Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

„След комунизма дойде гадният капитализъм“, казва Габриел, моят гид от пешеходната обиколка на комунизма в Будапеща. Гаден? „А, това е само такъв израз“, казва той. „Но за милиони унгарци това не бяха добри двадесет години, на повечето от нас не им се празнува.“ В петък, на 23 октомври, се навършват 20 години от унгарската независимост от съветско управление, а освен това е и годишнина от революцията от 1956 г. И дори ако Габриел не иска да си припомня („Искам само да мине по-бързо“), общественият живот на страната е изненадващо напредничав що се отнася до погледа назад.


Унгарското публично изобличаване на престъпленията от 20-ти век – един експеримент, създаден колкото за туристите, толкова за собствените граждани – различава страната от повечето страни в Европа. Измервана по броя на музеите, Испания изглежда отрича, че някога е имало гражданска война, да не говорим пък за 36 години Франко, а и британското представяне на годините на Империята все още е напълно неадекватно. В Унгария обаче желанието да се разглежда близкото минало е очевидно, особено в парка Memento – дом на мъртви статуи и епични артистични постижения. Повечето страни от бившия Съветски блок или разрушиха останките от комунистическото си минало, или ги оставиха да се рушат. През 1993 унгарското правителство реши да постави своите тотеми на Маркс, Енгелс, Ленин и приятели, на изложение в предградията на Будапеща. Сега те се издигат мълчаливо в своя прашен парк, отделени от хората, над които някога са властвали. Ако някога сте си задавали въпроса как може да изглежда един Дисниленд на социалистическия реализъм, тук можете да го разберете най-лесно.

„В този парк става дума за диктатурата“, писа архитект Акош Елеод за своя дизайн. „Но щом само стане възможно да се говори за това, да бъде то описано и построено, то паркът вече е за демокрацията. Само демокрацията ни дава възможност да мислим свободно за диктатурата, а и за самата демокрация, ако щете.“ Създателите са искали да избегнат издигането на един „гротесков парк на иронията“ и, както изглежда, са успели. Искам да кажа успели, ако човек се абстрахира от продаваните тук тениски, представящи бащите на комунизма като герои от Саут Парк. Но аз се съмнявам, че дори и най-трезвият историк би си позволил да мърмори нещо от рода на „О, Боже, тия убиха Троцки!“

Затова пък човек не може да открие и следа от зловещ кич в Къщата на терора – един музей, посветен на държавния терор. Той се намира в централна Пеща в една къща с голямо символическо значение: номер 60 на булевард Андраши е мястото, където са се намирали щабквартирите както на колаборационисткия нацистки режим (унгарската Партия на кръстосаните стрели), така и на поддържаната от Съветите унгарска тайна полиция. Мрачните, влажни килии от затвора в мазето са били свидетели на мъченията и убийствата на унгарци с всякакви политически убеждения. Убийците, казват ни, просто са „сменили дрехите“, заменяйки фашистките с комунистически униформи.

Всякакво чувство за Осталгия, което може да се появи след срещата с великолепните картини в стила на социалистическия реализъм, бива премахнато от живите разкази за деспотично държавно насилие и систематично подтисничество. Последната зала е посветена на излагането на насилниците: някъде около 200 души, считани отговорни за насилието – снимки, придружени от имена и постове в държавния апарат. „Животът, който са водили насилниците преди или след това, не ги освобождава от индивидуалната им отговорност“, чета в бюлетина, който намирам до вратата. Всичко е отлично, но много от тези хора са все още живи.

Помирението все още е нещо много далечно. „Паркът Мементо се смята за ляв начин за припомняне, а Къщата на терора – за десен“, казва ми Янош Хидег, преводач на исторически книги. „Левите не харесват приравняването на нацистите и комунистическия режим, което се прави в Къщата на терора. Човек може да разбере кой на коя страна е от начина, по който те представят историята.“

Представянето на миналото е основен политически въпрос сред посткомунистическата диаспора. Завръщайки се от парка Мементо, аз попаднах на група хора, облечени в бели ризи, черни панталони, черни сака и – без грешка – военни ботуши. Те се тълпяха около статуята на граф Лайош Батяни, първият унгарски премиер-министър. След като повежда неуспешната Унгарска революция, той бива екзекутиран от австрийците на 6 октомври 1848 – 160 години преди аз да дойда тук.

След като се присъединих към тях и открих човек, който говори английски, аз попитах дали те са политическа група. „Не, не – ние сме просто приятели“, продължаваше да ми разправя един около тридесетгодишен скинар с рижав мустак. „Група приятели, група приятели“. „Аха, значи вие не сте комунисти?“, попитах аз. „Ха! Не, не. Не, те са комунисти“, каза той, сочейки към близката сграда на унгарския парламент.

Оказа се, че това било събиране на Magyar Gárda (Унгарска гвардия), полувоенното крило на Jobbik, „неофашистката“ политическа партия. Значките на червени и бели райета, които те носят, символизират цветовете на унгарската кралска династия Арпад; Партията на кръстосаните стрели също е предпочитала това знаме. Основана през 2007 г., Гвардията е била забранена през 2008, преди да бъде разрешена отново, в един реформиран вариант, тази година. Jobbik получи три места и петнадесет процента от гласовете през юнските избори за Европейски парламент.

По-късно същата вечер аз се върнах при статуята, където беше започнало бдение със свещи в почит на паметта на граф Батяни и тринадесетте мъченици от Арад, въстаническите генерали, загинали заедно с него. Сред присъстващите, заедно с татуираните мотористи и младежи във военни панталони, се виждаха и добре облечени хора от средната класа. След речите, когато хората започнаха да се разпръскват, носейки под мишница арпадските си знамена, двама млади мъже започнаха да раздават листовки, на които се четяха имената на онези четиринадесет икони на унгарския национализъм. Макар че сигурно би трябвало да настоявам за историческа правдивост, струваше ми се някак неразумно да им кажа, че няколко от хората от този списък всъщност произхождат от Сърбия, Германия, Армения и Австрия.
 
Дан Хенкокс е журналист на свободна професия, който работи за Guardian и други британски издания.

Pin It

Прочетете още...

Чужденецът

Лорън Колинс 08 Мар, 2013 Hits: 10312
Първият път, когато във Франция се чу за…