1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

I.

„Град на поезията“ –

това не е метафора, а официален „титул“ на италианския град Реканати, съпровождащ го навсякъде, дори на официалните пътни табели. Не вярвате? Ето най-убедителното доказателство – демонстративното; вижте сами:

И така, адресът е: Реканати – град на поезията. Община Европа.

Основанията?

– Тук е роден Джакомо Леопарди (1798–1837), особено обичан от италианците, и смятан по дар и мощ за втори поет след Данте;

– тук се намира не само Националният център за изучаване на Леопарди (Centro Nazionale di Studi Leopardiani), но и уникалният Център за световна поезия (Centro della poesia mondiale), носещ името на великия поет;

– но най-важното: тук поезията е „душата на града“, тя е навсякъде – по улиците, по стените на къщите, проникнала е в самата тъкан, в „кожата“ на града.

Поезията е цветето, израсло дори на камъните в Реканати.

Област (regione) Марке

(да припомня, че Италия се дели на 20 области – Сардиния, Сицилия, Кампания, Лацио, Ломбардия, Тоскана и др.), намираща се в източната част на Централна Италия, стои встрани от обичайните туристически маршрути. Напразно: тук, в Марке, има прекрасни градове, замъци, културни митове, шедьоври, светини, море и удивителни пейзажи. Централен град (capoluogo) на областта е Анкона (около 100 хил.) – известно пристанище на Адриатическо море още от Античността; град, натрупал през вековете много истории, хубосии и „културни изкопаеми“.

Само един аргумент, че Марке „заслужава внимание“: тук се намира Урбино – „идеалният град“ на Монтефелтро, град, като че изваден от приказките, родното място на Рафаело. В противоположната, южната част на областта, е друг „идеален град“ от времето на Ренесанса – Асколи Пичено.

Две думи за прекрасния (и доскоро напълно неизвестен и за мен) Мачерата, в чиято „provincia“ се намира Реканати (отстоящ на около 35 км от Анкона и 20 км от Мачерата, т.е. намиращ се помежду тях). Там ме отведе любопитството към извънредно интересния открит театър Sferisterio (1829 г.), където всяко лято през август се провежда авторитетен оперен фестивал. Зданието на театъра всъщност е построено за спортна арена на играта „pallone col bracciale“ (букв. „топка с брачале“ – специално приспособление, прикрепвано към долната част на дясната ръка) – твърде популярна на времето (XVI–XIX в.) в някои части на Италия игра с топка, нещо средно между тенис и скуош, приличаща на испанската пелота; играта е била особено обичана в Марке, където специално за нея са построени доста стадиони. Та исках да видя Сферистерио в Мачерата не заради играта, за чието съществуване доскоро дори и не подозирах, а заради нейната литературна „проекция“: Леопарди има едно стихотворение – „На победителя в играта с топка/A un vincitore nel pallone“, което е посветил на своя връстник и земляк Карло Дидими – знаменит играч, истинска звезда по онова време (и съизмеримо богат с днешните футболисти); Джакомо е видял Дидими и се е впечатлил от играта му тъкмо в Мачерата.

Е, дори и само за двата часа в Мачерата намерих и обходих Sferisterio, но той се оказа затворен, затова не мога да ви го покажа. За тази цел обаче разполагаме с всеобщо достъпни ресурси; ето го отвътре по време на представление:

http://foto.cronachemaceratesi.it/2011/07/SFERISTERIO_maschere.jpg

А ето как изглежда, погледнат от въздуха:

http://farm5.static.flickr.com/4143/4886782496_4e54f92e53.jpg

Дори и на тази, не съвсем добра снимка, вляво добре се вижда дългата и висока стена (над 4 м), задължителна част от играта „pallone col bracciale“; сега стената маркира дъното на сцената.

Е, не успях да снимам Sferisterio в подходящ ракурс, но пък други хубави здания и пространства в Мачерата имаха по-добър късмет:

 

     

 

Та ако се върнем към „общите сведения“ за Марке, няма как да премълчим, че в областта са разположени редица престижни производства. Точно тук се правят знаменитите италиански обувки; Марке е традиционен център и на специфичната индустрия по производство на музикални инструменти (Кастелфидардо).

Трудно ми е да сравнявам различните области на Италия, които съм виждал по различно време и съм гледал с различен поглед, но мисля, че Марке е сред най-хармонично подредените и уютно-красивите. Широко популярно клише е това за „хълмовете на Тоскана“: хълмовете на Марке по нищо не им отстъпват, дори напротив...

На всеки хълм се намира градче или село, откъдето се откриват възхитителни панорамни гледки; италианците ги наричат città balcone (град-балкон): и наистина, дори при преминаването транзит през градчетата на път от Анкона за Реканати не може да не се видят прекрасно оформените градски тераси, където можеш да се занимаваш само с едно – с „бавно“ любуване на широко разтворената шир: хълмове, долини, поля, лозя и сякаш „оцветени“ ниви, към които допълнителна „екстра“ от изток е синевата на Адриатическо море. И между тях, по тях – разпръснати градчета, селца, махали, отделни къщи или ферми. Дори от пръв поглед се усеща, че тук се живее добре и спокойно.

 

     

 

Всички пейзажи са като „слезли“ от картина, нали? Всъщност в своята осъщественост са несравнимо по-хубави от тях.

Излишно е да казвам, че никъде не се виждат необработваеми земи; за мен все пак са изненадващи гледките на ниви или ливади, разположени на рязко извисяващи се хълмове. И една картина, „от раз“ врязала се в съзнанието ми, незабравима със своята невероятност: слънчогледите под базиликата на Santa Casa в Лорето. Пътят Анкона-Реканати тръгва „в обход“ да заобикаля хълма, на който е изградена базиликата-крепост, надвесена в монументалността си над цялата околност; Лорето е градче, прилепено, „придадено“ към своята базилика, а не обратното. И изведнъж ... изведнъж една нива, тясна, но дълга, простряна от пътя, та току до самата базилика на върха, цялата с цъфнали слънчогледи. Великолепие, съзряно само за миг, но запечатано „на лентата“ на възхитата, носталгията и спомена: Santa Casa dei Girasoli

В Марке населението (жителите на Марке се наричат маркиджани, а общият им брой е около милион и половина) е високообразовано: тук има цели пет университета – в Анкона, Урбино, Мачерата, Асколи Пичено и Камерино. А за равнището на културата красноречив факт е това, че във всяко градче има театър, и то не какъв да е. Така например театърът Persiani в 20-хилядният Реканати разполага с ... 2000 места и ако мислите, че стои празен или затворен, много се лъжете; напротив, тук три пъти в седмицата има представления. Да не забравя, че втората световна знаменитост на Реканати е тенорът Бениамино Джили (1890–1957), завърнал се завинаги в родната земя, и тук нему е посветен музей, за който ще говоря някой друг път, след като го видя. Но как да премълча за извилата се пред театъра опашка от младежи, която видях последния ден: вярно, спектакълът беше безплатен и, очевидно, част от някаква благотворителна инициатива, организирана пак от юноши и девойки, разпалено агитиращи минувачите да откупят картини и сувенири.

Изключително приятна гледка: младежите, изпълнили централния площад „Леопарди“ късно вечер; симпатични, открити, интелигентни, насядали на масите на открито, общуват си, шегуват се, „задяват се“, както би казал някой старомоден списувател. Шумно и весело, но нищо, излизащо извън „нормата“.

И над тях, зад тях – прегърбеният и унесен Джакомо: свидетел и участник и в разговора, и в мълчанието.

Да, тук културата не е празник, а е делник, ежедневие.

Реканати възниква като град

заедно с възникването по италианските земи на институцията на общината (comune), която се „вклинява“ в основната опозиция на западноевропейското средновековие – папство-империя – и постепенно започва да играе все по-голяма роля в политическия и граждански живот. Символ на града и неговата община е градската кула (torre del borgo); в известен смисъл градът в съвременния смисъл на думата съществува оттогава, откогато е вдигната градската кула – знак не за разноезичие, а за единомислие – втората половина на XII век. Разбира се тук, на хълма (296 м), са живели далеч преди издигането на кулата – още от IV–V век, когато хората в Марке са търсили убежище по високите хълмове от нашествието на готите и от хаоса след падането на Западната Римска империя (476 г.). По-късно тук, на три по-малки възвишения на хълма, са издигнати три замъка (Monte Morello, Monte Volpino и Monte San Vito), които всъщност са се обединили в свободна commune; знак, въплъщение на това обединение и ново начало на живота е тъкмо градската кула, сянката на която пада и върху поезията на Леопарди (естествено, torre del borgo е „персонаж“ в някои от стихотворенията му).

В известен смисъл може да се каже, че градът съществува, понеже я има кулата – тя задава единството на града и на неговия живот, тя е тази, която доминира и в градския пейзаж: откъдето и да погледнете Реканати, torre del borgo е естественият връх и център на всеки образ на града:

 

  

 

В Реканати има прекрасно запазени здания от XII–XIII век, връстници на градската кула, но лицето на града е изградено най-вече през XVII и XVIII век: като се изключат новите квартали, построени, естествено, вън от крепостните стени, градът е почти непроменен, един и същ поне от три века. Реканати е изграден не от камък, а от тухли – милиони, може би милиарди тухли: от тях са вдигнати не само къщите и дворците (palazzi), но и черквите, градските порти, дори високите и солидни крепостни стени. Изпечените тухли (в района има подходяща глина и тук, ясно е, са съществували доста добре функциониращи тухларни) придават мек червеникав оттенък на целия град; някои къщи са измазани, но с това като че само нарушават общата хармония и излъчване (а дори и на тях в някои случаи собствениците са оставили част от стената неизмазана – очевидно, това тук се смята за шик). Улиците, разбира се, са тесни, криволичещи, стръмни; както се полага на подобен град, различните му нива често се свързват със стълби. Град за пешеходци, в който обаче можеш да видиш и „Ферари“.

 

     

 

Вътрешните дворове образуват отделен свят и свой лабиринт – с кладенци, колонади, вътрешни входове, проходи и стълби:

 

 

Изобщо казано, италианското живеене традиционно се подчинява на опозицията външно-вътрешно, понякога (както е в случая с Неапол) изострена до пароксизъм. Животът-навън може да бъде шумен, хаотичен, безреден, но животът-навътре задължително е уютен, подреден, притихнал.

Впрочем, и опозициите вече не са това, което са били: очевиден е стремежът на общината и гражданите да „изнесат“ на улицата, на площада част от интимното пространство на уюта:

 

 

В края на юни в Реканати е горещо и влажно, само упоритият вятър откъм Адриатическо море (брегът е само на 10 км) дава глътка въздух и стимул за нови крачки из нажежения град. Когато си за кратко някъде, по конкретен повод, не можеш да си „поръчаш“ времето – приемаш го каквото дойде; то всъщност така и така никога не е каквото трябва: няма угодия в тоя свят. Градското пространство е облагородено обаче така, че навсякъде има къде да отдъхнеш и да събереш сили за нови впечатления:

 

 

И навсякъде: цветя, цветя, цветя. Всякакви цветя, в цялата палитра, в саксии, кошници, вази и „просто така“. Магазини за цветя и магазини с цветя, площади с цветя и цели улици от цветя:

 

 

Ясно, ясно: общината се грижи добре за чистотата и уюта на градското пространство (чудно обаче: не видях никой да работи, пък такъв цветен ред...); тук няма как да не спомена и за градската градина и парка „L’infinito“, към чиито прелести никой не може да остане равнодушен:

 

Общината е важна, но по-важни са хората – техните навици, вкус и чувство за прекрасното. Няма как да не си дадеш сметка не само за дълбинните основания от културологически порядък на простичкия емпиричен факт, че италианците постоянно дават все нови и нови таланти във всички изкуства – от живописта до модата и дизайна; по-важно като че е друго: те се раждат сред красота, живеят сред красота, която тъкмо те пораждат и поддържат. Като говорим за цветята, няма как да не споменем за жените, които всъщност са превърнали тухлено-каменния град в цветна градина. И в Реканати, естествено, не всички къщи са дворци, palazzi; очевидно е, че има хора, които живеят и по-скромно, в малки къщи, но това не пречи – цветята са навсякъде, за тях няма бедни и богати, те изравняват социалните йерархии. Рано сутрин, когато цветарката до Casa Leopardi изнася на улицата своите саксии, прозорците на къщите наоколо са отворени и се вижда как анонимни женски ръце поливат или подрязват цветята в саксиите по балконите или на приземния етаж. Да си призная, в Реканати май за първи път съжалих за това, че не съм Гергана, „подслушана“ от дяда ни Славейков: ех, тогава как бих закаканизал аз имена омайни – на цветя, цветенца, треволяци...

Сигурно ще разкрия трогателното си невежество по „цветния проблем“, но така и не разбрах как така всички цветя и цветни храсти бяха цъфнали по едно и също време: те нямат ли си някакъв ред, някаква йерархия на цъфтежа?

Историята на Реканати

е толкова богата, колкото на всеки друг подобен град в Bel paese (Красива страна, както италианците с право наричат родината си). Навсякъде другаде по света подобен град би бил ограден с въженца и биха късали билети за влизането в него, а тук, в Италия, той едва ли не е „нищо особено“ – в сравнение с Венеция и Флоренция, Сиена и Амалфи (за Рим пък хич да не отваряме дума). Няма да ти губя времето, читателю, с предълги и подобаващо скучни исторически екскурси, но пък си заслужава да отбележим някои любопитни моменти.

Разцветът на Реканати и пикът на неговото влияние се падат скоро след основаването му като град, т.е. през XIII век. Основание за това твърдение са поне два факта, последиците от които се виждат с просто око до ден днешен.

Крепост на гибелините, т.е. на привържениците на империята, през 1229 година Реканати получава от император Фридрих II Шведски (роден, впрочем, в градчето Йези в Марке) привилегията да построи на морския бряг свое пристанище; Порто Реканати сега е известен морски курорт, свързан тясно с града-майка.

През 1294 г. в землището на Реканати, на съседния висок хълм в посока към морето, е пренесена и отново построена Santa Casa – къщата на Дева Мария от Назарет, донесена от кръстоносците и първом построена в Илирия (Терсато, дн. Хърватия) три години по-рано. Как е станало това? Любопитна е една грешка по този въпрос: народното предание гласи, че Santa Casa е пренесена от ангели за една нощ; да, тя наистина е пренесена от ангели, но от аристократичната фамилия Ангели, управлявали Епир и близки до византийската императорска династия на Комнините.

Какво представлява Santa Casa и защо тя е тъй почитана?

Най-новите изследвания потвърждават, че произходът на камъните, от които са изградени трите стени, наистина е от Палестина, а издълбаните графити са от юдейско-християнски произход и са подобни на онези в Назарет. Стените са три, понеже домът откъм изток, където сега е олтарът, е бил прилепен към отвора на пещера. Светият дом заема центъра на изградената по-късно около нея внушителна катедрала, т.е. тя е храм в храма, облицован отвън по поръчка на папа Юлий II (същият, благодетелят на Микеланджело!) и по рисунки на Браманте (1507 г.) от великолепни скулптори начело със Сансовино:

 

  

 

В Santa Casa се намира една от основните католически светини, популярна като Черната мадона – статуя на Богородица с младенеца, направена от ливански кедър през 1922 г. и заменила старата статуя на Мадоната, изгоряла в пожар година по-рано. Навън, в катедралата, непрекъсната върволица от хора: служи се непрекъснато на основния олтар, намиращ се непосредствено пред Santa Casa, като поредната група свещенослужители или монаси възвестява със звъна на камбанка влизането си и началото на поредната служба: тук, разбира се, е голяма чест да се извърши литургия или дори да се участва в нея.

 

 

А вътре, в Santa Casa – благоговейна молитвена тишина, притихнали души, дирещи покаяние, надежда и утеха...

Santa Casa e толкова важна светиня, понеже нейните камъни са станали свидетели на тъй важното чудо в християнството – чудото на Боговъплъщението: тъкмо тук, между тези стени Словото е станало плът. Камъните са безмълвни свидетели и на детството на Иисус, за което нищо не се знае, и на други важни събития от живота на Спасителя. Оттук – особената чувствителност към Santa Casa тъкмо на католиците, за които тайнството на Рождеството има несъмнен емоционален примат над този на Възкресението.

Между другото, от южната страна на катедралата в Лорето има поредица от параклиси, повечето от които са наречени на отделни народи – немският, френският, американският, полският параклис. Между тях е и славянският, изписан със сцени от житията на св.св. Кирил и Методий и оформен с дарения най-вече на хървати по идея на добре познатия ни архиепископ Йосип Щросмайер – благодетелят, благодарение на когото е издаден сборникът „Български народни песни“ на Братя Миладинови.

Santa Casa е „опакована“ от катедрала, тя пък – от забележителен архитектурен ансамбъл, оформящ, както се полага в Италия, красив затворен площад, в центъра на който – типичният фонтан ( по тези земи площад без фонтан не е съвсем площад):

 

  

 

Че Лорето наистина е забележително място, гарантират имената на Браманте и Ванвители, Лука Синьорели и Лоренцо Лото, Доменико Фонтана и Мелоцо от Форли, и колко още? А че то е свято място, свидетелстват простичко камъните на Santa Casa...

Известен като „град на мира“ (città della pace), Лорето със Santa Casa привлича хиляди поклонници, като в това отношение отстъпва само на базиликата „Св. Петър“ в Рим.

Лорето отдавна е самостоятелен град, административно отделен от Реканати (те принадлежат дори към различни провинции), но исторически е негова рожба, град-сателит.

Реканати има много истории за разказване: например онази за папа Григорий XII (1406–1415) – един от малцината, доброволно отказали се от престола в труден момент за папството – т.нар. „западна схизма“, когато в продължение на 40 години (1378–1417) едновременно има двама, дори трима папи, един от които е печално известният антипапа Йоан XXIII, бившият пират Балтазар Коса. Григорий XII доброволно се оттегля (1415), за да се преодолее схизмата, и прекарва последните две години от дългия си живот в Реканати, където намира покой в катедралния храм „Св. Флавиан“; това е последният папа, който е погребан извън Рим (1417).

Друга интересна история е тази за известния художник на Чинкуеченто Лоренцо Лото (1480–1557), работил няколко години в Реканати (1506–1508) и оставил тук няколко забележителни творби, между които „Полиптих“ и „Благовещение“ (и двете са известни чрез добавката, посочваща мястото на тяхната изработка – „от Реканати“). Сега в града има голяма изложба на Л. Лото; с право в това виждат „голямото завръщане“ на бележития ренесансов художник.

Разбира се, историята на нито един град не е благословена непрекъснатост, не е изтъкан само от благополучия. Естествено, Реканати е познавал и бедността, и бедствията. Не трябва да идем далеч, за да намерим интересни примери за това. Та ето, световноизвестният аржентински футболист Лионел Меси може и да не знае, но ние знаем вместо него, че неговият род е тъкмо оттук, от Реканати: през 1883 г. някой си Анджело Меси, 17-годишен, напуснал Реканати и заминал за Аржентина да дири късмета си... А през 1902 г. Бениамино Джили е само на 12 години и въпреки, че вече от пет години е пеел в един от църковните хорове в градчето, е принуден да напусне училище поради мизерията, в която живее семейството му, и да започне работа като шивач и дърводелец.

И пак ще кажа, не това е най-важното, а съвсем друго: културата тук е такава, каквато е, понеже се поражда и възпроизвежда не само в дворците, а навсякъде, на улицата дори; същият Бениамино попил любовта си към операта от баща си – обущар.

Натрупванията от поколения, грижливо съхранявани и неразпиляни, разнопосочните усилия на твърде различни хора, които накрая намират общия си вектор – това са простичките рецепти за „урожая“; тогава какво има да се чудим, че в Реканати сега има пет (!) музея, два архива и осем (о-сем, читателю!) обществени библиотеки...

Та ето в този контекст на 29 юни 1798 г. – годината, в която войските на Наполеон завземат голяма част от Италия, в това число и Реканати – в семейството на граф Моналдо Леопарди и херцогиня Аделаиде Античи-Матеи се ражда първородният им син Джакомо.

Pin It
Емил Иванов Димитров
Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.
Други статии от този автор

Посетители

24

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Павел Павлов писа Още
    Според... преди 15 часа
  • Златко писа Още
    Мда. Остава само да ни... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Възможно е все пак... преди 1 ден
  • Знаещ българския ези... писа Още
    И... Един по Божия воля... преди 2 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Аз - изостанал? Ти да... преди 2 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Ами Ели като живее в... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 3 дни
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 5 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 2 седмици