Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2013 H hoaxКонференцията на „Щерн“

На 25 април 1983 списание Stern – немският вариант на Life – дава пресконференция със сензационно заявление: техният стар-репортер е открил сандъче с личните дневници на Хитлер, изгубени по време на самолетна катастрофа през 1945. Сега Щерн започва да публикува намереното.

Списанието твърди, че дневниците – за които, забележително, липсва каквото и да било историческо споменаване – ще предизвикат пълно преосмисляне на биографията на Хитлер и историята на Третия райх. Ръчно написаните тетрадки включват всичко – от споменавания на газове в червата и халитозис („Ева казва, че съм имал лош дъх“), до описание на истеричната бременност на Браун през 1940 и разкритието, че удивително чувствителният Хитлер не е знаел какво се случва с евреите.

Две седмици по-късно дневниците са разкрити като фалшификация – при това не особено добра, направена доста набързо от Конрад Куяу, мошеник на дребно и плодовит фалшификатор.

Тридесет години по-късно, измамата с дневниците на Хитлер все още си остава най-големият скандал, случил се в немската журналистика след 1945. Наскоро немският вестник Die Zeit публикува един „дневник на дневниците“, написан скоро след бъркотията от Феликс Шмидт, един от тримата главни редактори на Щерн по онова време (и единственият все още жив от тримата).

Разказът на Шмидт се присъединява към цяла поредица документални филми, книги, съдебни разследвания и сатиричния филм от 1992 Щонк!: все опити да се осъзнае какво точно се е случило. Историята на скандала е завладяваща, не на последно място и защото отразява едно отношение към Третия райх, което изглежда малко далечно за днешна Германия. През последните години Хитлер започна да се появява в популярната култура като комедиен палячо, обект на подигравки за мрачни вицове – едно отношение, което изисква историческа дистанция. („Той се завърна“, сатиричен роман за Хитлер, който се пробужда в съвременен Берлин и незабавно прави медийна кариера, току-що стигна до номер едно в немската класация на бестселърите; едно от популярните телевизионни шоута пък представя поредица от скечове, в които заекващият Хитлер изпълнява ролята на офисно посмешище).


Small Ad GF 1

Ако днешното отношение към Хитлер като към забавен идиот предизвиква неудобство, то идеята за един Хитлер, който е водил дневници, изглежда, поне във версията на Шмидт, като нещо, предизвикало колективна лудост сред висшите етажи в Щерн отпреди тридесет години.

„Днес е 13 май 1981“, започва текстът на Шмидт. „Аз съм главен редактор на Щерн – един от тримата – в продължение на около четири месеца, когато моля секретарката да повика в офиса ми Герд Хайдеман, журналист от секцията за съвременна история. Хайдеман, който рядко може да бъде открит в новинарското помещение и често изчезва за цели седмици без да остави никакви указания за местоположението или контактния си адрес, отново не може да бъде открит.“

Хайдеман е считан за един от най-добрите копои на списанието, въпреки добре известната му слабост към всичко, което има нещо общо с нацистите. Неговата колекция от нацистки сувенири включва личната яхта на Гьобелс, където Хайдеман си прави партита с бивши офицери от SS. По онова време репортерът – за когото се твърди, че поддържа романтични отношения с дъщерята на Гьоринг, Еда – изглежда някак нездраво очарован от епохата на нацизма; самият той твърди, че просто се грижи за източниците си. След скандала обаче той е директно обвинен, че е симпатизант на нацистите.

Шмидт иска Хайдеман да отиде в Турция, за да напише репортаж за покушението срещу Папата. Но преди да успее да го открие, за да му даде задачата, пише Шмидт, той и другите двама главни редактори, Ролф Гилхаузен и Петер Кох, са повикани в офиса на издателя на списанието, където на масата лежат половин дузина подвързани в кожа тетрадки. Това, информирани са тримата, са лични притежания на Хитлер. (Куяу, който не е специалист по готическия шрифт, е объркал буквата „F“ с „A“, така че върху всяка от тетрадките е изписано не „AH“, а „FH“ – подробност, която в началото не забелязва никой). Хайдеман и още един редактор тайно са се свързали директно с издателя. Шмидт, Кох и Гилхаузен не са очаровани, но въпреки това са въвлечени в историята: това е невероятен журналистически удар. А издателите вече са похарчили около един милион марки за изкупуването.

При следващата среща Хайдеман лично обяснява откъде произлиза удачната находка: през парил 1945 самолет, пренасящ лични притежания на Хитлер, се е разбил близо до Дрезден. Дневниците, твърди Хайдеман, са сред пренасяните вещи. Книгите са скрити от местни селяни, а по-късно съхранявани от високопоставен офицер от ГДР. А сега офицерът желае да ги продаде. „Историята за самолетната катастрофа е исторически доказуема“, пише Шмидт. „А това направи предполагаемата находка на Хайдеман да изглежда силно достоверна. Но, както вече знаем със сигурност, на борда не е имало никакви дневници.“ Офицерът от ГДР, оказва се, също не е съществувал никога.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Като следваща стъпка Хайдеман разказва как се е сдобил с дневниците: на една източногерманска магистрала книгите са били хвърлени от движеща се кола, производство на ГДР, в отворения прозорец на неговия Мерцедес, след като самият той преди това хвърлил парите в отсрещния отворен прозорец. Но този начин му се сторил прекалено рискован: в бъдеще, разказва той, дневниците ще бъдат контрабандирани на Запад като част от транспорт на пиана. „Признавам, че всички ние слушаме напрегнато историята на Хайдеман“, пише Шмидт. „При това сме не малко впечатлени“.

Хайдеман не може да разкрие името на източногерманския си източник: „Ако започнем да ровим, ще го разкрием. Човекът се намира в опасност.“

„Кой“, пита Шмидт, „би искал да бъде човека, провалил история като тази?“

И докато Хайдеман продължава да изкупува тетрадки (твърди се, че общият им брой е двадесет и седем), двама историци започват подробно изследване на дневниците с цел да бъде проверена автентичността им. (За нещастие те не успяват да забележат, че историческият справочник, който те ползват, за да проверяват фактите от дневниците – антологията на Макс Домарус „Хитлер: речи и прокламации 1932-1945 – Хроника на една диктатура“ – е точно същия, от който Куяу е копирал цели отрязъци, в отделни случаи дума по дума.) Цари секретност. Предположенията, че Хайдеман може би си присвоява част от парите, са посрещнати враждебно. (В края на краищата един хамбургски съд установява, че Хайдеман е запазил за себе си минимум 4,4 милиона западногермански марки). Когато хората, осведомени за съществуването на дневниците, посещават апартамента на Хайдеман, те възприемат колекцията му от Хитлерании като допълнително доказателство за автентичността на дневниците (някои от сувенирите са предоставени от Куяу и също се оказват фалшификати). Хайдеман започва да разказва на останалите репортери, че Мартин Борман, частният секретар на Хитлер, все още е жив, и че сам той гледа на Хайдеман като на „един вид Парсифал“. „Дори и след всичко това“, пише Шмидт, „на никой от нас не му хрумна да се запита по-сериозно за психическото здраве на Хайдеман. ‚Еуфорията на хитлеровите дневници‘ беше обхванала всички ни.“

През април 1982 главните редактори узнават, че съществуват дори повече от двадесет и седем тетрадки. „‚Фюрерът‘ започваше да става все по-приказлив‘, пише Шмидт. „Тетрадките ставаха все по-дебели – и все по-скъпи.“ В края на краищата Щерн похарчва 9,3 милиона западногермански марки за изкупуването на около шестдесет тетрадки. Редакторите показват части от дневниците на специалисти по разпознаване на почерка от Ню Йорк и Берн – но документите, с които те сравняват, идват от архива на Хайдеман и също са фалшифицирани от Куяу.

В началото на 1983 нещата започват да се движат с висока скорост. Издателите започват да се срещат с представители на международната преса – NewsweekTime, Times of London, Paris Match – за да организират съвместно представяне на дневниците. Високо уважавани историци, включително и Хю Тревър–Роупър, са изпратни от обединената преса в Швейцария, където дневниците се държат в специален банков сейф. Те обявяват книгите за истински. Всички системи са включени на зелена светлина. (Само Хайдеман моли за още време: той току-що е узнал, че сред все още неизкупените документи се намира опера, написана от Хитлер, както и третият том на „Майн Кампф“). Малко преди дневниците да бъдат отпечатани, Шмидт казва на един приятел, „Ако сме жертви на измама, то и най-големите дълбини на Алстер не са достатъчни за нас“. (Хамбург е разположен на брега на река Алстер). На 22 април главните редактори напразно се опитват да принудят Хайдеман да разкрие източника си. В тази нощ, когато репортерът идва в офиса му, пише Шмидт, „Опитах още веднъж. Дадох му да пие много – може би това щеше да развърже езика му. Но Хайдеман каза само: ‚Господин Шмидт, знаете, че от това зависят човешки животи. Дадох дума, че ще мълча.‘“

На 25 април Щерн организира своята пресконференция. Това е началото на края. Докато съмненията започват да се трупат едно след друго, бързо започва да става ясно, че желанието да се държи всичко в тайна е довело до напълно недостатъчна проверка на автентичността на дневниците. Само след няколко дни Германските федерални архиви се обаждат на Щерн със собствено заключение: дневниците са фалшификации, при това доста несръчни. „Мъртва тишина в стаята“, пише Шмидт.

Хайдеман, който отново не може да бъде открит никъде, най-после се обажда от Мюнхен и е докаран със самолет за спешно събрание, организирано същата вечер. В пет часа сутринта, след като тържествено обещава, че все още е в състояние да намери доказателства за истинността на дневниците, той най-после разкрива източника си: някой си Конрад Фишер. „На франкфуртския офис на списанието отне само три часа, за да установят, че истинското име на човека е Конрад Куяу“, пише Шмидт. Освен това се оказва, че още няколко души от офисите на Щерн са знаели името на Фишер. „Представете си само, че някой от тях се беше обадил, в хода на тези все по-нервни разговори, в които питахме за името на източника, и би споменал, че го знае – нещата със сигурност биха се развили другояче“.

Само след часове Шмидт и Кох си подават оставките; скоро Куяу и Хайдеман са в затвора. (По-късно Хайдеман е освободен от обвиненията, че е бил съучастник във фалшификацията). За Шмидт това преживяване е унищожително. Обявяването на оставката му по вечерните новини „прозвуча в ушите ми като самоубийство“. (Шмидт, описван като сериозна, дълбоко интелектуална личност с образование в областта на културата и изкуствата, а не историята, ще продължи, след скандала, да продуцира дългогодишната културна програма на една от германските телевизии, Философският квартет – двумесечно ток-шоу, в което философи дискутират проблемите на деня заедно с известни мислители.)

В едно от отклоненията в дневника си, Шмидт, който, също като повечето си колеги от редакционния и издателски мениджмънт на списанието, в никакъв случай не е симпатизант на нацистите, се пита как е могла да се случи тази ужасна грешка в търсенето на голямата история. „На този въпрос няма задоволителен отговор, само обяснения… Всеки от нас мислеше, че някой друг е поел отговорността“. Но, препрочитайки собствения си разказ за пръв път след тридесет години, Шмидт пише, че е бил шокиран от „налудничавата тайнственост“ и „незаконната мистификация“, в която е била забулена цялата афера. „На входа на издателството трябваше да бъде окачен плакат с думите: Силно експлозивно, Моля не влизайте!“.

„Хората все още искат да знаят как е възможно да се случи това?“, казва главният редактор на Die Zeit, Джовани ди Лоренцо, с когото разговарях след публикуването на текста на Шмидт. Много хора смятат, че паричният залог просто е бил прекалено висок, за да успее някой от участниците в аферата да се осъзнае. Но четенето на разказа на Шмидт, казва ди Лоренцо, го е навело на една нова идея: „В наши дни, ако някой колега дойде в редакцията и каже, ‚Току-що купих патериците на Фридрих Велики, от колекцията на Гьоринг‘, аз бих го посъветвал да потърси помощта на психиатър. Но тук, както четете, те са отивали на оглед на колекцията на Хайдеман и са излизали запленени. Не твърдя, че това са били потайни нацистки симпатизанти. Но онова, което човек чувства при четенето на този текст е, че по онова време е съществувала един вид заплененост от този исторически период, от този ‚Адолф Хитлер‘, който е играел такава важна роля в тяхното детство. Това е обаяние, което ми се струва непредставимо при моето поколение“.

В интервю за Die Zeit, Харалд Ветцер, социален психолог, се съгласява, че този скандал би могъл да се случи само в период, в който германците са били фиксирани върху Хитлер и неговата лична отговорност като способ да се игнорира факта, че германското население е било съучастник в ужасите от ерата на нацизма. „Интересно е, че скандалът с дневниците се случва в период на историко-политическо разместване на пластовете“, казва той. „През 1979, една година преди историята на Щерн да поеме хода си, американската серия ‚Холкост‘ е била излъчена по германската телевизия. С това се започва един процес, който е завършен едва в напи дни: масовото унищожение на евреите е доведено до най-предната част на колективното съзнание.“

Това признание на националната вина, казва той, е помогнало на германците да се освободят от фиксацията си към Хитлер. В наши дни, добавя той, способността да се отнасяме към Хитлер с насмешка – като например в сатиричния клип “Ich hock’ in meinem Bonker” („Клеча си тук в моето бункерче“), в който един мърморещ, гол Хитлер седи в бункера си, оплаквайки се, под звуците на весела реге-мелодия – е признак на прогрес. „Очарованието от Хитлер не беше продължено при третото и четвърто поколение“, казва Велцер. „Най-лошото е зад гърба ни.“

This acknowledgment of a national guilt, he said, helped Germans free themselves of their Hitler fixation. Now, he added, the ability to deal with Hitler satirically—as in, say, the animated clip, “Ich hock’ in meinem Bonker” (“Squattin’ in my bunker”) in which a grumpy, nude Hitler hangs out in his bunker, complaining, as a peppy reggae-ish tune plays—is a sign of progress. “The Hitler fascination was not carried into the third and fourth generations,” said Welzer. “We have the worst behind us.”

Източник

Сали Макгрейн е американска журналистка, която живее и работи в Берлин. Сътрудничка е на множество американски списания и вестници, сред които NewYorker и New York Times.


Pin It

Прочетете още...