Отвори сателитната карта на София в Google Maps, Here или каквото там ползваш. От площад „Св. Неделя“ тръгни на север по „Мария Луиза“, после прелети над Централна гара, над Централните гробища, а оттам нагоре по булевард „Мара Бунева“, който скоро се превръща в булевард „Лазар Михайлов“. Продължи да следваш пътя между китните къщурки на квартал „Бенковски“ (бившите села Биримирци и Обрадовци), докато най-накрая не се озовеш сред постапокалиптичните зеленосиви ниви на Софийското поле.
Сега отмести птичия си поглед леко на изток. Точно там, насред нищото, където се срещат Искър, Владайската и Перловската река. Видя ли я? Прилича на печатна платка с резистори, кондензатори и диоди. Някаква електрическа централа, подстанция или рафинерия, може би.
Приближи се, приближи се още малко. Усещаш ли вонята през екрана? Не бърчи нос, моля. Това е твоята миризма. Това е мястото, до което всеки ден пътуват (но не по небето, а под земята) твоите драгоценни лайна. Добре дошъл в Софийската пречиствателна станция за отпадъчни води Кубратово.
Не знам защо реших да дойда тук. Може би защото наскоро четох едно прекрасно есе в Задочни репортажи за България на Георги Марков, в което писателят си спомня за лабораторна станция за отпадъчни води в северната част на София, някъде през 60-те години, предполагам на мястото на днешната СПСОВ Кубратово. Марков описва как в тази станция няколко души – „такива, които никой не знае откъде идват и накъде отиват“ – живеят в пълна изолация от заобикалящия ги свят и политическа система като на „остров на прокажените“, защитени от вонята, зад която не смее да премине, дори и милицията.
„Вонята е нашата независимост,“
казва един от героите, човекът без паспорт Хари. А Мария, бивша гръцка партизанка, споделя: „Тук никой не се бори за власт, никой не се опитва да измести никого, никой не забива нож в гърба никому, никой не лъже, а всеки казва точно това, което мисли.“
Дойдох тук, защото вероятно е добре да казваме нещата директно от време на време, да слизаме долу, сред вонята, в най-ниската част. А от СПСОВ Кубратово по-ниско нема. Това е, така да се каже, Марианската падина на София, негативът на софийския ни Еверест, Черни връх. Дъното на дъното. Мисълта, която удобно изтласкваме от себе си с всяко пускане на водата в тоалетната. Несъзнаваното на града.
Построена през 1984-та на площ от 600 декара, Кубратово се води най-голямата пречиствателна станция на Балканите с дневен капацитет от около 365 000 куб. м или, според цветната брошура, 243 милиона бутилки минерална вода от 1,5 литра, или 150 олимпийски басейна. Минерална вода, която не би желал да пиеш, и басейни, в които, гарантирам, не би искал да плуваш.
Посреща ме старшият мениджър на станцията, Желяз Рангелов, който днес е моят личен Вергилий в чистилището на водата. Желяз изглежда на около 40, с кръгло, гладко избръснато лице, сини очи зад очила и русолява, оредяваща коса. Носи чиста, добре изгладена белезникава риза и говори ясно, спокойно.
„Tова е входната точка,“
казва, когато минаваме над огромен бетонен канал, събрал в себе си отпадъчните води на милион и половина софийски жители. Течението е бързо, безмилостно. Цветът е сивокафяв, шоколадов. Оттук понякога минават гуми, дървета, рибешки глави от рибни цехове. Веднъж през 90-те, разказва Желяз, пристигнало живо прасе, което някак успяло да се изкачи по стръмния бряг и се втурнало направо през стъклата на апаратната.
Първата стъпка на пречистването е механична: серия от огромни решетки, които задържат по-едрите предмети и ги изхвърлят на поточна лента. Шишета, спринцовки, дамски превръзки, презервативи:
пред мен е анонимният, интимен живот на София
Онова, което си мислил, че скриваш от другите, от себе си дори, е изложено пред погледа. Тук е истинският музей на съвременното изкуство, а не онзи, фалшивият, в Софийския арсенал до Хилтън. И сега се сещам за вица за разликата между инсталация и пърформанс. Инсталация е да се изсереш пред входа на блока, след което да звъннеш на всички врати. Пърформанс е да звъннеш първо и тогава да се изсереш. Как обаче се нарича изкуството, когато цял град се изсира, но няма кой да натисне звънците? България?
С Желяз продължаваме напред. Аерирани пясъкозадържатели. Първични утаители. Индустриални бъбреци, наречени биобасейни, в които микроорганизми разлагат органичните отпадъци и които миришат странно приятно – на нещо като шампоан. „Внимание! Опасност от удавяне. Дълбочина 5,5 метра“ пише на няколко табели.
Вторични утаители. Третична стъпка за отстраняване на азот и фосфор. Огромни цилиндрични постройки, метантанкове, където утайката бавно се стабилизира в продължение на 20 дни. Отделеният биогаз отскоро се използва в когенератори за производство на топло и електроенергия, които задоволяват средно около 60% от разходите на станцията.
Накрая влизаме в старо хале с жълата олющена фасада. Вътре, сред ужасяваща воня, работят гигантски преси за механично обезводняване на утайката. От анусите на пресите непрекъснато излиза черна суха маса, която по поточни линии се извежда навън, в огромните полета в самия край на станцията, където сноват булдозери. „Това е готовият продукт“ казва Желяз и се усмихва. 140 000 тона утайка на година.
Готовият продукт се продава на местни земеделски кооперативи. Точно така, читателю, ти наторяваш собствената си храна. А вече пречистената бистра вода се излива в Искър.
На излизане, преди да се отправя обратно към центъра на София, решавам да се отбия в
манастир Свети Великомъченик Мина,
буквално залепен до СПСОВ Кубратово, от южната страна на Владайската река. Пречиствателна станция за отпадъчни води редом до пречиствателна станция за душата – трудно се измислят такива неща. Смята се, че манастирът е основан през късната римска епоха, като през средновековието се разраства значително и става част от Софийската Мала Света гора. По-късно е разрушен, но местни селяни случайно откриват останки и комплексът е отново възстановен през периода 1942-1945 г. Известно време функционира като метох, но днес не са останали монахини, а само свещеник в църквата, който се моли за миряните сред миризма на тамян.
Питам свещеника, отец Борис, около трийсет и няколко годишен снажен мъж с гъста черна брада и калимявка, какво е да се работи до пречиствателна станция. „Понякога се разнася лоша миризма, но пък всичко е за доброто на града, – ми отговаря той. – Бог ни е заръчал да пазим и да се грижим за природата.“
Бог може да е заръчал много неща,
но ние не обичаме да ги изпълняваме, или ги изпълняваме половинчато, както на нас ни изнася...
Пресичайки моста на Владайската река, на връщане от манастира, поглеждам надолу и виждам, че цялото корито е осеяно с пластмасови отпадъци, а цветът на водата е сивокафяв, шоколадов. На практика, Владайската и Перловската река са толкова замърсени от незаконни зауствания, колкото и централният канал за отпадъчни води на София. Но за разлика от канала, реките не минават през пречиствателната станция, а се изливат директно в Искър, оттам в Дунав и после в Черно море.
Според РИОСВ – София може би до една трета от всички отпадъчни води на града ни не влизат изобщо в отходната канализация. Към всеки две части чиста вода, ние винаги прибавяме една част лайняна. Това е държавата ни. Това са лайната ни.
Който иска – да пие.
