Родината е факт в живота на човека, също както родното място е непроменлива даденост. Срещата с родината започва още в детската градина. Едно от първите неща, които едно дете научава там, е прословутото изречение: „Моята родина е …“ В тази нежна възраст започва инструктажа върху родината, който продължава в училище в уроците по история, майчин език и литература, както и други подобни предмети. На нивото на несъзнателното отношението към родината бива оформяно от патриотични поети. Те ни внушават, че родината е нашето „наследено отечество, родното огнище, родният край, златните житни полета, синьото море, планините, равнините“ и много други.
В наши дни хилядите стихове за родината, в които става дума за присвояването на родните планини, реки, къщи, небе и слънце („моето небе, моето слънце, моите планини и долини“), се четат като някакъв каталог на недвижимо имущество, присвоено по незаконен начин. За да подсилят своите собственически претенции върху тях, поетите се позовават на една директна роднинска линия и твърдят, че родината е тяхна „майка“ – нещо, което, погледнато от гледната точка на половете е дискриминиращо, но въпреки това разбираемо. Защото родината е майка преди всичко за синовете; лирично вдъхновените дъщери никога не наричат родината майка.
Една традиционна сплав
Но, както и да е, родината и държавата са една и съща сплав – две, претопени в едно, понятия, едно традиционно семейство: родината има женско-емоционални, а държавата – мъжко-рационални черти. Тази сплав става още по-забележима при първата данъчна декларация или призоваването на военна служба. Разводът между родината и държавата е недопустим. Мисълта, че родината би могла да бъде един утопичен проект, е недопустима. Така например известното стихотворение на хърватския поет Силви Страхимир Кранчевич („аз имам една родина, тя, нейните планини и долини нося в сърцето си/какво да правя с този рай, питам за напразно света и нося болката си“), бива все още интерпретирано в училище като документ, който доказва, че най-вече хърватите притежават авторското право върху планините и долините, болката и рая.
Аз имам много богат опит с тази „сплав“, защото имах вече три от сорта: Югославия, Хърватско и Холандия. И все пак, докато успях да изясня и дефинирам отношението си към много неща, между тях и сплавта родина-държава, аз трябваше да измина един мъчителен път. Важните разбирания все пак не падат от небето, като познатите от приказката печени гълъбчета.
Когато в началото на деветдесетте години аз напуснах моята родина Хърватско, която беше се олющила от моята родина Югославия, и се оказах в Холандия, чувствата ми бяха доста объркани. Не знаех какво да мисля по въпроса за родината. И тогава – до това себепознание все пак трябваше да изминат десет години – аз установих у себе си една странна склонност: щом само се установях в една нова страна или нов град, първото нещо, което си търсех беше – фризьорски салон. Аз не си правя фризури, а отивам във фризьорския салон просто за подстригване, но тъй като косата ми расте бавно, фризьорската ми невроза трудно може да бъде обяснена чрез обикновената женска суета.
Не искам да изброявам тук в колко градове и страни досега са ме подстригвали. Като малко доказателство за опита ми в тази област ще отбележа само, че подстригването е най-евтино в Ню Йорк – и то при узбеките, вече не при руснаците, както беше преди години. В Бруклин един узбек ще ви подстриже за само десет долара. За тази цена фризьорът няма да похване ножицата дори в сръбския Чачак.
Питах се какво означава всичко това, дали моята потребност да се подстригвам на всяко ново място не е форма на мазохизъм или някакъв вид ритуално покаяние, чиито причини са ми непознати. В Холандия дълго време изпитвах усещането, че нещо ми липсва. Е, удаде ми се да намеря нови приятели, да получа данъчен номер и данъчен съветник, да открия зъболекар, да получа множество неща, които карат ежедневието да заприлича на ежедневие. Но поради споменатата невроза аз си поставих за задача бавно да изследвам вътрешния си живот – и в един щастлив момент моят житейски път ми се разкри като хроника на всички мои подстригвания. В Амстердам опитвах множество фризьори – известни, скъпи, също и най-евтините – това са мъже-фризьори, най-вече мароканци – но никой от тях не ми прилягаше като удобна обувка върху уморен крак. Докато един ден Лисбет отвори своя фризьорски салон в моя квартал …
Лисбет е висока, едра млада жена със светла кожа, очевидно израснала с холандско сирене и мляко. Тя има сини очи и малко меланхолично изражение, което вероятно се дължи на нейната почти порцеланова бледност. Лицето й, общо взето красиво, изглежда дребно в сравнение с големия й задник. Задникът на Лисбет не може да бъде пропуснат, още повече, че тя не се опитва да го крие, а го пъха в страшно тесни панталони. Лисбет често сменя фризурата и цвета на косите си. Понякога тя носи платиненорусо пони, докато останалата част от косата й е черна. Тя знае, че косата на собственичката е най-добрата реклама за фризьорския салон.
Лисбет си има приятел, който също е висок и едър, двамата приличат малко на тюлени, обожават се взаимно, а заедно пък обожават един малък пудел. Лисбет притежава най-малкия пудел на света, едно кученце, голямо колкото катеричка, но без голямата, пухкава опашка. Кученцето никога не лае, то е изключително послушно и миличко. Повечето време то прекарва в кошничката си, която Лисбет слага на витрината, за да не му става скучно. Странно, но салонът на Лисбет е винаги празен. Обикновено аз поръчвам часовете си по телефона, тя се колебае всеки път, прави се, че гледа в календара, не, в десет часа не може, но в единадесет. Ние се пазарим още малко, защото аз знам, че Лисбет е свободна както в десет, така и в единадесет часа, пък и по всяко друго време, което бих поискала. Нейният салон е пъстър: вратата е виолетова, рамките на прозорците са светлозелени, а стените – розови.
Да направиш жертва
Всеки път, когато карам колелото си по винаги празната улица на Лисбет, аз виждам как тя разхожда малкия пудел на тънка верижка по тревната площ до нейния фризьорски салон. Лисбет е едра, пуделът е мъничък – и така всеки път ми се струва, че тя води мишка на тънкия повод. Ние двете разговаряме преди всичко за прическата – така ли да изглежда или другояче, малко по-късо, малко по-дълго. Но в този разговор няма особено много смисъл, тъй като Лисбет ме подстригва винаги по един и същ начин – и винаги еднакво лошо.
Не знам защо, но понякога ме обхваща страх, че Лисбет би могла някой ден да изчезне, заедно с фризьорската ножица и кученцето си. Това необяснимо жило ме подтиква отново да набирам номера й.
„Значи, кога бихте искали да дойдете? В единадесет?“
„А може ли в дванадесет?“
„Не, не може. Дванадесет и петнадесет?“
„Добре.“
Аз полагам слушалката с облекчение.
А що се отнася до подстригването, наскоро узнах нещо интересно: в прастарите култури подрязването на косите е означавало да се поднесе символична жертва за щастието на собствения народ. Дълги коси са носили в историята мъченици, отшелници, благочестиви мъже, крале, воини, благородници, сановници. Слугите и поданиците са имали къси коси. Подрязването на косите е било част от ритуала на подчинението, жертвата, скръбта, унижението, наказанието и самонаказанието.
И така, след като години наред аз бях събирала – чрез посещенията си в различни фризьорски салони – един голям и географски разнообразен опит, същността на родината-държава най-после се разкри пред очите ми. Да, аз съм една идеална поданичка. Такава, каквато всяка майка-родина само може да си желае.
