Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Доказателства за турска принадлежност в разбиранията на помаците за идентичност

Въведение

Думите на прочутия френски пълководец и политик Наполеон Бонапарт, че географията предопределя съдбата на една нация, отразяват значимостта на географското местоположение за нацията/националността. Ако въпросното местоположение е такова, че език, религия и култура са обединени, както е в Близкия Изток, Кавказ и Балканите, е трудно да се установят и класифицират националните идентичности върху тези географски територии. Нещо повече, борбата за взаимно подчинение между тези народи измества политическата стабилност и мира, при което различията, вместо да водят до положителен ефект, пораждат политически негативи като натиск, безредие, неопределеност, несигурност и пр.

География, в която историята смесва нациите: Балканите

Заради геополитическото и геостратегическото си разположение, Балканите са станали свидетели на събития, като имиграция, разселване, войни, нашествия и завоевания, които могат да разкъсат връзките във всяка една география. Този исторически процес ги е превърнал в поле на постоянни битки до степен, че, както отбелязва българската историчка Мария Тодорова, този период, максимално отдалечен от мира и спокойствието, създава понятието „балканизация“, намерило място в ругателския репертоар на Европа от началото на 20-те години на 20. в. със значение на „не просто разбиване на големи и жизнеспособни политически единици, но и завръщане към трибализма, реакционерството и варварството.“ (Todorova 2006:17).

2. Балканите като турска културна география

За турците и тяхната история Балканите са не по-малко важен район от Анадола и Средна Азия. Защото, ако оставим настрана скитите, чиято тюркска принадлежност е предмет на дебат, историята на различните тюркски племена (като авари, българи, печенеги, къпчаци/кумани, узи) и особено на хуните, се проследява назад още до 4. в. в Европа и по-специално на Балканите.

Хуните, които през 378 г. минават Дунава и се придвижват към Тракия, след 395 г. установяват господство върху целите Балкани и значителна част от Тракия.


Small Ad GF 1

След отслабване на хунската власт на Балканите и отмирането й със смъртта на Атила през 453 г., авари (средата на 6. в.), дунавски българи (7. в.), унгарски и някои тюркски племена (9. в.), печенеги, къпчаци (кумани) и узи (9-11. в.), и накрая османски турци (14. в.) населяват тези земи и установяват политическо и културно господство в региона (Kafesoğlu 1992: 52). При това положение, в противовес на разпространеното мнение, турците не са били съседи на Балканите, а техни преки жители от 1640 г. насетне.

Преди османците, от юг на Балканите идват анадолските турци. Кейкаус, султан на селджуците, който през 1261 г. избягва от монголите и се укрива при византийците, е изпратен през 1263 г. от византийския император в Добруджа, заедно с 40 турски номадски групи, водени от прочутия суфи Саръ Салтък. Тази анадолско-тюркска общност, закриляна от водача на Златната орда Ногай, изгражда тук редица градове, сред които и Баба Салтък. Арабският пътешественик Ибн Батута, преминал през тези земи през 1332 г., говори за Баба Салтък като за „град, населен от тюрки,“ (İnalcık 2005: 20-21).

Преди пристигането на османците на Балканите, особено внимание следва да се обърне на историческата роля и съществуването в този регион на печенегите, къпчаците/куманите и узите, мигрирали тук през 11-12. в. Смята се, че къпчаците/куманите са продължили да живеят на Балканите и да бъдат политически и културно активни до 15. в. Най-доброто доказателство за това е Codex Cumanicus (Кумански кодекс), написан от германски свещеници и италиански търговци, единственият екземпляр от който се пази в Библиотека Марциана във Венеция. Това произведение, написано на къпчакски тюркски и датирано от 11 юли 1303 г., включва не само латинско-персийско-къпчакски, къпчакско-немски и немско-къпчакски речници, но също и християнски химни, гатанки и граматически правила.

Тюркските народи, като хуни, авари, българи, печенеги, къпчаци/кумани, узи и др., достигнали Балканите от север преди османските турци, след като изгубили политическото си господство, претърпели културни изменения или изчезнали под властта на други балкански народности. И докато българите изгубили своя език и култура, хуните, аварите, печенегите и къпчаците/куманите останали под влиянието на други общности и изменили своите езици. Това са предшествениците на днешните помаци, торбеши, горани и пр. (Alp 2008:2-3), тъй като не може да се твърди, че тези тюркски народи просто са се изпарили. На практика, днешните имена на селища и места като Куманово (Македония), Куманица (София), Куманич (Неврокопско), Комана (Никополско) са само някои от наименованията, оставени от къпчаците/куманите на Балканите. (Uzunçarşılı 1988:183).

Известно е, че след епохата на Римската империя, най-стабилният и мирен период на Балканите е османското управление от средата на 14 до началото на 20. в. В този период османците възстановяват Балканите и оставят своя материален и морален отпечатък по тези земи. Затова и българската историчка Мария Тодорова е права, когато казва: „Абсурдно е да се търси османско наследство на Балканите, тъй като самите Балкани са наследство от османците.“ (Todorova 2000:46)

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Една изключителна и скромна балканска общност: помаците

Проблемът с произхода на помаците, чиито идентичност и етнически корени са предмет на научна и политическа дискусия през последното столетие, е същинската тема на настоящото изследване. Дали помаците, наричани още ахряни, торбеши, горани и т.н., и с един и същ език, култура и вярвания, са местна ислямизирана общност или са турска общност, живееща на Балканите?

На Балканите никога не бива да се взема под внимание само един елемент, като раса, език или вероизповедание, тъй като те, по думите на Уинстън Чърчил, са „география, която не произвежда история, а я консумира“. Освен това, доколко вярно и научнообосновано би било да се определя „националност“ единствено въз основа на „език“ или „религия“?

За съжаление днес, в навечерието на стогодишнината от Балканските войни, регионът продължава да се възприема като място на насилствена миграция, етническо прочистване, деспотизъм, потисничество, религиозен натиск, насилствена промяна на националната принадлежност и геноцид за турците и свързаните с тях общности.

Много народи са засегнати от тези негативни процеси, но едва ли има друг, засегнат толкова, колкото помаците, тъй като в географията на Балканите няма друга общност, която да е принудена да израства и съзрява в жестоки условия, само и само за да съхрани своята идентичност. Помаците, възприемани като помохамеданчени българи, гърци, македонци, сърби и т.н. в съответните си страни, без да се държи сметка за това как те самите се възприемат, и под силния натиск на жестоки асимилационни политики, за съжаление, до ден днешен продължават да се борят с подобни примитивни практики.

Общността, наричана помашка, торбешка, горанска и т.н. в страните, където живее, в същността си е мюсюлманска и приема себе си за турска. Ето защо от хуманна и научна гледна точка е необходимо да се потърсят елементите на турска принадлежност в културните кодове и историята на тази общност, която никога не се е отказвала, нито е позволила да бъде откъсната от своята мюсюлманско-турска идентичност, устоявайки на натиска, тормоза и асимилационните политики в течение на векове, и тези елементи да бъдат подкрепени с научни аргументи.

В изследването ще бъде очертан паралелизмът между обичаите, свързани с раждането, смъртта, брака, храната и т.н. в социалната и колективната памет на общността, наричана с различни, яростно дискутирани на етническа основа имена като помаци, горани, торбеши и пр., и тези, които намираме в турската култура в Турция и Централна Азия. Така ще стане ясно, че претенциите, които й се приписват с названия като „помохамеданчени българи, гърци, македонци и сърби“, са безпочвени, а напротив, идеята за принадлежност към турската история и култура става по-силна.

Помаците живеят в България, Гърция, Македония, Косово, Албания и Турция под името помаци, торбеши, горани, агаряни/ахряни и др. Живеят предимно в Родопите, Пирин и Вардарска Македония. Някои от местата, които населяват, но под различни названия, включват Ловешко, Плевенско, Тетевенско и Разградско в Северна България, Пловдивско в Средна България, Солун в Гърция, Битолско в Македония, Шкодренско в Албания и Косово. (Memişoğlu 1999:11).

След Руско-турската война от 1877-1878 г. значителна част от това население мигрира в Турция, подобно на други турски и мюсюлмански общности. Днес тези имигранти живеят в градовете Одрин, Лозенград, Родосто, Чанаккале, Балъкшехир, Бурса, Сакария, Маниса, Ескишехир и др.

Тук не искам да обяснявам произхода на названията помаци, торбеши, ахряни, които разкъсват Балканите във вид на злостни националистични политики и „великобългарски“, „великогръцки“, „великосръбски“ и „великомакедонски“ мечти, бидейки резултат от идеи и нагласи, които правят региона необитаем за която и да било народност, без разлика на религия, език и националност, в продължение на над един век. Ясно е, че претенциите за произхода на повечето от тези местни наименования, ако не и на всички, са натрапени, неспособни да решат проблема с идентичността на споменатите общности и не водят до нищо добро по отношение на възприемането на идентичността. Библиографията в края на изследването посочва твърденията и изследванията по тази тема.

Погрешното оклеветяване на османците

Фразата „насилствено помохамеданчване“ показва, че османците, които са били символ на мира на Балканите, не са третирани справедливо. Исторически факт е, че Османската империя, която е използвала национална система, основана на вероизповеданието, не се е намесвала в езика, религията и културата на управляваните от нея народи. Ако османските турци бяха ограничавали езика, вероизповеданието и останалите свободи на тези народи и ги бяха асимилирали, то колко от тях биха успели да опазят своята индивидуалност до ден днешен и да продължат да съществуват като отделни нации? Ако можем да говорим за българска, македонска, гръцка, румънска, сръбска, албанска и пр. нации, това се дължи единствено на факта, че Османската империя им е дала свобода на вероизповеданието, езика и в други области. Турците-мюсюлмани дори не са направили опит да асимилират народите, живеещи в завладените от тях страни, било със сила, било постепенно. За да го постигнат, те не са се месили във вероизповеданието, езика и националността на разнородните по етническата си принадлежност християни. Думите на османските султани, управлявали над 55 царства и 33 народа, „Искам да видя моя народ в джамия, християните в църква и евреите в синагога“ не бива да бъдат забравяни.

Имат ли турски произход помаците/торбешите/гораните?

При използване на научни методи в обективни и безпристрастни изследвания и проучвания ще стане ясно преди всичко, че твърденията, че помаците, торбешите и гораните са българи, гърци, македонци или дори руснаци, се прокарват във връзка с определени политически планове и проекти.

Бих искал да споделя едно лично наблюдение. Общностите, известни като помаци, торбеши и горани, за които с определена цел се твърди, че са българи, македонци, гърци или сърби, възприемат това като обида и не желаят да бъдат запомнени с тези названия.

Проучвам и наблюдавам Балканите през последните 3 години. Трябва да отбележа, че ако помаците пожелаят да станат част от голямото турско семейство, това желание следва да бъде уважено, като се вземе предвид историческата роля на общността, както и факта, че под външен натиск в днешни условия те могат да потърсят убежище в Турция като своя родина. В крайна сметка окончателното решение по този въпрос ще бъде на самите помаци.

В това изследване ще бъдат аргументирани твърденията на наричаната помашка/торбешка/горанска и пр. общност в контекста на техните ритуали и вярвания (раждане, брак, смърт и др. в колективната памет), а не толкова с историческа информация и документи, за да бъде показано, че тяхната турска идентификация не е безпочвена.

За тази цел ще бъдат анализирани информация и документи, включително от писмени източници и по лични наблюдения, по следните теми:

Доказателства за турска култура в общностите на помаците/торбешите/гораните

Абстрактно културно наследство: обичаи, традиции и народни вярвания

Редица популярни вярвания, обичаи и традиции, съхранени в колективната памет на помаци/торбеши/горани, показват, че те са били свързани не само с турците и Турция, но и с тюрките, изповядващи предислямския култ към Небесния бог. Това навежда на мнението, че те са били част от тюркските общности, дошли на Балканите първоначално като членове на този култ и чак по-късно избрали исляма. Действително, информацията и разкритията (Kalafat 1994, 2006, 2011; Aksoy 2011, Taşdelen vd. 2008) на социолози и фолклористи, които събират данни посредством наблюдение и работа на терен, показват, че тези общности, освен с турците в Турция, имат редица прилики и близости особено с казахите и киргизите в Централна Азия, като се започне от народните вярвания, ритуали и традиции, свързани с храната и кухнята, та до раждането, брака и смъртта. Редица елементи на това абстрактно културно наследство са наблюдавани и от автора на настоящото изследване, както е посочено по-долу:

Обичаи при раждане

В помашките/торбешките/горанските общности, както и при анадолските турци, новороденото се измива със солена вода. Анадолските и централноазиатските тюрки предпочитат момчетата, тъй като водеща е идеята за продължаване на рода и контрол върху семейството. При раждане семействата с добро финансово положение колят овце и кози, дават угощения, раздават подаръци и пари. Тези празенства, отразяващи радостта от новороденото, торбешите в Македония наричат „бабина“, а помаците от Пловдивско, преместили се в Измир, „симидал“. Подобни практики се наблюдават и при казахите и анадолските турци. (Taşdelen vd. 2008:14; Çetin 2011; Kalafat 2006:44).

В помашките/торбешките/горанските общности на 40-ия ден от раждането на детето се организира религиозна церемония. След 40-ия ден на бебето се връзва талисман, който да го закриля. Най-възрастната жена в дома слага бебето в люлката му. В казахската общност навърши ли детето 40 дни, всичи съседи и съселяни се събират в дома на бабата и дядото или родителите за люлчина церемония. (Taşdelen vd. 2008:14; Kalafat 2011:48). Тук е нужно да се отбележи, че числото 40 има различна и много важна роля в турската народна култура и вярвания.

В помашките/торбешките/горанските общности появата на първото зъбче и казването на първите думи са важен повод за радост. Както и при поникването на първото зъбче, така и при първите думи на детето се дават подаръци. В казахските общности поводът се отбелязва ритуално. Когато детето каже първите си думи, устройва се устна церемония, за да проговори то по-бързо. Колят се овце и на детето се дава да яде овчи език, за да говори добре. Гораните също дават овчи език на децата, които заекват, за да проговорят правилно. (Taşdelen vd. 2008:14-15; Kalafat 2011:48).

 В помашките/торбешките/горанските общности бръснат косата на бебето, като оставят само бретон. Ако детето е момиче, на бретона се нанизват мъниста. Казахите режат косите на момчетата, като оставят кичур в средата на главата, за да ги пази от уроки. Пускането на бретон се наблюдава не само у гораните и казахите, но и при някои номадски общности в Централна Анадола (Taşdelen vd. 2008: 15).

В помашките/торбешките/горанските общности, както и при анадолските турски и централноазиатските тюркски общности, правото да кръсти детето се пада на най-възрастния мъж в дома. При този ритуал всяко семейство е длъжно да знае имената на седемте си основни предци. Това се практикува сред казахите и други централноазиатски общности. Интересно е, че гораните, които знаят имената на предците си седем поколения назад, кръщават децата си с турски имена като „Аслан“, „Демир“, „Туран“. Съществуването на тези имена навежда на мисълта за оцеляването им от предислямски времена до днес. (Taşdelen vd. 2008:15-16).

Сватбени и брачни обичаи

В помашките/торбешките/горанските общности семейната структура се доминира от мъжа. Големите семейства и родове са обичайни. В това отношение семейната структура при казахите съвпада с тази у централноазиатските тюрки. Уважението към бащата и родителския авторитет са извънредно силни в традиционната семейна структура в Анадола. (Taşdelen vd. 2008:17). Може да се каже, че подобна структура все още се поддържа сред онези помашки/торбешки/горански общности, които са мигрирали в Турция.

В помашките/торбешките/горанските общности, макар и в намаляваща степен, е обичайно булката да се краде с цел брак, както е при анадолските и централноазиатските тюрки. До неотдавна краденето на булката е било задължителен ритуал за легитимността на брака у алтайските и якутските тюрки. Сред централноазиатските и анадолските общности ритуалът се приема, ако е извършен с цел брак. Въпреки забраната сред казахите, в днешно време това е много често срещана форма на бракосъчетаване. (Taşdelen vd. 2008:17; Kalafat 2006:45).

Не са установени особени различия в сватбените ритуали на помаците/торбешите/гораните и тези в Центална Азия и Анадола. В деня на сватбата обичаят, който продължава да съществува в много части на Анадола, повелява младоженецът да бъде набит на влизане в стаята на булката под съпровода на тъпан и зурна. Традицията над главата на булката да се хвърля ориз, захар и жито, която също е запазена от времето на предислямската тюркска култура, се наблюдава често в Анадола и Централна Азия. (Taşdelen vd. 2008:17; Kalafat 2011:48)

Друга прилика между помаците/торбешите/гораните и другите представители на турската културна география, анадолските и централноазитатските тюрки, е, че семейството на младоженеца продължава традицията да плаща определена цена за булката на нейния баща. По-разпространен в миналото, днес този ритуал започва да изчезва. Плащането на цена за булката е било обичайно за всички тюркски общности и е представлявало важна традиция. Най-често то се среща в Централна Азия. Обичаят е разпространен сред редица общности от степните народи. Сред казахите kalıñmal (цената, плащана за булката) е в основата на брака. (Taşdelen vd. 2008:17; Kalafat 2006:45; Kalafat 2011:47).

При гораните в миналото е съществувала практиката по-вързастен или по-млад брат да се жени за вдовицата на свой починал брат. Този вид брак се наблюдава в Анадола и Близкия Изток. Когато почине съпругът на млада и красива жена, тя се жени за негов по-голям или по-малък брат или за друг близък роднина. (Taşdelen vd. 2008:17).

Традицията булката да се къносва все още съществува в сватбените обреди на помаци/торбеши/горани, както и сред анадолските и близкоизточните турци. (Kalafat 2011: 47).

Обичаи, като връзването на дарове по дърветата за късмет на младите момичета, украсяването със знаменца на дома, в който се вдига сватба, стъпването с десен крак през прага на дома на младоженеца, когато булката влиза в него, в знак на уважение и за късмет, поливането на вода пред булката на влизане в новия й дом, тъй като водата символизира изобилието, продължават да съществуват в Анадола и Близкия Изток. (Kalafat 2011:47).

Обичаи, свързани със смъртта

При помаците/торбешите/гораните в къща, където има покойник, не се готви. Съседите носят храна. Халва се поднася на седмия ден. Пред вратата на дома на покойника се поставя стол с пешкир върху него. Чете се Корана, а религиозни церемонии се извършват на 7-ия, 40-ия, 52-ия ден и на кръгла годишнина, при което се поднася храна.

Тези обреди, свързани със смъртта, са много сходни с практиките сред анадолските и близкоизточните турци. (Taşdelen vd. 2008:18-19; Kalafat 2006:47).

Върху тялото на покойника се поставя нож или ножица, както при анадолските и близкоизточните турци. (Taşdelen vd. 2008:19).

Конкретно културно наследство: съществени културни елементи

В културата на помаците/торбешите/гораните, които по правило живеят в планински райони, животновъдството преобладава за сметка на земеделието. Това обстоятелство намира отражение и в тяхната кухня. Кухни, в които доминират храните с животински произход, като месо, мляко, сирене, масло, обикновено са резултат от влияние на близкоизточната арабска култура на Балканите и говорят за общности с номадски белези в миналото си. Националните кухни на казахи и киргизи, които също са номадски общности от Близкия Изток, също се основават предимно на храните от животински произход.

В помашките/торбешките/горанските общности, където семейната среда е силно дисциплинирана и консервативна, останалите членове на семейството не сядат на масата, нито започват да се хранят преди бащата, в качеството му на стопанин в дома. Подобна семейна структура и поведение се наблюдават и при казахи, киргизи и турци. (Taşdelen vd. 2008:13-14).

Друга важна за етноложките изследвания традиция е поставянето на семейния знак върху надгробните камъни. Подобна традиция има и при казахите. На камъка се изписват името, възрастта, племето и рода на покойника, като се отбелязва и техния знак, ако има такъв. (Taşdelen vd. 2008:18).

В допълнение към писмените източници, лични наблюдения показват, че в животновъдството семейният знак се жигосва от собствениците и върху едрия и дребен рогат добитък.

Заключение

Най-голяма стойност носи информацията, че хората от тази общност, включвана в състава на различни народи и националности и назовавана помашка/торбешка/горанска, се самоопределят като турци, в допълнение към всички установени сходства и близости. Защото човек е от онзи народ, на който чувства, че принадлежи. Думите на Мустафа Кемал Ататюрк, основателя на Република Турция, „Колко щастлив е онзи, който казва: „Аз съм турчин!“ трябва да бъдат помнени като определящи за турската нация.

Друг важен момент е, че помашките/торбешките/горанските турци се възприемат като турци мюсюлмани и нямат никаква етническа връзка с християнските балкански общности, а и босненските и албанските мюсюлмани ги приемат като отделна група. Това положение е посочено и от други изследователи. (Taşdelen vd. 2008:23).

Не бива да се забравя и какво мислят помаците (турски бежанци, с които разговарях заради това изследване). Всъщност думите на помашките граждани в Турция са доста проникновени: „Българската душевност ни е далечна. За нас „българин“ значи „православен християнин“. И това е дело на самите българи. Защото те много пъти искаха да ни покръстят, измъчваха ни, убиваха ни, променяха ни имената, гониха ни от земите ни... Затова ние горчиво се смеем на техните твърдения „Вие сте българи, били сте помохамеданчени насила...“ Да, ние сме помаци, но да не се забравя, че сме такива, защото сме мюсюлмани, турци и точка!“

Ясно е, че преценката за самосъзнанието на самата общност е по-важна и критерият „език“ не е достатъчно доказателство за националната й принадлежност. На помаците в България и Гърция, торбешите в Македония и гораните в Косово им е дошло до гуша от социален и политически натиск от османската епоха насам и те искат да се почувстват свободни. И това тяхно човешко желание не бива да се приема като прекомерно.

Не трябва да се забравя, че тази общност, назовавана с различни имена и свързвана с различни народности, защитава идентичността си, като ясно заявява, че се смята за част от турския народ, а не от българския, гръцкия, македонския или сръбския; че иска да съхрани мюсюлманско-турската си идентичност; и че търси убежище в Турция, която възприема като своя родина, дори с риск за живота, както често се е случвало.

Може да се мисли и така: ако тези помаци, торбеши и горани, за които се твърди, че са изслямизирани насила, бяха действително от български, гръцки, македонски и сръбски произход, то защо тогава биват измъчвани от собствените си народи и принуждавани да напускат местообитанията си и да емигрират в Турция? Как могат да бъдат обяснени тази и други подобни дилеми?

Има една турска пословица: „Никой не е достатъчно богат, че да мине без съседа си.“ Ние живеем на Балканите от векове и ще продължим да го правим. Ако искаме да ги превърнем в география, управлявана от мира и спокойствието, а не в място, което се помни с битките и безредиците си, трябва да уважаваме взаимно различията си и да превърнем Балканите в земя на обща култура и цивилизация, като си сътрудничим. Ако не го направим сега, когато всяка балканска държава и народ отбелязват стогодишнината от Балканските войни, страхувам се, че това ще хвърли сянка върху нашето утре. Поздравявам всички ви с уважение, благодарност и пожелания за мир, спокойствие и братство на Балканите.

Превод от английски: Елена Алексова

Литература

AKSOY, M., Makedonya’da Balballar, İskitler-Türkler, Türk Dünyası Tarih Kültür Dergisi, 2011

ALP, İ., Pomak Türkleri (Kumanlar-Kıpçaklar), Edirne , 2008

AYDINLI, A., Batı Trakya Faciasının İç Yüzü, İstanbul, 1971.

BOZOV, S., İsimleri Uğruna, İstanbul, 2010.

ÇAVUŞOĞLU, H., Balkanlar’da Pomak Türkleri Tarih ve Sosyo-Kültürel Yapı, Ankara, 1993.

ÇETİN, N., Rumeli Pomak Muhacirlerinin Kurduğu (İskân Edildiği), Osmaniye (Kavakalan) Köyü, 2011

DİNÇ, H., Arda’dan Anadolu’ya, Tekirdağ, 2008

EREN, C., Pomaklar“, İslâm Ansiklopedisi, 9. Cilt, Eskişehir, 1997

GÖZLER, K., Les Villages Pomaks de Lofça, Ankara, 2001

HAMZAOĞLU, Y., Balkan Türklüğü Araştırmalar, İncelemeler (Makedonya, Sırbistan,

Hırvatistan), Ankara, 2000

JELAVICH, B., Balkan Tarihi 18. ve 19. Yüzyıllar, C 1, İstanbul, 2009

İNALCIK, H., Türkler ve Balkanlar, BAL-TAM Türklük Bilgisi 3, Balkan Türkoloji Araştırmaları Merkezi, Prizren, 2005

KAFESOĞLU, İ., Türk Millî Kültürü, İstanbul, 1992

KALAFAT, Y., Balkanlardan Uluğ Türkistan’a Türk Halk İnançları, Ankara, 2006

KALAFAT, Y., Karşılaştırmalı Gora/Goralı Halk İnançları, 2011

KIRBAÇ, Selçuk- SOFUOĞLU, E., Gora Dilindeki Türkçe Kelimeler“, Şar Dağlarının Tepesindeki Kaya Gora Abidesi, İstanbul, 2008

KURAT, A. N., Peçenekler“, İslâm Ansiklopedisi, 9. Cilt, Eskişehir , 1997

MEMİŞOĞLU, H., Balkanlarda Pomak Türkleri, İstanbul, 1999

ÖGEL, B., Türk Kültürünün Gelişme Çağları, Ankara, 1979

ÖGEL, B., İslamiyetten Önce Türk Kültür Tarihi, Ankara, 1991

ÖGEL, B., Türk Mitolojisi, II. Cilt, Ankara, 2006

ÖZÇELİK, S., Balkanlarda Kimlik Arayışı Bulgar Terör Örgütünün Anatomisi, İstanbul, 2006

TAŞDELEN, M., Goralıların Âdetleri Üzerine: İlk Tespitler, Şar Dağlarının Тepesindeki Kaya Gora Abidesi, İstanbul, 2008

TEKİN, T., Tuna Bulgarları ve Dilleri, Ankara, 1987

TEKİN, T., Volga Bulgar Kitabeleri ve Volga Bulgarcası, Ankara, 1988.

TODOROVA, M., Balkanları Tahayyül Etmek, Çev.: Dilek Şendil, İstanbul, 2006

TOGAN, A. Z., Umumî Türk Tarihine Giriş, İstanbul, 1981

TURAN, Ç., Müfide-GÜVENÇ, S., Belleklerdeki Güzellik Mübadele Türküleri Makedonca-Pomakça-Rumca-Türkçe-Vlahça Derlemeler, İstanbul, 2007

Türkçe Sözlük, Ankara , 2005

UZUNÇARŞILI, İ. H., Osmanlı Tarihi, C 1, Ankara , 1988

ÜNALAN, Ş., Dil ve Kültür, Ankara, 2004

YENİÇERİ, Ö., Kimlik Denilen Benlik Üzerine, Genç Kardelen, Sayı: 13, Temmuz-Ağustos 2007

http://www.mustafaaksoy.com (16.04.2012)

http://www.umutdolu.com (02.04.2012)

http://pomaktarihi.blogspot.com (14.02.2012)

Текстът е публикуван за пръв път в „Помаците – версии за
произход и съвременна идентичност", НБУ, София 2013

 

Ахмед Гюншен е турски историк и изследовател на различните помашки общности на Балканите. Понастоящем работи в Центъра за балкански изследвания към Тракийския университет, Одрин.


Pin It

Прочетете още...