От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 04 American Dream

 

I

Ако всички интелектуалци от моето поколение имаха две страни, тяхната собствена и Франция, то през 20 век всички обитатели на западния свят, а впоследствие всички градски жители навсякъде по света, живееха в представите си в две страни – тяхната собствена и САЩ. След Първата световна война нямаше грамотен човек на планетата, който да не знае какво означават думите „Холивуд“ и „кока-кола“, и само малцина неграмотни не бяха в състояние да разпознаят техните продукти. Америка не се нуждаеше от преоткриване: тя беше част от нашето съществуване.

И все пак онова, което повечето хора знаеха за Америка, не беше самата страна, а набор от представи, свързани по същество с нейните изкуства. Доста след Втората световна война сравнително малко чужденци пътуваха до САЩ, освен като имигранти, а между 1920-те и 1970-те политиката на американското правителство затрудняваше извънредно много имиграцията. Аз самият стъпих на американския бряг чак през 1960.

Не ми е лесно да възстановя представата, която имах за Америка преди 1930-те. Странното е обаче – тъй като чичо ми работеше всъщност за една холивудска компания, – че тя не беше свързана с филмите на Холивуд. Уестърните, които гледахме, почти не се брояха, защото дори и за децата бе ясно, че това не е животът в Америка. (Това показва колко малко знаехме за САЩ). Холивудските филми, поставени в САЩ, не целяха да покажат живота в Щатите, а онази несъществуваща страна, из която витаеха мечтите на кинозрителите. Доколкото идваше изобщо отнякъде, нашата представа се формираше от техниката и музиката: първата като идея, втората като изживяване. Защото техниката също стигаше до нас от втора ръка. Повечето от нас едва ли щяха да видят някога конвейрна линия, но ние знаехме, че именно така се произвеждат колите на Форд.

От друга страна, изкуствата стигаха до нас директно. Майка ми и лелите ми танцуваха шими и фокстрот, а ние слушахме музика, която беше несъмнено американска, дори когато се изпълняваше от английски състави и певци. Чрез радиото и грамофона опознахме Джером Кърн и Гършуин. „Джаз“, така както бе разбиран по онова време – синкопирана ритмична музика със саксофони и без щрайх, – беше вече музикалният фон на свободното време на градската средна класа. „Джаз“ означаваше Америка и поради всичко, което САЩ символизираха, означаваше модерност, къси коси за жените и ерата на машините. Персоналът на „Баухаус“ се беше снимал с един саксофон. Така че когато пристигнах в Англия[1] и с посредничеството на братовчед ми Денис бях спечелен за джаза, за мен се отвориха вратите не само към едно ново естетическо изживяване, но и към един нов свят. Подобно на Алистър Кук, един от моите предшественици като редактор на „Гранта“[2], който по онова време започваше кариерата си като дългогодишен коментатор на живота в САЩ с радио поредицата I Hear America Singing, аз също открих Америка със слушане.

Джазът бе всъщност не по-лошо от което и да било друго въведение към САЩ, защото поне в Британия музиката и нейното социално значение – една фраза, типична за 1930-те – вървяха ръка за ръка. Да бъдеш джаз-фен означаваше, по очевидни причини, да бъдеш не само против расизма и за негрите (това беше преди те да решат да се наричат чернокожи, а след това афро-американци), но и да търсиш всякаква информация за САЩ, която би могла да се отнася макар и най-бегло до джаза; оказа се, че много малко неща за тази страна не са свързани по някакъв начин с джаза. Тъй че всички фенове събираха безкрайно любопитни подробности за САЩ – от имената на американските градове, реки и железопътни маршрути до имената на гангстери и сенатори. През 1930-те можеше да си създадеш репутация просто като знаеш факти за САЩ.


Small Ad GF 1

Представата за Америка е толкова силна и всепоглъщаща, че човек лесно би могъл да предположи, че почти не се е променила през тези сто години, които днес знаем, че бяха „американският век“. Но за онези от нас, които осъзнаха това през 1930-те, особено ако бяха от левицата, тази представа беше в някои отношения съвсем различна. Най-малкото, защото не беше доминирана от завист. Ние започнахме да мислим за Америка в единствения момент, когато американската икономика не беше триумфалният образец на богатство и производствен потенциал за останалия свят. През десетилетието на Голямата депресия ние не виждахме вече света на „Великият Гетсби“, а света на „Гроздовете на гнева“. През 1920-те и началото на 1930-те Америка беше нарицателно име за безскрупулно печалбарство, за несправедливост и безмилостни репресии. Ала Ф. Д. Рузвелт не само опроверга тази репутация; той направи рязък завой наляво. Неговото правителство стана съвсем очевидно правителство на бедните и профсъюзите. Нещо повече; Рузвелт беше дълбоко ненавиждан от американския едър бизнес, тоест от хората, които в нашите очи олицетворяха злините на капитализма повече от всички други. Вярно е, че както обикновено на Комунистическия интернационал, зацепил в своята ултрасектантска фаза, му бе необходимо време, за да признае очевидното, и той заклейми Новия курс[3], но към 1935 дори Интернационалът трябваше да отстъпи. С една дума, през 1930-те беше възможно да одобряваш както САЩ, така и СССР, и повечето млади комунисти – както впрочем и много социалисти и либерали – постъпваха именно така. Франклин Д. Рузвелт не беше Другарят Сталин, и все пак, ако бяхме американци, ние щяхме да гласуваме за него с истински ентусиазъм. Просто нямаше друг „буржоазен“ политик в света, за когото мислехме по този начин. През онези повече от шейсет години, откакто се запознах с Артър Шлезингър младши[4] в Кеймбридж, Англия, това е може би единственият политически въпрос, по който бяхме на едно мнение. Аз споделях и все още споделям възхищението му от ФДР.

Макар прекосяването на Атлантика от Кеймбридж да беше доста разпространено, аз нямах този шанс преди войната – а по време на Студената война това изглеждаше съвсем невъзможно. Защото САЩ не искаха комунисти на своя земя. Особено пък чуждестранни комунисти. Като партиен член[5], аз автоматически попадах в категорията на онези, които нямат право на виза, освен със специално разрешително, отменящо моята непригодност, каквото бих могъл да получа само при условие, че изпълня задължителната предпоставка за приемането ми, колкото и краткотрайно, в обществото на свободните: публично да призная и осъдя моя грях, макар че изобличаването на други комунисти, доколкото ми е известно, не беше задължително за чужденци. Това не бяха формалности. Спомням си един дълъг разговор с кинорежисьора Джоузеф Лоузи, жертва на лова на вещици в Холивуд, с когото бях завързал приятелство – което не надживя този разговор – на базата на общата ни слабост към Били Холидей. В продължение на няколко години той обикаляше из Европа, като правеше филми под псевдоним или изобщо както се случеше. Най-сетне през 1960-те той успя да пробие. Както талантът, така и касовият му успех бяха на път да получат признание. Единствената пречка беше прословутият въпрос („Членувате ли или членували ли сте някога?“). Приятелите и колегите му бяха на мнение, че вече не може да си навреди, ако си признае[6]. Да признае ли? попита ме той, един въпрос, който аз изтълкувах в смисъл, че е готов да го стори. Не мога да го виня, но аз бях твърде праволинеен или твърде притворен, за да му дам без увъртане отговора, който искаше. Вероятно така трябваше да постъпя. Не е лесно човек да реши дали шансът да осъществи своя талант си струва жертвата на собствената му гордост и самоуважение. Аз все още усещам напрежението зад неговото питане.

За щастие аз самият не бях изправен пред подобна дилема. В случай, че САЩ ми поставеха този въпрос и откажеха да ме пуснат, ако отговорех честно, аз просто нямаше да ходя там. Разбира се, че исках да отида. А и причините за отиването ми там се увеличаваха, било дори само заради това, че американската академическа общност беше много по-склонна от доста тесногръдите англичани да приеме онзи, който не върви по отъпкания път.

И ето че точно по онова време се откри възможност най-сетне да посетя страната, която дотогава познавах така да се каже само като виртуална действителност. На един от ранните следвоенни конгреси по социология – в Амстердам през 1956, или по-вероятно в Стреза през 1959 – се запознах с икономиста Пол Баран, беглец от нацистка Германия, който твърдеше, че бил единственият неприкрит марксист на академична длъжност в САЩ. Явно си допаднахме с този едър, емоционален, тромав мъж, защото той ме покани да преподавам три месеца през лятото на 1960 в Станфордския университет. Планирахме да напишем съвместно една статия, критикуваща излязлата наскоро книга на Уолт Ростоу „Етапите на икономическия растеж“, рекламирана от самия автор като „антикомунистически манифест“, за която се говореше много тогава. Така и сторихме в една колиба край езерото Тахо.

В този случай проблемът с визата бе улеснен от липсата на бюрократически опит на американското консулство в Лондон. Те забравиха да ми зададат въпроса. Статутът ми на гост в САЩ не бе трайно уреден до 1967, когато бях поканен като гостуващ преподавател в Масачузетския институт по технология. За щастие МИТ беше свикнал да се оправя с кандидатите за виза от среди, подозрителни на ФБР и ЦРУ, а освен това познаваше добре и политическите механизми във Вашингтон. Престижът на Института и неговия директор, както и съзнанието, че оказва значителна услуга на държавата, даваха на МИТ достатъчна тежест, за да настоява, че трябва да му бъде позволено сам да решава кои чужденци заслужават или не да бъдат поканени. Накратко, МИТ мобилизира всички свои немалки ресурси, за да издейства виза на един иначе маловажен британски комунистически университетски преподавател. Получих визата, но с условието, че всеки път, когато реша да напусна района на Бостън, трябва да се обаждам на миловидната, но непоклатима дама, която се „грижеше за чужденците“ в МИТ. „Искате да кажете, че не мога да пренощувам в Ню Йорк без вашето одобрение?“, попитах. Тя видя колко абсурдно е това и спря да настоява. Впоследствие никой повече не се е опитвал да ограничи свободата ми на движение в САЩ.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Накратко, МИТ се наложи над имиграционните власти. От този момент нататък моите неприятности почти приключиха. Щом е налице прецедент, бюрократите знаят как да постъпват – също както миналия път. Оттогава посещавах редовно Щатите без някакви сериозни усложнения, макар че първоначално бях разпитан един или два пъти от съответния служител на консулството, който ще надзърне в досието ми и ще каже уж така между другото „Виждам, че пак сте били в Куба“, просто, за да ми напомни, че Чичо Сам не ме изпуска от полезрението си. Аз разбира се все още не можех да пристигна в Америка без виза, но впоследствие моите молби биваха разглеждани съвсем рутинно и одобрявани до няколко дни, докато най-сетне положението за априорната непригодност на комунистите отпадна и британските граждани не се нуждаеха повече от виза.

II

Така през 1960 от виртуална действителност САЩ се превърнаха в реална страна. Как? В това отношение, поне в началото, моята идентичност като капацитет в полето на джаза се оказа много по-релевантна както от моите марксистки, така и от моите академични контакти. Защото истината е, че към 1960 американските марксисти от моето поколение бяха изолирани от света, в който живееха, а американските университетски историци, които познавах, поначало не знаеха много за него. В Ню Йорк аз можех да обсъждам проблемите на първоначалното натрупване на капитала и прехода от феодализъм към капитализъм с приятелите си от Scienceand Society, най-старото англоезично списание на интелектуалния марксизъм, за което пишех, ала от тях научих за Ню Йорк неповече, отколкото някой посетител от друга планета би могъл да научи от всеки евреин от долната средна класа в Манхатън: къде се намират най-добрите магазини за млечни деликатеси и антикварните книжарници (които все още не се ограничаваха само до „Странд Букшоп“ на „Бродуей“ и „Дванайсета“), какво представлява „Д-р Браунс Селъри Тоник“[7], а също че в САЩ пастърма не е същото като онова, което англичаните наричат осолено говеждо.

Доста повече научих покрай Пол Баран на Западния бряг, главно защото той познаваше интелектуалците, които работеха с ръководения от Хари Бриджес Международен профсъюз на докерите и складовите работници, фундамента на левицата в района на залива на Сан Франсиско. Този профсъюз организираше работниците от всички тихоокеански пристанища от Портланд до Сан Диего, а до голяма степен и онези, които се поддаваха на организиране, в Хавай. Бриджес, който мечтаеше за световна обща стачка на пристанищните работници, която да свали капиталистическата система, почина малко след като се запознахме, когато Сан Франсиско бе започнал да губи имиджа си на града на мостовете и Сам Спейд. Спомням си за него с възхищение и вълнение. Един следобед организаторът на МПДСР, който по-късно премина в академичната сфера, ми проведе нещо като семинар за отношенията с мафията, с която профсъюзът бе принуден да координира действията си, защото макар тихоокеанските пристанища да бяха чисти, мафиотите контролираха профсъюзите по атлантическия бряг и в района на Мексиканския залив. Така научих, че отношенията с мафията почиват на две основни предпоставки и познаването на техните граници. Първата, взаимно уважение, бе нещо, което се разбираше от само себе си. И двете страни действаха по крайбрежието, което не беше детска площадка. Те познаваха неговите правила, най-важното от което бе, че никой никога не доносничи. Те може и да си нямаха доверие, но това не им пречеше да разговарят. Второто условие бе да не се приемат абсолютно никакви услуги от мафията, дори и най-дребни, защото това автоматично би могло да се изтълкува като установяване на зависимост. Така че докерите на Бриджес винаги посрещаха с учтив, но твърд отказ предложенията двете групи да се срещнат на някое подходящо място, като например Лас Вегас, за да обсъдят въпроси от взаимен интерес, да кажем съгласуването на общ срок за приключване на договорите с работодателите.

От друга страна, познаването на ограниченията на мафията даваше на един политизиран червен профсъюз възможността да демонстрира власт, което в очите на мафиотите трябва да е изглеждало достойно за уважение. Естествено, МПДСР нямаше власт, а просто стратегии, национални политически хоризонти, всеотдайни и компетентни интелектуалци, и не на последно място знаеше как да действа на Капитолийския хълм. Освен това МПДСР знаеше от опит, че икономическите перспективи на мафията са съвсем краткосрочни, а политическите ѝ хоризонти локални. „Техните политически контакти се ограничаваха до кметовете и другите градски фактори“, разказа ми организаторът. „Веднъж ги заведохме в Конгреса във Вашингтон, където видяха нашите хора, казаха добър ден на депутати и сенатори от двете партии, попитахме ги дали искат да се срещнат с Джими Рузвелт, сина на ФДР. Това много ги впечатли. След което преговорите потръгнаха много по-гладко“.

Всичко това ме имунизира срещу тенденцията на мнозина американски общественици и политици да преувеличават влиянието и обхвата на мафията. И дори богатството ѝ, макар че нетната парична стойност на една мафиотска фамилия, доста скромна в сравнение с големите пари в Ню Йорк, можа да бъде установена едва в началото на 1970-те, десетилетието през което итало-американците придобиха самочувствие, а Америка (с посредничеството на Холивуд) се отдаде на любовната си афера с кръстниците. По този начин аз получих и реалистична представа за американската политика.

Доколко това промени мнението ми за САЩ? Подобно на всички презокеански наблюдатели на Америка, а както се оказа и на една субкултура от американски наблюдатели, аз бях запленен от гангстерите. За щастие през 1950-те за пръв път станаха достъпни много документи и други материали за развитието на организираната престъпност в САЩ, в които се отделяше внимание и на връзките между мафията и профсъюзите. Моето проучване на сицилианската мафия пробуди естествено професионалния ми интерес към американската страна на нейните операции. Следователно бях достатъчно навътре в темата, за да напиша един текст за „Политикономията на гангстера“, като подвариант на пазарната икономика, който остана незабелязан, отчасти може би, защото на шега го предложих на най-старото, едва ли не предисторическо и нечетено консервативно списание The Quarterly Review, което го прие без никакви възражения. Тъй че когато пристигнах в САЩ, аз бях вече добре запознат с тези въпроси (но по разбираеми причини не и с текущите планове на семейство Кенеди да използва връзките си с мафията, за да ликвидира Фидел Кастро). И все пак по някакъв начин аз все още споделях ученическия или холивудския морал, според който добрите (честните хора) се държат като добри и следователно са по-добри и нямат нищо общо с лошите (мошениците), дори когато са принудени да водят мирно съвместно съществуване с тях. И днес, след като съм живял вече толкова дълго в един съвсем несъвършен свят, аз все още предпочитам да мисля така. В управляваните от държавата и съблюдаващи законността британски острови от 1950-те това все още бе един вид действителност. В САЩ обаче, където имаше повече адвокати отколкото в целия останал свят, нито се спазваше законността, нито се признаваше властта на държавата, макар за моя изненада да се оказа, че в сравнение с Великобритания, американското общество бе много по-ентусиазирано бюрократично на всички равнища.

Политиката и професорите ме отведоха в Америка, но отново джазът бе онова, което ме накара да почувствам, че имам известна представа за действителността в тази необикновена страна. За един любител на джаза едва ли би могъл да има по-добър момент да посети САЩ от 1960. Никога преди или след това не бе възможно човек да се наслаждава на живо на целия музикален спектър – от ветераните на 1920-те до анархичните звуци на Орнет Коулман и Дон Чери, които завладяваха вече авангарда по източната периферия на Гринич Вилидж. Въпреки самоубийствения начин на живот на джазмените, големите имена – с някои видни изключения, – с които моето поколение бе израснало, бяха все още във форма. Нещо повече; слушайки уникалната оригиналност на Монк и абсолютно изключителния квинтет на Майлс Дейвис от Milestones и Kind of Blue, човек неизбежно стигаше до извода, че втората половина на 50-те бе златният век на музиката, последният както се оказа. Истинско блаженство бе да си жив през тези нощи в Ню Йорк и Сан Франсиско, макар за един историк в петото десетилетие на живота му да бе вече малко късно да се наслаждава на райската младост, възпята от Уърдсуърт.

Не че джазът бе отделим от политиката на левицата, макар че през 1960 мястото му в академичния свят бе малко като хомосексуализма: това беше лично предпочитание на някои преподаватели, но не и част от академичната им работа. Ето защо Ню Йорк, който е толкова по-малко типичен за средна Америка, отколкото, да кажем, Грийн Бей, Уисконсин, бе може би най-доброто място, където човек като мен можеше да бъде убеден, че е възможно да разбере, а вероятно и да обикне тази необикновена страна. Le tout Манхатън презираше лова на вещици и като град на еврейски имигранти и център на интелектуалния издателски бизнес, на театъра, популярната музика и звукозаписната индустрия не се шокираше от факта, че сред неговите граждани имаше и последователи на революционния марксизъм, бивш или настоящ. В Голямата ябълка само ФБР се кахъреше за точното естество на нечий си политически ангажимент, още повече, че по времето когато аз попаднах там, това беше град, в който дори милиардерите подкрепяха Демократическата партия. Странното бе, че джазът не допадаше особено на американските марксисти, които някак си инстинктивно предпочитаха класическа музика и политическата песен. (Още си спомням ужасната вечер, когато заведох Пол Баран да чуем Майлс Дейвис в „Блак Хок“ в Сан Франсиско).

Повечето от моите джаз контакти бяха с мъже, с изключение на онази печена в шоубизнеса професионалистка, която посвети живота си на подпомагането на кариерата на чудесния пианист Ерол Гарнър и която реши, че ще ми направи голяма услуга като ми уреди участие заедно с Гарнър в „Шоуто на Джони Карсън“, явно смятайки, че така ще имам възможност да направя реклама на книгата за джаза, която бях публикувал наскоро[8]. (Аз бях толкова далеч от действителността на американския издателски бизнес през 1960 – с трийсет години пред британския му аналог, – че по време на четириминутното интервю изобщо не споменах книгата си). Повечето от тях бяха в известен смисъл бежанци от традиционния начин на живот на американския мъж през 1950-те, десетилетието на „мъжа в сивия костюм“, с изключение на най-големия откривател на таланти и промотер в историята на джаза Джон Хамънд младши. Никой, който го видеше, да кажем, пред „Вилидж Вангард“, не би го попитал, както попитаха мен, докато стоях с един приятел пред някакво заведение в Норт Бийч, Сан Франсиско: „Извинете, господа, но вие двамата битници ли сте?“. Джон Хамънд младши беше почти карикатура на белия англосаксонски протестант и абсолвент на „Бръшляновата лига“[9] от горната класа: висок, с прическа тип четка, говорещ с акцент, какъвто би трябвало да имат героите в романите на Едит Уортън – той самият бе издънка на фамилията Вандербилт, – и с неизменна усмивка. Както често се наблюдава в САЩ, последното не е обезателно признак на голямо чувство за хумор. Той не беше човек на празните приказки и жестове, също като бившия си шурей Бени Гудман, за когото се говореше, че смразявал оркестрантите си със своя леден поглед. Джон си остана до края непоправим и войнствен левичар, макар че ФБР никога не успя да го закове като член на комунистическата партия. Историята на джаза в САЩ преди Втората световна война и – доколкото той беше вероятно най-влиятелният индивидуален фактор за възникването на модата на „суинг музиката“ през 1930-те – изобщо историята на САЩ не могат да бъдат разбрани без него. Край смъртното му легло го попитах с какво се гордее най-много в живота си. С това, че открил Били Холидей, каза ми той.

По времето, когато се запознах с него, той не беше вече в центъра на музикалния живот, макар че като човек, който тепърва щеше да лансира шеметната кариера на Боб Дилън, не можеше да бъде смятан изцяло за човек на миналото. Друг бивш нюйоркски любител на джаза, който стана моят най-добър американски приятел, си беше поставил за цел като журналист да поддържа връзка с всички поколения, стари и млади, при това го правеше с такава естествена, добронамерена, сюрреална спонтанност, че запленяваше всички. Това беше човекът, който освен всичко друго току-що бе открил Лени Брус[10] и се беше включил в предизборната президентска кампания на големия бибоп тромпетист Дизи Гилеспи, към която и двамата се отнасяха не съвсем на шега. Ралф Глийсън бе напуснал Ню Йорк, за да стане колумнист за шоубизнес и популярна музика на San Francisco Chronicle, вестник, който се гордееше с това, че не принадлежи на Уилям Рандолф Хърст, както и със своите колумнисти, които не можеха да бъдат изненадани от нищо в този богат, надменен и учтиво дисидентски град. Той живееше в скромна къща в горната част на хълма над Бъркли, пълна с колекции от плочи, магнетофонни ленти, плакати в различни формати и (предимно млади) посетители, които постоянно вършеха някаква работа, наставлявани от Джийни, неговата енергична и покровителствена жена. Аз ходех дотам – моето убежище от Пало Алто – с първата си собствена кола, „Кайзер“ модел 1948, която купих за 100 долара и в края на лятото продадох на един математически логик със световно реноме за 50 долара.

За музика и шоубизнес районът на залива на Сан Франсиско беше шик място през 1960, добър пазар, но периферен. Всички големи имена свиреха в града, но нищо особено не се беше родило там, с изключение на първата вълна на диксиленд музиката. Това беше място, където стари майстори като големия джаз пианист Ърл Хайнс се бяха установили, сигурни, че имат добра, солидна клубна публика. Дори Дюк Елингтън предпочете да свири в един клуб, а не да даде концерт, което бе незабравимо преживяване за мен – първата възможност след 1933 да чуя неговия оркестър в средата, за която беше предназначен, а именно пространство, където хората разговарят и пият и където истинското мерило за успеха на изпълнителите не са аплодисментите, а моментът, когато изведнъж разговорът по масите секва.

Сан Франсиско, макар все още да не беше Гей република или хинтерландът на Силикон Вали, притежаваше национален профил и признато място на американската сцена, да не говорим за сензационната красота на неговия залив. Това беше един либерален град, макар и не така радикален в политическо отношение, какъвто стана съседният Бъркли през 1960-те, горд със своите дисиденти (не на последно място Хари Бриджес). Дори през онези години там преобладаваше толерантност към наркотиците. Според калифорнийските стандарти Сан Франсиско имаше пребогата история, най-известния (по онова време) китайски квартал, спомена за „Малтийския сокол“[11] и репутацията на най-видния център на авангардната литература през 1950-те – „битническото“ движение; явно градът бе толкова моден, че Кен Тайнън[12] счете за необходимо да ме поздрави, че съм отишъл там. „Там“ беше районът около „Бродуей“, Норт Бийч, един вид тихоокеански Сен-Жермен-дьо-Пре, където се срещахме с Ралф в местното кафене „Флор“[13] и в „Енрикос“, точно срещу книжарницата „Сити Лайтс“, поздравявайки и поздравявани от преминаващите известни личности на града. За разлика от нюйоркския „Бродуей“, по този „Бродуей“ хората се разхождаха. А отвъд моста през залива беше Бъркли. В средата на 60-те „белите синове на американската средна класа за кратко превърнаха Сан Франсиско в олицетворение на хипи-движението и flower power“, като между другото (както отбелязва Глийсън) „дадоха първите американски музиканти, извън изпълнителите на кънтри, които не се опитваха да звучат като черните“. Ралф стана рупор на музиката, родила се в Хейт-Ашбъри[14], на групи като „Джеферсън Еърплейн“ и „Грейтфул Дед“, макар по темперамент да не принадлежеше към наркосцената. Нещо повече, той спря дори да пуши трева. Ралф принадлежеше към поколението от интелектуалци, които пушеха лула, както правех впрочем и аз. Здравето му не беше добро и той почина през 1975 на петдесет и осем години.

По три причини Ралф Глийсън стана моят прозорец към Америка. Живеейки в света на джаза, музика за аутсайдери, той улавяше вибрациите на задаващите се събития, които убягваха на другите – променящият се тон на звуците, които се раждаха в черното гето, авангардът на бялата младеж, който откри силата на блус ритъма на чернокожия град, предчувствията за студентския бунт в Бъркли, които станаха национални след 1964 и глобални през 1968. Това бяха неща, които не се забелязваха другаде през лятото на 1960. Никой, когото познавах в Бъркли, и още по-малко в бележития, но тесногръд Станфорд, не се сети да ме попита дали бих искал да отида на политическия къмпинг, организиран онова лято от левичарите в Бъркли, просто защото никой не знаеше за това. Ралф обаче знаеше; той нямаше някакви сериозни академични или политически връзки, само че студентите разговаряха с него. Не че Ралф участваше в организирания политически радикализъм или пък се движеше в средите на местното левичарство. Много повече в неговия стил беше Симбиозната освободителна армия, перверзно reductio ad absurdum на калифорнийския милениализъм, която се помни, доколкото изобщо някой я помни, за това, че отвлече и впоследствие привлече за своята кауза дъщерята на Уилям Рандолф Хърст младши. Той аплодираше бунтарите от възникналото през 1964 студентско Движение за свобода на словото, възхищаваше се на ораторското умение, както и на дезорганизираната искреност на неговия водач, малко анархичния студент по физика Марио Сейвио, а след изгонването на последния от Бъркли, изпрати него и неговата жена/партньорка при мен в Бъркбек[15] с надеждата, че ще можем да му намерим нещо подходящо. (Катедрата по физика на Джон Бърнал му направи услуга, само че академичният живот и научната работа явно не бяха неговото форте, тъй че Марио се завърна към живота сред кафенетата и специалните магазини от интерес за наркоманите по „Телеграф Авеню“, Бъркли, в периметъра на своите стари триумфи).

Втората причина, поради която Ралф се оказа отлично въведение към Америка на 60-те, бе че като имигрант в най-утопичното в културно отношение ъгълче на Калифорния, той разбираше аспирациите на младите и тяхната културна революция. Освен това, макар и далеч от инфантилен, той самият не беше човек, който ще остарее. Аз просто не бях в състояние да споделя неговия неизчерпаем резервоар от ентусиазъм, дори за рок групи. Това бе още една причина, която го правеше невероятно чувствителен към вибрациите на идните времена. Именно той оказа помощ на свой млад последовател, с когото положиха началото на едно ново рок списание, именно той изнамери заглавието му от една плоча на чикагския блус певец Мъди Уотърс – RollingStone; благодарение на Rolling Stone и периферния сатиричен лейбъл Fantasy Records, той, най-некомерсиалният сред хората, се оказа с повече пари, отколкото бе свикнал да има, и в състояние да изпраща уиски и пури на старите си приятели.

Не на последно място, чрез своя стил и темперамент Ралф, самият той немислим извън САЩ, направи страната си по-лесна за разбиране, макар че в някои отношения нейната култура бе по-чужда на европейците от всяка друга култура освен японската. Той притежаваше характерната в очите на чужденците американска комбинация от внезапни пристъпи на любов и омраза, както и сантименталност в чувствата (но не и в думите). Въпреки това той изглеждаше имунизиран срещу трите вродени порока на американския културен живот: самовглъбеност, склонност да се размишлява върху въпроса какво означава да си американец и интелектуална тромавост. Купешки фрази от сорта на „американските ценности“ и „американската мечта“ не се срещаха в речника му, тъй като все още липсваха в говора на американците. Той приемаше американците такива, каквито са. Реториката имаше място само в техния публичен живот и официално санкционираните версии на любовта. Мисля, че за него дори една американска утопия би била непълна, ако в нея не се среща някой и друг корумпиран чикагски политик, шепа развратни радио евангелисти, натрупали милиони, ако няма няколко средища на разпалено контракултурно инакомислие дори от утопията, както и заведения като онова, което видях близо до едно от главните казина в Рино, Невада, наречено „Клуб Сиера: конни залагания и кошер деликатеси“. От друга страна, живеейки в един от най-големите световни градове, той би трябвало да очаква Бог да се въздържи от разрушаването на този Содом, тъй като десетте справедливи мъже, необходими, за да го спасят, се намираха винаги там. Той беше един от тях.

Ралф принадлежеше към онзи уникален американски продукт, корпуса от наблюдатели, предимно журналисти, най-добрите сред тях може би от поколението между 30-те и 50-те години, които пишеха за своята страна с любов, презрение и вдигнати вежди. Той ме насочи към други като него. Не бих могъл да намеря, например, по-добро въведение към Чикаго, град, който никой любител на блуса не би трябвало да пропуска. Стигнах до Чикаго с кола, от Тихия океан до Изтока, маршрут, който от времето на битниците бе обявен за инициационен ритуал на американския бунтар. Поделих си разходите с трима студенти от Станфорд, които нямаха нищо общо с Керуак. Чикаго през август, изживян от една малка стая без никаква охладителна инсталация, все още ми се струва най-горещото място, където съм бил. Този град, непоносим в лятната жега, както и под режещия зимен вятър, символизира характерната американска вяра, че физическите ограничения са създадени, за да бъдат преодолявани с техника и пари, ако целта – в случая, търговия и транспорт – оправдава усилията. Малко други големи градове са така неподходящи за незащитено човешко съществуване.

Тези усилия, въпреки всички напъни, не можаха да осигурят на Чикаго повече от мястото на Втория град. Дори в джаза, където стартира с началното предимство, че бе привлякъл най-добрите музиканти и певци от делтата на Мисисипи, той загуби от Голямата ябълка, а в организираната престъпност бе изгубил първенството си още след Ал Капоне, макар че мафията все още бе доста важна. Чикаго си остана столицата на блуса, но за разлика от своя глобално известен юношески рокендрол, чикагският блус, подобно на госпела, принадлежеше на безкрайните, монотонни, порутени черни гета в южната и западната част на града. Блусът все още бе изкуството на бедните пришълци от Юга, създаван в махленските барове, черквите и дори по пазарите. Чикаго имаше една национална звезда, кмета Дейли, последния и най-великия от градските босове, способен да осигури местните гласове на всеки кандидат на Демократическата партия, което се оказа от решаващо значение за избирането на Джон Кенеди. Докато пиша тези редове, градът все още се управлява от неговия син.

И все пак, именно това му придаваше известна атмосфера на местна сплотеност. Не мога да си представя, че така цененият от мен Стъдс Търкъл би могъл да изгради кариерата си в друг град. Показателно е, че първата от великолепните книги, които му спечелиха световна репутация като хроникьор на обикновения живот, беше „Улица Разделение: Америка“, една чудесно структурирана устна история на Чикаго в седемдесет гласа, наречени на улици от северната част на града – най-приятната част през 1960. В някои отношения аз я предпочитам пред неговите по-късни, по-амбициозни и известни многогласови композиции „Трудни времена: устната история на Голямата депресия“, „Работа“, „Добрата война“ и останалите. Когато се запознахме, той беше на четирийсет и осем и както обикновено зает със своето ежедневно предаване по някакво местно радио, с четения, музикални коментари, всичко, най-вече интервюта. Неговата кариера като актьор и телевизионна фигура беше съсипана от антикомунистическия лов на вещици. Известно време Търкъл, който знаеше какво значи предразсъдъци, работи като рекламен агент на чернокожи чикагски музиканти, след което се установява в едно местно радио, където няма нужда от големи пари и следователно няма голяма външна намеса. Благодарение на пакта за взаимна самозащита на чикагци срещу външните търсачи на сензации, никой не развява плашилото на комунизма срещу него, след като става утвърдена фигура. В края на краищата той беше част от онази, съществуваща във всеки голям град, малка общност от репортери, коментатори, интелектуалци и други кафеджийски философи и наблюдатели, която зачита своите членове.

Дали това беше най-добрият начин за един чужденец да опознае САЩ? Мъжете и жените, с които се запознах покрай Ралф Глийсън и Стъдс Търкъл, не бяха „средна Америка“. Това бяха хора като грандиозната госпел певица Махалия Джаксън, един от най-големите артисти на 20 век, която се доверяваше на малцина мъже и още по-малко на бели. За афроамериканците религията е най-дълбока вяра, обществена платформа, конкурентно изкуство и печеливша индустрия. Махалия, една едра жена в своя голям буржоазен дом, освободена за момента от постоянната нужда на изпълнителите от шоубизнеса да правят шоу пред хората, съчетаваше спокойното самочувствие на сродна с Исус душа с поведението на успешния професионалист. Това бяха хора като „Лорд Бъкли“, тогава в последните месеци на живота си, комбинация от хипстер[16] и викторианско цирково конферансие, който с афектиран глас рецитираше Библията и Шекспир на уличния език на черните по време на следобедното си представление в „Гейт ъв Хорн“. Това бяха хора като Бил Рандъл от Кливланд, който беше лансирал Елвис Пресли в северните щати, дискжокей по професия, учен-любител по призвание на историята на радиото, индианците и други американски предмети. (Защо Кливланд, тази безкрайна ивица покрай езерото Ери, е играл такава важна роля за разпространението на рокендрола, е въпрос, на който все още нямам обяснение). Във всеки случай, онази Америка, която открих чрез познанството си с тези хора, не беше никак скучна.

Академична Америка, която бе рамката на моето професионално опознаване на САЩ в продължение на четирийсет години, далеч не беше толкова добро въведение към страната, просто защото животът на университетските преподаватели, обитаващи своите малки национални и глобални села, е доста еднакъв в повечето развити страни; какъвто е впрочем и животът на студентите. Американските професори установяват връзки с новодошлите с голяма лекота, тъй като географската мобилност е вградена в структурата на тяхната кариера, както, разбира се, и на местния начин на живот. САЩ остават страна на мъже и жени, които сменят местоживеене, работа и лични отношения много по-често, отколкото където и да било другаде по света. Освен това, с няколко видни изключения, университетите бяха независими общности, разположени в малки и средни градове, които не се занимаваха с академичните дела, поне до последната третина на 20 век, когато се разбра, че информационната революция е превърнала университетите във важни генератори на икономическо богатство и технически напредък. Това бяха общности, в които имигрантите, свикнали с университетския живот, можеха да бъдат лесно, макар и повърхностно, интегрирани, при условие, че говореха добре английски, който към 1970-те беше станал обичайният втори международен език. Един индийски физик в Корнелския университет ми каза: „Ако преподавах в Британия, винаги щях да се чувствам чужденец. Тук не се чувствам такъв, защото в известен смисъл тук всички са чужденци“.

Хвърляйки поглед назад към тези четирийсет години на посещения и живот в САЩ, трябва да кажа, че през първото лято, което прекарах там, научих за страната толкова, колкото и през последвалите десетилетия. С едно изключение: за да опознае Ню Йорк, или дори Манхатън, човек трябва да живее там. Колко време? Аз живях в Ню Йорк по четири месеца всяка година от 1984 до 1997, и макар Марлийн[17] да остана при мен за целия семестър само три пъти, това бе достатъчно за нас, за да се почувстваме кореняци, а не посетители. Аз прекарах дълго време в САЩ, като преподавах, четях в тамошните прекрасни библиотеки, пишех или просто се забавлявах, или пък всичко това заедно в „Гети Сентър“, докато се намираше в Санта Моника, но онова, което научих, опознавайки лично Америка, бе придобито в течение само на няколко седмици или месеци. Ако бях Дьо Токвил, това щеше да е достатъчно. Та нали „Демокрацията в Америка“, най-добрата книга, написана някога за САЩ, се базира на едно деветмесечно пътуване в страната. Уви, аз не съм Дьо Токвил, а и интересът ми към САЩ не е същият като неговия.

III

Ако бъде написана днес, книгата на Токвил със сигурност ще бъде порицана като антиамериканска, тъй като много от онова, което френският мислител казва, е критично към САЩ. Още от основаването си САЩ са предмет на привличане и възторг, но също така на нападки и неодобрение. Ала едва от началото на Студената война отношението на хората към САЩ започва да се преценява по същество само в термините на одобрение или неодобрение, и то не само от онези американци, които са склонни също да дебнат за прояви на „не-американско“ поведение сред собствените си сънародници, но и в международен контекст. Въпросът „На страната на САЩ ли сте?“ измести въпроса „Какво мислите за САЩ?“. Нещо повече, никоя друга страна не очаква, нито поставя такъв въпрос за себе си. Откакто, след като спечели Студената война срещу СССР, на 11 септември 2001 Америка най-неправдоподобно реши, че каузата на свободата отново е под заплаха и се хвърли в друга битка на живот и смърт срещу един нов, ала този път абсолютно неясно дефиниран зъл враг, всякакви скептични забележки по адрес на САЩ и тяхната политика най-вероятно отново ще започнат да предизвикват гневна реакция.

И все пак, колко неуместна, колко абсурдна е тази мания за одобрение! В международен план САЩ бяха във всяко отношение най-успешната сред всички страни през 20 век. Тяхната икономика стана най-голямата в света, задаваща темпото и насоката на движение, тяхната способност за технологически напредък беше уникална, изследователската дейност както в естествените, така и в социалните науки, дори техните философи станаха изключително влиятелни, а хегемонията им върху глобалната потребителска цивилизация бе извън всякаква конкуренция. В края на века те се оказаха единствената глобална сила и империя. Нещо повече – в някои отношения САЩ представляват най-доброто, което даде 20 век. Ако мненията се определяха не според демоскопите, а според мигрантите, Америка почти със сигурност щеше да бъде предпочитаната дестинация на повечето хора, които са принудени или са решили да напуснат родната си страна – със сигурност на онези, които знаят малко английски. Моят собствен пример на човек, избрал да работи в САЩ, илюстрира казаното. Същевременно трябва да се каже, че да работиш в САЩ или да ти харесва да живееш в САЩ – особено в Ню Йорк – не означава, че искаш да станеш американец, макар че на мнозина американци все още им е трудно да проумеят това. За повечето хора това не означава вече окончателен избор между собствената и някоя друга страна, както беше преди Втората световна война или дори преди въздухоплавателната революция от 1960-те, да не говорим за телекомуникационната и имейл революция на 1990-те. Да се работи и дори да се живее в две или повече страни днес е нещо обичайно.

При това парите не са единственият магнит. САЩ обещават по-големи възможности на талантливите, на енергичните, на устремените към новото, отколкото всички други страни. Там все още се пази една стара, макар и отслабваща традиция на свободна и егалитарна интелектуална любознателност, както в несравнимата Нюйоркска обществена библиотека, чиито съкровища все още – за разлика от другите големи библиотеки по света – са достъпни за всеки, който влезе през вратата ѝ откъм „Пето Авеню“ или откъм „42-ра“ улица. От друга страна, човешката цена на системата за онези извън нея или неуспели да се „справят с живота“ беше също така очевидна в Ню Йорк – във всеки случай докато последните не бяха изтласкани извън полезрението на средната класа, извън улиците или вкарани в неописуемата „концентрационна вселена“ на най-голямата затворническа популация (на глава от населението) в света. Когато за пръв път отидох в Ню Йорк, Бауъри[18] все още беше едно огромно човешко сметище. През 1980-те това сметище бе вече по-равномерно разпределено по улиците на Манхатън. Зад днешните случайни обаждания по джиесема, които долавям на улицата, аз все още чувам монолозите на нежеланите и лудите по тротоарите на Ню Йорк в едно от най-лошите десетилетия на града, що се отнася до нехуманност и бруталност. Човешкият брак е другото лице на американския капитализъм в една страна, където на аргото на престъпниците „бракувам“ означава „убивам“.

За разлика от други страни, в своята национална идеология САЩ не просто съществуват. Те постигат. САЩ нямат колективна идентичност, освен като най-великата страна, онази, която превъзхожда всички останали, всепризнатият образец за света. Както казва футболният треньор: „Победата не е най-важното – тя е единственото“. Това е едно от нещата, заради които Америка изглежда толкова странна на чужденците. На връщане от един семестър в Ню Ингланд се отбихме със семейството ми за кратка ваканция в едно малко, бедно, езиково непонятно крайморско градче в Португалия и аз все още си спомням усещането за завръщане у дома, в нашата собствена култура. Географията нямаше нищо общо с това. Когато няколко години по-късно пак се спряхме за подобна ваканция в Португалия, този път на връщане от Латинска Америка, нямах такова усещане за пресичане на някаква културна граница. Впрочем една от тези цивилизационни специфики е присъщото на самите американци чувство за собствената им особеност („Само в Америка…“), или поне странно неустановеното им усещане за самите себе си. Въпросът, който занимава толкова много американски историци, проучващи собствената си страна, а именно: „Какво означава да бъдеш американец“?, е въпрос, на който рядко се отделяше внимание от историците от моето поколение в Европа. Нито националната, нито личностната идентичност, както биваха представяни на тукашните академични дискусии, изглеждаха така проблематични на гостуващите в Америка британски преподаватели – във всеки случай през 1960-те. „Каква е тази криза на идентичността, за която говорят всички?“, ме попита Марлийн след една подобна дискусия. Тя не беше чувала това понятие до пристигането ни в Кеймбридж, Масачузетс, през 1967.

Чуждестранните учени, които откриха Америка през 1960-те, осъзнаваха вероятно нейните особености по-непосредствено, отколкото биха сторили днес, защото много от тях не бяха все още интегрирани във вездесъщия език на глобализираното потребителско общество, който приляга така добре на дълбоко вкоренената егоцентричност, дори солипсизъм на американската култура. Защото каквото и да е било положението по времето на Дьо Токвил, не енергичното отстояване на егалитаризма, а един индивидуалистичен, тоест антиавторитарен, антиномичен, но същевременно странно легалистичен анархизъм съставлява сърцевината на ценностната система на САЩ. Онова, що е оцеляло от егалитаризма, се проявява главно в отказа от доброволно зачитане на йерархичното върховенство, което обяснява може би ежедневната грубост, дори бруталност – според нашите стандарти, – с която властта се използва във и от САЩ, за да се определи кой кого командва.

Изглежда, че американците са погълнати от себе си и своята страна по начини, които са абсолютно чужди на гражданите на други стабилни и отдавна установени държави. Американската действителност беше и си остава върховната тема на изкуствата в САЩ. Мечтата да я обхванат някак си цялата преследваше американските творци. Никой в Европа не се стремеше да напише „големия английски роман“ или „големия френски роман“, докато американските автори все още се борят (напоследък в няколко тома) с „големия американски роман“, дори и да не използват вече тази фраза. Всъщност човекът, който се доближи най-много до реализирането на тази цел, не беше писател, а един очевидно повърхностен производител на изображения с удивителна дълготрайност, в чието значение ме убеди през 1970-те в Ню Йорк британският художествен критик Дейвид Силвестър. Къде другаде, освен в САЩ би могло да се роди творчество, като това на Анди Уорхол, една невероятно амбициозна и специфична, безкрайна поредица от вариации на тема „животът в Америка“ – от нейните супени консерви и бутилки с кока-кола до нейните митологии, мечти, кошмари, герои и героини? В художествената традиция на стария свят не съществува подобно нещо. Но също като опитите на други творци в САЩ да обхванат тоталността на своята страна, визията на Уорхол не се покрива с успешния стремеж към щастие, „американската мечта“ на американския политически жаргон и психо бръщолевене.

Доколко се промениха САЩ в течение на моя живот, или поне през онези четирийсет години откакто за пръв път стъпих там? Ню Йорк, както постоянно ни се напомня, не е Америка и както казва У. Х. Одън, дори онези, които никога няма да бъдат американци, биха могли да се смятат за нюйоркчани. Още повече, ако някой идва всяка година в същия апартамент някъде сред гората от кули, свидетели на постепенната джентрификация на площад „Юниън“, ако бива посрещан от все същия портиер албанец и ако уговаря поддържането на апартамента с все същата испанска госпожа, която през нейните дванайсет години в града никога не е сметнала за необходимо да научи английски. Също както други нюйоркчани, така и ние с Марлийн даваме съвети и препоръки на чуждестранните гости за новостите от последното им идване в града и къде да се хранят тази година; за разлика от нашите приятели, които живеят постоянно в Ню Йорк – семействата Шифрин, Кауфман, Кацнелсън, Тили, Креймър, – ние (с изключение на едно или две партита) не каним вкъщи. Като истински нюйоркчанин, аз възприемам изчезването на някое любимо заведение, магазин или институция като загубата на роднина, на редовните обеди на Нюйоркския институт по хуманитаристика разменям клюки със смесица от пишещи хора, издатели, представители на шоубизнеса, професори и служители на ООН, които съставят местната интелектуална сцена – защото една от най-големите прелести на Ню Йорк е, че животът на духа не се доминира от академичните институции. Накратко – няма друго такова място на света като Голямата ябълка. И все пак, колкото и да не е типично американски град, Ню Йорк не би могъл да съществува другаде, освен в САЩ. Дори и най-космополитните му жители са определено американци, както нашият покоен приятел Джон Линденбаум, хематолог в една болница в Харлем и любител на джаза, който бил изпратен по някакъв медицински проект в Бангладеш и заминал за там с цял куфар джаз плочи и с лопатката си за сладолед. В Ню Йорк има много повече евреи и – за разлика от обширни райони на САЩ – много повече хора там знаят за съществуването на останалия свят, но онова, което научих като нюйоркчанин, не се различава съществено от малкото, което знам за Средния Запад и Калифорния.

Странното е, че усещането за живота – или както казваха през 60-те „вибрациите“ – в САЩ се е променило много по-малко, отколкото в други страни, които познавах през изминалия половин век. Не може и сравнение да има между живота в Париж, Берлин и Лондон от моята младост и същите тези градове през 2002; това се отнася дори за Виена, която съзнателно прикрива своята социална и политическа трансформация, превръщайки се в тематичен парк на своето славно минало. Дори силуетът на Лондон, както се вижда от там където живея на склона на Парламънт Хил, се е променил (парламентът днес почти не се вижда); Париж пък не е същият, откакто господата Помпиду и Митеран оставиха отпечатъка си върху него. Ню Йорк обаче, въпреки че преживя същите социално-икономически промени, както други градове – деиндустриализация, джентрификация, масов наплив от Третия свят, – не дава усещане за всичко това, то дори не се и забелязва. Това е изненадващо, защото, както е известно на всеки нюйоркчанин, градът се променя ежегодно. Аз самият станах свидетел на фундаментални новости в нюйоркския живот, като например корейския магазин за плодове и зеленчуци, края на такива институции на долната средна класа като веригата универсални магазини „Гимбъл“ или преобразяването на Брайтън Бийч в Малката Русия. И все пак, Ню Йорк си остава Ню Йорк много повече, отколкото Лондон е останал Лондон. Дори силуетът на Манхатън в общи линии все още е същият както през 1930-те, особено сега, след изчезването на неговата най-амбициозна следвоенна добавка – Световният търговски център.

Дали тази осезаема стабилност е само илюзия? В края на краищата САЩ са част от глобалното общество, чието положение се промени по-радикално и бързо след 1945, отколкото когато и да било преди в човешката история. За нас промените там не изглеждаха толкова драматични, понеже проспериращото високотехнологично масово потребителско общество, което пристигна в западна Европа едва през 1950-те, не беше ново за Америка. Докато към 1960 аз бях наясно, че историческа межда разделя начина, по който британците живееха и мислеха преди и след средата на 50-те, за САЩ 1950-те бяха, или поне изглеждаха по-голяма и по-добра версия на онзи 20 век, който техните по-състоятелни бели граждани познаваха вече от две поколения, особено след като се възстановиха от шока на Големия срив. Външно погледнато, САЩ продължаваха да се движат в своето установено русло, макар че някои от техните граждани – главно онези с университетско образование – започнаха да променят настройката си, а когато модернизацията на страните от Европейския съюз се задълбочи, мебелировката на живота в Америка, с която европейските туристи влизаха в контакт, започна да им се струва не толкова „авангардна“, дори малко посредствена. Обикаляйки с кола Калифорния през 70-те, 80-те и 90-те, последната не ми изглеждаше коренно различна от Калифорния през 1960, докато Испания и Сицилия бяха станали вече съвсем други. През целия ми живот Ню Йорк винаги е бил един космополитен имигрантски град; Лондон стана такъв едва след 1950-те. Детайлите в тъканта на САЩ се промениха и продължават да се променят, но основните десени остават удивително стабилни в кратка перспектива.

Като историк, аз съм наясно, че зад тази привидна стабилност текат големи и дългосрочни, може би фундаментални промени. Те остават обаче скрити поради преднамерената съпротива срещу промени от страна на американските обществени институции и процедури, и привичките на американския живот, както и поради онова, което Пиер Бурдийо нарича в по-общ смисъл habitus, или начина на правене на нещата. Вкарани в усмирителната риза на една конституция от 18 век, подсилена от две столетия на талмудическа екзегетика от страна на адвокатите – теолозите на републиката, институциите на САЩ са сковани от неподвижност, много по-голяма от онази в почти всички други държави през 2002. Досега тя не е допуснала дори такива минимални промени като избора за държавен глава на италианец, евреин, камо ли пък жена. Същевременно тази неподвижност имунизира правителството на САЩ срещу хора с визия, всъщност срещу всеки готов на големи решения, тъй като взимането на бързи и действени национални решения, дори от президента, е почти невъзможно. САЩ, поне в своя обществен живот, са страна, пригодена да функционира с посредствени хора, тъй като не може другояче, а през 20 век те бяха достатъчно богати и силни, за да си го позволят. Те са единствената страна в моя политически живот, където трима способни президенти (ФДР, Кенеди, Никсън) бяха заменени от днес за утре с хора, нито квалифицирани, нито очакващи да вършат тази работа, без това да предизвика никакво забележимо сътресение в хода на САЩ и световната история. Историците, които вярват в превъзходството на високата политика и великите мъже, се оказват в затруднение, когато става дума за Америка. Установилите се мъгляви механизми на държавното управление във Вашингтон биват замъглявани още повече от сензационните парични ресурси на корпоративните кръгове и групите за натиск, както и от неспособността на избирателния процес да прави разграничение между реалната и все по-ограничената политическа страна. Така, след края на СССР, САЩ тихомълком се приготвиха да действат като единствената свръхсила в света. Проблемът е, че положението им няма исторически прецедент, че тяхната политическа система е нагодена към амбициите и реакциите на първичните избори в Ню Хампшър и провинциалния протекционизъм, че те нямат представа какво да правят със своята власт и че без съмнение светът е твърде голям и сложен, за да бъде доминиран продължително от една-единствена свръхсила, колкото и големи да са нейните военни и икономически ресурси. Мегаломанията е професионалното заболяване на глобалните победители, освен ако не бъдат възпирани от страх. Никой не възпира САЩ днес. Ето защо – докато пиша това през април 2002 – могъществото на Америка може и очевидно дестабилизира света.

Нашият проблем не е в това, че биваме американизирани. Въпреки масираното въздействие на културната и икономическа американизация, останалият свят, дори капиталистическият свят, засега поне се оказва удивително резистентен към модела на американската политика и общество. Това се дължи може би на обстоятелството, че американският социален и политически модел на капиталистическа либерална демокрация, базираща се на универсалните принципи на индивидуалната свобода, не е толкова кохерентен и следователно годен за износ, както внушават патриотичната идеология и конституцията на САЩ. Далеч от това да бъдат безспорен пример за подражание от останалия свят, САЩ, колкото и да са могъщи и влиятелни, остават един безкраен процес, деформиран от големите пари и обществените емоции, от неспирния кърпеж на обществени и частни институции, за да бъдат пригаждани към фактите на живота, които непромененият текст на една конституция от 1787 не е могъл да предвиди. САЩ просто не се поддават на подражание. А и повечето от нас не биха искали да им подражават. От пубертета аз съм прекарал в Америка повече време, отколкото във всяка друга страна с изключение на Британия. Същевременно съм доволен, че моите деца не са израснали там и че аз принадлежа към една друга култура – която, все пак, е и моя.

Проблемът по-скоро е в това, че американската империя не знае какво иска или какво може да постигне със своето могъщество, нито пък съзнава неговите ограничения. Тя просто настоява, че онези, които не са с нея, са против нея. Това е нашият проблем в кулминацията на „американския век“. Тъй като съм на осемдесет и пет години, аз едва ли ще доживея неговото решение.

Превод от английски с малки съкращения: Стоян Гяуров

Eric Hobsbawm, From FDR to Bush, in: Interesting Times. A Twentieth-Century Life (2002).

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

 

[1] 1933. Преди това Хобсбом, който е роден в Александрия, живее във Виена и Берлин.

[2] Литературното списание „Гранта“ се ражда през 1889 като студентско издание в Кеймбридж. Освен Хобсбом, негови редактори през годините са били и други известни впоследствие интелектуалци.

[3] Политиката на икономически и социални реформи на ФДР в отговор на световната икономическа криза.

[4] Американски историк (1917-2007) и съветник на двама президенти.

[5] Хобсбом е член на Британската комунистическа партия от 1936 до разпадането ѝ през 1991.

[6] Лоузи влиза в Американската комунистическа партия през 1946.

[7] Вид безалкохолна напитка.

[8] The Jazz Scene (1959); под псевдонима Франсис Нютън, от 1955 до 1965 Хобсбом поддържа месечна колонка за джаз в лондонското списание New Statesman.

[9] Събирателно определение на група елитни университети от американския изток.

[10] Американски комик и социален критик (1925-66).

[11] Роман от Дашиъл Хамет (1929), филмиран през 1941, чието действие се развива в Сан Франсиско.

[12] Кенет Тайнън (1927-80), влиятелен английски театрален критик и автор.

[13] Намек за легендарното парижко „Кафе дьо Флор“, любимо кафене на френските интелектуалци.

[14] Квартал на Сан Франсиско, люлката на хипарското движение.

[15] Лондонски университет, в който Хобсбом преподава.

[16] Представител на градска субкултура, възникнала през 50-те години в САЩ под влияние на джаза (на черните) и поетите от „битническото поколение“; американска форма на европейската бохема от 19 и ранния 20 век.

[17] Съпругата на Хобсбом.

[18] Улица и квартал в южната част на Манхатън.

Ерик Хобсбом (1917–2012) е английски историк и теоретик на историческата наука; популярен с трудовете си върху „дългия XIX век“ (1789—1914 г.), теоретик и критик на национализма.

Pin It

Прочетете още...

Поколението E

Иван Кръстев 17 Сеп, 2011 Hits: 50086
Политологът Иван Кръстев за житейските…