От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
НОЩТА

„Не му говори. Няма да те чуе. И да говори не може“, обръща се към мен жената, която върви отпреде ми, като вижда, че се опитвам да подхвана разговор с момчето до нея. Катерим се по баира към Дамбалъ – изворът, бликащ от скала над Момчилград, за който се казва, че точно в полунощ между пети и шести май водата му ставала лековита. Всяка година в тази нощ тук пристигат хора от цяла България. Повечето от тях водят деца с проблеми със слуха и говора.

Някъде наоколо бил погребан вожд на алианите. Може би затова водата придобивала чудодейна сила, говорят хората в областта. Никой не може да каже защо стичащата се точно от тази скала вода е запазила славата си на лековита и до днес, когато алианите и суните живеят в мир и дори в тези смесени райони в селищата, където местната власт принадлежи на ДПС, обикновено в управата има и представител на алианите. Но както навсякъде, така и тук, мъката и страданията от миналите времена раждат легенди за подвизи, в които като неизменен елемент стои вярата в чудото.

„Аз съм Мария – представя се жената. – А детето се казва Васил. На 14 е. Нали ти казах, не чува, не говори... Водих го на лекар, някаква много скъпа операция трябвало да му се направи. Отде толкоз пари? Пък и докторът не беше сигурен дали ще му издържи сърцето. Защо, не разбрах. Много-много не разбирам какво ми говорят докторите. По телевизията чух за Дамбалъ, миналата година идвахме за първи път. Трябвало три години подред. Миналата година синовете ме доведоха, те са големи, единият на 32, другият на 29, но сега им се развалило беемвето и затова тръгнах сама...“ А, значи момчето не е син, а внук, питам. „Син е и той. С голяма разлика. Какво да се прави – циганска ми работа.“

От кои цигани е – православни или мюсюлмани? „Ааа, православни сме. От казълбашите.“ Казълбаши е друго наименование на алианите, което те считали за обидно, обясняват ми по-късно. Така че би трябвало Мария да е мюсюлманка, но явно за нея тези религиозни подробности нямат значение. Тя идва да окъпе малкия си син в ледената вода, пък който ще бог да й помага. Важното е детето поне малко да почне да чува.

Били от Свиленград. Пътували първо с влак, после с автобус, накрая пеш. На автобусната спирка чакали много таксита, но й поискали 30 лева до Дамбалъ. „Знаят, че ще има тълпа и веднага да изкярят от човешката мъка. Пък няма да им дам толкова пари! Сега нанагорно идва вървенето пеш. Те тукашните са свикнали, все си вървят пеша, ние да му мислим...“


Small Ad GF 1

Чувала ли е някой да се е излекувал? „Имало едно момиче...“

Докато се катерим, отгоре идват хора, които носят пълни туби и пластмасови шишета с вода. Нали след полунощ водата ставала лековита? – питам един от слизащите. „Е, че каква ще е разликата толкоз?! Каквато преди 12, такава и след 12. Важното е да е от днес.“

Мълвата за стълпотворението в полунощ, за битките около извора развалят поверието. Защото, ако се замислиш, отде ще дойде тази разлика във водата. Но ако се замислиш, няма да има и чудо.

Стигаме горе. Оказва се, че от години няма извор. Водата не блика от скалата, а е хваната в чешма. Езерцето не е естествена вдлъбнатина в камъните, а изкуствено басейнче с боядисано в турско синьо дъно, от което блещукат стотинки. Пари се хвърлят за късмет по туристическите места, за да се върнеш. Няма съмнение, Дамбалъ е почнало да придобива туристически вид. Може би скоро ще събират и вход за съприкосновение с чудото. По-предприемчивите вече са надушили къде пада парата и са докарали на високото подвижна кебапчийница. Скара-бира, моля! Върви и при радост, и при мъка.

Постепенно купонът набира скорост. Хората мъкнат от гората сухи дървета и палят огньове. Алианите почитали огъня, казват ми. Пушекът дразни носа, но е приятно. Притъмнява, из дървесата проблясват червените езици на пламъците. Чуват се гърмежи като на Нова година. Наблизо се настанява група младежи от Кърджали. Пускат на земята две торби с бутилки водка, ракия и бира. Защо са дошли? „За да дивеем – обяснява едно момче. – Искам да сме луди, да правим това, което иначе не можем.“ Какво не могат и кой им забранява? „На баба ми са забранявали. На нас никой нищо не ни забранява, но друго си е на свобода“, отвръща той. Странна формулировка – хем всичко ти е позволено, хем жадуваш свободата.

Родителите на Станислав от Стара Загора научили за Дамбалъ от интернет. Детето не чува, но трябва да стане на 3 годинки, за да му направят сложно изследване. Момчето е още на две и нещо, а майката няма търпение. Християнка е и дано Бог й помогне. Кой бог, нали това е свято мюсюлманско място? Който и да е, отвръща тя.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Две сестри-помакини са доведени от вуйчо им. От велинградските села били. Ходили на лекар, да, но нищо не ставало. За втора година са на Дамбалъ. Май имало известно подобрение от миналия път. Дали Аллах ще е милостив? Дано, дано...

Изгубвам от очи Мария и Васил. Миналата година Васил успял да се потопи във водата едва в четири часа сутринта, сигурно и сега ще е същото, беше ми казала Мария. Така че били въоръжени с търпение.

Тръгвам надолу към поляната, където са спрели колите. Колоната върви мълчаливо. Странна тишина, като в храм. Само някъде от високото, където остана басейнчето, се носи приглушен шум, омекотен от шумака. Звучи нереално, сякаш това там горе никога не е било. Бащи носят на ръце завитите в одеяла и уплашени деца. Хората не общуват един с друг, както беше при качването. Единствената светлинка в пътя на вярата е тази от джобните фенерчета. Все така, мълчаливо и учудващо без шофьорски скандали, хората се качват по колите и потеглят за дома. Стоповете светят, наредени един след друг от поляната чак до Момчилград. Червени свещички в храма на изгубените надежди.

НА ДРУГИЯ ДЕН

Гьоргьовден. Хадърлез. Здравите се веселят. Не знам къде имаше повече хора – на Дамбалъ или на Широка поляна. Но докато Дамбалъ обединяваше хора от всички религии, на Широка поляна са се събрали само мюсюлмани. Малко се обърквам, какво точно се случва, защото официалните съобщения по високоговорителите са само на турски. Добре, че съм с приятели български турци, които превеждат и ме ориентират в ситуацията. Иначе заговориш ли непознат на български, има проблем в комуникацията.

В текето Барика Юсиф Мустафа от Хасково тъкмо пали свещ. За здравето на семейството. Че много трудно станало с тия малки пенсии. Интересувам се не е ли опитала да замине за Турция. Не, не. Тогава, по време на „голямата екскурзия“, синът й бил войник. Казал им да бъдат тихи и кротки, за да не ги изселят насила. Никъде не му се ходело. А и тя не искала, двамата с мъжа й страдали от задух, къде да ходят по непознати земи. По това време Барика била предачка, преди 12 години се пенсионирала. „Мерак нямам за Турция. Единственото, за което ме е яд, че тия, дето заминаха, сега имат големи пенсии. Върнаха се тука и ядат и пият на воля. Пък ние теглим. Затова се моля за здраве. Че разболеем ли се, направо умираме, нищо не можем да си платим.“ Барика няма вяра на държавата, така че по-добре да запали свещ в текето и доброто да дойде „отгоре“.

На поляната се яде и пие като за последно. Всъщност – като на всеки празник. Продават сурово агнешко на търг с наддаване. Парите отивали за организацията на алианите. Неизброими чевермета се въртят, бутилки бира се отварят... Захарен памук, захарни петлета и ябълки, въртележки, скачалки, дори и виенско колело има на Широка поляна. Наблизо зеят счупените прозорци на изоставеното училище в селото. Някога тук е имало ученици. Хората заобикалят училището и се насочват към сергиите. Не подхожда на празник да се мисли за някакво си празно училище. Важното е, че са дошли роднините, приятелите, съучениците от Турция. Пък било, каквото било. Трябва да гледаме напред и да мислим позитивно, нали така? Още не е дошъл моментът да кажем цялата истина, уверяват ме моите приятели българските турци . В яденето и пиенето имаме един бог. Били сме на една маса преди „възродителния процес“, но сега все още и двете страни опипват почвата. Може един ден пак да седнем заедно. Но за целта трябва да прочетем книгата на миналото, а не да късаме неудобните страници. Дано, казвам си, и се питам дали в името на тази идея догодина да не се окъпя на Дамбалъ. Току-виж историята проговорила.

Жанина Драгостинова (род. 1962) е българска журналистка и писателка. Дебютната й книга Твоята история. 52 седмици от началото на 21. век събира 52 очерка, публикувани преди това във в. „Дневник" и сп. „Паралели". В края на 2006 г. издателство „Колибри" издава сборника й Моята история. Де е България?.

Pin It

Прочетете още...