и Италия се оказват в модернизационна криза, която поставя обществото и политиката под огромен натиск. В тази криза, според Шийдер, трябва да се търси зародиша на особената диктаторска система, наречена фашизъм: „Първо в Италия, а после в Германия фашизмът е политическият отговор на кризата на модернизацията, с която двете държави не успяват да се справят.“ Авторът подчертава дебело, че фашизмът не е продукт на модернизацията, а разваленият плод на отклонението от пътя на модернизацията.


Small Ad GF 1

Оглеждайки историческия контекст в светлината на завземането на властта в Русия от болшевизма, Шийдер прави и друго важно обобщение: „Не може да има никакво съмнение, че на първо място фашизмът трябва да се тълкува като радикален политически отговор на това революционно предизвикателство.“ Означава ли това, че без болшевизъм нямаше да има фашизъм, въпреки изложената по-горе теория за модернизационната криза? За съжаление авторът не се задълбочава в тази посока.

Друга принципна идея, пронизваща труда на Шийдер, се свежда до постановката, че практиката на фашизма има конкретно съдържание и черти, и е недопустимо разтварянето й в общата теория на тоталитаризма. „Тоталитарният атрибут е възможен, но не и задължителен аспект на фашизма“, пише той. Няма противоречие и в това, че Шийдер приема безрезервно интерпретацията на Третия райх като тоталитарен режим, но възразява против преобладаващия възглед за държавата на Мусолини като нетоталитарна власт. За него разликата между германския и италианския фашизъм е само в степен, а не по принцип. Като тенденция строят на Мусолини е напълно тоталитарен, само че дучето не успява да осъществи докрай своите намерения: „Затова би могло да се каже също, че италианският фашизъм представлява един недовършен тоталитарен режим.“

Преобразуването на въведената първоначално както в Италия, така и в Германия „посредническа“ фашистка диктатура в тоталитарен фашистки режим се извършва на три етапа: премахване на демократичните институции и неутрализиране на враговете на фашизма; дисциплиниране на собственото движение; отърсване от консервативните партньори. Докато Хитлер постига успех и на трите равнища, Мусолини се препъва на третото стъпало. Неговата „корпоративна държава“ никога не се покрива изцяло с фашизма. Въпреки това системата, създадена от дучето, притежава основните характеристики на тоталитаризма. Фашистка Италия е полицейска държава с терористичен апарат, макар и далеч не така ефективен като хитлеристкия. Шийдер е съгласен, че по произход италианският фашизъм не е антисемитски ориентиран, но диагностицира в неговото идеологическо ядро „един в по-широк смисъл агресивен расизъм“, насочен първоначално не срещу евреите, а срещу славяните и африканците. Авторът не се опитва да замаже значителната разлика между националсоциализма и „само тенденциално тоталитарния фашизъм“ в Италия, но държи да подчертае, че тежнението и в двете държави е в една посока.

Това се отнася и за структурата и механиката на силовата власт. В Италия никога не възниква тоталитарна партийна диктатура; но такава, според Шийдер, не възниква всъщност и в Германия. „Хитлер не разполага с монолитен партиен апарат, с който би могъл да управлява своята диктатура подобно на Сталин с неговата КПСС, но и от който би се оказал зависим.“ За Третия райх е типично по-скоро постоянното роене на нови, силно конкуриращи се партийни и административни апарати. В този „структурно обусловен хаос“ Хитлер запазва централната си роля на върховна инстанция и модератор – но от определен момент нататък вече не между своята партия и консерваторите, а между различните властови центрове на нацистката система.

Тази така наречена от Шийдер „посредническа диктатура“ е още по-силно изразена в Италия. Мусолини се проваля на решаващия трети етап на тоталитарната консолидация на властта, защото до последния си ден е принуден да лавира между традиционните елити и фашистката масова организация. До самия си край той е зависим от нефашистките групи, с чиято помощ се добира до властта. Италианската армия остава монархически настроена; показателно е, че кралят, а не Мусолини определя титуляра на такъв основен ресор като министерството на войната. Не успява и пълното фашизиране на висшата бюрокрация. Да не говорим, че католическата църква си остава почти държава в държавата. До каква степен Мусолини е бил пленник на тази политическа констелация се вижда и по това, че от първия ден на управлението си той посещава веднъж седмично двореца Куиринале, за да отдаде почитанията си на краля. Тъкмо по време на една от тези аудиенции, на 25 юли 1943, той е арестуван по заповед на Виктор Емануил.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Двата режима се развиват по различен път едва след окончателното утвърждаване на Мусолини през 1929 и на Хитлер през 1937. Нацистка Германия се превръща в неограничена тоталитарна държава, но остава свързана с фашисткия си произход, доколкото Хитлер продължава да играе ролята на върховен посредник в една анархична система от конкуриращи се партийни апарати. От своя страна Италия на Мусолини запазва първоначалния си характер, което обаче – както Шийдер не спира да повтаря – не означава, че тя се отличава принципно от хитлеристка Германия.

Wolfgang Schieder: Faschistische Diktaturen. Wallstein

 

Мусолини: живот след смъртта

На 29 април 1945 труповете на Мусолини, любовницата му Кларета Петачи и двама фашистки функционери, разстреляни предишния ден от партизаните, са откарани в Милано и овесени с главите надолу от стрехата на бензиностанцията на площад „Лорето“; на същото място, където през август 1944 са екзекутирани 15 партизани. Преди да бъдат осквернени на месарските куки като мъртъв добитък, труповете са подхвърлени на морбидното любопитство и садизма на тълпата. Специално трупът на Мусолини, оплюван, удрян, ритан – една жена дори стреля в него, – е обезобразен до неузнаваемост. С този противен спектакъл започва съществуването на нова, свободна Италия – и животът след смъртта на Мусолини. „Ако се реконструира историята на трупа на дучето, пред погледа се разкрива много по-важната история на пресечните точки между фашизъм, антифашизъм и постфашизъм; изпъкват някои оригинални черти на политическата култура на републиката, разкъсвана между непримиримост и снизхождение, радикализъм и опортюнизъм, дълга на спомена и изкуството на забравата“ – пише младият италиански историк Серджо Луцато в книгата си Тялото на дучето. Един труп на кръстопътя между въображение, история и памет.

Но преди да стане труп, фашисткият диктатор е бил тяло, същото онова тяло, което в продължение на двайсет години италианците са обичали и боготворили именно като физически обект: силно, вирилно, привличащо, фалосът на нацията – осезаем, но недосегаем, защото „поддържането на дистанция между онзи, който заповядва, и онзи, който се подчинява, е основен елемент на властта“. Луцато, който явно не само познава, но и интегрира много уместно и без никаква показност – дори без изрично позоваване – модерните исторически концепции на Канторовиц, Козелек или Агамбен, подчертава, че властта на харизматичния лидер през XX век се базира на неговата уникалност. Противно на европейската монархическа традиция, според която физическото тяло на краля стои на втори план зад политическото му присъствие („Кралят е мъртъв, да живее кралят!“), „във философията на дучизма и хитлеризма телесността на Dux представлява основата на неговия авторитет“. Централното значение на тялото на водача обяснява донякъде и подчертано театралния характер на тоталитарните режими, специално на италианския фашизъм. Фанатичната любов към тялото на дучето и фанатичната омраза към трупа му са двете страни на един и същ медал.

След публичната гавра на площад „Лорето“ трупът на Мусолини е погребан анонимно, сетне откраднат, сто дни по-късно намерен наново, след което за повече от десетилетие – до 1957 — изчезва от общественото полезрение, скрит от властите в един манастир. Нова, републиканска Италия няма самочувствието да си позволи превръщането на гроба на Мусолини в място за национално поклонение. Но постепенно натискът на неофашистката партия Италианско социално движение, от чиято подкрепа зависят правителствата на управляващите християндемократи, става неудържим и през лятото на 1957 останките на Мусолини са върнати на семейството му и погребани в родното му градче Предапио.

Първоначално става онова, от което управляващите се опасяват: криптата на Мусолини привлича наистина хиляди и хиляди хора. С течение на годините обаче преклонението на фашистките му едноверци става все по-анемично и формално, размивайки се постепенно в безучастното любопитство на отегчените тълпи. Днес Мусолини не поражда повече митове, а гробницата му – както показва Луцато, цитирайки от книгата за посетители – е просто още един туристически обект. Авторът обяснява банализирането на паметта на дучето с идеологическото и морално утвърждаване на съпротивата, но преди всичко като следствие от цялостната модернизация на Италия. „През ’60-те години Мусолини изчезва от сърцата на италианците“, пише Луцато, напомняйки, че това е времето, когато телевизията измества списанията като главен инструмент за културното изграждане на италианците. Само че, за разлика от снимките, по телевизията дучето изглежда гротесков или направо смешен. „В епохата на телевизионната му възпроизводимост образът на Мусолини изгубва своята специфична аура.“

Междувременно се променя и публичният образ на съпротивата: налага се виждането за нейната история като наниз от героични дела, в които няма място за насилие и омраза. Площад „Лорето“, обстоятелствата около смъртта на Мусолини се премълчават изцяло или се споменават само бегло в учебниците по история. „В родената от съпротивата република трагичният площад на Италия се превръща все повече в мястото на един неприятен спомен, място, което е по-добре да бъде забравено“ – пише Луцато.

През ’70-те години възниква едно ревизионистично течение в италианската историография, което представя антифашизма като „лаборатория за догматични и морални отрови“ и клони към по-снизходителен поглед върху фашизма. Отново разцъфтява клишето за „добряка“ Мусолини – съпруг, баща, дядо и държавник, самопожертвал се за всички италианци. Луцато отбелязва, че антифашисткият модел започва да показва признаци на износване, тъй като конфликтният потенциал, натрупан при сблъсъка от времето на гражданската война, се топи много бързо. Някои ветерани на съпротивата за пръв път изказват публично съжаление, че дучето не е бил изправен пред съд, който да установи веднъж завинаги историческата вина на черноризците. „Дали онзи обърнат с главата надолу шут не стана твърде прибързано нашата изкупителна жертва?“ – пита писателят Луиджи Менегело. Авторът цитира и колегата му Итало Калвино, който обаче превъзмогва съмненията, опитвайки се да улови надиталианското, универсалното значение на Пиацале Лорето: „Дучето бе отговорен за толкова много убийства, от които няма никакви снимки, докато неговите последни снимки показват собствената му смърт. Грозна гледка и грозен спомен. Но ми се ще всички диктатори, които са на власт сега или в бъдеще, били те „прогресивни“ или реакционни, да си ги сложат в рамка на нощното шкафче и всяка вечер да се взират в тях.“

Sergio Luzzatto: II corpo del duce.Un cadavere tra immaginazione, storia e memoria. Einaudi (2008)

Стоян Гяуров е журналист и преводач, роден през 1950 в Хасково. Завършва английска филология в Софийския университет, след което работи в държавното радио. От 1990 до 2012 е редактор в радио „Дойче Веле“, Бон. Превел е книгите: „Светът на късната античност“ от Питър Браун, „Невинни ръце“ от Александър Демант, „Мойсей Египтянина“ от Ян Асман, „Бъдещето на класическото“ от Салваторе Сетис, „Фараонът Пруст“ от Михаел Маар. Автор е на есеистичния сборник „Платон, прасето и последният буржоа“ (изд. „Ерго“, София 2013).

Pin It

Прочетете още...

Зомбификация

Виктор Пелевин 21 Авг, 2012 Hits: 12876
Когато по време на партийно събрание зад…