От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(Рецензия на Бъдещето на свободата от Фарид Закарая)

„Очевидно е за всички, че сред нас се извършва една велика демократична революция“, заяви големият френски либерален мислител Алексис де Токвил в Демокрацията в Америка, публикувана през 1835 г. Това е, продължи той, една „неудържима революция, която е напредвала в продължение на столетия въпреки всички пречки и която все още напредва сред руините, които е предизвикала.“ Токвил беше посетил Съединените Щати, видял бъдещето и решил, че то функционира. Днес възгледите му са потвърдени. Около 62 процента от страните по света днес са демокрации.

Токвил със сигурност не беше сляп за недостатъците и потенциалните опасности на американската демокрация. Политическите партии бяха „постоянно зло на свободните управления“. Пресата беше склонна към прекомерно търсене на скандалност. Избирателите бяха склонни да поставят посредствености на високи постове. И над всичко това стоеше опасността от „тирания на мнозинството“. Но този риск, вярваше той, беше компенсиран от жизнеността на някои специфично американски институции, които подпомагаха индивидуалната свобода: децентрализираното правителство, властта на съдилищата, силата на събранията и енергията на църквите в страната.

Големият въпрос беше дали подобни предпазители ще работят и в Европа когато демокрацията постигне неизбежния си напредък и там. По времето когато публикува Старият режим и революцията в 1856, Токвил вече беше дълбоко песимистично настроен. Въпреки няколко опита беше се оказало невъзможно да се въведе демокрация във Франция без недопустимо големи ограничения за свободата. Аристокрацията и църквата – срещу които революционерите от 1789 бяха насочили енергията си – бяха били, твърдеше той, бастиони на свободата. Щом само те бяха пометени, не остана нищо, което да се противопостави на двойния процес на централизация и социална уравниловка, в чието лице Токвил виждаше мрачните спътници на демократическата революция. При френската демокрация, бюрокрацията и равенството победиха свободата. Резултатът беше наполеоновият деспотизъм.

В своята смела и амбициозна книга Фарид Закарая доразвива Токвил. Бъдещето на свободата е смела книга защото централното й заключение – че свободата е застрашена от излишък на демокрация – е дълбоко непопулярно и лесно криворазбираемо. („Значи вие твърдите, че Америка се нуждае от по-малко демокрация, господин Закарая. Не ви ли прави това малко нещо фашист?“) Тя е амбициозна защото Закарая се опитва да прилага токвиловата критика не само към съвременна Америка, но и към целия свят.

Книгата е донякъде една статия, която просто продължила да се разширява. През 1997 Закарая – сега главен редактор на Newsweek International – публикува една брилянтна статия във Foreign Affairs под заглавие Възходът на нелибералната демокрация. Тезата му беше, че „вълната“ от демокрации, заляла света през 80-те и 90-те години има и своя обратна страна. Много от новите демокрации – Русия под Елцин и Путин, Венецуела под Чавез – са по същество, както той нарича това „бъдещето на свободата“, „игнориращи конституционните ограничения върху властта си и лишаващи гражданите от основни права.“ Простото провеждане на избори не ги прави свободни.


Small Ad GF 1

Той развива тезата си по-нататък в книгата, добавяйки известно количество история: защо Англия просперира под аристократични, а не демократически институции, защо демокрацията пропадна в Германия между двете войни. Той също се обляга на обширната литература, разглеждаща връзката между демокрация и икономически растеж, поддържайки – може би малко безкритично – детерминисткия аргумент, че за демократическите институции е вероятно да успеят само в страни с доход на глава от населението, по-висок от 6000 долара годишно. Много бедни страни, които се демократизираха преждевременно в ерата на деколонизация – продължава този аргумент – завършиха с пропадане в диктатури и още по-голяма бедност. Обратно, не е случайност, че „най-стабилните демокрации в Латинска Америка и Източна Азия – Чили, Южна Корея и Тайван – бяха управлявани от хунти в продължение на дълго време.“ Изводът от всичко това е прост: първо забогатейте (придобивайки в хода на този процес средна класа, гражданско общество и управление на закона), а едва след това демократизирайте. Забележка към Арабския свят: забогатяване от ренти върху природни ресурси не върши работа.

Тук обаче има някои странни неща. Сигурно някои читатели ще бъдат учудени от факта, че един автор, роден в Индия, ще критикува с толкова твърди думи демокрацията в собствената си страна и ще хвали толкова благодатния деспотизъм на Ли Куан Ю в Сингапур, да не говорим пък за далеч по-малко благодатното управление на генерал Первез Мушараф в Пакистан. И все пак обхватът на познанията на Закарая е впечатляващ. Главата за пропадането на демокрацията в арабския свят е великолепна. И аз съм повече от съгласен с твърдението, че където и да се намесват САЩ, за да свалят някакви „разбойнически режими“, то „поне един период на преход от пет години … трябва да предхожда националните многопартийни избори.“ (За съжаление изглежда малко вероятно, че този призив за „сериозен, дългосрочен проект на създаване на нация“ в Ирак ще бъде взет под внимание.)

Това от своя страна ни води до темата за краткосрочния хоризонт на американската политика – една от слабостите, които Закарая открива в най-голямата от западните демокрации. Не стават ли САЩ някак почти недоловимо една нелиберална – или поне не функционираща – демокрация? Тезата е, че Медисъновата система на републиканско управление, от която Токвил толкова се възхищава, е била изпразнена в името на „повече демокрация“: Америка все повече възприема един опростен популизъм, който оценява популярността и откритостта като ключови измерения на легитимността … Резултатът е една дълбока липса на баланс в американската система – повече демокрация, но по-малко свобода.“

От 60-те години насам, както показва Закарая, законодателните органи, партиите и другите административни агенции се опитват да направят функционирането си по-прозрачно и съответстващо на народната воля. Но непреднамерената последица от тази „демократизация на демокрацията“ е, че всички тези институции са станали плячка за дейностите на професионални лобисти. Открити събрания на комитетите на Конгреса; първични избори за предлагане на делегати за националните политически конгреси; промени в системата на финансиране на кампаниите; възход на референдумите в щатските и комунални политики – взети заедно, всички тези добронамерени нововъведения са лишили политическия процес от основа.

Но процесът на „прекомерна демократизация“ не се ограничава само до областта на политиката. Във финансите, закона и дори религията, властта на масите е нараснала за сметка на елитите, които някога са управлявали Съединените Щати. Токвил обосноваваше доверието си в американската демокрация със съществуването на професионална „аристокрация“, разпределяща времето си между частни дела и обществена служба. Закарая убедително показва как дерегулацията е подкопала положението на старите американски елити, поробвайки на тиранията на масовия пазар по един и същи начин шефове на фирми, юристи и свещеници. Заключението му е, че най-добрата надежда се състои в даването на повече власт на независими експерти, изолирани от демократичната караница. Днешните независими централни банки ни дават един възможен образец. Закарая би искал да види част от федералната финансова политика дадена в ръцете на орган, еквивалентен на Федералния резерв – една автономна данъчна служба, която не само събира, но и определя данъците.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Една книга с такъв обхват с неизбежност има и слабости. Закарая следва Манкър Олсон и други, възприемайки една карикатурна версия на британското политическо развитите, която Хърбърт Батърфийлд отдавна отхвърли като „историческа интерпретация от гледна точка на вигите“. Освен това политическото мислене на Закарая се отличава с една странна схематичност. В края на краищата аристократичната критика на демокрацията не е изобретение на Токвил. Тя е една от централните идеи на класическата политическа философия и история. В книга трета от История например, Херодот критикува демокрацията по начин, забележително подобен на този на Закарая.

Критиците на Закарая без съмнение ще го отхвърлят като някой, който гледа назад. Действително, това е вярно, но не само към 1950-те или дори 1850-те години. Това е книга, която гледа назад чак до 450 г. пр. н. е.

Дали в нашето хипер-демократично време ще има пазар за такава класическа защита на аристократичното управление си остава нещо твърде съмнително. (Собствената теза на Закарая би трябвало да бъде донякъде опровергана ако Бъдещето на свободата се превърне в голям бестселър.) И все пак книгата заслужава широка читателска аудитория. Онези, които се страхуват, че в опитите си да наложи волята си на далечни страни американската република може непреднамерено да последва Рим надолу по пътя на имперския упадък, вероятно ще я четат със смесица от възхищение и неловкост.

Източник

Найъл Фъргюсън (род. 1964) е известен шотландски историк, специализиращ в областта на финансовата и икономическа история. Той е редовен колумнист за New York Times.

Pin It

Прочетете още...

Евро номадите

Таня Мангалакова 24 Авг, 2010 Hits: 16427
Иванка работи вече пета година в частна…

Писмо от Китай

Ванг Шуинг 07 Мар, 2020 Hits: 4437
Ухан, столицата на провинция Хубей, където…

Какво ново?

Зоя Маринчева 14 Мар, 2009 Hits: 16538
В американското общество кредитните карти и…