Те винаги са обичали гигантски халета, социалдемократите. И още го правят. Сводести пространства, по-високи от куполи на катедрали и по-големи от халета за монтаж на локомотиви; грамадни подслони, достатъчно големи, за да поберат някой линеен кръстосвач на подпори. Този път бях в Аугсбург, по повод конгреса на SPD преди германските федерални избори на 22 септември, но всичко изглеждаше някак много познато, докато се промъквах към високоговорителите. Миризмата на пържени наденички, горчица и германско кафе; загражденията на лоби-секции, представящи фабрики за коли, възобновяема енергия, частни здравни застраховки или туризъм в Бавария; късо подстриганият пазач на входа, проверяващ намръщено журналистическите карти; делегатите, стиснали партийни програми, докато минават през свод след свод, по посока към гласовете на големите клечки. И накрая – самата арена, верните хиляди, насядали в полутъмното, вперени в хоризонта, където дребни розови фигурки шават в светлината на прожекторите. Гигантски гласове говореха отнякъде.
Да, това беше същата партия, която познавах. Социалдемократите, тежката, ръждясала котва на немската демокрация, стават на 150 години тази година. Все още честни, все още страхуващи се да поемат рискове, все още склонни към онези ужасни гафове, които преди караха хората да скриват лица и да казват, „Scheisse! Trotzedm, SPD!“ – „По дяволите! Въпреки това, СПД!“ Голямата зала на изложението в Аугсбург би могла да бъде и гигантската Westfalenhalle в Дортмунд, където Вили Бранд обикновено говореше по време на връхните моменти от предизборните си обиколки. Онзи груб, пресипнал, болезнен глас изглежда беше захранван от въглищата и стоманата на рурските индустрии около него. А сега, четиридесет години по-късно, СПД все още говори с акцента на парната епоха. {tip <center><strong>Пер Щайнбрюк</strong><br /><br /><img src="http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/6/65/Dts_news_streinbrueck_wikipedia.JPG" width="150" /><br />}Пер Щайнбрюк{/tip}, кандидат-канцлерът, е стабилен политик с картофен овал, а не жив паметник като Вили Бранд. Но ораторското му изкуство притежава същата жега на домена пещ: нажежено до червено, а не до бяло, изливащо се по предначертаните канали на очакваното.
Той е добър мъж, с доста смела програма за „социална справедливост“. Повишаване на данъците за ония, които са по-добре, подходяща минимална заплата, двойно гражданство за имигрантите, по-малко наперен индивидуализъм и повече солидарност в едно общество, където das Wir entscheidet – „решаващо е ‚ние‘“. Германската общественост, изненадващо, най-вече се съгласява, че повишаването на данъците е добра идея. Онова, което ги дразни е, че идеята идва откъм СПД. По същия начин, Аугсгбургската програма е широко възприета като имаща смисъл, но избирателите не харесват Пер Щайнбрюк. Писнало им е от управляващата коалиция на Ангела Меркел, но пък не могат да се отделят от ръката на Mutti. Накратко, публиката е в едно от ония намръщени, ирационални настроения, които довеждат политиците до отчаяние.
Щайнбрюк заслужава известна симпатия. Той е изключително опитен политик, чиито усилия да изглежда като някой от юнаците от боулинг-клуба не изглеждат особено убедителни. Органите на СПД, които са го избрали, не могат да си спомнят защо точно са го направили, а в Аугсбург няколко делегати ми казаха, че биха предпочели {tip <center><strong> Зигмар Габриел </strong><br /><br /><img src="http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/9c/Sigmar_Gabriel_%282012%29.jpg " width="150" /><br />}Зигмар Габриел{/tip} – тежко сложеният, но жив партиен председател, който сега е обвиняван, че е „изнамерил“ Щайнбрюк. И двамата са склонни към гафове: наскоро се разбра, че Щайнбрюк е касирал солидни хонорари, за да държи лекции на финансисти, докато Габриел самоубийствено предложи да се въведе горна граница от 100 км/ч по автомагистралите – в обичащата колите Германия, равностойно на предложение да се въведат задължителни превръзки за крачетата на малките момиченца.[1] Scheisse! Trotzdem …
СПД изостава според допитванията до общественото мнение. Но шансовете на Щайнбрюк да стане канцлер – или по-скоро, шансовете на Меркел да изгуби мястото – всъщност са доста високи. Всичко, което е необходимо, е конкурентът й да привлече консервативни избиратели откъм квотата на християндемократическия/ християнсоциалистически блок, или един допълнителен спад в популярността на свободните демократи, по-малките правителствени партньори на Меркел, което ще ги снеме под границата от 5 процента, а с това – и вън от Бундестага. А тогава ще се открие пътя за нова червено-зелена коалиция от социалдемократи и зелени. „Във Великобритания“, казаха ми, „вие все още не схващате колко утвърдена е станала Зелената партия в Германия“. Не само че Зелените държат петнадесет процента от избирателните гласове, или че другите партии – дори ХДС/ХСС – вече са възприели елементи от Зелената програма. Това е едно тридесетгодишно пътуване откъм благородната, но хаотична анархия от началото на движението, до позицията на утвърдена сигурност в центъра на левицата в германската политика.
Все още е трудно да се повярва, че Баден-Вюртемберг, сърцето на германската модерна индустриална и износна мощ, е избрал един Зелен за министър-президент. Но {tip <center><strong>Винфрид Кречман</strong><br /><br /><img src="http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/2e/Winfried_Kretschmann_2012.JPG" width="150" /><br />}Винфрид Кречман{/tip}, учител на средна възраст, вече изглежда като побелял, заслужаващ доверие Landesvater.[2] Той спечели поста и сложи край на многогодишно християндемократическо управление, като успя да привлече по-младите гласоподаватели от средната класа – и техните работодатели – които вече приемат като нещо подразбиращо се от само себе си, че икономическият растеж и въгледвуокисното скъперничество вървят ръка за ръка. Нещо, което изглежда не е чак толкова очевидно за бойлер-майсторите от Аугсбург, чиито очи все още са обърнати към традиционните им поддръжници от старите минни и стоманени региони на Рур. Нито Щайннбрюк, нито Габриел не споменаха и дума за околната среда по време на дългите си конгресни речи, а когато излизах от залата, заварих пред входа банда протестиращи млади Зелени, които строяха някаква Берлинска стена от кафяви брикети по средата на паркинга.
В Щутгарт Кречман се съгласи, че в това има проблем. „Старата СПД от северна Германия мисли за миньорите и техните връзки с професионалните съюзи. Те са много, много консервативни. Ние обаче сме по-модерни – ние мислим и за цялото общество. Причината, поради която първият зелен министър-президент беше избран тук в Баден-Вюртемберг, а не в някое по-традиционно място като Саксония-Анхалт е, че ние вече сме ангажирани с възможностите, предоставяни от зелените технологии.“ Но пък връзките с индустрията поставят Кречман в конфликт с по-радикалните зелени. Дните, в които германските зелени се разделяха на „реалос“ и „фундис“[3] по въпроса дали да влязат в парламентарната игра, са вече отдавна отминали, но все още има напрежения. Когато авторите на зелената програма в Берлин предложиха временно увеличение на данъците за всеки, който притежава повече от един милион евро, Кречман възрази, че това ще обезкуражи инвестициите в малките и средно големи фамилни предприятия – и се оказа в директна конфронтация с партийното ръководство. Хубавото покрай Зелените е, че в противоположност на следвоенната германска мания за единство и съгласие (volle Übereinstimmung), те растат чрез несъгласие. Проектопрограмата на СПД в Аугсбург предизвика 160 предложения за промени от страна на партийни членове, докато програмата на Зелените, дебатирана в Берлин през късния април, беше изправена пред 2600. След като разговаря с мен, Кречман замина за някаква истерична партийна среща в Шварцвалд, на която протестиращите срещу неговия план за изграждането на национален парк щурмуваха трибуната с викове „Юда! Диктатор!“ Други германски политици биха изпаднали в паника. Той само се усмихваше и продължаваше да отговаря на въпросите, игнорирайки бъркотията.
Европа и евро-кризата почти не фигурират в тази предизборна кампания. Слушайки речите или четейки манифестите, човек никога не би могъл да предположи, че момчета и момичета в други страни са изправени пред полицейски водохвъргачки и беснеят по повод германския неоимпериализъм, или че изгарят портрети на Меркел като разрушителка на Европа. Да, има някакво много тежко клише в лозунга да се желае „европейска Германия, а не германска Европа“. Но къде са положителните идеи за това как германската икономическа мощ би могла да облекчи нациите, затънали в дългове? Бъркотията изглежда много далеч от тук. Онези, които имат представа за това колко омразна е станала Германия в някои части от южна Европа се чувстват просто наскърбени, недоразбрани. Собствената представа за Германия като объркана, любезна нация, неспособна да се защищава срещу алчните съседи, си отива много трудно. И тя получи допълнителна подкрепа преди няколко седмици, когато се появи ексцентричен доклад на Централната европейска банка, в който се твърди, че – изчислявано според „собственост на отделно домакинство“ – германците били сред най-бедните в еврозоната, със средна стойност на имуществото от 51,000 евро – по-малко от словаците и далеч по-малко от гръцките и кипърски домакинства. Тази морално успокояваща оценка скоро беше захвърлена на боклука; тя игнорира семейните доходи, които поставят германците близо до челните места в лигата, и грубо разделя банковите имущества на броя на населението (милиардите в някакви заключени банкови сметки, разделени на общия брой кипърски домакинства, са равни на 267,000 евро на домакинство, тоест на безсмислица).
И все пак, като се игнорират глупостите, докладът показва и някои интересни неща относно германската политическа психология. Хората тук все още предпочитат да живеят под наем вместо да притежават собствени жилища – в ярък контраст с пост-комунистическите нации от еврозоната, където бившите обществени сгради бяха разпродадени на живеещите в тях наематели. Германците предпочитат да държат спестяванията си в местни спестовни каси (Sparkassen) при ниски, но сигурни лихвени проценти, вместо да купуват недвижимо имущество или да инвестират на борсата. Германското обединение след 1990 добави една безполезна икономика и масова бедност към баланса. А Втората световна война, последвана от инфлация и смяна на валутата, е прерязала артериите на забогатяването по наследство. От гледна точка на собствеността, както и всичко останало, през 1945 Германия е започнала от нула. Спестовността и предпазливостта все още са дълбоко кодирани в това общество. Опозицията се присмива над липсата на идеи у Меркел. Но никой не се осмелява да постави на сериозно предизвикателство нейната позиция, че Германия не може да продължава да финансира безразсъдни чужди правителства, докато те не са обуздани чрез някакъв европейски пакт, който да гарантира отговорен финансов мениджмънт. По същия начин, никой не желае да повтаря и още една очевидна истина: че кризата, която държи еврото евтино, заедно с това поддържа конкурентоспособността и доброто здраве на немските индустрии.
* * *
Дълбоко кодирано е и още нещо, за което няма точен английски еквивалент. Да се преведе това като фиксация върху онова, което тук се нарича Heimat[4] би било прекалено тромаво; да се нарече то просто „провинциализъм“ – пренебрежително. Облегнат на прозореца в моя хотел в Берлин, аз не чувам нищо друго освен птичи песни и неволно си мисля: този град никога повече няма да бъде истинска столица. Едно време, когато падна стената, аз бях сред хората, които мислеха, че Берлин ще се превърне в ревящ разпределителен център на Европа. Вместо това, банкрутирал и с намаляващо население, той се е превърнал в един от най-приятните за живеене, лесен за употреба, градове в света. Когато хората говорят за „Берлин“, те обикновено нямат пред вид правителството на най-мощната нация в Европа. Те имат пред вид Клаус Воверайт, хомосексуалния кмет или филмовия фестивал, или някое ново кафене на Ораниенбургер щрасе, или пропадналия план за изграждане на поредно ненужно летище. Тук няма център. Дори и Бон, в годините, когато федералното правителство беше там, изглеждаше повече на командна позиция, отколкото го прави Берлин сега. Ландовете от федерацията са по-уверени в собствения си бизнес, както са и самоуправляващите се местни региони и малки градчета, на следващите по-ниски нива на управление. „Европа – това означава субсидиарност“, каза Кречман в Щутгарт. „Това няма нищо общо с национализма – в днешния Европейски съюз се говори прекалено много за национален суверенитет. Това е атавистично!“
За да видя с очите си задоволения локализъм, аз отидох до древния град Швебиш Хал. Един стар приятел, ветеранът на СПД-политиката Ерхард Еплер, ме разведе наоколо из градчето, което е било негов дом в продължение на почти целия му живот. Ето тук прозореца на училището, от който той скочил, за да избяга от есесовците, набиращи момчета за армията; ето училището, което е посещавала жена му; ето величествения пазарен площад, на който жителите са се събрали, за да приветстват младата английска кралица по време на посещението й в Германия преди петдесет години. Всяка униформа и корона се е появявала на този площад или е махала с ръка от неговите балкони. Шведите и всевъзможни други завоеватели през Тридесетгодишната война; войниците на вюртембергския граф, премахнали старите свободи на града; прусаците с техните блестящи шлемове; нацистите със знамената с пречупени кръстове; накрая – американските войници, дъвчещи дъвка докато кметството догаряло зад гърбовете им. Във всеки от тези моменти Хал оцелявал и отдавал колкото се може по-малко от себе си на новите управници. И все пак всичко това си има своя цена. Много е лесно да се каже – по германския протестантски начин – че най-добрата съпротива срещу злото е да се заключи вратата и да се живее чист, почтен семеен живот у дома. Но вън на улицата някой пищи за помощ. Ерхард Еплер е излязъл в големия, опасен свят и – като министър от кабинета – се е борил за всеобщи ценности. Но множество други хора в тази страна все още живеят с усещането, че общественият живот извън семейството и границите на собственото градче, на Heimat, е нещо като минно поле.
Този локализъм, който е толкова здравословен, но и един вид защитен слой, размиващ проблемите на другите, допринася много за германското късогледство по отношение на Европа: „Ние сме си наред, защо те не могат да бъдат?“ Но самият Еплер предлага едно по-изобретателно обяснение. На Меркел, смята той, й липсва чувствителност за околния свят, защото тя идва от старата източна Германия. „Никакво осъзнаване за най-новата немска история не оказва влияние върху нейното поведение.“ Възпитанието в Германската демократична република е учело младите, че престъпленията от миналото са се случили в някаква друга страна, фашистко-империалистката Германия, която не е имала нищо общо с „първата социалистическа страна на германска земя“. И макар самата тя да не изпитва нищо друго освен презрение към източногерманската идеология, една оси[5] като Меркел сигурно вижда в комплексите на западняците, приучени да потръпват при всяко споменаване на нацисткото минало, нещо все по-малко важно.
Източна Германия оцеля в продължение на четиридесет години. Онова, което остава днес, са не толкова нейните физически измерения или спомени; дори самото й съществуване вече е наполовина забравено. Но последствията от нейното премахване, както и дълбоките, криворазбрани промени, които обединението донесе на Германия – тези неща със сигурност продължават да живеят. Когато живеех там, аз се чувствах запленен от изключенията. От изследванията на определени места в ничията зона – Потсдамския площад, обраслия като джунгла Потсдамски триъгълник – който се намираше на източноберлинска територия, но извън обхвата на Стената. От онази малка вратичка сред телените заграждения на границата близо до Любек, където тънка нишка от мъже и жени, внимателно игнорирани от западногерманските медии, се промъкваха от Запад на Изток (по тясна пътечка, за да позвънят на звънеца до вратичката, докато от кулата слезе въоръженият източногермански граничар, у когото е ключа).
Но едва години по-късно, след като бях посетил „обединения“ Изток, аз започнах да разбирам, че двете Германии са били разделяни и от нещо повече от безмилостното разделение, наложено от Великите сили. От историческа гледна точка разделението може да бъде разбирано като студена гражданска война. Двете общества се бяха раздалечили бавно, станали чужди и непознати едно на друго по начини, които далеч не бяха само пропаганда. И когато западногерманците спечелиха тази война и анексираха Източна Германия (това е най-добрата дума за случилото се), онова, което последва, по необичаен начин напомняше за Реконструкцията, последвала Американската гражданска война. Тук го имаше и повтарянето на икономическия колапс, и нахлуването на алчни и безскрупулни кариеристи от победния Запад, и прочистването на целия управляващ елит в областите на мениджмънта, образованието и социалното ръководство, отменянето на съществуващите институции, както и – разбира се – освобождаването на робите – но този път, към масова безработица. Всичко това вече е отдавна отминало. Високите млади жени, ходещи днес на велосипеди до университетите в Лайпциг и Росток, са родени след падането на Стената. Но, ако може да се вярва на историята на американския Юг, културната горчивина, икономическата изостаналост и политическата различност ще продължат още няколко поколения. И ако Еплер е прав за имунитета на оситата по отношение на въпросите, свързани с германското минало, то източна Германия ще продължи да бъде основен източник на расово насилие и неонацистки конспирации. В настоящия съдебен процес срещу нелегалната неонацистка конспирация на Националсоциалистическата съпротива, който се провежда в момента в Мюнхен, трима от мъжете и жените, обвинени в убийствата на турци и други чужденци, идват от Йена в старото ГДР.
Западна Германия абсорбира източна Германия през 1990; от сливането не произлезе никаква нова държава, а старата бонска конституция от 1949 просто беше разширена до полската граница. И все пак днешната Република не е просто Западна Германия, изписана с големи букви. Някои от най-щедрите, оптимистични елементи на Бонската република са си отишли завинаги, пречупени докато Германия се огъваше под неочакваната тежест на присъединяването на Изтока. Един от тези елементи беше следвоенното приемане на разбирането, че онези, които живеят по-добре, трябва да споделят късмета си с по-малко щастливите: че федералното правителство може и трябва да използва данъчната система, за да прехвърля богатство от по-богатите ландове към по-бедните, така че да има компенсации за нуждаещите се – хората, пострадали от бомбардировки и милионите прогонени от Изтока. Обединението на практика уби всичко това; никой не би могъл да настоява, че новите, но безпарични ландове, също би трябвало да допринасят с нещо. А с това принципът за споделяне на богатството – Lastenausgleich – беше трансформиран в огромното и силно ненавиждано бреме на изплащането на „прехода на Изтока към капитализъм“. Старата солидарност завехна. Конституцията все още твърди, че „собствеността носи със себе си задължения“. Но какво би казала сега обществеността, ако Меркел би наложила капитален данък, чрез който да се балансира приноса на федералното правителство за спасяването на гърци, кипърци или словаци? По-добре хич да не си представяме. По-сериозна и по-очевидна беше вредата, нанесена от обединението на „социалната пазарна икономика“. Това беше спасителната лодка на Западногерманското споразумение: принципът, според който пазарната икономика може да бъде комбинирана със социално партньорство между капитала и трудещите се, за създаване на щедра социална държава. Гигантските, непредвидени разходи на обединението докараха Германия до застой през 1990-те години.
* * *
Онова, което последва, промени страната и създаде ориентир за останала Европа. Именно един социалдемократ, Герхард Шрьодер, беше човекът, който като канцлер прокара цял набор от брутални реформи за дерегулация, които намалиха социалните разходи и, преди всичко друго, „либерализираха работния пазар“ – намалиха помощите за безработица, отмениха защитата на ниско платените и насърчиха работодателите да предлагат краткосрочни работни места. В началото безработицата се увеличи, а след това започна да спада постоянно. Експортните индустрии се възстановиха. Икономиката отново започна да расте. Богатите станаха още по-богати, докато ниската работническа класа – и особено жените – започна да стига до равнища на бедност, които преди това бяха напълно непознати. Консенсусът около „партньорството“, който беше характеризирал западногерманския социален модел преди 1989, беше нарушен, може би премахнат завинаги.
Шрьодер въведе своята програма, наречена „Дневен ред 2010“ през 2003-та, но изгуби следващите избори във всеобщата реакция две години по-късно. Той напусна политиката, отвратен. Корав, красив мъж с вкус към пари и мощни приятели, днес той наблюдава с огорчение как наследничката му, Ангела Меркел, получава заслугите за икономическото възраждане, което последва. „Не мисля, че би било несправедливо ако се каже, че тя не е добавила нищо свое“, каза той преди няколко седмици. Но и двамата биха се съгласили, че „Дневен ред 2010“ – радикалното преобразяване на следвоенната социална държава според неолиберални принципи – би трябвало да се приложи към цяла Европа. Роналд Рейгън го направи, направиха го Тачър и Тони Блеър, направи го и Германия – защо тогава да не може да го направи Франсоа Оланд? Фактът, че глобалната банкова катастрофа почти не докосна Германия, с нейната стриктно контролирана банкова система, означава, че нейните политици, от Меркел до Щайнбрюк, не споделят чуждите съмнения относно непогрешимия свободен пазар.
Що се отнася до самата Меркел, понякога тя изглежда ведра, друг път сърдита и разочарована, а понякога просто се усмихва любезно към чужденци, на кафе и сладкиши. Така че тя напомня на хората за Мама, и онези, които биха искали да подържат ръката й смятат, че тя знае какво иска. Тези дни тя изглежда няма никаква собствена политика. Вместо това, след подходящо изчакване, тя възприема политиките на опозицията в размита форма. Интелектуалните й критици се оплакват, че тя няма „идея“, няма „понятие“. И за да опишат какво върши, или по-скоро не върши, те са измислили една ужасяваща нова немска дума: Entinhaltlichung. Това означава точно онова, което казва“, каза ми един берлински приятел: „Обезсъдържаване“.
Ерхард Еплер казва: „Това е най-лошото правителство, което Германия е имала от 1945 насам“. Оставена сама на себе си, коалицията сигурно – и заслужено – би изгубила изборите през септември. Но Меркел си остава популярна, докато Щайнбрюк не впечатлява никого. Аугсбургската конференция на СПД, по-скоро еднодневно надпреварване, отколкото сериозен конгрес, насърчи верните партийни членове, но не успя да повиши блатистите предизборни цифри на СПД с повече от няколко пункта. Резултатите ще се решават от по-малките партии. „Алтернатива за Германия“, основана през февруари, е дясна фракция, чиято единствена политика е да премахне еврото и да възстанови немската марка. Но след първоначалния изблик на интерес вече стана ясно, че повечето германци поставят реализма по-високо от носталгията: завръщането към прословутата стара валута би поставило техния износ точно извън всички световни пазари. Сериозната заплаха за Меркел са Зелените.
Тези избори биха могли да бъдат техен триумф. Способността им да управляват е доказана още от 1998, когато влязоха в първата от две коалиции със СПД. Сега обаче те започват да навлизат в центъра на игралното поле. Кречман в Щутгарт е възхваляван като приятел на малките и средни индустрии. По други места Зелените от 2013 са възприемани като чисти, цивилизовани и добре облечени. Има признаци, че старите християндемократически избиратели – за които социалдемократите винаги ще бъдат „непатриотични грубияни“ – мислят за пренасочване към Зеленото. Покривите в новите предградия на градчетата и селата блестят от соларни панели, произведени в Германия. „Политиката има нужда от идеали, принципи, ценности и чувство за постижима насока. А това е точно нещото, което ние и мнозина други не откриваме у сегашното правителство“. Така пише в новата избирателна програма на Зелените. Е, поне никой не може да ги обвини в обезсъдържаване. Те сами най-добре си знаят какво искат – и може би ще бъдат добре възнаградени за това през септември.
[1] Известна от историята на императорски Китай практика, чрез която се е целяло краката на жените да остават максимално малки и на зряла възраст, в резултат на което повечето от тях са били осакатявани. Бел. пр.
[2] (букв.) „Баща на отечеството“: немски разговорен израз за министър-президент. Бел. пр.
[3] Реалисти и фундаменталисти, тоест хора, склонни да правят разумни компромиси и такива, които се водят единствено от принципите на зелената идеология. Бел. пр.
[4] Роден край, родно място. Бел. пр.
[5] Жаргонен израз за „източногерманец“. Бел. пр.
