1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Руското нахлуване в Грузия не промени баланса на силите в Евразия. То просто показа, че балансът на силите вече се е променил. Съединените Щати бяха погълнати от войните в Ирак и Афганистан, както и от потенциалния конфликт с Иран и дестабилизацията на ситуацията в Пакистан. Те нямат стратегически земни сили в резерв и не са в състояние да се намесят по руската периферия. Това откри за руснаците възможност да утвърдят отново влиянието си в бившата съветска сфера. Москва нямаше защо да се чувства загрижена за потенциалния отговор на САЩ или Европа; следователно балансът на силите вече се беше променил и само от руснаците зависеше кога това ще стане публично известно. Те го направиха на 8 август.

Нека започнем просто с едно разглеждане на последните събития. През нощта на 7 август сили на Република Грузия преминаха границата на Южна Осетия, един сепаратистки регион в Грузия, който функционира като независима единица от времето на падането на Съветския Съюз насам. Те се придвижиха към столицата Цхинвали, която е близо до границата. Грузинските сили се срещнаха с проблеми при опитите си да овладеят града. Въпреки ожесточените боеве те не успяха да го осигурят напълно, нито пък успяха да наложат контрол в останалата част от Южна Осетия.

На сутринта на 8 август руски сили навлязоха в Южна Осетия, използвайки бронирани и моторизирани сухопътни, както и въздушни сили. Южна Осетия беше неформално обвързана с Русия и руснаците предприеха действия за предотвратяване абсорбирането на региона от Грузия. Пред вид бързината, с която руснаците реагираха – само часове след грузинската атака – те очевидно я бяха очаквали и сами бяха стояли на изходни позиции. Контраатаката беше внимателно планирана и изпълнена компетентно, като през следващите 48 часа руснаците успяха да победят главните грузински сили и ги принудиха да отстъпят. В неделя, на 10 август, те бяха консолидирали позицията си в Южна Осетия.

В понеделник, на 11 август, руснаците разшириха офанзивата си в самата Грузия, атакувайки по две оси. Едната беше от Южна Осетия към грузинския град Гори. Втората беше от Абхазия, един друг сепаратистки регион в Грузия, обвързан с Русия. (На 26 август Русия призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия, превръщайки de facto-ситуацията от последните петнайсет години в ситуация de jure.) Това движение имаше за цел да прекъсне пътя между грузинската столица Тбилиси и черноморските пристанища Поти и Батуми. В този момент руснаците бяха бомбардирали грузинските военни летища Маринели и Вазиани, а също бяха неутрализирали радарите на международното летище в Тбилиси. Тези ходове доведоха руските сили до четиридесет километра от грузинската столица, същевременно правейки подкрепянето и снабдяването на грузинските сили изключително трудно, ако някой би се опитал да го направи.

Мистерията зад грузинската инвазия

В тази проста хроника има нещо доста мистериозно: защо грузинците решиха да нападната Южна Осетия на 7 август? През предишните три нощи беше имало много случаи на артилерийски обстрел на грузински села от южноосетинци, но дори и да е бил по-силен от обикновено, той все пак беше част от неща, които вече се бяха превърнали в рутина. Грузинците може и да не са воювали добре, но във всеки случай те изпратиха доста значителни военни части, чиято дислокация и снабдяване трябва да са отнели поне няколко дни. Ходът на Грузия беше обмислен.

Съединените щати са най-близкият съюзник на Грузия. Те поддържаха около 130 военни съветници там, заедно с цивилни съветници, предприемачи, ангажирани във всички аспекти на грузинското управление, както и хора, занимаващи се с бизнес. (САЩ проведе съвместни учения заедно с грузинските войски през юли, в които участваха повече от 1000 американски войници. В отговор на това руснаците проведоха паралелни учения. Американците се оттеглиха. Руските сили останаха на позициите си и оформиха ядрото на инвазионните сили). Немислимо е американците да не са знаели за грузинската мобилизация и намерения. Също така немислимо е, че американците не са знаели за значителните сили, разположени от руснаците по южноосетинската граница. Техническото разузнаване на САЩ, от сателитни снимки и сигнали до безпилотни летящи устройства, не би могло да пропусне факта, че хиляди руски войници се придвижват към такива позиции. Руснаците със сигурност знаеха, че грузинците са готови за придвижване. Как биха могли САЩ да не знаят за руснаците? Действително, имайки пред вид разположението на руските войски, как биха могли разузнавателните анализатори да пропуснат възможността за това, че Русия е заложила капан, надявайки се на грузинско нападение, чрез което да оправдае собствената си контраатака?

Трудно е да се повярва, че грузинците са започнали атаката си против желанието на САЩ. Грузинците разчитат на Съединените Щати и не са в състояние да им се противопоставят. Това оставя две възможности. Първата е, че е имало огромна авария в разузнаването, чрез която Съединените щати или не са знаели за разполагането на руски сили, или са знаели, но – заедно с грузинците – са разчели погрешно руските намерения. Втората е, че Съединените щати, заедно с други страни, са гледали на Русия през призмата на 90-те години, когато военните й сили се намираха в разруха, а правителството й беше парализирано. САЩ не са виждали Русия да прави решаващ военен ход извън собствените си граници от времето на Афганистанската война от 70-те и 80-те години насам. Руснаците систематично избягваха подобни ходове в продължение на години. Съединените щати са приели, че те няма да рискуват последствията от една инвазия.

Ако това наистина е така, то посочва централната реалност в тази ситуация, а именно, че руснаците са се променили драматично, заедно с баланса на силите в региона. Те посрещнаха с готовност възможността да демонстрират новата реалност: че могат да нахлуят в Грузия, при което Съединените Щати и Европа нямат възможност да отговорят по някакъв значителен начин. В икономически план Русия е износител на енергия, който се намира в добра ситуация – всъщност европейците се нуждаят от руската енергия повече, отколкото руснаците имат нужда да им я продават. Политически, както ще видим, американците се нуждаят от руснаците повече, отколкото руснаците се нуждаят от американците. Сметката на Русия беше, че това е подходящият момент за нанасяне на удар. Руснаците бяха го подготвяли в продължение на месеци и накрая удариха.

Обкръжаването на Русия от страна на Запада

За да разберем руското мислене ние трябва да разгледаме две събития. Първото е Оранжевата революция в Украйна. От гледна точка на САЩ и Европейския Съюз, Оранжевата революция беше триумф на демокрацията и западното влияние. От руска гледна точка, както Москва даде ясно да се разбере, Оранжевата революция беше една финансирана от ЦРУ намеса във вътрешните работи на Украйна, чиято цел е да въвлече Украйна в НАТО и да подпомогне обкръжаването на Русия. Президентите на САЩ Джордж У. Буш и Бил Клинтън бяха обещали на Русия, че НАТО няма да се разширява в бившата Съветска империя.

Това обещание беше нарушено през 1998 чрез разширението на НАТО в Полша, Унгария и Чешката Република – и отново чрез разширението от 2004, което включваше не само останалите от бившите съветски сателити в това, което сега е Централна Европа, но и трите Балтийски републики, които бяха компоненти на Съветския Съюз.

Руснаците бяха толерирали всичко това, но дискусията за включване на Украйна в НАТО представляваше за тях една фундаментална заплаха за националната сигурност на Русия. По техните сметки това би направило Русия незащитима и заплашваше да дестабилизира самата Руска Федерация. Когато Съединените Щати стигнаха дотам да предложат включването и на Грузия, довеждайки НАТО дълбоко в Кавказ, руското заключение – обявено публично – беше, че особено САЩ възнамеряват да обкръжат и разбият Русия.

Второто и по-незначително събитие беше решението на Европа и Съединените Щати да подкрепят отделянето на Косово от Сърбия. Руснаците бяха приятели на Сърбия, но по-дълбокият проблем за Русия беше следният: приетият след Втората световна война в Европа принцип беше, че за да се предотвратят конфликти, националните граници не могат да бъдат променяни. Ако този принцип беше нарушен в Косово, то можеха да последват и други промени на граници – включително и искания за независимост от страна на различни региони в Русия. Руснаците помолиха публично и в частни разговори да не се дава формална независимост на Косово, като вместо това бъде продължена неговата неформална автономия, което от практическа гледна точка беше едно и също. Молбите на Русия бяха игнорирани.

Вследствие на опита с Украйна руснаците се убедиха, че Съединените Щати са ангажирани с план за стратегическо обкръжаване и задушаване на Русия. От опита с Косово те направиха заключението, че САЩ не са готови да зачитат руските желания дори и по доста незначителни въпроси. Това беше решаващият момент. Ако руските желания не бяха удовлетворявани дори по такива дребни въпроси, то тогава очевидно Русия и Запада се намираха в конфликт. За руснаците, както вече казахме, въпроса беше как да реагират. Отказвайки се да реагират в Косово, те решиха да отговорят там, където държаха в ръцете си всички карти: в Южна Осетия.

Москва имаше два мотива, по-слабият от които беше да се изравнят сметките около Косово. Ако Косово можеше да се обяви за независимо под спонсорството на Запада, то тогава Южна Осетия и Абхазия, двата сепаратистки региона в Грузия, също можеха да бъдат обявени за независими под руско спонсорство. Всяко възражение от страна на Съединените Щати и Европа просто щеше да потвърди тяхното лицемерие. Това беше важно поради вътрешни руски политически причини, но вторият мотив беше далеч по-важен.

Руският премиер-министър Владимир Путин веднъж каза, че разпадането на Съветския Съюз е геополитическа катастрофа. Това не означаваше, че той е искал да запази Съветската държава; по-скоро то означаваше, че разпадането на Съветския Съюз е създало ситуация, в която руската национална сигурност е заплашена от интересите на Запада. Като пример вземете пред вид това, че по време на Студената война Санкт Петербург беше отдалечен на около 1300 километра от някоя страна от НАТО. Днес той е на по-малко от сто километра отдалечен от Естония, страна-членка на НАТО. Разпадането на Съветския Съюз остави Русия обкръжена от група страни, които тя разглежда като в различна степен враждебни на нейните интереси – и значително повлияни от Съединените Щати, Европа и, в някои случаи, Китай.

Възкресяването на руската сфера

Путин не желаеше да възстанови Съветския Съюз, но той наистина желаеше да възстанови руската сфера на влияние в бившия съветски регион. За да постигне това той трябваше да направи две неща. Първо, той трябваше да докаже, че западните гаранции, включително и членството в НАТО, не означават нищо пред лицето на руската сила. Той не искаше да конфронтира НАТО директно, но пък желаеше и беше готов да победи сила, която беше тясно свързана със Съединените Щати, разполагаше с тяхната поддръжка, помощ и съветници – и беше широко разглеждана като намираща се под американска протекция. Грузия беше перфектният избор.

Чрез инвазията на Грузия, както я извърши Русия (компетентно, макар и не брилянтно), Рутин възстанови увереността на руската армия. (Не беше изненада това, че нейните операции щяха да оставят хиляди хора без дом и да причинят загуби сред цивилното население.) Но, което е още по-важно, инвазията на Путин разкри една обществена тайна. Докато Америка е овързана долу в Близкия Изток, американските гаранции нямат стойност. Този урок е предназначен не за американска консумация. Той е нещо, което – от руска гледна точка – трябва да преглътнат украинците, балтийците и централно-азиатците. Всъщност това е лекция, която Путин желае да препрати също и към Полша и Чешката Република. През юли чешкото правителство подписа със Съединените Щати споразумение, според което САЩ могат да разполагат балистични защитни инсталации в Чешката Република, а през август, само дни след началото на грузинския конфликт, полското правителство обяви, че е разрешило на американците да построят противоракетна база в Полша. Американско-полското споразумение беше набързо подписано като жест на предизвикателство срещу руснаците. Те пък отговориха със заплахи, които Кондолиза Райс отхвърли като „причудливи“.

Руснаците знаеха, че Съединените Щати ще осъдят тяхната атака. Но това всъщност е в тяхна полза. Колкото по-гласовити са американските лидери, толкова по-голям става контрастът с тяхното бездействие – а руснаците искат да затвърдят именно идеята, че американските гаранции са празни приказки. Освен това те знаят и още нещо, което е от жизнено значение. За САЩ Близкият Изток е далеч по-важен от Кавказ, а Иран е особено важен. Съединените Щати желаят руснаците да участват в санкции срещу Иран. Още по-важно, те не желаят руснаците да продават оръжия на Иран, особено високо ефективните С-300 противовъздушни системи. За САЩ Грузия е маргинален въпрос, докато Иран е централна тема. Руснаците са в състояние да създадат сериозни проблеми за Съединените Щати не само в Иран, но и с продажби на оръжия за други страни, като например Сирия.

Ето защо САЩ имат проблем – те или трябва да преориентират стратегията си настрана от Близкия Изток по посока на Кавказ, или трябва сериозно да ограничат отговора си спрямо Грузия, за да избегнат една руска ответна реакция в Иран. Дори и ако в този момент Съединените Щати биха имали апетит за война в Грузия, те би трябвало да вземат пред вид руския отговор в Иран – а може би и в Афганистан (макар че интересите на Москва там понастоящем са същите като онези на Вашингтон).

С други думи, руснаците притиснаха американците в ъгъла. Европейците, които в по-голямата си част не разполагат с експедиционни военни сили и са зависими от руския енергиен експорт, имат още по-малко опции. Ако не се случи нищо повече, руснаците ще са демонстрирали, че макар и вече да не са глобална сила в каквото и да било отношение, те са възстановили ролята си като регионална сила с множество атомни оръжия и икономика, която е по-малко опърпана, отколкото в миналото. Русия също принуди всяка държава в нейната периферия да прецени отново позицията си по отношение на Москва. Това е нещото, което руснаците искаха да демонстрират – и те го демонстрираха.

Войната в Грузия, следователно, е публичното завръщане на Русия към статуса на сила. Това не е нещо, което се е случило току-що – то се разгръщаше през цялото време откак Путин взе властта, и с особена интензивност през последните пет години. Част от него се дължи на нарастването на руската сила, но голямата му част е следствие от факта, че близкоизточните войни в Ирак и Афганистан оставиха Съединените Щати в позиция на неравновесие и недостатъчност на ресурси. Този конфликт създаде нови възможности. Руската цел е да се използват те, за да се утвърди в региона нова реалност, докато американците са овързани в други посоки и се нуждаят от руското сътрудничество. Войната беше далеч не изненадваща; тя назряваше от месеци насам. Но геополитическите й основания назряваха още от 1992 насам. Русия е била империя в продължение на векове. Последните петнайсет години бяха не нова реалност, а просто отклонение, което рано или късно щеше да бъде изправено. Сега то действително беше изправено. Дали САЩ и техните съюзници ще бъдат в състояние да проведат някакъв последователен отговор сега се превърна в централен въпрос на западната външна политика.

Източник
 

Pin It
Джордж Фрийдман
  Джордж Фрийдман е основател и шеф на Stratfor, частна фирма, специализирана в областта на разузнаването, която публикува геополитически и други анализи на www.stratfor.com. Той е автор на Тайната американска война.

Посетители

38

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 2 седмици
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020