Тази година във Франкфурт ще има много особен книжен панаир. Не заради онези, които ще присъстват. Много по-интересно е кой още не е там. Пазарът за литературни продукти се намира в процес на епохално преустройство. И едва ли има някой, който да знае дали през следващата година ще функционира онова, което се прави сега. Истинска сигурност в книжния бранш не е имало никога. Но такава несигурност като сегашната не е имало още никога.
Разрушителни иновации
Действително, нововъведенията, които ни носи по-нататъшното развитие на Интернет, внасят в литературния бизнес нещо дълбоко объркващо. Икономистите наричат това с термина „разрушителни иновации“. Те се характеризират с това, че утвърждаването им не протича бавно и поне донякъде обозримо. Разрушителни са, защото се появяват внезапно и променят цялата структура на пазара толкова бързо, че всички утвърдени методи и начини на работа могат да бъдат поставени под въпрос.
В какво се състои проблема за всички, които се задоволяват с утвърдените начини на работа: те не могат да разберат какво всъщност се случва. Познатите инструменти на пазарното изследване не функционират, понеже новият пазар всъщност не съществува реално. Отначало той е много малък и незначителен. Продуктите, които се продават по него, обикновено са с по-ниско качество в сравнение с установените стандарти. Освен това обещават само малко печалба. И понеже всичко това е така, Утвърденият върши всичко както досега. И изчаква.
Нещата вървят така, докато вече е прекалено късно. Браншът на фотокамерите преживя точно това. Големите култови марки вече са почти на изчезване, защото пропуснаха своевременното приспособяване към дигиталния пазар. Вместо тях се утвърждават фирми, които бяха настроени достатъчно авантюристично, за да инвестират в една технология, на която експертите дълго време гледаха само с презрение.
Това, че музикалната индустрия беше почти напълно разпарчетосана от възхода на mp3-форматите и сайтовете за обмен на файлове е вече отдавна известно. Времето на големите марки отмина. Как точно ще се прави музика в бъдещето, как ще се създават поп-звезди и как те ще печелят парите си е все още неясно. На всички нива картите се размесват отново. И ще продължават да бъдат размесвани. Защото, докато различните групи на интереси дискутират дълго и скучно по въпросите на авторското право, следващите методи за копиране и разпространение вече се разпространяват в мрежата.
Положението в журналистиката не е по-различно. От няколко години насам вестниците и списанията се мъчат да поддържат крачка с новите развития и да измислят нови бизнес модели. Само допреди година човек можеше да срещне по различни партита и приеми издатели, редактори и журналисти, които се чувстваха напълно безпомощни.
Междувременно настроението се подобрява. И преди всичко там, където има повече доверие в мрежата. Мнозина разбират, че бизнесът се е променил – бавно, но сигурно. Всъщност всичко вече се издава най-вече в дигитален вид. Между другото все още се произвеждат и хартиени издания. Действително, все още има опити на издателското лоби да се търси връзка между качествената журналистика, демокрацията и печатните вестници. Но на практика вече отдавна се експериментира отвъд тази граница и преди всичко се водят множество дискусии.
Падението на дома Брокхаус[1]
Книгоиздателският бранш също набра свой собствен драматичен опит с разрушителните иновации. 2006 беше последната година, в която се появи 30-томното издание на Енциклопедията Брокхаус. Тъкмо когато издателството искаше да започне планирането на следващото издание, пазарът започна да се разпада. А след това се разложи с огромна бързина. Защото Уикипедия вече беше завзела всичко. И за много кратко време тя се превърна в единствената енциклопедия, която не остави никакво място за каквато и да било друга, въпреки съпротивата, присмеха и гневните атаки от страна на утвърдени издатели, педагози, културни критици и професионални писачи на статии.
„Времето, в което хората си купуваха великолепна енциклопедия, заемаща в библиотеката метър и половина, из която да търсят познание, изглежда е отминало“, съобщи издателството през 2008 г. Последното пълно издание, заедно с DVD и достъп до съответния Интернет-сайт, все още може да се купи за гордите 2,901 евро. Но, както едва ли може да се изрази по-точно, то си лежи по складовете, тежко като олово.
И само на пръв поглед тази история разказва за упадъка на една империя. Всъщност това е история за успеха на Енциклопедията. Защото тя продължава да живее. И е по-жива от всякога. Само че сега се произвежда по напълно различен начин. И се пише другояче. Актуализира се другояче. И статиите й се използват по други начини. А именно, по-бързо, често без много размисляне, понякога без грам разбиране. Но пък и по-хитро, остроумно и по-продуктивно. С това цялата идея за енциклопедията – от производството, през предлагането, та чак до възприемането. Издатели, автори, редактори, коректори, читатели, коментатори – всички тези роли са дефинирани наново. Никой от тези хора вече не върши онова, което се правеше в стария Брокхаус.
Победният поход на е-книгите
Икономистите съветват утвърдените фирми, при случай на разрушителни иновации, да внимават отрано за такива измествания. В литературния бизнес, във всеки случай, тези съвети все още се игнорират. Отначало се живееше с надеждата, че въвеждането на е-книгите ще се забави още дълго време. Едва-що се появиха електронните четци, а немските издателства вече твърдяха: даунлоудите са толкова невероятно малко, че никой не трябва да се чувства нервен. Когато те се повишиха, се мълчеше. Когато междувременно отново се понижиха до известна степен, браншовите вестници побързаха да оповестят, че шумотевицата около електронните книги е отминала.
А междувременно електронните книги завладяват списъците на бестселърите. Ню Йорк Таймс обяви през август цели десет такива романа по първите места. И те бяха издадени или от независими малки проекти, или от самите автори. Които са форматирали текста сами, техни познати са го редактирали, кориците си измайсторили сами с Фотошоп, измислили са си сами пазарна стратегия, а след това са качили книгите си в онлайн-книжарницата.
И ще бъде добре, ако успехите от този вид не бъдат представяни единствено като лоша тривиална литература, а по-скоро като предшественици на нещо по-голямо. Едно първо впечатление за това оставиха пратениците на онлайн-фирмата Амазон, когато преди седмици се срещнаха в Берлин с най-големите литературни агенции, за да представят собствената си издателска програма. В нея има и печатни книги, но преди всичко се рекламират електронните. Амазон гарантира, че полага особени грижи за текстовете, които се появяват при тях. И те го могат. Не случайно са собственици на книжарницата, която поставя на колене немските гиганти от бранша като Талия или Велтбилд.
След като през последните години книжарските вериги се опитаха, успешно, да прогонят малките книжарници от центровете на повечето градове, сега те самите са принудени да затварят гигантските си магазини или да преминават все повече и повече от продажбата на книги към „не-книжни“ стоки като детски играчки и всевъзможни медиални дреболии. Сега поне отново има надежди за малките книжарници.
А когато Амазон вече навлиза и в издателския бизнес, то там несъмнено ще се стигне до подобни измествания. Големите издателства ще трябва да се състезават с този гигант. Малките биха могли да опитат да открият нови ниши с нови продукти. Ако Амазон не пресуши и техния бизнес! Защото браншовият гигант вече отвори допълнително и специална платформа за самиздат, чрез която всеки автор може да попадне веднага в най-голямата от всички книжарница, за да се опитва да достигне читателите директно оттам.
„Но ние държим авторските права!“ Е и какво от това?
Това ново развитие наведе някои наблюдатели на една привидно абсурдната мисъл. А именно: ако бихме желали да не допуснем Амазон да доминира пазара на книги, издателствата ще трябва да продават е-книгите си без защита срещу копиране. Само така може да се окаже някаква съпротива срещу гиганта, който вече държи здраво контрола върху текстовете, които се четат по неговите електронни четци. Защото, на първо място, от това броят на продаваните екземпляри няма да намалее драстично. И дори ако е така, трябва вече да се обмисля какви точно нови форми на маркетинг, продажби и обвързване на читателите с издателя, ще се въвеждат. Всеки, който основава издателство в тези времена, трябва да се откаже от позоваване единствено на традицията.
В литературната конкуренция от наше време липсва обаче точно фантазия и изобретателност при въвеждането на нови издателски и продажбени форми. След като през май тази година сто немски автори подписаха възванието „Ние сме създателите“, с което пледират за по-строги авторски права, стана пределно ясно: нервите са толкова оголени, че изглежда никой вече не е в състояние да разсъждава на съответното ниво. Онова, което в действителност тези автори правят очевидно с подписите си е, че първо нямат ни най-малка представа от интернет-културата, а освен това не знаят изобщо до каква степен пиратските копия им вредят – на тях и на колегите им.
Ако днешните автори бъдат запитани за бизнес-моделите, чрез които те или техните колеги финансират съществуването си, на бял свят излиза следното: като правило препитанието се печели само в много малка степен от продажбата на книги. Хонорарът, който авторът получава за работата над някоя книга, разпределен по месеци, е по правило по-малък дори от месечната помощ за безработни. Авторите финансират живота си от стипендии и награди. Към тях се прибавят журналистически и есеистични писания, авторски четения и всевъзможни излизания на сцена, и накрая работи, които нямат почти нищо общо с писателския труд.
Онова, което важи при всички случаи е, че индустрията на пиратските копия не нанася почти никаква вреда на този вид финансов модел. Още по-малко вероятно е да го прави пък ако е вярно онова, което твърдят издателите – а именно, че броят на продадените електронни книги все още е минимален.
И така, „петицията на създателите“ в края на краищата доведе само до едно: тя до голяма степен отклони общественото внимание от реалните дадености на литературния бизнес. А именно: както посочва в една своя студия Мартин Кречмър, ръководител на британския Център за политики в областта на интелектуалната собственост и мениджмънт, основната специфика на литературния пазар се състои в това, че тежестите в него са разпределени изключително неравномерно. „Десет процента от съществуващите писатели получават четиридесет процента от хонорарите“, установява той. След което стига до заключението, че „емпирическите данни показват, че съществуващото авторско право не успява да осигури финансовата независимост на хората, занимаващи се с творчески труд“.
Подобни заключения усилват подозрението, че при кампании от рода на „Ние сме създателите“, всъщност изобщо не става дума за пари. Тук само се прави опит да се завърти отново старата валута на литературата, която все още има някакво значение в бизнеса. В случая става дума за символичен капитал. Книгата се счита за най-важната „твърда“ ценност, а традиционното издателство – за гарант, който е отговорен за качеството на текста.
Отвъд всичко това обаче вече се утвърждава една икономика, която не отдава на подобни институции почти никаква ценност и вече не се интересува от старата валута. Вниманието и признанието в мрежата се отдават и разпределят според по-други закони. Всичко, което изглежда като някаква масова медия, бива игнорирано. Където и да се появи някакъв автор, излизащ в ролята на Велик писател, за да каже, че литературата трябва да се възстанови или да започне да функционира отново, хората престават да слушат. Или пък тълпата започва да му се надсмива. Експлозията на блоговата култура е отговорна за всичко това в еднаква степен със странната всмукателна сила на масата от читателски рецензии, писани в мрежата. Останалото се урежда в момента от социалните медии, из които се форматира по нов начин онова, което някога се наричаше „литературна общественост“.
Literary Socializing
Из тези мрежи се подвизават автори с нова представа за самите себе си и издателски проекти с нови структури. Те създават страници във Фейсбук, акаунти в Туитър и блогове в Уърдпрес или други подобни места. Дори литературните критици, които по-рано пишеха срещу хонорари на ред, тук-там се присъединяват към групата. Те се превключват и стават част от една култура на споделянето. Защото в новите канали не се печели от това, че нещата се премълчават. Печели се само когато се раздава това, което имаш сам, препредаваш онова, което си получил от други.
Идеята, че нещата трябва да се препредават, вместо да се подхранва единствено собствената суета, освобождава за литературата нещо, което й е било недостъпно в продължение на много дълго време. В западната култура четенето се е утвърдило като медитативна, свързана с концентрация, техника. Чрез него човек се изключва от външния свят. Модерната образователна идея се основава до голяма степен на разбирането, че всеки възприема сам онова, което се намира в книгите, като складира и съхранява вътре в себе си съдържанието на книгите, за да се превърне в пълноценен индивид. Читателите на книги се насмукват, навътре. Те не отдават нищо.
Всичко това се променя в мрежата. Тук се правят все повече експерименти с нови форми на социално четене. По страниците на литературните общности единомислещите съживяват отново културата на литературния салон. Вестниците създават Reading Rooms, в които експерти и лаици обменят мнения по новите заглавия. Издателствата наемат критици, които работят съвместно над рецензиите на цели романи, документират парче по парче собствените си преживявания с текста, след което коментират онези на останалите участници в проекта. Студентите в областите на литературознанието и културознанието получават от доцентите си задачата да публикуват в мрежата мислите си върху нещата, които четат, така че да могат да ги обменят с останалите си колеги. Онова, което досега всеки е вършил единствено сам за себе си, изведнъж се превръща в силно динамична, творческа практика, която живее най-вече от това, че в нея участват и други хора.
Smart-литература
Всичко това се случва във все по-голяма степен из медии, които са свързани едни с други. Книгите винаги са били откъснати от всичко останало. Новите апарати са взаимно свързани. И то по такъв начин, че създават мрежа, в която като читател и писател човек дори не е принуден да се регистрира отново и отново. Той просто е постоянно вътре в нея.
Лаптопите, таблетите и смартфоните могат да бъдат постоянно включени в мрежата. Самите те носят в себе си все по-малко данни – те са все повече отлагани в „облаците“ на мрежата, където могат да бъдат използвани отвсякъде и обработвани самостоятелно или в група. Апаратите вече са единствено станции по пътя на потока от данни. Библиотеката, която човек притежава, вече не се намира у дома. Текстовете се четат там, където човек се намира в момента. И когато по време на четене той маркира части от текста и си води бележки, те също се записват в облака от данни, за да могат по-късно да бъдат използвани от някой друг апарат.
Когато – при следващата логична крачка от технологическото развитие – изчезнат и самите апарати, а съдържанието просто се проектира пред очите ни, потребителите наистина ще се окажат обхванати от облака, от които пък всяко тяхно движение и действие се наблюдава, записва и натрупва под формата на данни.
Всеки човек, който днес влиза в мрежата, знае, че „по гърба му“ тозчас се залепят множество програми. По същия начин той трябва да знае, ако чете електронни книги, че отношението към книгата вече не е едностранно. Защото в наши дни самият читател започва все повече и повече да бъде четен и интерпретиран от собствения си електронен четец, който пък му прави предложения за по-късни нови дейности. Въз основа на това се появяват нови форми на трансмедиално четене, в които вече участва не само един автор, а цели екипи. Те изграждат истории, които се разиграват из мрежите на реалния свят, в който се движат читателите. Също като в компютърна игра, тук те трябва да търсят следи и да ги свържат в една цялостна история, която ги кара да откриват цялото си обкръжение по напълно нов начин.
Не само че чрез всичко това действителността се прави по-литературна. Освен всичко друго то свързва четенето и писането с останалите движения от ежедневието. Получаването и обработването на текстове, туитирането, постването, чатенето и изпращането на мейлове се превръщат в постоянни занимания. Литературата вече не е нещо чуждо. Човек е вътре в нея.
Всичко това обаче може да бъде разбрано адекватно само тогава, когато то не се бърка с нещата, характерни за по-раншната култура на книгите. Който се опитва да го прави, попада в капан. Защото в такъв случай обвързаността с апаратите и постоянното четене и писане изглежда напълно безсмислено, като един вид бавно, но сигурно приближаване към слабоумието.
Опитва ли се човек да съизмерва новите способности с онези, необходими за четенето на книги, той вече е изгубен. В такъв случай продуктивните и творчески аспекти на постоянното пренасяне, преправяне и препредаване на материал изобщо не могат да бъдат оценени. И единственото, което остава, е човек да изпитва силни угризения на съвестта при вършенето им.
Вместо това трябва да се погледне по-внимателно, за да се разбере какви са възможностите, които се откриват, когато при новите, променени условия, текстовете променят агрегатното си състояние. Защото е важно те да бъдат постоянно препредавани. Важно е също да могат да бъдат обработвани отново и отново. Онова, което не тече в потока, не е достатъчно ценно.
С всичко това литературата променя значението си. Тя вече не е свещена субстанция, чрез чието притежание човек се дефинира. Тя губи недосегаемостта си. Ако преди единственият въпрос, задаван от изпълнения с почит читател, е бил какво точно иска да ни каже авторът или неговото творчество, то въпросът на потребителя вече звучи така: какво мога да направя с всичко това? Текстовете се превръщат в гориво, чрез което се поддържат в движение производителността, съзидателността и комуникацията.
Ето защо текстът вече се появява не под формата на творба. Още в хода на модернизацията си той е придобил характер на отворен проект. Сега вече той се превръща в поток. Поставя в движение нещо, което нито той, нито неговият автор могат да контролират. По тази причина успешните текстове функционират като вирусни кампании. Те се разпространяват из мрежите, при което са постоянно препредавани, коментирани и варирани.
„Следващото“ като ориентир
С всичко това текстовете вече принадлежат двойно, тройно към следващата литература. Не само защото те се произвеждат и възпроизвеждат в онези медии, които структурират литературната работа по нов начин. Към следващата литература те принадлежат и поради това, че в тях е програмирана и непрестанна тяга към следващото. Те не искат и не могат да останат онова, което са.
В обществата, които разглеждат самите себе си преди всичко в светлината на собствената традиция, текстовете имат функцията да олицетворяват по стилизиран начин онова, върху което може да се изгражда и на което може да се разчита. В обществата, които разглеждат себе си по-скоро в светлината на настоящето, текстовете получават функцията да създадат едно ново естетическо състояние, в което да се задържи, но и приведе в течение непосредственото Сега.
Но в обществата, в които скоростта на иновациите се увеличава и в които по тази причина все по-настоятелно се задава въпроса какво ще се случи оттук нататък, тяхната функция се променя още веднъж: сега вече текстовете трябва да олицетворяват предложението, че с тях може да се направи нещо. С тях трябва да може да се работи. Те трябва да подлежат на промяна. И трябва да е възможно да се препращат, за да бъдат предоставени за ползване и на други хора.
Това превключване откъм минало и настояще към бъдеще съдържа нещо прагматично. Социологът Дирк Бекер предполага, че чрез свързването на компютрите в мрежа ние вече си имаме работа с едно общество, форматирано по нов начин. Характерното за него е преди всичко това, че, тъй като вече не трябва да се подсигурява с помощта на миналото и не може да остане прекалено дълго време в настоящето, то ще бъде определяно във се по-голяма степен от онова, което социологът нарича „ориентиране чрез образа на Следващото“.
Когато това следващо общество се утвърди, всички негови структури ще бъдат организирани по начин, който им позволява „да намерят следващата крачка и да хвърлят бегъл поглед към отношенията, които се откриват там“.
И ако човек се вгледа в писателските, читателски и издателски проекти, които възникват в мрежата и около нея, то те изпълняват точно тази роля. Тези проекти не се облягат на нещо утвърдено. Те не познават установени ролеви модели и каталози от задачи. Те не разполагат със строги критерии за качество. Те нямат и твърди перспективи за бъдещето. Преди всичко това са опити да се направи следващата крачка в една несигурна област.
Когато човек се хвърли в мрежата и се присъедини към потоците във Фейсбук и Туитър, то се получава усещане за голяма жизненост, голяма динамика, и преди всичко голяма производителност и креативност, които в момента се разгръщат около литературата и нейните институции. Толкова много нови идеи, ангажирани дискусии, интересни опити и толкова много готовност да се мисли по нови начини за литературата и нейните възможности – такива неща не е имало в литературната работа от цяла вечност насам.
Ние навлизаме във време на бум на литературата. И който днес затваря очи и твърди, че всичко това е единствено плоско, само безинтересни глупости и технически игрички извън сферата на реалното литературно писане, което в края на краищата трябва да придобие романна форма и да бъде напечатано в книги, той е глух и сляп. Нещо повече: който сега обръща гръб и се опитва просто да възпроизвежда сценариите на стария литературен бизнес, той се интересува по сантиментален начин от книги и книжен кич, но не и от литература и литературна креативност.
Следващото, моля!
От всички тези проекти, чието развитие в момента може да са наблюдава така отчетливо, след десет години на пазара едва ли ще е останал и един-единствен. И ако някой от тях все пак го направи, то само при едно условие: той трябва да се трансформира до такава степен, че да бъде почти неузнаваем.
Това се дължи на обстоятелството, че самите проекти са започнати като нещо временно. Не само че създателите им постоянно се опитват да опитат нещо ново. Освен това инструментите и програмите, с които те се създават, не остават непроменени. Всеки, който се движи в този нов пазар и би искал да се утвърди в новата литературна общественост, ще трябва да се научи да живее с напълно нови времена на полуразпад.
Всичко това води до по-продуктивно боравене с новите скорости. А може би и към по-спокойно отношение към собствената преходност. Когато се осъзнае, че всичко това се намира в процес на епохално преструктуриране, то вече става възможно и да се види, че именно в момента се разкриват толкова много нови възможности, колкото не е имало може би от двеста години насам. По същия начин, по който литературата е била наново формирана и форматирана около 1800-те години, по същия начин, по който преди 200 години са се появили напълно нови автори, нови начини на писане, нови издатели, нови пътища за публикуване, нови читатели и нови четива, а чрез оформената като роман книга се е създала цяла една култура, нова парадигма на себевъзприятието и себеописанието, така и днес литературната дейност бива оформяна по напълно нов начин.
Как точно ще изглежда всичко това днес може да се види само в щрихи. Можем само да предполагаме. Можем да си разказваме истории от близкото бъдеще. Можем да нахвърляме сценарии, за да разберем какво точно ни очаква. Можем и да участваме, като се ориентираме според Следващото.
Чрез това става възможно не само да се изпробва какво ни очаква. Освен това Следващото вече получава и някаква по-определена форма. Прави ли се това, то вече се изпълняват едновременно две задачи на следващата литература.
