Изгледи - Свят

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2015 08 restrepox-large
Matt Sayles, AP

 

Никога не съм си и помисляла, че някой ден ще отида на церемонията за връчване на Оскарите. И със сигурност никога не съм предполагала, че това ще спаси живота на съпруга ми.

Израснах в комунистическа България – пет души в двустаен апартамент, без топла вода или парно отопление. Двата държавни телевизионни канала излъчваха само по вечерно време и, ако показваха филм, той най-често беше руски. След като Берлинската стена падна и България най-после се отърси от комунизма, ние се включихме в кабелна телевизия с безброй много американски и западноевропейски канали. Бях на 18 когато гледах Оскарите за първи път. Поради разликата във времето трябваше да чакам до три часà сутринта, докато започне церемонията. Идеята, че някой ден и аз бих могла да ходя по същия този червен килим беше също толкова невероятна, колкото и мисълта да се захождам по Луната. Но, ето ме сега тук, много години по-късно, заедно със съпруга ми Себастиан, усмихната за камерите.

Себастиан беше направил документален филм за американските войници в Афганистан заедно с най-добрия си приятел, международно известния фотожурналист Тим Хетерингтън. Филмът, на име Restrepo[1], спечели наградата на журито на фестивала в Сънданс, а през януари отпразнувахме номинацията му за Оскар. Четиримата – Тим, приятелката му, Себастиан и аз – отлетяхме заедно за Лос Анжелис, за да прекараме там една седмица в партита и медийни събития, чийто връх щеше да бъде нощта на Оскарите в кинотеатъра Кодак.

Restrepo не спечели Оскар, но – тогава още не го знаехме – Себастиан и аз се прибрахме в Ню Йорк с много по-голяма награда. Две седмици след завръщането си направих поредния домашен тест за бременност и се вторачих, поразена, в двете розови чертички. Изкрещях лудо и Себастиан се втурна в банята, уплашен, че може би съм се наранила по някакъв начин. Стояхме невярващи пред малкото опишкано стикче – свидетелство за чудото, което беше се случило в Л.А. И то какво чудо! Бяхме се борили с безплодието в продължение на шест години, опитали безброй много изкуствени оплождания, шест пъти ин витро и дори един цикъл с донорски яйцеклетки – и всичко напусто. И ето ни сега, бременни по естествен път.

Знаехме, че помятанията са нещо обичайно през първото тримесечие и, при нашия опит, не искахме да се поддаваме на прекомерна еуфория. Отначало дори не исках да знам кога ми е термина. Но как се живее с такава новина, как се игнорира такова нещо, как е възможно да се преструваш, че то не се е случило? Как да не se размечтаеш за бъдещето? Докато седмиците отминаваха и бременността се развиваше нормално, аз си позволих да повярвам, че може би всичко това най-после се случва и на нас.

На седмата седмица чухме биенето на сърчицето в кабинета на нашия гинеколог, след което той ни предаде в ръцете на лекар-акушер. Въздъхнахме с облекчение. Две от най-близките ни приятелки също бяха бременни и започнахме да си представяме как бебетата ни ще растат и играят заедно. Позволихме си дори да спекулираме относно пола на бебето. Шегувахме се, че ако е момче, ще трябва да го наречем Оскар.

Наградите на Академията бяха последното събитие от един тригодишен проект, който беше започнал с настаняването на Себастиан и Тим заедно с американски войници в отдалечен военен пункт в Афганистан. Време беше да се намери нова задача. Арабската пролет беше в разгара си и двамата планираха да отидат в Либия, за да отразяват гражданската война. За мен това възвърна старите страхове около работата на съпруга ми във военни зони. Но този път имаше и нещо друго. Бях бременна и всичко, за което бях в състояние да мисля, беше мъничкия живот, който растеше вътре в мен – по един милиметър всеки ден, както ни каза лекарят. Чувствах се толкова заета с неговата защита, че дори не можех да намеря сили да започна борба, да уверявам Себастиан, че Либия е прекалено опасно място.

 

2015 08 Daniela

 

Може би точно защото този път не възразих, а може би и защото Себастиан също беше дълбоко запленен от изгледа на така дълго очакваното бащинство, той реши да остане. Ами ако пометна докато го няма? Ами ако, от прекомерните страхове по него, стресовите хормони увредят по някакъв начин детето ни? Когато сте чакали дете толкова дълго време, ще направите всичко възможно, за да го предпазите. Сутрешните неразположения започнаха няколко дни след датата, на която Себастиан планираше да замине. Лежах на дивана, свита на кълбо – до мен леген – докато той пазаруваше, разхождаше кучето и осигуряваше храната. Беше прекалено ясно, че сама не бих могла да се справя.

Тим се обаждаше редовно на Себастиан по сателитния си телефон, за да го държи в течение. Себастиан ми разказваше с гордост какво точно прави Тим в Либия. Усещах съжалението му, че не може да вземе участие в отразяването на едно толкова историческо събитие и дори се чувствах виновна за това. Една вечер той ми каза, че Тим отивал в обсадения град Мисрата. Войските на Муамар Кадафи бяха обградили Мисрата два месеца преди това и пристанището беше единствената връзка с града. Артилерийският обстрел и снайперисткият огън, вече отнели живота на стотици цивилни граждани и бойци от въстаническите сили, бяха се усилили още повече през последната седмица, принуждавайки повечето новинарски агенции да изтеглят кореспондентите си. И това беше точно мястото, където Тим отиваше?

Побеснях, започнах да крещя на съпруга си.

„И защо аз трябва да ям калай за онова, което върши Тим?“, попита ме Себастиан. Защо, наистина? Тревожех се за Тим, да, но защо се гневях на съпруга си? Може би го правеха хормоните, които ме преизпълваха? Или може би защото чувствах, че ако би могъл, той също щеше да стяга багажа си, за да се присъедини към Тим?

Започнахме първия преглед с лекаря-акушер, в разговор за специални витамини, договаряния с болницата и моя термин, преди най-накрая да отидем в съседната стая за реалния преглед. „Сега е моментът на истината“, каза докторът, докато въвеждаше вълшебната пръчица, показваща на екрана черно-бяло изображение на матката. Себастиан държеше ръката ми. Чувствах се объркана, защото ултразвуковият апарат тук беше различен от онзи в кабинета на ендокринолога и, докато се опитвах да свикна с новото изображение, не забелязах намръщеното лице на доктора. Той продължаваше да намества пръчицата, опитвайки различни ъгли, и накрая каза: „Не виждам пулса“. Вторачих се в екрана, поразена. Себастиан почти премазваше ръката ми в неговата. Не, това не можеше да бъде. Продължавах да гледам в малкото тъмно петно на екрана , което трябваше да се превърне в наше бебе, с отчаяната надежда, че може би внезапно ще се появи тупкането на сърчицето. Но образът си оставаше жестоко неподвижен.

Беше първият слънчев, истински топъл ден от годината. Изминахме в мълчание пътя от Йорк авеню до Сентрал парк, където седнахме на една пейка, убити от скръб. Наоколо тичаха деца, чуруликаха птички, а форсайтовите храсти цъфтяха в ярко жълто. Безсърдечният пулс на пролетта.

Боговете на плодородието бяха се пошегували с нас: след шест години те най-после бяха ни дарили надеждата за дете, само за да я отнемат малко след това.

Една седмица след посещението при акушера се подложих на медицинска процедура за отстраняване на мъртвия зародиш. Върнахме се от болницата и вече се приготвях да си лягам, все още замаяна от упойката, когато телефонът иззвъня. Себастиан вдигна и заслуша мълчаливо, преди да постави слушалката обратно. Когато погледнах да видя какво става, той седеше, сграбчил глава в ръцете си. Тим току-що беше убит в Мисрата.

Отказах да повярвам. Такива неща се случват само на другите, на хора, за които четем по вестниците. Продължавах да си припомням последния път, в който бях видяла Тим. Беше дошъл в апартамента ни в деня преди да замине за Либия и, когато го изпращах на вратата, го прегърнах и както винаги му пожелах да се пази. „Да, да“, отговори той и ме огря с широката си усмивка.

Погребението му беше в стара църква в сърцето на Лондон. Плаках неудържимо, може би защото, заедно с Тим, погребвах и – ако не точно едно дете – то поне надеждата за него. Майката на Тим се изправи и с треперещ глас изрецитира стихотворението на Уърдсуърт „Нарциси“. Чела го е на Тим в детските му години и той го е рецитирал на приятелката си, Идил, преди няколко седмици, при гледката на нарциси в Ню Йорк. Гледах вторачено превитата фигура на Идил, треперещите ѝ рамене. През планината от скръб, която се беше натрупала вътре в мен, си пробиваше път чувство за вина. Вината, че съм тук със съпруга си, ръката ми запотена в неговата, докато Идил седи сама на ръба на църковната пейка. Може би, мислех си, ако Себастиан беше отишъл на тази задача, той би успял да убеди Тим да не отива в Мисрата. Но си знаех, че това едва ли би се случило. Ако Себастиан беше заминал, той също щеше да отиде в Мисрата. Щеше да е на същата улица, във взривния радиус на същия снаряд, който e убил Тим и още един друг фотожурналист, Крис Хондрос. И мисълта за това ми беше непоносима.

По време на траурната процедура, между множеството прегръдки, сълзи и съболезнования, един от приятелите на Тим се приближи до мен и каза: „Моите поздравления“. Запремигах през сълзи. Какво, това шега ли беше някаква? Той се изчерви, промърмори някакво извинение и чак тогава аз разбрах. Тим сигурно му е обяснил защо Себастиан не е отишъл в Либия. „Вече не“, казах му. „Изгубих го, малко преди Тим“. Още няколко души по време на церемонията направиха същата грешка. Но това, което повечето от тях ми казаха, беше „Сигурно си много облекчена, че Себастиан не отиде“.

Мисълта, че той е бил на косъм, ме тормозеше дълбоко. Ами ако не бях забременяла точно по това време? Ами ако Restrepo не беше номиниран за Оскар, и Тим и Себастиан бяха заминали преди да съм разбрала, че съм бременна? Човек би могъл да гледа на живота като на поредица от случайни събития. Но случайността е лишена от смисъл по дефиниция, а след смъртта на Тим аз осъзнах, че най-много се нуждаех от смисъл. Осем седмици след обстетричната процедура докторът ми се обади, за да ми предаде резултатите от генетичното изследване: помятането беше се получило в резултат на много рядко хромозомно отклонение. Бременността ми е била обречена още от момента на зачеването. Но мъничкият живот, който бяхме създали в Л. А. – нашето мъничко чудо – живя достатъчно дълго, за да спаси живота на съпруга ми.

Източник

 

 


[1] Във филма се описва годината, която Себастиан Юнгер – широко известен американски автор и военен кореспондент – е прекарал в Афганистан, в едно от най-опасните по онова време места, долината Корангал, заедно с Тим Хетерингтън. Името идва от названието на военния пункт, в който са отседнали Юнгер и Хетерингтън, от своя страна наречен на загиналия преди това на същото място военен лекар от колумбийски произход, Хуан Себастиан Рестрепо (по Уикипедия). Бел. пр.

Даниела Петрова

Даниела Петрова е нюйоркска писателка от български произход. Нейни стихове, разкази и есета са излизали в различни американски вестници и антологии, сред които Best New Writing 2008 (Hopewell Publications) и The Christian Science Monitor. В момента тя работи на дебютния си роман.

Други статии от този автор

Посетители

66
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 1 ден
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 3 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 5 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 5 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 5 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 5 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 6 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 1 седмица
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 1 седмица
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 1 седмица
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица