Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 05 Tchaikovsky
Инокентий Смоктуновский като Чайковски във филма „Чайковски“, 1969. Фото: © RIA Novosti

 

За пореден път сексуалността на Чайковски се превръща в обект на дебати – и за пореден път дискусията няма нищо общо със собственото време и място на композитора, а всичко общо с нашето. Чайковски няма думата по въпроса, така че ние се чувстваме свободни да интерпретираме музиката му както си поискаме, дори когато тя е фиксирана в думи или заземена в краката на танцьори. Това я прави свързана с времето ни. Очевидно, днес връзката означава да се въвлече Чайковски в политическия и културен конфликт между Русия, като възроден защитник на консервативни ценности, и декадентния, западащ, позволяващ еднополовите бракове Запад.

„Кой е направил гения гей?“, пита се в статия, публикувана миналия ноември в полуофициалния руски вестник за култура и политика Культура. Хомосексуалността се предпоставя като нещо неприсъщо, нещо, което е направено на Чайковски. Извършителите трябва да бъдат назовани и посрамени, което пък ще позволи спасяването, чрез пречистване, на репутацията на композитора.

Историографското прочистване се прокарва в Культура от Светлана Беличева, която се намесва в музикалната критика, но се идентифицира като „доктор по психология, професор и уважаван учен на Руската федерация“. Тя смята за „абсурдно“ да се преценява гения на Чайковски „въз основата единствено на неговата сексуална ориентация“, но малко по-нататък върши именно това, и то по доста шокиращ начин. „Такава музика – хармонична, лъчезарна, лечебна – не би могла да бъде написана от небалансиран човек“, утвърждава тя. „Хомосексуалността не е дефект, но тя не е и нормална. Това е сексуална патология, която, като всяка болест, оставя отпечатък върху творческия акт – а следователно би трябвало да се почувства някакъв вид разрив.“ Такива възгледи не биха заслужавали представяне, ако не биха били част от по-широка кампания в дългата подготовка на 175-та годишнина от рождението на Чайковски, за да се установи веднъж завинаги, че композиторът не е бил нито хомосексуален, нито хетеросексуален, а просто асексуален. „Сексът като такъв го е интересувал само малко“, уверява ни един настроен по същия начин руски психиатър, Михаил Буянов, защото той „е имал по-важни грижи“. Цитатът е от статия, публикувана през 2010 г. на сайта korolevnews.ru под заглавие „Руски психолози доказват, че Чайковски не е бил гей“. Руският министър на културата, Владимир Медински, подкрепя общата умонагласа в интервю, дадено пред новинарската агенция „Интерфакс“ през миналия септември.

По мнението на Беличева, по-новите изследвания върху Чайковски се основават на „фалшива дихотомия“, която предпоставя всичко съветско като лъжа, а всичко западно като истина. Но, както го изискват реторичните практики от този вид, тук разделението е подсилено – макар и в по-различен контекст и с безукорна логика. Беличева смъмря „емигранта и служител на Йейлския университет“ Александър Познански за това, че се е поддал на „идеи за еднополов брак и пропаганда на хомосексуалните отношения“. Ако Познански не би се изселил от Русия в либералния щат Кънетикът и не би се ангажирал с различни решения на местните съдилища, занимаващи се с правата върху отглеждането на децата при разведени родители, уверява ни Беличева, той не би изкопал всички ония пикантни документи в музея „Дом Чайковски“ в Клин, близо до Москва.


Small Ad GF 1

Познански е един от водещите световни експерти по Чайковски и е публикувал, както на руски, така и на английски, сборник със спомени за композитора, множество статии и рецензии, една основаваща се на документи експертна преценка на обстоятелствата около смъртта на композитора, плюс две дебели биографии, по-дебелата от двете публикувана в Санкт Петербург през 2009. Той е съавтор на масивния двутомник Наръчник по Чайковски: човека и неговата музика (2002), който включва тематичен каталог на творбите, фотографиите и писмата на Чайковски; нов превод на автобиографията му, плюс генеалогия и библиография. Освен това той е автор на един незаменим изследователски справочник. Противно на твърденията на Беличева, той е предоставил един силно необходим коректив, не толкова на съветските представяния на живота на Чайковски, колкото на онези, направени извън Русия от покойния британски музиколог Дейвид Браун. За разлика от Познанкси, чиито биографии се основават на източници, документиращи живота на Чайковски, Браун си представя този живот чрез слушането на музиката. Партитурите са неговите източници. Животът на Чайковски – неговата човешкост – е сведена до нотите, които той е писал и фантазиите, които те пораждат в ума на слушателя.

Познански се е консултирал с хиляди документи, включително и понякога себеунищожителните писма и записи от дневниците на Чайковски. Спомените на брат му допълват картината, заедно с една подборка от рецензии и критически статии; писмата на неговия издател, роднини и Великия княз Константин Константиович; към тях се прибавят спомените на хора, с които Чайковски е учил заедно в Школата по юриспруденция и е преподавал в московската консерватория. По онова време мъжете са пишели излиятелни писма едни до други, но нито словесните конвенции, нито реторичният стил са притежавали сексуална ориентация. Издадените без съкращения писма обаче показват ясно, че Чайковски е обичал мъжете повече от жените. За отношението си към Йосиф Котек, известния на времето си цигулар, който му е помогнал да напише концерта за цигулка в До-мажор, той пише следното: „Когато ме докосва с ръката си, когато полага главата си на гърдите ми и аз прокарвам ръка през косата му и тайно я целувам, когато в продължение на часове държа ръката му в своята и постепенно губя битката срещу желанието да падна в краката му и да ги целувам – тези малки крака – страстта се разгаря в мен с такава невъобразима мощ, гласът ми трепери като глас на младеж и аз говоря глупости“.

Чайковски е писал това писмо до брат си Модест през 1877, когато е бил на тридесет и седем. През същата година той сключва бедствено злополучен брак с една своя почитателка, Антонина Милюкова. Този епизод е вдъхновил безотговорен филм от Кенет Ръсел, Любителите на музика (1970), в който един запотен Чайковски е представен да гълта водка в сватбеното влаково купе, отблъсквайки страстната си съпруга в изблик на унизителен ужас. Съветската противоположност на този филм, пищният и целомъдрен филм Чайковски (1969), представя влакова сцена от друг вид – фантастичен ландшафт, в който композиторът бъбри с покровителката си Надежда фон Мек, докато брезови дръвчета прехвръкват покрай прозореца. Двамата се съгласяват, че емоционалният му живот трябва да бъде сублимиран, тоест поставен в услуга на изкуството му.

Обичта, която Чайковски демонстрира към Милюкова когато се женят през 1877, по-късно се превръща в отвращение, което води композитора до мисли за самоубийство, породено от чисто отчаяние. Но най-многото, което той прави в тази връзка, е да гази до кръста в ледените води на Москва река. Ако би прихванал пневмония, както за известно време се е надявал, символистичните и сюрреалистични движения в музиката може би щяха да закъснеят, заедно с някои силно необходими реформи в изкуството на балета. Символ на оцеляването му е операта Евгений Онегин (1878), по безсмъртния текст на Александър Пушкин. Героинята Татяна импулсивно обявява любовта си към Онегин, който е безразличен и лъжовен. Отблъсната, тя завинаги се обръща навътре, студена за всяка ласка. Сюжетът е привеждан в движение от филигранни мелодии на салонна музика и геометрични форми на бал-танци. Тяхното музикално взаимодействие изтъква дисонанса между чувствата на Татяна и нейните аристократични задължения.

Това не означава, че Евгений Онегин отразява просто собственото страдание на Чайковски. Дори и ако романтичната естетика изисква претворяването на живота в изкуство, дори и когато се вземе пред вид факта, че през деветнадесети век не липсват артисти, които са огласявали опитите си за себеизразяване чрез творчеството си, все пак музиката на Чайковски не може да бъде четена просто като един вид запис на психиката му.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дейвид Браун, ученият, който най-силно проповядва идеята за разбирането живота на Чайковски чрез изкуството му (и обратно), почина миналата година на осемдесет и четири годишна възраст. В четиритомната си хроника за живота на Чайковски, публикувана между 1978 и 1992, Браун използва най-изтритите клишета за измъчената руска душа като част от опита си да интерпретира музиката на композитора като интимен дневник. Подобно на биографите преди и след него, той разглежда Евгений Онегин през призмата на реалната драма от 1877. Освен това той интерпретира съдбовното звучене на Четвъртата симфония от 1878 в светлината на семейната катастрофа. Дори оригиналната версия на Лебедово езеро, с нейния трагичен край, отразява според него брачния провал, без да обръща внимание на факта, че сценарият не е дело на Чайковски, а на драматурга Владимир Бегличев, и че композиторът е получил поръчката за балета през 1875, далеч преди да срещне бъдещата си съпруга. За да оправдае анализа си, Браун съпоставя избрани мрачни пасажи от писмата на композитора със страници от партитурите. Животът на Чайковски се проектира в кичозността на фантастичната увертюра Ромео и Жулиета; във Франческа да Римини, оркестрално пресъздаване на съдбата на двама любовници, осъдени да попаднат в ада; в симфонията Манфред, чийто герой броди из Алпите в търсене на смисъла на всичко. Произведенията, които не се вписват в тази картина, или се разглеждат само набързо, или се отхвърлят като творчески провали. Вечният новогодишен любимец, балетът Лешникотрошачката, е подложен на най-голямата цензура. „Защо Чайковски изобщо е приел да приеме тази приказка като сюжет за балет е напълно неясно“, пише Браун. „Някои хора, разбира се, ще сметнат това съждение за прекалено рязко. Остава си обаче факт, че Лешникотрошачката е най-непоследователното от всички зрели сценични произведения на Чайковски, а драматичната му структура е сред най-малко задоволителните.“

Но по времето на смъртта си през 1893, Чайковски е бил възприеман от колегите си, включително и от авангардните руски „мистически“ символисти, като модернистичен пророк. Той е пътеводната звезда на движението, наречено „Zukunftsmusik“, музика на бъдещето. Думата е заета от Вагнер, но е прилагана към последната опера на Чайковски, Йоланта и, о да, Лешникотрошачката, за пръв път изпълнена заедно с Йоланта. Двете партитури демонстрират радикално оригиналния гений на Чайковски за използване на неща като тембър и музикална тъкан като композиционни детерминанти. Той е притежавал способността да превръща оркестъра във фантасмагоричен музикален калейдоскоп, смесващ цветове и мотиви, които водят до появата на нови музикални светове. Чайковски може и да е признавал предаността си към Моцарт, но той предусеща Дебюси.

Браун се нуждае от отхвърляне лекотата и бодростта на Лешникотрошачката, за да подкрепи по-голямото си твърдение, което прави психосексуалната драма около Милюкова да изглежда като проста лоша среща. Браун вярва в сензационния слух, подхванат от емигриралата съветска музиколожка Александра Орлова, че Чайковски се е самоубил през 1893 от страх, че може да бъде разкрита връзката му с непълнолетен младеж. Тази клюка е свързана с една друга: че композиторът е бил съден от таен съд на честта, състоящ се от негови състуденти от Школата по юриспруденция. Измисленият инцидент води Браун до „неизбежното заключение“, че „Чайковски се е самоубил“. Днес ние знаем (толкова сигурно, колкото изобщо може да се знае нещо за бъдещето), че Чайковски не се е самоубил – и това благодарение на педантичното изследване на Полина Вайдман, собствената изследователка на музея „Дом Чайковски“, а също и на един друг изтъкнат учен, който е допринесъл най-много за коригирането на спекулациите на Браун: самият Познански.

Познански слага край на приказките за самоубийство чрез старателна домашна работа. В книгата си Последните дни на Чайковски (1996) той описва епидемията от азиатска холера, разпространяваща се от руския юг на север през 1892. Първите случаи са открити около Астрахан, на Каспийско море, след което болестта се придвижва нагоре по течението на Волга, докато достига недостатъчно модерната канализационна и водоснабдителна система на Санкт Петербург. По селските пътища са открити спешни клиники, но те се оказват неефективни, тъй като селяните гледат на гражданите с недоверие. Надигат се бунтове. Сред народа се разпространяват фантастични истории за хора, умрели след като са изкопавали картофи от заразена земя или поставяли мръсни пари в устата си. В Санкт Петербург домовете на болните се дезинфектират с вар и хлор, но болестта не може да бъде отстранена. Тя продължава да властва в продължение на около година, като струва животите на повече от 1,300 бедняци, работници, дребни бюрократи и в края на краищата най-великия руски композитор. Холерни бацили се откриват дори и във водопроводите, водещи до Зимния дворец, резиденцията на царя, което предизвиква паника сред висшите слоеве, които до този момент са се считали за предпазени от болестта, защото ползват пречистена вода, плюс редовно поемане на „предпазващи“ вещества като етер, камфор и рициново масло.

Холерата е убила майка му когато Чайковски е на четиринадесет години, с което разбива детството му, но композиторът не се страхува от болестта. Предполага се, че той се е заразил при пиене на непречистена вода в един от ресторантите, които често е посещавал със семейството и приятелите си. Загубата на апетит е последвана от главоболие, гадене, разстройство и спазми, а след това сърцето му престава да бие. Лекарят на Чайковски е обвиняван за смъртта поради некомпетентността си и „лечението“ с горещи бани и мускус. Чайковски е на петдесет и три години, изпълнен с планове и натоварен с множество поръчки. Познански отбелязва, че композиторът не е понасял старостта особено добре; той е побелял, с пожълтели зъби и измъчван от храносмилателни проблеми още преди да е достигнал половинвековната мярка. Но службата пред изкуството му се подобрява постоянно в хода на времето. В седмиците преди края той демонстрира отлична форма, хвалейки се, „имам чувството, че ще живея дълго“ малко след като е дирижирал премиерата на своята Патетична симфония.

Браун не може да игнорира свидетелствата против собствената си теория. Но макар и да си позволява известни съмнения в еднотомната биография на Чайковски, публикувана през 2006, той не отстъпва от нея. Всъщност той продължава да сочи невротичните изстъпления от писмата на Чайковски като доказателство за това, че композиторът е прикривал сексуалността си и е страдал по тази причина. За Браун животът и изкуството му са казан от врящи чувства – като се изключи Лешникотрошачката.

А междувременно този мит е проникнал сред музиколозите. Тимъти Джаксън, професор по музикална теория в Колежа по музика към Университета на северен Тексас, използва графични представяния на тоналното пространство (известни под названието Шенкеров анализ), в подкрепа на тезата, че нервността и плачливостта на композитора намират израз в Патетичната симфония. Синтактичните нестабилности и отклонения в средната и задна структура на партитурата (което означава: нищо, което някой чува) се превръщат в свидетелство за нездрава психика. Симфонията на Чайковски се интерпретира като музикална предсмъртна записка – независимо от това колко доволен композиторът е бил от премиерата. Цялата странност на това начинание се провижда в подзаглавията на Джаксън: „Любовна битка: маршът, милитаризмът и хомосексуалният неконформизъм“; „Ecce homo!: разпънатият артист“; „Деформацията на ‚починалия‘ Тристан“ и „Голямомащабна хармонична организация и разказ: структурна доминанта и място за среща на влюбените“. Рецензентите не са особено добронамерени към тази книга, която се изнася на пазара като пътеводител към Патетичната. Аналитичните инструменти от набора на Джаксън са (иронично) точно ония, които други теоретици са използвали, за да поддържат музиката чиста, да защищават композиторите и композициите им от херменевтичните безсмислици на музикални историци. Но тук сме изправени пред тяхното преобръщане: графики и диаграми в служба на херменевтични халюцинации. Разглеждането на Джаксън приключва с възприятието на Патетичната по времето на Хитлер и „Сложното отношение на нацизма към хомосексуалността“.

Хайде да оставим настрана нацистите, ако обичате. А фикцията, независимо дали идва откъм психолози или музиколози, трябва да престане да се маскира като факти. Ако животът на Чайковски трябва непременно да бъде свързван с изкуството му (а аз бих защищавал идеята, че трябва да държим двете неща отделно едно от друго за известно време), то контекста и на двете трябва да бъде обогатен.

В последна сметка изследванията, занимаващи се със сексуалността на Чайковски, имат неприятния страничен ефект да впримчват композитора в един вид непрестанно юношество – пролетно пробуждане без нито следа от мисъл за лято. И макар че сам признава в запис от дневника си през 1888, че е склонен да позира в писмата си, той също осъзнава, че не си е извършил никак добра услуга, оставяйки след себе си толкова дълга диря от хартиени авторефлексии. Опечалените му, изпълнени с разкаяние излияния са го карали да се чувства опечален и изпълнен с разкаяние. Но в края на краищата те са били много по-слабо свързани със съмненията му като личност, отколкото със съмненията му като музикант. Чайковски е притежавал и понасял музикална дарба, каквато само малцина други композитори някога са имали. Но геният си има своята цена. Тя му става ясна още когато е едва на четири години. Бавачката му го намира да плаче и пищи в леглото си, доведен до ужас, защото музиката в главата му не го оставя на мира.

По някакъв начин всички ние се оказваме заедно с него в леглото, чудейки се какво ли се е случвало или не се е случвало в будоара на великия композитор, но в името на неговата репутация, а и на руската култура изобщо, чаршафите трябва да бъдат пратени за пране. От началото на 1940-те насам съветските естети и идеолози са се опитвали да сложат край на непрекъснатото чесане на езици около личния живот на Чайковски, отчасти разпалено от публикуваната през 1934 кореспонденция между него и покровителката му Надежда фон Мек. Изтъкнатият американски музиколог Ричард Тарускин ни припомня, в есето „Патетичният симфоник“ от 1995, че „младият Съветски съюз е бил едно от местата, в които сексуалността на Чайковски е била третирана по честен и зрял начин – с други думи, преди страната да изпадне в своето високо-сталинистко мешчанство, за да използваме руската дума за дребнобуржоазно тесногръдие“. През 1940, за неговата стогодишнина, целта вече е била – както и онази на Беличева днес – да се превърне Чайковски в блестящ жалон на класическата руска традиция, който никога не е съществувал на първо място. Оттогава насам в САЩ и Великобритания сексуалността на Чайковски се е превърнала в cause célèbre в битката за превръщане на музикалния канон в нещо по-малко хетеросексуално и мъжествено. Освен това, за прекалено много хора, тя е изглеждала и като специалния ключ към тайните на неговото изкуство – към истинското съкровище.

И от двете страни на дебата, а също и по средата, похотливото подчертаване на този въпрос го е поддържало жив. Междувременно обаче има достатъчно свидетелства да се предполага, че в късните си години Чайковски е успял да достигне състояние на лично щастие. Патетичната не е предвестие за смъртта му: сред многото планове, които са го занимавали, е бил и един комичен балет за античен самурайски клан, ангажиран в битка с демони, дракони и вещици-човекоядки. И макар че покровителката му прекратява меценатството си през 1890, той се е радвал на благосклонността на цар Александър III и е получил щедра държавна пенсия. Изпитвал е дълбоко удовлетворение от приемането му във вътрешните кръгове на Руския имперски съд и се е наслаждавал на световна слава. Превъзнасян заради музиката си у дома и в чужбина, той е можел да бъде и върши каквото си поиска. Но след това умира, а наследството му е предоставено на прищевките на политиката на момента, сексуална или националистическа.

Източник

Саймън Морисън е професор-музиколог в университета Принстън. Специализира в областите на руската и френска музика. Автор е на The People’s Artist: Prokofiev’s Soviet Years (2009), както и много други книги. Носител е на наградата Гугенхайм за 2001 година.

Pin It

Прочетете още...