Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Цяла Турция седи като закована пред телевизорите, сякаш гледа футбол. Но какво толкова се е случило? Една комисия на американския Конгрес гласува по въпроса за геноцида в Армения от 1915 година. Пасовете и шутовете не помагат с нищо: ние губим играта с 23 на 22 [с такъв резултат миналата седмица беше приета тази проекторезолюция, бел. герм. ред.]. И изведнъж всичко избухва.

Хапливи коментари, разгорещени дебати, яростна критика срещу американците. Турският външен министър бива запитан дали американската военновъздушна база в Адана-Ичирлик ще бъде закрита. Сред цялата бъркотия най-много ми харесва коментарът не един вбесен говорител. Той казва: „Турция вече не е страна, която може да бъде унижена така лесно“.

Когато една комисия на американския Конгрес признава геноцида като такъв, всички ние значи сме „унижени“. А дали изобщо те знаят какво означава да бъдеш унижен? Реалното унижение е в това, че милиони хора гледат като приковани едно гласуване в чужбина, чрез което шепа хора вземат решение върху нещо, което всъщност би трябвало да бъде единствено наш собствен проблем. Ето това е реалното унижение.

Да чакаш присъдата, гризейки нокти

Унизително е да се разглежда резултата от това гласуване като нещо „жизнено важно“, да се чувстваш победен чрез един-единствен глас „за“. Да вярваш, че една комисия може да решава въпроса за собствената ти национална идентичност. Да унижаваш самия себе си, това е да седиш в къщи гризейки нокти, очаквайки решението на един чужд парламент.

Турция е унизена не защото тази комисия е взела решението си с мнозинство, определяно от един-единствен глас. Тя е унизена, защото не е в състояние сама да освети миналото си. Защото оставя това на други. Защото изглежда изпитва ужасен страх пред собствената си история. И защото очевидно прави всичко възможно да прикрие истината.

Но реалният въпрос всъщност е този: защо по въпроса за геноцида в Армения се дебатира в парламентите на САЩ, Франция или Швейцария, но не и в Народното събрание на Турската република? Защо не можем да говорим в собствения си парламент по една тема, която очевидно е толкова „жизнено важна“, че се чувстваме унизени по възможно най-тежкия начин, ако събитията от историята бъдат признати като геноцид?

Да. Когато сам не си в състояние да говориш за проблемите си, се оказваш унизен. Когато мълчиш за нещо, което намираш толкова важно, се оказваш унизен. А когато освен това се опитваш да накараш да замлъкнат и другите гласове, се оказваш двойно по-унизен. Целият свят вижда в убийствата от Армения – за които ние не знаем дори колко точно са – именно геноцид.

Обсебени от едно понятие

Геноцидът е юридическо понятие. Клането, което са извършили членовете на дошлия на власт през 1908 г. Комитет за единство и напредък, отговаря до голяма степен на фактическото положение, описвано от това понятие. Както за турците, така и за арменците междувременно това понятие се е превърнало в обсебеност. И докато турците „в никакъв случай“ не искат да говорят за геноцид, то арменците представят всеки, който дори слабо се съмнява в това, като голям лъжец.

И двете страни харчат милиони долари, за да наложат на света собствената си версия. Взети заедно, те почти успяват да създадат един световен „сектор за геноцид“. Но защо самите ние не сме в състояние да дискутираме това събитие в собствения си парламент, с всичките му аспекти и подробности?

Колко стотици хиляди арменци са били убити под ръководството на Комитета? Защо е било извършено това? Ние казваме: „Арменците бяха ни нападнали, ето защо ние бяхме принудени да ги убиваме.“ Добре, но не се ли намираха въоръжените арменски банди само на изток, по границите? Защо е трябвало да бъдат убивани и стотици хиляди арменци в други региони на Анадола? Може ли един човек да бъде наказван само поради националната си принадлежност? Какво означава да се наказва някой човек не поради лична вина, а само защото споделя произхода си с други хора, които ние считаме за виновни? Да, това е убийство.

Стотиците хиляди убийства на хора, принадлежащи към един народ, отговарят на фактическото състояние, описвано чрез понятието „геноцид“. Онова, което е извършено срещу арменците, надминава способностите на нашето въображение. Защо тогава се опитваме да прикрием тази вина? Защо защищаваме тези убийци, защо се опитваме да премълчим вината им? Защо се извиваме в унижение, опитвайки се да прикрием истината?

Страх пред миналото

Всички общества и държави имат кърваво минало, в което са се натоварили със значителна вина. Ние не можем да напишем историята отново, но можем да наберем смелостта да я погледнем в лицето. Ние можем да престанем с опитите да накараме света да замълчи – опити, които поддържаме само защото се страхуваме, че и основателите на републиката може да се окажат замесени във вината.

Ние можем да задаваме въпроси. Първият от тях може да прозвучи така: „Защо едно събитие, при което са загинали стотици хиляди хора, никога не е намерило място в нашите учебници по история?“ Дори само това обстоятелство би трябвало да ни накара да се сепнем. Ние сме унижени само защото не притежаваме смелостта да говорим за едно събитие, случило се преди деветдесет и пет години. Унизително е отношението, в което седемдесет милиона турци се поставят към останалия свят, за да могат да се придържат към една лъжа.

Никой не може да унижи хора, които не изпитват страх пред действителността. И ако самите вие се чувствате унизени, то погледнете в огледалото и помислете отново за всички неща, което досега сте подмитали под килима.

 

Ахмет Алтан е известен турски журналист и писател, а от 2007 г. – издател и главен редактор на ежедневника Taraf. През 2009 той е отличен с Лайпцигската награда за принос към свободата на медиите.

Pin It

Прочетете още...