Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 12 fidel reflection
Хавана, Куба, 2012

Paolo Pellegrin/Magnum Photos

 

Гледан от разстояние, той изглеждаше монументален. Героичният профил и надхвърлящият хоризонта поглед бяха също толкова неустоими, колкото и споменът за триумфа му в борбата срещу един продажен режим, който със своите бордеи и казина, голф-клубове само за бели и крайбрежни хотели, обслужваше единствено утвърдената в Маями американска мафия и най-лошия вид ugly Americans. Налице беше също и очарователният гъдел, който реалната съпротива и непрестанната бунтовническа реторика с неизбежност пробуждат у бедните и младите по целия свят. Във Вашингтон местните политици, привикнали да виждат себе си като светлинен маяк в един детински, безпомощен или просто смъртоносен Останал свят, може и да са виждали в него единствено някакъв луд палячо, но си остава твърд факт, че на остров, отдалечен само на стотина километра от Кий Уест, един силно объркващ режим отказваше да крещи [за помощ] към Големия чичо или да позволи на Съединените щати каквато и да е намеса в собствените си дела. В продължение на половин век дори само този факт му гарантираше завистта и уважението на всеки латиноамерикански лидер, а и мнозина други на по-далечни разстояния.

Освен това налице бяха и реалните постижения, които издържаха дори и на най-трудните години на отчаян глад и лишения по острова: широко възхваляваните образователна и здравна системи; краят на фактическия апартейд, твърдо установен преди това; приоритетите, отдавани на бебетата и децата, които израстваха тук също толкова здрави, колкото и онези в по-богати държави; ранният интерес към екологично-съзнателното градоустройство; накрая, авантюристичните изследвания в областта на медицината. Стандартите, които той установи, издигнаха летвата пред примитивните и грабителски управляващи класи на това полукълбо и показаха на бедните към какво могат да се стремят.

Погледната отблизо, картината се смрачаваше: занемарени, претъпкани затвори – резултат от петдесетгодишните усилия за налагане на груб мисловен контрол; икономика, която би могла да функционира по-добре ако би била управлявана от маймуни; семейства, разкъсани от официалната безкомпромисност, която постепенно се беше превърнала в част от националната умонагласа; деца, които губеха майките си и майки, които губеха децата си в морето, при опитите да избягат от задушаващата си родина; безразсъдното развяване на атомни ракети по време на онези ужасяващи две седмици, които доведоха света до ръба на самоунищожението. Налице беше и неописуемата скука на следващите десетилетия; клаустрофобната мизерия на живота в една страна, чийто владетел се опитваше да я подчини на фантазиите си.

А сега Фидел Кастро е мъртъв. Кубинците бяха приканени да се влачат през безпрецедентни девет дни на траур, макар че мнозина от 11-те милиона жители на острова са напълно безразлични към помпозността и символизма, с които държавата се опитва да насити отминаването на един човек, чието време отдавна е отминало. Доживяването до патриаршеска възраст никога не е било част от плана, казваше той пред притихналата аудитория на Седмия конгрес на комунистическата партия в Хавана миналия април. И действително, онези, които го помнеха като олицетворение на мъжествената мощ през по-млади години, тогава се присвиваха пред гледката на треперещия, изкуфял старец, натруфен в спортно облекло на Адидас.

Той беше на деветдесет. Управлявал беше цяла вечност. Беше болен в течение на цяло десетилетие, че и повече. Както е повтаряно безброй много пъти, той би могъл да умре на върха на големите си социални триумфи – да речем през 1967 – а след това да бъде възпяван в Латинска Америка и отвъд нея като новия Боливар, новия Марти. Днес вече е невъзможно да се каже как ще изглежда паметта му дори и само след десет години. Отчасти това се дължи на множеството икономически, морални и социални катастрофи, които той оставя в наследство, а отчасти и на ценностите, към които той се придържаше – абсолютна лоялност, непоклатима вяра, преследване на утопични цели, непреклонна физическа и морална доблест – които изглеждат безнадеждно демодирани в наше време.


Small Ad GF 1

Как Куба ще оцелее без Фидел не е реалният въпрос днес; тя е оцелявала без него през цялото време, в което болестта го принуди да отдаде властта – отначало временно, а след това постоянно – на брат си Раул Кастро. Това беше преди десет години. Оттогава насам бяха осъществени необходими, големи промени, винаги без Фидел, но революционният модел, създаден от него, продължава да скрибуца, заплашвайки да се срути всеки ден, също като порутените сгради по крайбрежния булевард на Хавана, Малекон. Туристическата индустрия процъфтява, както и някои експортни бизнеси, нараства интересът към островните изследвания в областта на рака и някои други медицински иновации. Има и малък, но увеличаващ се бизнес-сектор, свобода да се пътува, по-разхлабен контрол върху различните политически мнения, някои постижения за LGBT-общностите и все по-открит достъп до Интернет.

Но има и политически затворници, чието съществуване, ако и да са само няколко десетки, показва, че политическото разномислие в Куба все още е криминално престъпление. Над страната е надвиснала икономическа криза, имайки предвид неизбежното потъване на кубинския спасителен пояс, чависткия режим във Венецуела. Докато беше жив, Хуго Чавес даваше на Куба бартерни доставки на петрол, в замяна на евтини доктори и спортни треньори; тези доставки без съмнение ще престанат в момента, в който некомпетентният наследник на Чавес, Николàс Мадуро, бъде свален или доброволно се откаже от властта. А още от времето на падането на Съветския съюз, идеалистическият егалитаризъм, характерен за революцията от ранните ѝ времена, беше заменен от общество, гладно за първите дребни трохи на късния консумеристки капитализъм, но вече осъзнаващо страничните му ефекти – бързото социално разделение и неравенство.

Най-значителната промяна се случи в началото на тази година, когато Барак Обама посети Хавана, за да отбележи подновяването на дипломатическите отношения между двете страни. Визитата беше признание от страна на САЩ, че 57-те години на пасивно-агресивни атаки не са успели да свалят фиделисткия режим. Безспорно, голям момент за Куба, но той също си имаше цена: ръкувайки се е Обама, Раул Кастро сложи край на една епоха, в която Съединените щати нямаха никакво влияние върху кубинските дела. Всичко това беше само десет месеца преди избора на Доналд Тръмп.

А сега Фидел Кастро си отива от сцената в момент, в който всъщност би могъл да бъде полезен. На външен вид високо култивиран мъж с изтънчени маниери, той имаше вътрешната нагласа на побойник. В моменти на защита той винаги отвръщаше на удара с удар, просто защото не беше в характера му да отстъпи. Когато през 1962, по време на Кубинската криза Джон Ф. Кенеди и Никита Хрушчов постигнаха споразумение за отстраняване на руските атомни ракети от кубинска територия, Фидел изпадна в бесен гняв и проведе кампания срещу съветския си спонсор. Един от забележителните лозунги от онези дни беше Nikita, mariquita, lo que se da no se quita („Никита, педалче, онова, което е дадено, не се взема обратно“). Фидел беше значително по-добре подготвен да се бори на равна нога срещу гигантски кавгаджия от рода на президента на САЩ, в сравнение с по-разумно настроения си брат Раул.

В туийтовете, които последваха оповестяването на смъртта на Фидел Кастро, вече можеше да се види как новоизбраният американски президент търси меки места и слабости. Сега, когато чрез администрацията на Обама между двете страни беше постигнат по-разумен modus vivendi, Тръмп подсказваше, подобно на акула, правеща предложение на дребна рибка, че кубинското правителство може би ще пожелае да дискутира „по-добра сделка“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не е трудно човек да си представи вида сделка, която би предпочитал Тръмп. След като, за свое голямо удовлетворение, той е разбрал, че конституцията не забранява на американския президент да има странични бизнеси, а след това оповести, че президентството вероятно все пак ще се нуждае от пълното му внимание, Тръмп най-вероятно гледа с упование в бъдещето. След четири години, за вида богаташ, какъвто е Доналд Тръмп, едва ли би могло да има по-привлекателна инвестиция от Куба. Крайбрежни хотели, голф клубове, казина! Всичко би могло да бъде отново както в доброто старо време!

Източник

Алма Гилермоприето (род. 1949) е мексиканска журналистка и авторка, която работи предимно за англоезичната преса по теми, свързани с Латинска Амеерика. Текстовете й са широко познати и в испаноезичния свят. Счита се за една от най-проницателните наблюдателки на Латинска Америка. Авторка е на Dancing with Cuba: A Memoir of the Revolution (2016), сред много други книги.

Pin It

Прочетете още...