Роберто Савиано,
„Красотата и адът“
Изд. „Ера“, 2010
Превод:
Таня Кольовска
През 1939 година, след нападението на Германия срещу Полша, двайсетгодишният Густав Херлинг решава да премине руско-литовската граница с надеждата да организира в Русия антинацистка съпротива. Заради тези си намерения е арестуван от съветската милиция. Този епизод е не само много странен, той представлява трагичен парадокс. През 1939 година СССР и Германия подписват договор, известният пакт за ненападение „Молотов–Рибентроп“. Ето защо според тайните съветски служби, напускайки Полша, за да се бори с Германия, Херлинг индиректно заговорничи срещу СССР.
Така младият Густав е запратен в Ерцево, трудово-възпитателен лагер, част от концентрационните лагери в Каргопол, на Балтийско море. Трудов лагер, където се добива дървен материал за строителството, един истински индустриален център с железопътни линии и градче за персонала, всичко това създадено и поддържано с принудителната работа на затворниците. Битовите условия в лагера са отвъд границите на човешката поносимост: четирийсет градуса под нулата, непрекъсната, изтощителна работа на две смени, триста грама хляб и канче с някаква топла смес, която минава за супа.
С умението на историк Херлинг описва организационната структура на лагера, йерархията, връзките на подчинение. В Ерцево има различни видове затворници: битовици, криминални престъпници с малки присъди от общ характер; после идват свирепите, настървени урки, истинските господари на лагера, и накрая, най-многобройните – белоручките, политическите. Белоручките са затворниците с най-малък шанс да оживеят, най-гонените и натоварените с най-тежката работа. Урките могат да правят всичко с останалите лагеристи, те имат правото и отговорността да следят работата им и правилното им политическо мислене. Херлинг ги описва по ужасен начин: за тези хора мисълта за свободата е точно толкова отвратителна, колкото за един нормален човек идеята за трудов лагер.
По-голямата част от политическите затворници са болшевики, комунисти, хора, борили се за социалистическата идея. Сталинският режим е нещо като спираловидна змия, преминаваща през различните институции, през различните поколения, наказваща, депортираща, затваряща стари революционери комунисти, функционери, ръководители с прекалено много влияние или най-обикновени хора, които без да съзнават, не реагират по очаквания от сталинистите начин. Доносничеството се превръща в правило за живот на съветското общество и се използва като инструмент, за да държиш в шах своите познати, колегите си, собственото си семейство. Доносничиш, за да съсипеш нечия кариера, да заемеш нечие място или пък да си спасиш живота – най-разпространената дейност в сталинска Русия.
В съветските затворнически лагери средството за натиск и мъчение е работата, тя е, която разрушава. Прекомерният труд съсипва тялото, повишава температурата, води до ослепяване, а и храненето е ужасно. Единственият начин да се спасиш е да влезеш в болница. Болниците са като църквите, предлагали убежище от могъщата Инквизиция. Самонараняването се превръща в обща практика, за да осигури малко отдих от работата. Както по времето на Първата световна война в окопите войниците стрелят в ръцете или краката си, за да бъдат изпратени далече от битките, така съветските затворници режат с триони пръстите, китките, нозете си, за да имат поне малко почивка. След множество случаи на самоосакатяване съветските служби се усещат за какво става дума и решават да оставят всички ранени – случайно или не, да продължат работата: „Видях млад затворник... доведен от гората в бараката с един ампутиран крак“.
В „Друг свят“ се разказва за самонаранил се затворник, Костилев, който навярно е най-трогателният герой в цялата книга. Разказът за Костилев не е само свидетелство, той има и неоспорими литературни достойнства, обогатява частния случай, натоварвайки го с универсален смисъл. Костилев е посветил живота си на болшевишката идея. Към европейските комунисти се отнася като към светци, идеализира ги като борци за свобода в един континент, завладян от буржоазията. Стига дотам, че научава френски, за да разбира речите на Морис Торез, секретаря на Френската комунистическа партия. Започва да чете Балзак, Стендал и намира в техните книги един „различен въздух, чувствах се като човек, който, без да съзнава, цял живот е бил задушаван“. Натрупал читателски опит, Костилев променя представите си за Запада и за болшевизма. Изоставя партийната работа, посвещава цялото си време на четене, жаден да познае истините, които са били крити от него. Арестуван е именно заради чуждите книги, които си доставя нелегално. Тайните служби го обвиняват в шпионаж и чрез изтезания го принуждават да признае. След като Херлинг открива, че той съзнателно гори ръката си, пъхайки я в огъня, между тях се ражда приятелство и съучастничество. Костилев предпочита да има изкривена, подута ръка, отколкото да работи за инквизиторите си.
В бараката, където минават дните на освободения от работа Костилев, няма миг, в който той да не чете книги. Херлинг никога не разбира как успява да си ги достави, но и никога не му завижда, изпитва към него единствено дълбоко възхищение. Четенето, което е променило живота му, което го е отвело в трудовите лагери, продължава да бъде най-ясният израз на човечността му в този адски кръговрат. Да съхраниш, да опазиш човечността си не просто е невъзможно, а дори смъртоносно по тези места. Да помогнеш на ранения другар, да му отделиш от храната си е опасно не само защото като се лишаваш от малкото, рискуваш окончателно да съсипеш изстрадалото си и без това тяло, но и защото всеки човешки жест в тази ситуация може да те доведе до нервен срив, може да ти напомни за миналия живот. Споменът, че си човек, при нечовешки условия е смъртоносен. Животът в концентрационен лагер може да бъде изтърпян единствено ако се зачеркнат всякакви критерии, всякакви сравнения, свързани със свободата, само ако те бъдат заличени в духа и в паметта на затворника. Посланието – не само на този разказ, но и на цялото произведение на Херлинг – е свързано с нова представа за морална оценка. Човешко същество, принудено да живее в нечовешки условия, не може да бъде съдено. Предателствата, паденията, фрустрацията, продажността, предизвикани от глада, от мъченията, от болестите, не могат да бъдат определяни като човешко поведение, независимо че са извършвани от хора.
Стигам до убеждението, че човек може да бъде човечен единствено в човешка ситуация, и смятам за абсурдно да бъде строго съден заради действия, осъществени при нечовешки условия, така както е абсурдно да мерим водата чрез огъня.
Репресивната съветска система показва колко безкрайно глупава може да бъде бюрократичната машина. Всеки арест е трябвало официално, формално да бъде мотивиран. Към хиляди хора са отправени най-безсмислени и абсурдни обвинения: саботаж на съветската индустрия, шпионаж, конспирация срещу държавата, предателство, контрареволюционна дейност. Чрез тези присъди съветската система намира оправдание за всяка своя криза, за всяко забавяне в изпълнението на икономическите планове. Хиляди невинни, често напълно безобидни и в никакъв случай не политически противници, са отстранени и стават жертва на безмилостна, нелогична вътрешна война.
В лагера в Ерцево Херлинг среща затворник, предаден на НКВД (ужасната тайна полиция, преименувана по-късно в КГБ) затова, защото пиян е стрелял срещу портрета на Сталин, уцелвайки го в окото. Заради това си действие е осъден на десет години затвор! За разлика от немските концентрационни лагери, където хората са арестувани, убивани, вкарвани в газови камери без фарсови процеси, единствено затова, защото са евреи, комунисти, свидетели на Йехова, хомосексуалисти и т.н., съветската система изтръгва признания, измисля саботажи и контрареволюционни заговори, принуждава да се представят абсурдни доказателства. Придава правдоподобност на всеки фарс: „Не беше достатъчно просто да вкараш куршум в главата на един човек, трябваше той самият много учтиво да го поиска по време на процеса“.
Густав Херлинг успява да се спаси от трудовия лагер, защото, като поляк, е изпратен с частите, командвани от генерал Андерс. След митарства в Багдад, Мосул, Йерусалим и Александрия се установява в Италия, разболява се от тиф, прекарва болестта в Соренто, където се среща със семейство Кроче. Тази среща ще бъде съдбовна, тъй като години по-късно Лидия Кроче ще стане негова съпруга и ще му роди две деца, Бенедето и Марта. Херлинг прекарва голяма част от живота си в Неапол. Посвещава се на обработката и довършването на произведенията си и до последните си дни ще пише монументалния „Дневник, писан през нощта“. Това е колосален труд, повече от дванайсет тома. В Италия е излязъл само първият – там е събрано написаното между 1970 и 1987 година. Той съдържа интелектуални спомени, философски размисли, дълбоки писателски прозрения, измислени историйки, сладки мигове на леност.
В лабиринтите на „Дневника“ има един многозначителен епизод, в който Томас Ман и Игнацио Силоне спорят в Швейцария за сравнителната мярка, на базата на която трябва да се съди за различните политически системи. За Силоне „е достатъчно да се определи мястото, запазено за опозицията“. За Ман обаче: „Не, най-важната проверка е мястото, запазено за изкуството и творците“. Херлинг, който не премълчава дълбоката си досада от естетическите принципи в прозата на Ман, критикува сериозно немската практичност, която оправдава съветската система само заради големите продажби на произведенията на Гьоте в СССР.
За Херлинг първа необходимост и смисъл на интелектуалеца е да изразява човешката болка, да бъде пътека към човешката свобода, никога да не прехвърля другиму собственото си задължение да защитава човешкото достойнство. Всичко това, независимо от литературното си величие, Ман отрича, като дава приоритет на изкуството.
Но „Дневникът“ съдържа и множество дълбоко страстни лични спомени: разказът за кученцето, намерено в иракската пустиня по време на войната, лекувано с много любов от Херлинг, или страниците, посветени на 1980 година, където са описани моменти от земетресението в Неапол, еднаквите гримаси на лицата на пострадалите от различните градчета в района, гласовете, бягството, тълпите, невъзможността да обвиниш някого за това нещастие. Въпреки това избраната форма на дневник не предлага лични спомени. Писан през нощта – още заглавието в известен смисъл показва последващата роля на мисълта: с написаното в „Дневник“ авторът не предлага сбор от това, което се е случило на самия него, а от това, което се е случило през него. Едно „Аз“, което е отправна точка, не крайна, тръгва поради точно определена причина, но очевидно не знае какъв ще е краят на неговия полет. Причината за това вдъхновение, за този интелекуален ангажимент, продължил цял един живот, може да бъде открита в откъс от текста „Кратък разказ за самия мен“, редактиран от дъщерята на Херлинг, Марта: „Пиша, защото имам вътрешната нужда да се изправя пред определени проблеми. Докато живееш от нещо, изпълняваш мисията си. (...) Винаги съм желал да оставя нещо след мен, но истината е, че писах единствено заради себе си. Пиша, защото това ми доставя удоволствие“.
Дори завършените текстове, публикувани като отделни произведения, са част от свързващите елементи на „Дневника“. Двата разказа – „Реквием за звънаря“ и „Островът“, са като малки парчета суша в големия океан от думи, написани от Херлинг. В тях следата от Неапол е много силна, важна точно толкова, колкото в „Дон Илдебрандо“, който заедно с „Венециански портрет“ събира най-важните разкази от Неапол. В „Дон Илдебрандо“ Херлинг се опитва да опише италианския пейзаж, като запази дистанцията на чужденец, но и без да прикрива пристрастието си на приет от Италия гражданин. В тази книга виждаме един хаотичен и нестабилен Неапол, повлиян от кръговрата, който го тласка от мизерията към величествения барок на испанското владичество, опитвайки се да смеси народните суеверия с най-високите върхове на човешката мисъл. И така в хода на разказа се появява сърцето на Неапол, гръдта, тялото, най-милата част от града за Херлинг, тази, в която е живял тъст му, Бенедето Кроче, тази, в която се издига църквата „Сан Доменико Маджоре“ и в която Тома Аквински се формира и става велик философ. Това е Неапол, за Херлинг той е по-скоро духовна, отколкото географска или историческа карта. Прозата в разказите е елегантна, уважителна, спокойна, рационална, сякаш изобщо не се интересува от това, което в литературата наричат талант. Тя е последователна, очертава и контактува, наместо да изразява; както написа поетесата Кристина Кампо: „Големите, гръмки дума на ужаса и на милосърдието преминават през неговия говор със същата естественост, с която есенният вятър духа между дърветата или дъждът се стича по стъклата“.
Херлинг разкрива своите качества на разказвач чрез историята на свидетелството. В разказите му се появяват множество герои, като някакъв прокълнат оркестър те свидетелстват и за руските концлагери, и за земетресението в Неапол, и за нацистките преследвания, и за личния опит на Херлинг от войната, и така превръщат цялата тази симфония в символ на двайсети век. Може би е вярно, че всички разкази, избликнали дълбоко от паметта на избягалите, на спасилите се, си приличат. Страниците на Леви, Шаламов, Херлинг и Визел са генетично близки дори и с това, че независимо от изживения ужас, са захранени от желанието за прошка. Във финалните думи, в подсказаните оценки, в признаването на болката дори личи, че и четиримата са писали, за да помогнат човешкият род да заживее различно и да не забравя. Няма да разберем дали тези автори са простили на своите конкретни мъчители, но в крайна сметка това не е важно. Важно е да се разбере дали са простили на главния виновник за това варварство – човешкото същество. Да оставят спомени, да пишат – по някакъв начин това е проява на доверие към хората, към новите поколения. Ужасният спомен – като обещание или надежда за едно различно бъдеще.
Превод: Таня Кольовска
Откъсът от книгата се публикува с приятелското разрешение на издателство „Ера“.
