Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 12 Macedonia Barker

 

 

III. МАКЕДОНИЯ, 1941-49 г.

1. Окупацията на Македония от силите на Оста, 1941-44 г.

Когато силите на Оста нахлуват в Югославия през април 1941 г., Македония е отрязана от германски колони, действащи от български бази, и е окупирана само за няколко дни. Българските войски окупират цяла югославска Македония с изключение на Горни Вардар над Скопие и северозападната област около Тетово, Гостивар и Кичево, която е предоставена на окупираната от Италия Албания, заедно с областта Косово-Метохия. При завладяването на Гърция няколко седмици по-късно българите окупират гръцката Източна Македония, с изключение на Солунската област, и малка част от Западна Македония. Останалата част от гръцка Западна Македония е под италианска окупация до разпадането на Италия през 1943 г. Районът на Солун е окупиран от германците и по-късно се превръща в щаб на генерал Льор, германски командващ югоизточната част на страната.

Германците не позволяват на българите официално да присъединят окупираните от тях части на Македония. На 16 януари 1943 г. германският вестник Neues Wiener Tagblatt пише: „Въпреки че Егейските провинции и Северна Македония (която от 1913 г. принадлежи на Югославия) бяха поставени под българска администрация … всяко окончателно решение беше оставено за в бъдеще.“ Българското правителство обаче изглежда действа, изхождайки от предположението, че югославска Македония вече е част от България; то изпраща български заселници в гръцка Македония, за да заменят депортираните гърци. Освен това – или поне така твърдят след военните действия – те изразходвали средства за обществени работи в гръцка Македония, включително за продължаване на железопътната линия от София на юг до старата граница при Кула, което вероятно не биха направили, ако не биха смятали, че владението им е трайно.

През 1943 г. настъпват незначителни промени в северозападните граници на българската окупация на Македония. По силата на италианско-българско споразумение от 30 март 1943 г. село Пещани, южно от Охрид, е прехвърлено от италианска на българска окупация. При разпадането на Италия през септември 1943 г. българите окупират и южния край на Охридската област, а германските войски заемат Гостивар и Кичево.[1] По същото време германците завземат гръцка Западна Македония от италианците.

Югославска Македония е разделена от българските окупатори на Скопска и Битолска област. Български чиновници са изпратени да управляват тези провинции, но предизвикват недоволство: дори българската преса критикува тяхната нетактичност, а Министерството на вътрешните работи издава предупреждение, че тези, които се държат като в чужда държава, ще бъдат наказани.

Създават се български основни и средни училища, като през първата година от окупацията те са 17, а до края – 800. Шестстотин учители са обучени на специални курсове в България. Учителите са задължени да изкарат поне една година служба в „новите земи“, а българските свещеници трябва да прекарат поне четири месеца в „освободената територия“. В Скопие са открити национален театър, библиотека и музей, а през декември 1943 г. там е учреден университет „Цар Борис“.

През юли 1942 г. е приет закон за гражданството, според който всички жители придобиват българско гражданство по време на окупацията, с изключение на тези, които теоретично са избрали да изберат предишното си гражданство. Ако изберат последното, те трябва да емигрират. Всъщност много сърби избягват в Сърбия.

През септември 1943 г. българското правителство отделя някои източни области от новата „Скопска област“, включително Карево, Село и Берово, и ги обединява с три окръга от Софийска област и два окръга от Пловдивска област, за да образува нова област с център Горна Джумая – един от главните градове на Българска Македония.[2]

През ноември 1943 г. българският министър на правосъдието д-р Константин Партов е назначен за „комисар за новите земи“. Той има задачата възможно най-бързо да приведе административната система в Новите земи в съответствие с тази на България. През март 1944 г. Партов обявява, че в Македония ще се проведат избори за български парламент, но това така и не се случва.

Населението на Югославска Македония първоначално не оказва никаква съпротива на българската окупация, а мнозина вероятно я приветстват. В замяна на това българските окупационни власти водят сравнително мека политика. Но изглежда, че населението постепенно се разочарова от българската окупация, може би поради властовия национализъм на средния български офицер или чиновник.

От края на 1943 г. македонските партизани под ръководството на маршал Тито започват сериозна въоръжена дейност, поради което българските окупационни сили започват да предприемат репресии и сурови ответни мерки, включително изкореняване на цели села, за които се подозира, че помагат на партизаните. Но през 1944 г. българските войници започват да дезертират при партизаните, а партизанският батальон „Христо Ботев“ е сформиран предимно от дезертьори. Когато през септември 1944 г. България сменя страната и българската армия, под върховното командване на маршал Толбухин, получава заповед да изтласка германците от Македония или поне да ускори изтеглянето им на север от Гърция, за нея става възможно да работи с македонските партизани без катастрофални търкания. Въпреки това между двете сили съществува голямо недоверие и съперничество, за което свидетелстват големите разминавания и противоречивите твърдения за успехи в българските и югославските комюникета в първите седмици на съвместните усилия.

Доколкото е възможно да се обобщи, изглежда, че българската окупация от 1941-4 г. е достатъчно неприятна, за да разочарова по-голямата част от населението на Югославска Македония относно предимствата на принадлежността към България, но все пак оставя достатъчно голяма утайка от пробългарски или антиюгославски настроения, за да създаде трудности на маршал Тито в следвоенна Федерална Югославия.

При гърците нещата стоят по друг начин. Италианската окупация на Западна Македония, която вероятно е била много слабо разпространена, е забравена бързо. Германската окупация на Солун е запомнена най-вече от евреите: почти цялото многобройно еврейско население е депортирано в концентрационни лагери в Германия, където оцеляват и се завръщат у дома само онези, които имат късмета да претендират за притежание на испански паспорти. Но българската окупация засилва и ожесточава старата гръцка омраза към българите.

Българските окупационни сили несъмнено са се държали много по-безмилостно в гръцката Източна Македония, където е имало само много малко славянско население, отколкото в югославска Македония. Един британски наблюдател заявява, че в първите месеци на окупацията „българите изтребват гръцкото население в североизточните провинции“[3]; а в края на 1942 г. те „затвърждават българизацията на Източна Македония и Западна Тракия, като конфискуват земята на онези гърци, които бягат, и призовават или депортират като заложници онези, които остават“.[4] По-късно гърците твърдят с основание, че преди оттеглянето си през 1944 г. българите са извършили големи материални разрушения. Българското правителство на Отечествения фронт, след смяната на ориентацията на България през 1944 г., отрича тези обвинения.

След рухването на Италия през 1943 г. германците позволяват на българите да се намесят в ограничена степен в гръцка Западна Македония, която дотогава е извън тяхната сфера на дейност. Българските офицери, прикрепени към германската щабквартира в Солун, имат задачата да се опитат да организират македонските славянски селяни в местни охранителни отряди, обикновено наричани Охрана, които да защитават селата им от гръцките партизани-комунисти (E.L.A.S.) и македонските славянски партизани, организирани в „Славянския национално освободителен фронт“ (С.Н.О.Ф.), които са съюзени с гръцките партизани. Изглежда германците са разрешили и известна пробългарска пропаганда в Западна Македония, вероятно за да отклонят симпатиите на македонските славяни от Националноосвободителното движение на маршал Тито зад граница в Югославия; но тези усилия имат малък успех.

Гръцката подозрителност и гняв са предизвикани най-вече от тесните връзки, за които се смята, че съществуват между българските окупационни власти, Гръцката комунистическа партия или E.L.A.S. и българските комунистически партизани, действащи през границата на гръцка територия. Смята се, че човек на име Радев или Родопулос, за когото се твърди, че е „грък по рождение, българин по натурализация и международен комунист по убеждение“, действа като връзка между трите организации.[5] Казват, че Радев един ден се явявал като партизански комисар, а на следващия – като полковник от редовната българска армия, и така, когато през септември 1944 г. България сменила ориентацията си, улеснил смяната на страната на българските войски на гръцка територия и бързото им поглъщане от българските комунистически партизани.[6]

Гърците смятат също, че гръцките комунисти са сключили споразумение с българските окупационни власти, според което администрацията на Македония е трябвало да бъде оставена в ръцете на ЕАМ и С.Н.О.Ф., когато българите и германците се изтеглят, а в замяна гръцките комунисти са се съгласили на македонска автономия в рамките на славянска федерация. Предполага се, че това споразумение е било въплътено в документ, подписан от гръцки комунист и български редовен офицер на връх Каймакчилар през януари 1944 г. Документът обаче е със съмнителна автентичност.[7]

Единствената гръцка националистическа съпротивителна група в гръцка Източна Македония е ръководена от Андон Цаус, който се стреми да я запази, както и Тракия, за Гърция и затова се противопоставя както на българите, така и на германците и гръцките комунисти. Той започва да действа към края на 1943 г. и е подкрепян от британците.[8]

Когато в началото на септември 1944 г. България сменя ориентацията си и на власт идва ръководеният от комунистите Отечествен фронт, ситуацията в гръцка Източна Македония е изключително объркана. Българите искат силите им да останат там, за да се борят с германците при отстъплението им на север, или поне да защитават линията на река Струма от всеки германски опит да проникнат на изток от нея. Те могат да твърдят, че Андон Цаус не е достатъчно силен, за да постигне това сам. Новият български военен министър, некомунистът Дамян Велчев, кани представител на англо-американската военна мисия в Гърция да отиде в София. Договорено е, че българите трябва да подкрепят Андон Цаус с тежки оръжия. Гръцките комунисти ограничават критиката си до отделни атаки както срещу съюзническата военна мисия, така срещу и Андон Цаус – доста изненадващо, с оглед на собственото им предишно отношение – за сътрудничество с българите. До края на октомври обаче германците се изтеглят и един корпус на E.L.A.S. окупира Солун.[9]

Основната цел на британското правителство през цялото време е да се осигури изтеглянето на българите от гръцка територия те и отказват да сключат примирие, докато изтеглянето не бъде постигнато. Русия също оказва натиск върху България и последните български войски напускат страната на 25 октомври. Радев заминава за София. Българското примирие е подписано на 28 октомври. До края на декември 1944 г. E.L.A.S. е ликвидирала остатъците от силите на Андон Цаус.

Въпреки че гърците са облекчени от българското изтегляне, у тях остава непреодолима омраза към всички българи, независимо дали са прогермански или комунистически настроени. Всъщност средностатистическият грък вероятно е ненавиждал и се е страхувал от българските комунисти, дори повече, отколкото е ненавиждал техните предшественици, тъй като те са представлявали голямата червена славянска заплаха за Гърция от север.

Българската окупация на част от гръцка Македония оставя гръцкото население да се противопоставя още по-яростно на идеята за „Обединена Македония“, а българите губят влиянието си върху славяните в гръцка Западна Македония в полза на югославяните.

2. Отношения между югославската и българската комунистическа партия

От началото на 1941 г. югославската и българската комунистическа партия са в противоречие по отношение на Македония, с изключение на няколко месеца на несигурно примирие след Бледското споразумение от август 1947 г. Югославската партия започва да се отбранява и постепенно преминава в настъпление. Българската комунистическа партия започва да настъпва и постепенно е изтласкана обратно в отбрана. Минималната цел на Тито е да запази югославска Македония в границите на Югославия. Максималната му цел е да постигне обединение на Българска Македония, а вероятно и на част от Гръцка Македония, с Югославска Македония под своя егида. Максималната цел на Българската комунистическа партия е да създаде независима Велика Македония, тясно свързана с България, или може би просто да анексира Югославска Македония. Минималната ѝ цел е да държи българска Македония извън ръцете на Тито и в българските граници.

Паралелно с това по време на войната двете страни спорят за методите на съпротива срещу Оста. Подкрепата на Москва по македонския въпрос е спечелена най-вече от Тито, който с цялото си сърце възприема политиката на въоръжена съпротива и партизанска война. Изглежда, че тази подкрепа е била поддържана доста последователно до разрива между Тито и Коминформа през юни 1948 г. В този момент Москва изглежда се връща към по-традиционната си политика на подкрепа за България.

Югославските комунистически лидери са подозрителни към намеренията на Българската комунистическа партия още преди нахлуването на Оста в Югославия.[10] Те смятат, че когато съветският представител Соболев посещава София в края на 1940 г., за да предложи пакт за взаимопомощ, Българската комунистическа партия вече е провела кампания в полза на пакта, като е била уверена, че по този начин България ще получи излаз на Егейско море при Кавала и по този начин ще получи част от гръцка Македония.[11] През пролетта на 1941 г. един от водещите български комунисти, Тодор Павлов (от 1944 г. до 1966 г. регент на България), пише отворено писмо, в което отрича съществуването на македонска нация и заявява, че македонците през цялата си история винаги са се чувствали българи. Отговорът на това писмо, направен от друг водещ български комунист, Трайчо Костов, се счита от югославяните за незадоволителен.[12]

Инвазията на Оста заварва в незадоволително състояние и регионалната организация на Югославската комунистическа партия в Македония. Централните ръководители не се доверяват на местния лидер Шарло-Шаторов. Той очевидно е бил от български македонски произход. Твърди се, че е дошъл в югославска Македония непосредствено преди войната, заел е позата на стар и опитен революционер, възприел е силно антисръбска позиция и е отказал да приеме директивите на ЦК на Югославската комунистическа партия. Когато през октомври 1940 г. югославската партия провежда петата си регионална конференция в Загреб, Шарло иска от партията да оттегли искането си всички сръбски заселници да бъдат изселени от Македония и заема описваната като „национално-шовинистична позиция“, която е остро критикувана. Твърди се, че в знак на отплата Шарло е саботирал решенията на конференцията относно укрепването на партийната организация на местно ниво. Когато в навечерието на инвазията на Оста партията призовава за демонстрации срещу присъединяването на правителството на Цветкович към Тристранния пакт, Шарло саботира този призив. Въпреки това в Скопие са организирани демонстрации.[13]

Когато силите на Оста нахлуват в Югославия на 6 април 1941 г., Югославската комунистическа партия публикува призив, в който призовава народите на Югославия да се подготвят за въоръжена борба срещу окупатора и да поддържат братство и единство. Партията отказва да признае разделянето на Югославия. Шарло пренебрегва този призив. По-важното е, че Българската комунистическа партия решава да се възползва от възможността, която предлага българската окупация на по-голямата част от югославска Македония. Тя създава „Комисия за обединяване на партийната организация във Вардарска Македония“ под ръководството на Митко Зафировски, а Антон Югов, член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, се опитва да установи контакт с Македонския областен комитет на Югославската комунистическа партия. Българската комунистическа партия изработва и удобната теория „една територия – една партия“, което означава, че след като Югославска Македония е попаднала под българска окупация, Българската комунистическа партия има право да поеме и местната партийна организация.[14]

Шарло играе изцяло на страната на Българската комунистическа партия. В края на април той заминава за София, отчасти с лична цел да получи амнистия и да се „легитимира“. (Предполага се, че е бил осъден от български съд.) Преди да напусне Югославска Македония, Шарло, в качеството си на секретар, вече е разпуснал съществуващия Областен комитет на Югославската комунистическа партия.[15] При пристигането си в София той обявява принадлежността си към Българската комунистическа партия. Изглежда, че е бил посрещнат радушно. В писмо до Централния комитет на Югославската партия (вероятно с малко по-късна дата) Българската комунистическа партия оправдава отношението си с „практическата причина“, че от София е по-лесно да се ръководи, тъй като Македония е станала съставна част на България.[16]

Югославската партия не е готова да приеме тази ситуация, нито да позволи на някоя част от своята регионална организация да се отдели. На заседание на Централния комитет в Белград през май 1941 г. тя декларира решимостта си да запази единството на работническата класа на всички народи на Югославия и единството на партията. Всички партийни организации в цяла Югославия, „независимо от бариерите и бодливата тел, поставени от окупаторите между различните части на Югославия“, трябва да поддържат непрекъсната връзка с Централния комитет и да се подчиняват на неговите решения. Въпреки многократните покани Шарло отказва да присъства на това заседание.

На този етап Югославската партия се занимава главно с това да накара хората в цялата страна да скрият оръжието си от окупационните власти. Шарло се завръща в Скопие, вероятно с мандата на Българската комунистическа партия, някъде през май. Той отказва да възприеме югославската политика по въпроса за оръжията с мотива, че укриването им би било провокация към окупатора. Три месеца по-късно, през август 1941 г., Централният комитет на Югославската партия изпраща писмо до членовете на партията в Македония, в което се казва: „Той (Шарло) даде директива да се предаде оръжието на врага, като по този начин остави народа с празни ръце и предаде неговите интереси. Защо днес нямате оръжие? Защото го предадохте, вместо да го запазите и да водите борба, както всички народи на Югославия, срещу омразния потисник“.

В края на май Югославската партия предприема положителна стъпка за спасяване на положението. Централният комитет изпраща Лазар Колишевски, млад югославски македонец, в Скопие, за да разобличи Шарло и да подготви „национално въстание“. Колишевски взема със себе си призива на Централния комитет, издаден след заседанието му в Белград по-рано същия месец, в който народите на Югославия се призовават да се „подготвят за борба за свобода“. Шарло отказва да разпространи призива в Македония. За момента се стига до задънена улица.

На 22 юни Германия напада Съветска Русия. Тито действа незабавно. Централният комитет на Югославската партия веднага изпраща писмо до „поробените народи на Югославия“: „Сега настъпи часът за борба за вашето освобождение от фашисткия потисник… Борбата на Съветския съюз е вашата борба… Вашата борба е в бойните редици на работническата класа“.[17] Три дни по-късно от името на Централния комитет Тито изпраща специално писмо до Македонския областен комитет на Югославската комунистическа партия (който Шарло номинално е разпуснал), в което осъжда Шарло. В писмото се казва: „Поведението на стария българин [т.е. Шарло] … е не само антипартийно, но и контрареволюционно“. След като изброява греховете му, в писмото се казва, че Централният комитет на Югославската партия го освобождава от задълженията му като член на Областния комитет за Македония и го изключва от партията. Накрая писмото призовава македонците да извършват всеобща диверсия и незабавно да започнат да организират партизански отряди, „защото борбата на СССР е и наша борба“.[18]

Шарло отказва да приеме това с лека ръка. На 2 юли той издава своя листовка, озаглавена „До македонския народ, бъдете нащрек“. В нея той заявява, че македонците не трябва да дават нищо на германските и българските фашисти. „Пълен бойкот! Не трябва да има война срещу Червената армия; трябва да се предадете и да преминете на страната на Червената армия! Да живее великият и славен СССР! Да живее свободна съветска Македония!“ Листовката е подписана „Областен комитет на Работническата партия на Македония“.[19] По този начин Шарло пропуска всякакво споменаване на Югославската партия и приема термина „Работническа партия“, който се използва от Българската комунистическа партия.

Тази листовка е противна на югославските лидери по две причини. Първо, тя не призовава към въоръжена борба, а само към „бойкот“ и капитулация пред Червената армия. На следващо място, в нея се използва лозунгът „свободна съветска Македония“ – концепция, която вероятно не е свързана с Югославия и е близка до старата линия на Коминтерна от 1924 г.

Тито хваща бика за рогата. През юли той изпраща писмо до Централния комитет на Българската комунистическа партия, в което остро се оплаква от опита му да получи контрол над партийната организация в Югославска Македония и от подкрепата му за Шарло, особено след отказа му да присъства на срещата в Белград през май. Може би в отговор на това Българският централен комитет изпраща писмо, в което се казва, че в България, а следователно и в югославска Македония, не съществуват условия за въоръжена борба, тъй като старият държавен апарат не е разбит, както в Югославия, и тъй като германците са дошли като съюзници, а не като окупатори.[20] Във всеки случай Българската комунистическа партия очевидно отказва да отхвърли Шарло.

В този момент едната или другата партия, най-вероятно югославската, ако се приеме, че е имала средства за достъп, се обръща към Коминтерна за решение. През август 1941 г. Коминтернът отговаря, като осъжда (според югославския разказ) опитите на Българската комунистическа партия да постави партийната организация в Македония под свое ръководство. Решението на Коминтерна гласи, че основната задача е въоръжената борба, а главният метод на тази борба е партизанското движение. Това движение – се казва в доклада – се развива сега на югославска територия под ръководството на Югославската комунистическа партия. Той добавя, че е особено важно въстанието на народните маси да се развие във възможно най-голяма степен в Македония. Затова е очевидно, казва Коминтернът, че за тази цел Югославската и Българската комунистическа партия трябва да имат ясна позиция по въпроса за самоопределението на македонския народ и че Българската комунистическа партия трябва да подпомогне развитието на националноосвободителната борба на Югославия.[21]

Макар че решението на Коминтерна в никакъв случай не е еднозначно по дългосрочния въпрос за Македония, то дава на Тито печалба в първия тур, защото той е възприел сталинистката политика на партизанска война. Българската комунистическа партия обявява, че приема решението „без резерви“. Това обаче означава само, че както заявява в писмо до Югославския централен комитет, тя ще изпрати пълномощник в областния комитет на партията за Македония (вместо да се опитва да асимилира югославската македонска организация). Тя продължава да защитава Шарло. В писмото ѝ се казва: „Съгласни сме, че другарят „Стария“ (Шарло) е допуснал груби политически и организационни грешки, за които го осъждаме и за които заслужава наказание. Но ние смятаме, признавайки неговата всеотдайна работа в България, че е прибързано да го характеризираме като класов враг и контрареволюционен елемент. Ние се застъпваме за по-леко наказание“.[22] Според югославския разказ Българската комунистическа партия впоследствие реабилитира Шарло. По други въпроси Българската комунистическа партия също запазва предишната си позиция.

След решението на Коминтерна Югославската партия изпраща отворено писмо до членовете на Македонската партия, в което отново осъжда Шарло и призовава към въоръжена борба. На 25 август е назначен нов областен комитет под ръководството на Колишевски. Новият комитет се заема да изпълни директивата на Югославската партия за започване на въоръжена борба и организиране на партизански отряди. Но той е възпрепятстван от продължаващата намеса на Българската комунистическа партия в Югославска Македония, а също и от съвсем реалните трудности на местните условия и настроения. В писмо от 2 февруари 1943 г. Вукманович (Темпо), отнасящо се до този период, казва: „Навсякъде в партийните организации се усещат нездравите последици от фракционистката работа на ръководството на Шарло“.[23] Според друг югославски разказ в партийната организация имало „опортюнистични и ликвидационни елементи“, които смятали, че не съществуват условия за партизанска война. С други думи, Тито може и да е спечелил подкрепата на Коминтерна, но все още не е спечелил подкрепата на мнозинството от македонските комунисти, да не говорим за народните маси.

Твърди се, че първият представител, изпратен в Скопие от Българската комунистическа партия, Петър Богданов, е донесъл със себе си резолюция, че Колишевски трябва да бъде изключен от партията, т.е. вероятно от Македонската регионална организация – това едва ли е помирителен жест. Той поддържа мнението, че условията за партизанска война са неподходящи, и защитава лозунга на Шарло за „свободна съветска Македония“. В същото време се твърди, че Шарло е започнал „клеветническа кампания“ срещу Тито, обявявайки го за англофил. След Богданов, през октомври 1941 г., идва вторият представител на Българската комунистическа партия, Боян Българанов, за да продължи същата политика.

По това време първите македонски партизански отряди в Куманово и Прилеп са сформирани под ръководството на Комисията на Колишевски. На 9 октомври – датата, която днес се разглежда от югославските комунисти като „исторически прелом“ в македонската история – четите за пръв път се сблъскват с окупационните сили. Резултатите обаче са катастрофални. Кумановският отряд е унищожен, следват репресии и наказателни експедиции, а хората, които се противопоставят на партизанската война, са подсилени.[24] Въпреки това през ноември в Скопие се провежда заседание на Македонския областен комитет на Югославската партия, на което се решава незабавно да бъдат сформирани нови партизански отряди. Въпреки това те мъдро предлагат „базата на националното въстание“ да бъде преместена в Западна Македония, която се намира под италианска и следователно не толкова строга окупация. Но веднага след заседанието Колишевски други членове на Областния комитет попадат в ръцете на полицията и са хвърлени в затвора. Българанов веднага излиза напред и поема контрола над остатъка от Областния комитет, който се връща към линията на Шарло.

Така в края на втория тур Българската комунистическа партия остава едноличен, макар и незаконен и временен победител. Югославската партия претърпява много тежък неуспех, от който започва да се възстановява едва през февруари 1943 г. Под влиянието на Българанов през декември 1941 г. Областният комитет решава да разпръсне оцелелия Прилепски партизански отряд и да преустанови работата по създаването на нови отряди. В началото на 1942 г. възниква нещо като криза във връзка с решението на българското правителство да проведе мобилизация за набиране на войници за окупираните територии. В писмо до Централния комитет на Българската комунистическа партия Македонският областен комитет отначало призовава за саботаж на мобилизацията и за „бягство в гората“, т.е. при партизаните. Но той е упрекнат от Българската комунистическа партия за „неправилното си отношение“ и през януари 1942 г. приема линията на Българската комунистическа партия, че при необходимост комунистите трябва да влязат в армията, за да „поддържат връзка с масите“.[25]

В политическите си изказвания Българанов продължава да използва лозунга „Свободна Македония“, вероятно имайки предвид Македония, независима от Югославия. Той подписва листовките си само с „Регионалният комитет на Комунистическата партия“, без да се споменава Югославската партия. Когато през 1942 г. се подновява идеята за създаване на партизански отряди, той преразглежда до известна степен предишната българска линия, но заявява, че отрядите трябва да бъдат ограничени до десет или петнадесет души, да се занимават главно с политическа работа сред народа и подготовка за общо въстание и да избягват провокирането на контрадействия от страна на окупационните сили. Тези ограничения, разбира се, са в пълно противоречие с общата политика на Тито и са близки до тогавашната директива на Българската комунистическа партия. Ако не друго обаче, те изпреварват българската политика: през август 1942 г. в циркулярно писмо на Българската комунистическа партия все още се призовава преди всичко за „мобилизация на партийните сили“, саботаж и предотвратяване на доставките на провизии за германците.[26]

Едва в началото на 1943 г. Тито отново се опитва да възстанови позициите си в Македония. На 16 януари той изпраща писмо до македонския областен комитет. В него се казва:

Трябва да ви е ясно, че национално-освободителната борба е важната форма, чрез която ще се реши въпросът за съществуването, свободата и независимостта на всички народи и в еднаква степен на македонския народ.. Въпросът за осигуряването на безпрепятствено развитие след войната на всички народи и еднакво на македонския народ, както и за осигуряването на бъдещия мир, е немислим без братството и равенството на народите. Само при тези условия въпросът за самоопределението може да има истинско значение.

По-нататък Тито упреква „остарялото и либерално отношение към автономистките тенденции от национален характер“ (очевидна препратка към традиционното пробългарско „автономистко“ решение). Поставянето на въпроса за „автономията“ или за предполагаемите специфични македонски условия излиза извън рамките на нашата позиция – добавя той. Той подчертава водещата роля на Югославската комунистическа партия в „единната борба за освобождение на всички наши народи“ и казва: „Не трябва да се страхувате да подчертавате открито каузата на нашата партия“.

Това донякъде абстрактно послание очевидно е имало за цел да покаже, че Тито е готов да предостави „самоопределение“ на Македония, при условие, че тя остане в рамките на неговата нова Югославия. Той не уточнява дали границите на тази негова Югославия могат да бъдат разширени, за да обхванат другите две части на Македония. Съобщението проправя пътя за пристигането в края на февруари 1943 г. на Светозар Вукманович, известен в партизанското движение като Темпо. Това е истинската повратна точка в Македония. Темпо е черногорец, а не македонец, но е енергичен, добър организатор, авантюрист и очевидно тактичен. Говори малко македонски и е работил в нелегалност в Скопие преди нахлуването на Оста.[27] Като специален пратеник на Централния комитет на Югославската партия и на Генералния щаб на Армията за национално освобождение той има значителен престиж. Веднага изпраща писмо до членовете на македонската партия, в което призовава за създаване на партизански отряди и на „Националноосвободителна армия на Македония, която рамо до рамо с Националноосвободителната армия на Югославия и на целите Балкани ще се бори за пълната национална свобода на македонския народ“.

Изглежда вероятно Темпо да е дал да се разбере, че Тито поне няма да се противопостави на обединението на трите части на Македония в рамките на Югославия. Във всеки случай в писмо, адресирано до Централния комитет на Югославската партия на 8 август 1943 г., той дава съвет, по който е възможно вече да е действал, поне в частен разговор: „Тъй като националноосвободителното движение се е развило най-силно в Македония на територията на Югославия и тъй като това движение е център на събирането на целия македонски народ, необходимо е да издигнем лозунга за освобождение и обединение на македонския народ в братско единство с всички югославски народи“.[28]

След пристигането на Темпо са сформирани редица партизански отряди, особено в районите на Дебър, Тиквеш и Куманово. Преди да се върне в щаба на Тито, Темпо установява връзка и с гръцките и албанските партизани, ръководени от комунисти, и така укрепва позициите на македонското партизанско движение. По-голяма практическа помощ оказва крахът на Италия през септември 1943 г. Редица италиански части са разоръжени в Западна Македония, където партизаните придобиват значителна площ „освободена територия“. Скоро след това сред българските окупационни войски настъпва деморализация; първите дезертьори започват да преминават към македонските партизански отряди. В Македония е сформиран батальонът „Христо Ботев“, а по-късно и други български партизански отряди, които впоследствие са предадени на българското командване.

Ерата на влияние на Българската комунистическа партия приключва скоро след пристигането на Темпо. Българанов и Шарло напускат сцената. (По-късно правителството на Отечествения фронт в България ще направи първия генерал-лейтенант, а втория – полковник.) Тито най-сетне е спечелил политически контрол над югославска Македония.

На Илинден, 2 август 1943 г., в област Преспа се провежда заседание на „Централния комитет на Комунистическата партия на Македония“ (преобразуван от бившия „Областен комитет за Македония на Югославската комунистическа партия“). Той изготвя програма за създаване на „Националноосвободителен фронт“, какъвто вече съществува в другите югославски земи, и започва подготовка за свикване на първото „Антифашистко събрание за национално освобождение на Македония“. В началото на октомври новосформираният „Генерален щаб на Националноосвободителната армия и партизанските отряди на Македония“ се събира в Цървена вода и издава вълнуващ „Манифест към македонския народ“. В него се казва: „За първи път в нашата славна история днес имаме собствена млада народна армия… Решителният час е настъпил.. Следващите дни ще решат вашата съдба…“ Заявява се също, че македонският народ има всички условия да извоюва своята свобода и независимост, да получи въз основа на правото на самоопределение истинско равенство и да изгради своята държавност в братско единство с югославските народи в новата Титова Югославия. В него се добавя, че в рамките на това единство македонският народ има „всички условия за осъществяване на дългогодишната си мечта – обединението“.

По този начин македонският генерален щаб изразява в много по-ясна форма донякъде двусмислените последици от писмото на Тито от 16 януари и писмото на Темпо от февруари 1943 г. и използва лозунга, предложен в писмото на Темпо от август 1943. Но тази тема не е развита, когато Антифашисткият съвет за национално освобождение на Югославия се събира в Яйце на 29 ноември 1943 г. Въпреки че Съветът за първи път официално определя бъдещия статут на Македония в Югославия, той не дава никакъв намек за разширяването на Македония.

Както тогава, така и по-късно е трудно да се определи коя е истинската политика на Тито – запазването на Югославска Македония или стремежът към нова разширена Македония. Първата линия той следва в изявленията си, адресирани главно до външния свят, особено до западните сили, както и в решенията от Яйце. Втората линия е тази, която той следва в изявленията си, адресирани по-конкретно към македонците. Двете линии не са непременно несъвместими: първата може да представлява неговата минимална, краткосрочна политика, а втората – неговата максимална, дългосрочна политика. В едно отношение той е съвсем ясен: ако трябва да има голяма Македония, тя трябва да се основава на югославска Македония, а не на някоя от другите части на Македония. Никога след 1941 г. не е имало и най-малък намек, че югославските комунисти са готови на практика да предоставят на югославските македонци сталинското право на „отделяне“.

В „Решението на Антифашисткия съвет за национално освобождение на Югославия относно Федеративната организация на Югославия“ от Яйце се казва:

Въз основа на правото на всички народи на самоопределение, включително и на обединение с други народи или отделяне от тях, и в съответствие с истинската воля на всички народи на Югославия, изпитана през трите години на обща национална борба за освобождение, която затвърди неразривното братство на всички народи на Югославия, Антифашисткият съвет за национално освобождение на Югославия приема следните решения:

1. Народите на Югославия не признават и никога не са признавали разделянето на Югославия от фашистките империалисти, но в общата въоръжена борба са доказали твърдата си воля да останат обединени в Югославия.

2. За да се осъществят принципите на суверенитет на народите на Югославия и за да може Югославия да бъде истински дом на всички свои народи, а не арена на машинациите на реакционни влияния, Югославия се изгражда на федерален принцип, който ще осигури пълно равенство на народите на Сърбия, Хърватия, Словения, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина.

3. В съответствие с тази федерална организация на Югославия, която се основава на най-пълни демократични права, се признава, че вече по време на националноосвободителната война в различните земи на Югославия са създадени органи на народната власт под формата на националноосвободителни комитети и провинциални антифашистки съвети за национално освобождение. Антифашисткият съвет за национално освобождение на Югославия като централен орган на националното освобождение на Югославия е върховен законодателен и изпълнителен представителен орган и върховен представител на суверенитета на народите на Югославия като цяло…[29]

По този начин Македония получава равен статут с останалите пет федерални единици на нова Югославия. Но тя не получава по-широка автономия, отколкото например Босна и Херцеговина. В някои отношения Македония все още изостава от някои от другите федерални единици: например тя има само Централен комитет за национално освобождение, докато другите вече имат пълноценни антифашистки съвети за национално освобождение; освен това тя е слабо представена в централните органи на федерална Югославия. Във върховния изпълнителен орган или временното правителство, наречено просто „Комитет за национално освобождение“, който има седемнадесет членове, няма нито един македонец. От петимата заместник-председатели на Президиума на Централния антифашистки съвет един е македонец: Димитър Влахов, който след няколкогодишен престой в Москва и няколко изяви като македонски представител на Всеславянските конгреси в Москва по време на войната се отказва от старата си теория за „независима Македония в рамките на Балканската федерация“ и приема македонското решение на Тито. От петдесет и шестте редови членове на Централния антифашистки съвет само трима са македонци. Това са Михайло Апостолски, бивш майор от Генералния щаб на старата югославска армия, който по това време е станал началник на щаба на Националноосвободителната армия на Македония; Владимир Поптомов[30], описан като „журналист“, както и Методи Антонов-Ченто, бивш политик, който е член на щаба на Македония[31]. Предполага се, че Колишевски не е включен, защото все още е бил интерниран от окупационните власти.

Решенията от Яйце са публично одобрени от Москва. В изявление на съветското информационно бюро към Народния комисариат на външните работи се казва, че установяването на федералния принцип на организация на Югославия „се разглежда от правителството на СССР като положителен факт, допринасящ за по-нататъшната успешна борба на народите на Югославия срещу хитлеристка Германия“. То добавя: „То също така говори за големите успехи на новия лидер на Югославия в обединяването на всички национални сили на Югославия“. В него се обявява намерението на съветското правителство да изпрати военна мисия в Югославия.

Следователно решенията от Яйце донасят на Тито значителен дипломатически успех, включително, както може да се предположи, съветска подкрепа за неговото (минимално) решение на македонския проблем. Но това решение не е прието пасивно от Българския Отечествен фронт – коалицията от съпротивителни групи, в която Българската комунистическа партия играе водеща, макар и по това време не доминираща роля. Публичните изказвания на Отечествения фронт и неговите говорители винаги са били неприемливи за югославските комунисти. Когато Фронтът излъчва програмата си на 17 юли 1942 г., той призовава за изтегляне на българските окупационни части от Сърбия, но не споменава Македония. Предаванията за България на спонсорираната от Съветския съюз станция „Христо Ботев“, която подкрепя Отечествения фронт, са в същата насока.

Когато през октомври 1943 г. македонският генерален щаб публикува своя манифест, група интелектуалци от Скопие, наричащи себе си „Комитет за национално освобождение“, които очевидно имат силни български връзки, отговарят с писмо, в което отричат правото на генералния щаб да се произнася по македонското самоопределение. В него се казва, че македонският въпрос не може да бъде решен в рамките на Югославия, а само след консултации с трите части на Македония, и че целта трябва да бъде Балканска федерация.

След това идват решенията в Яйце. През следващия месец, декември 1943 г., е издаден документ, наречен „Отечественият фронт по македонския въпрос“. В него се заявява:

Македония е ябълка на раздора. За нея са пролети реки от кръв… Тя е люлката на българското възраждане… За да се избегнат нови исторически грешки и да се осигури трайно омиротворяване на Македония, Отечественият фронт провъзгласява девиза „Македония за македонците“. С този девиз ще се сложи край на съперничеството между балканските държави. Нито промяна в сегашното разцепване на Македония от нейните врагове, нито пълното ѝ присъединяване към някоя от балканските държави. Единственото спасително решение е цялостна, свободна и независима Македония. Само така тя може да престане да бъде ябълка на раздора и да се превърне в здрава обединителна връзка между всички балкански народи… Граждани на всички балкански земи… чрез Отечествения фронт българският народ призовава всички свои съседи да се обединят около този единствен спасителен лозунг.[32]

Този документ предизвиква гнева на югославските комунисти. Той напълно пренебрегва решенията от Яйце: като се противопоставя на „присъединяването на Македония към някоя от балканските държави“, той означава отхвърляне на македонското решение на Тито. Всъщност това е връщане към старата Влаховско-коминтерновска линия от средата на 20-те години. По-късно българските комунисти твърдят, че партията е била принудена да се съгласи с нея, за да запази единството на Отечествения фронт, но това извинение не е прието от югославяните.

Подсилено от решенията в Яйце, партизанското движение в Македония постига нови успехи през пролетта и лятото на 1944 г. Работата по политическото организиране също е продължена. На Илинден, 2 август 1944 г., за първи път се събира Антифашисткото събрание за национално освобождение на Македония. (За Събрание се използва думата „Събрание“, идентична с българската дума, вместо думата „Веке“ или Съвет, използвана в другите югославски земи). Обявено е създаването на Македонска народна република в рамките на Федерална Югославия. На заседанието присъстват представители на Югославската комунистическа партия, а Тито изпраща телеграма: „Чрез собствената си героична борба и чрез братската помощ на всички народи на Югославия македонският народ положи неразрушимите основи на своята свобода и равенство. Това е още едно свидетелство, че новата Югославия остава вярна на принципа за пълно равенство на всички свои народи“. По този начин югославското присъединяване е официално одобрено от орган, който претендира да представлява македонския народ.

През същия месец са сформирани първите македонски дивизии на Националноосвободителната армия, а през следващия месец – и първият македонски корпус. С наближаването на разпадането на [окупационна] България македонците успяват да обезоръжат редица части на българската армия. По това време те стимулират за действие и пиринските македонци в България, където са сформирани няколко пирински македонски партизански отряда, които работят в тясна връзка с югославските македонски части.

Такава е ситуацията, когато на 9 септември Отечественият фронт завзема властта в България, а българската армия сменя ориентацията си и получава заповед да се присъедини към югославските партизани, за да атакува германците, които тогава се изтеглят от Гърция. Много от югославските македонци очевидно смятат, че вече е настъпил моментът за незабавното включване на Пиринска Македония в новосъздадената им политическа единица. Първата им стъпка е да се опитат да включат пиринските македонци по военен път. Изглежда, че пиринските македонци са реагирали лесно: те са обезоръжили караулите на дивизионния склад на българската армия, заграбили са оръжия и са сформирали „македонска бригада“.[33]

Отечественият фронт и Българската комунистическа партия очевидно са сериозно разтревожени. Те не са готови да пуснат Пиринска Македония по подразбиране, което би било катастрофален удар по престижа им в България. Българското радио, от името на правителството на Отечествения фронт, провъзгласява правото на македонския народ на самоопределение, но не споменава Антифашисткия съвет за национално освобождение на Македония или Югославия. Както казва по-късно Темпо: „Струваше ни се, че лидерите на Българската комунистическа партия си затварят очите пред фактите и копнеят за някаква промяна на решението, взето на първата сесия на А.С.Н.О.М., с което се провъзгласява Македонска народна република в рамките на Югославската федерация“.[34]

Самият Тито очевидно е бил против прекалено бързото преминаване през Пиринска Македония. Скоро след 9 септември той се среща с Добри Терпешев, новия български главнокомандващ, и обсъжда идеята за общо военно сътрудничество срещу германците. Възможно е да е обсъждан и македонския въпрос. В средата на септември Колишевски (вече отново на свобода) и Темпо присъстват на заседание на Централния комитет на Българската комунистическа партия в София, за да изяснят македонския проблем. Колишевски и Темпо отправят редица обвинения към дейността на Българската комунистическа партия по време на войната и изискват от нея да „коригира отношението си“. Те обаче се съгласяват да отложат обединението на Пиринска Македония с новата Македонска народна република. От своя страна българските лидери се съгласяват да дадат на Пиринска Македония административна, а не само културна автономия, и да работят за развиване на националното съзнание на македонския народ и по този начин да се подготвят за окончателното обединение на Пиринска и Вардарска Македония, „когато условията за това бъдат подходящи“. В същото време пиринските македонци са предупреждавани от българските комунистически лидери срещу югославските стремежи: на областна конференция на партията в София, също през септември 1944 г., българският македонски комунист Поптомов отправя „сериозно предупреждение относно намерението за включване на Пиринска Македония в Народна република Македония и Югославия“. Присъстващият на срещата Любчо Арсов, член на Централния комитет на (югославската) Македонска комунистическа партия, протестира.[35]

По този начин ситуацията временно се стабилизира чрез нелек компромис между Югославската и Българската комунистическа партия. Вероятно нито една от страните не е имала сериозно намерение да го поддържа. Във всеки случай Българската комунистическа партия не прави почти нищо, за да изпълни обещанията си. На Пиринска Македония не е предоставена административна автономия, а до края на 1947 г. няма и признаци за културна автономия. В началото на октомври 1944 г. в Горна Джумая, главния град на Пиринска Македония, се провежда първата окръжна конференция на Българската комунистическа партия: според югославския разказ на конференцията не е съобщено нито едно от обещанията на Централния комитет. Но в същото време българските ръководители продължават да се опитват да успокоят подозренията на югославските лидери. Трайчо Костов, един от най-изявените по-млади комунисти, пише писмо до Тито през ноември 1944 г., в което говори с надежда за „братския съюз между българския и югославския народ и обединението на македонския народ на основата на Народна република Македония в рамките на Югославия“.

След това двете страни правят нов опит да решат проблема в по-широката рамка на югославско-българската федерация. Инициативата идва от югославска страна. През ноември 1944 г. Централният комитет на Югославската партия изготвя предложение за федерация, което е изпратено в София. През декември Едвард Кардел, главният съветник на Тито по външната политика, заминава за София, за да преговаря. Скоро той установява, че българите, особено Трайчо Костов, биха предпочели съюз или пакт за взаимопомощ пред федерация. Те очевидно се опасяват, че тъй като Тито е на върха на международния си престиж, федерацията би означавала поглъщане на България от Титова Югославия. По време на преговорите югославяните предлагат България да образува седмата федерална единица на федерална Югославия и така да бъде просто равнопоставена на Сърбия, Хърватия, Словения, Македония и останалите. Според тях в Белград трябва да бъде създадена „Комисия на южнославянския съюз“, в която да бъдат представени шестте съществуващи югославски федерални единици плюс България, и която да изготви проект за конституция на обединената федеративна държава.

Българите, от друга страна, искат федерация между Югославия, като една единица, и България, като друга единица, така че България да запази по-независим статут от съществуващите югославски федерални единици. Федерацията трябва да се осъществи чрез „временен съвет на Южнославянския съюз“ със седалище в Белград, в който двете правителства да бъдат представени „на паритетен принцип“.[36]

В тази безизходица двете страни се обръщат към Сталин. Първоначално Сталин склонява на българската теза, като има предвид „традициите на България като отделна държава“. Но накрая (според югославския разказ) той приема югославската гледна точка.[37]

Въпреки това преговорите за федерация не довеждат до нищо. Дори договорът за съюз, който е изготвен като заместител и не споменава федерация или митнически съюз, е оставен настрана, според комунистическата версия, поради англо-американската намеса.[38]

Така към края на януари 1945 г. опитът за решаване на македонския проблем чрез федерация вече се е провалил. Макар че повърхностно между нова Югославия и нова България вече съществува най-близко приятелство, и двете страни си остават подозрителни и неудовлетворени.

През следващата година и половина обаче югославските лидери имат достатъчно собствени македонски проблеми, за да оставят Пиринска Македония на мира. Младата Македонска народна република изпитва изключителен недостиг на опитни политици и администратори. От югославска гледна точка много от нейните по-изявени мъже вероятно все още са били „заразени“ с пробългарски „автономистки“ пристрастия. В началото на лятото на 1946 г. скритата криза в Народната република достига своя връх. Антонов-Ченто, който през 1943 г. е избран за член на Централния антифашистки съвет за национално освобождение на Югославия, а през август 1944 г. става председател на новото Антифашистко събрание за национално освобождение на Македония, подава оставка от македонското правителство. Твърди се, че той е бивш член на ВМРО, а сега е обвинен, че работи за „напълно независима Македония“. През юли е съобщено, че е бил заловен при опит да премине границата с Гърция, за да представи плана си за Македония пред Парижката мирна конференция. Възможно е арестът му да е бил последван от редица други арести в Народната република на лица, заподозрени в подкрепа на „напълно независима“ Македония. През ноември 1946 г. Антонов-Ченто е осъден на единадесет години каторжен труд.[39]

Междувременно лидерите на Македонската народна република, след като преодоляват вътрешната си криза, се връщат към атаката по темата за Пиринска Македония. На 2 август 1946 г. в Скопие се провежда Първият конгрес на Народния фронт на Македония. Колишевски заявява пред конгреса:

Стремежът на нашия народ от Пиринска Македония за обединение с Македонската народна република е ясен факт и от ден на ден се проявява все по-ясно. Убедени сме, че отговорните фактори виждат този факт и че ще направят така, че нашият народ да може да има в Пиринска Македония онези условия за свободно национално развитие, на които се радва българското национално малцинство в Съюзна Югославия. Надяваме се, че правителството на Отечествения фронт ще въведе преподаване на македонски език и история, и че ще предотврати поставянето на пречки пред свободното развитие на македонската национална антифашистка демократична организация в рамките на Отечествения фронт.

Колишевски заявява, че македонският въпрос не трябва да се разглежда като „световен въпрос“, който трябва да бъде решен от великите сили: Комунистите са на власт както в Съюзна Югославия, така и в България, и те, следвайки марксистко-ленинското учение за националния въпрос, ще го решат в духа на взаимното съгласие, без референдум, плебисцит или нещо подобно, защото за комунистите най-справедливият плебисцит е този, който се случва, когато народните маси чрез своята борба, чрез своите ежедневни действия ясно показват желанията си.

Във връзка с въпроса за обединението на Пиринска Македония [Колишевски каза] ние смятаме, че това не трябва да се решава от трета страна. Това е преди всичко въпрос на самия македонски народ и на приятелско споразумение между Съюзна Югославия и Отечественофронтовска България. Поставянето на въпроса за обединението на Македония извън границите на Югославия означава обща провокация и е против независимостта и интересите на македонския народ.[40]

Това, разбира се, е замислено като критика към българското правителство, което не предоставя автономия на Пиринска Македония, както Българската комунистическа партия е обещала през 1944 г. То също така подсказва, че югославските македонци подозират българите, че се връщат към старата идея за независима Македония, неприсъединена към никоя балканска държава. Други югославски македонски оратори на конгреса критикуват Българската комунистическа партия по-открито. На конгреса присъстват и редица делегати от Пиринска Македония.

Българската комунистическа партия, вероятно под силен югославски натиск, обещава да се реформира. Десетият пленум на партията, проведен на 6 август 1946 г., приема резолюция по македонския въпрос, която почти удовлетворява югославските желания. В резолюцията се казва, че Българската комунистическа партия смята, че основната част от македонския народ е организирана като държава в рамките на Федерална Югославия, в Македонската народна република; обединението на останалите части на македонския народ трябва да се осъществи на основата на Македонската народна република в рамките на Югославия. Партията смята, че подготовката на основните условия за обединението на Пиринска Македония с Македонската народна република е дело на самите македонци и обща задача на Отечествения фронт в България и Съюзна Югославия. В периода преди обединението трябва да се работи системно за културното сближаване на македонското население от Пиринско с населението на Македонската народна република. Обединението трябва да бъде постигнато въз основа на съюзен договор между Югославия и България, в който да се определят точните граници на Пиринския край. Резолюцията обаче съдържа две точки, които не са толкова задоволителни за югославяните: на жителите на Пиринска Македония трябва да бъде позволено да изберат българско гражданство; и между България и Македония не трябва да има митническа бариера или друга граница.[41] Резолюцията също така не обещава административна автономия на Пиринска Македония в преходния период.

Тази резолюция, очевидна отстъпка пред югославяните, обаче не е публикувана и изглежда не е била съобщена на редиците на Българската комунистическа партия. Българските партийни лидери все още не могат да се справят с удара по собствения си престиж, който би им нанесъл в България всеки отказ от Пиринска Македония. В продължение на още една година в Пиринска Македония не е направена никаква промяна.

През август 1947 г. югославските и българските комунистически лидери се срещат в Блед. Публикуваните условия на Бледското споразумение предвиждат практическо премахване на формалностите на югославско-българската граница, премахване на входните и изходните визи и договорености за собственост върху общите имоти по границата. Предвижда се също да се подготви създаването на по-късен митнически съюз. Зад кулисите е направен нов опит за решаване на македонския въпрос. Югославяните отново искат самоопределение за пиринските македонци – или, с други думи, обединението им с Македонската народна република. Но българите отново се противопоставят на незабавното обединение: според тях обединението трябва да се отложи, докато се осъществи югославско-българската федерация. Тито (очевидно с неохота) трябва да се съгласи. Той обаче настоява „македонският народ в Пиринска Македония да има всички права за пълноценно културно развитие, както във Вардарска Македония, и че трябва да бъдат духовно обединени с братята си във Вардарска Македония“.[42] Българските лидери най-накрая се съгласяват.

Три месеца по-късно, през ноември, Югославия и България подписват договор за приятелство; Тито посещава София и е приет с ентусиазъм. По време на посещението си той заявява: „Ще установим толкова общо и тясно сътрудничество, че федерацията ще бъде просто формалност“.

В изпълнение на Бледското споразумение правителството на Македонската народна република, с благословията на българското правителство, изпраща деветдесет и трима учители в Пиринска Македония, „за да подпомогнат правилното преподаване на македонския книжовен език и македонската история“. Учителите обаче не се ограничават само с тази задача. Те водят курсове за неграмотни и курсове за възрастни по македонски език и история. Изнасят и лекции за живота в Македонската народна република. Основават Македонски национален театър в Горна Джумая, в който се представят македонски пиеси. Създават издателство „Македонска книга“, което за няколко месеца издава над 80 000 екземпляра книги, брошури и списания. Македонските книжари разпространяват скопския вестник Нова Македония. Създаден е и специален вестник за Пиринска Македония – Пирински весник. Младежи от Пиринска Македония заминават да служат в младежки бригади по строителни проекти в Македонската народна република. Правителството на Македонската народна република отпуска 149 стипендии за студенти от Пиринска Македония и създава учителски курсове, в които участват 135 учители от Пиринска Македония.[43]

Цялата тази интензивна културна дейност, въпреки Бледското споразумение, силно дразни българите, включително и комунистите. Дори комунистите [въпреки цялата си интернационална реторика] вероятно са чувствали, както всички българи, че македонците са истински българи, че македонският език е само диалект на българския и че писменият език на македонците традиционно е български. Писменият език, който сега е установен в Македонската народна република, първоначално се е основавал на говоримия език на Северна Македония и така е съдържал някои „сърбизми“ (въпреки че по-късно македонските лидери решават, че диалектите от района на Битоля и Велес са по-добра основа, така че литературният им език става по-близък до българския). Във всеки случай българските лидери смятат, че в този македонски културен стремеж има нещо изкуствено и „измислено“.

В същото време е малко вероятно учителите и книжарите от Македонската народна република да са се ограничили само до строго културна дейност. Те щяха да бъдат по-малко от хора или по-малко от македонци, ако не се бяха възползвали от златната възможност да възхваляват живота в Народната република и Титова Югославия. Нещо повече, тяхната пропаганда изглежда е имала голям успех сред пиринските македонци.

Отношението на българските комунисти към учителите и книжарите е публично оповестено едва след разрива между Югославия и Коминформа. Но пък тогава то е формулирано със силни думи. Георги Димитров, говорейки на Петия конгрес на Българската комунистическа партия на 19 декември 1948 г., обвинява югославяните, че се опитват да присъединят Пиринския край преди южнославянската федерация, и казва

Нашата страна добронамерено позволи на голям брой македонски учители и книжари да дойдат в Пиринския край. Скоро обаче стана ясно, че сме били предадени, защото учителите и книжарите се превърнаха в агенти на Тито и под предлог за борба с великобългарския шовинизъм и с помощта на държавния апарат и всички политически и културни организации започнаха системна кампания срещу всичко българско, срещу българския народ, неговата култура, народната демокрация и нашата комунистическа партия. В Република Македония не беше разрешено издаването на нито един български вестник, дори на „Работническо дело“, орган на Българската комунистическа партия. Фамилните имена на населението бяха променени така, че да не приличат на българските имена. Така например Кулишев, Узунов и Черков стават Колишевски, Узуновски и Черковски…

Иван Делев, делегат от Пиринска Македония на същия конгрес, казва, че „емисарите на Тито“ са свалили българските революционни картини от стените на българските училища и административни сгради и са ги заменили с портрети на Тито и Колишевски. Той твърди, че те са наредили на организациите на комунистическата партия да положат клетва за вярност към Тито.

Георги Мадолев, друг делегат от Пиринска Македония, който очевидно по-рано е заемал протитовска позиция, също атакува „скопските лидери“ за опитите им да въведат своя македонски език. „Вместо да използват език, който би бил разбираем за всички, те налагат в Македония един изкуствен език, който искат да въведат и в Пиринския край“, казва той. „Трябва да заявя пред партията, че нашето население говори много добре български език; това е езикът, който му е най-скъп…“

Въпреки това, признавайки „сериозните грешки, допуснати от партията в Пиринския край“, Мадолев дава силна индикация за първоначалния успех на македонския културен поход. Той цитира следните грешки:

(1) Отношението ни към скопските комунисти беше безкритично, което им позволи да правят каквото си искат в Пиринския край, в резултат на което Пиринският край се превърна в държава в държавата. (2) Увлякохме се от националистическите идеи на скопските лидери, в резултат на което приложихме принудителни мерки за изучаване на македонския език. (3) Не се съобразихме с волята на партийните маси и населението на Пиринския край. По този начин се опитахме да решим македонския въпрос а ла Колишевски… (4) Всъщност подпомагахме скопските предатели в целта им да включат Пиринския край в Република Македония… Моите собствени грешки са особено тежки… Имах съмнения дали Централният комитет (на Българската комунистическа партия) е способен да реши правилно македонския въпрос. Накрая написах писмо до Централния комитет, в което открито изразих несъгласието си с политиката на Централния комитет по македонския въпрос…[44]

След разпадането на Коминформ югославската гледна точка е изразена от Благой Нешкович. Той заявява:

Скоро след Бледското споразумение става ясно, че старата политика спрямо македонците в Пиринския край продължава и в България. Ясно се видя, че някои отговорни партийни и държавни ръководители в България не признават пиринските македонци за отделна национална група. Нещо повече, все повече се доказваше, че много отговорни ръководители в България не признават дори националността на македонците в Македонската народна република…[45]

В тази атмосфера на взаимни подозрения и враждебност не е изненадващо, че Първият конгрес на Отечествения фронт в началото на февруари 1948 г. внимателно избягва въпроса за Пиринска Македония. На конференцията на Комунистическата партия на Пиринска Македония, състояла се на 25 април 1948 г., видният български македонски комунист Владимир Поптомов се обявява срещу учителите от Македонската народна република и се противопоставя на разпространението на македонски вестници. Малко след това посещенията на делегации от Пиринска Македония в Македонската народна република са прекратени.[46]

След това, в края на юни 1948 г., настъпва откритият разрив между Тито и Коминформа. Българските комунистически лидери могат да въздъхнат с облекчение и да отхвърлят Бледското споразумение за Пиринска Македония. Много скоро след разрива шестнадесетият пленум на Българската комунистическа партия приема резолюция, в която се казва, че всички въпроси за южнославянска федерация трябва да бъдат отложени.

С оглед на новосъздадената ситуация в Съюзна Югославия трябва да се подчертае, че федерацията на южните славяни и евентуалното обединение на Пиринския край с Македонската народна република са възможни само във връзка с една Югославия, която ще остане вярна на общия социалистически и демократичен международен фронт [се казва в резолюцията]. Заради политиката на югославските лидери и на лидерите на Македонската комунистическа партия на практика в Пиринския край се създаде нетърпимото положение на държава в държавата, тъй като на различни тайни емисари на Македонската народна република беше позволено без контрол да управляват в Пиринския край и да разпространяват враждебност към българския народ, българската държава и Българската комунистическа партия.

В резолюцията се казва още, че политиката на културна автономия на пиринските македонци ще бъде запазена; обучението по македонски литературен език „от местни македонски учители“ обаче ще бъде доброволно (а не задължително, както е по Бледското споразумение). Накрая резолюцията пренася войната в лагера на врага, като обвинява Колишевски, че отрича националните права на „българския елемент в Македонската народна република“.[47]

В рамките на няколко седмици след резолюцията на Коминформа македонските учители и книжари са изселени от България с 24-часово предизвестие. Българската и югославската страна започват кампания на обвинения и контраобвинения. Българските лидери обвиняват югославските, че се опитват да присъединят Пиринска Македония преди южнославянската федерация[48]; югославските пък обвиняват българите, че са нарушили обещанието си да предоставят автономия на Пиринска Македония.[49]

В самата Пиринска Македония няма никакви признаци, че обещанието за културна автономия, дадено от Шестнадесетия пленум на Българската комунистическа партия е влязло в сила. Георги Димитров заявява пред Петия конгрес на партията през декември 1948 г., че населението на Пиринска Македония се чувства в тесни политически, икономически и културни връзки с българския народ и досега не е изпитвало нужда от административна автономия.[50]

През пролетта на 1949 г. има признаци, че и двете страни започват политическа война, насочена срещу македонското население на другата страна. Югославските лидери виждат в прокламацията на Н.О.Ф., (Славянската македонска комунистическа организация на Гърция) за „обединение на македонския народ в единна независима македонска държава в рамките на Федерация на балканските народни републики“, единствено вдъхновена от България заплаха за Югославска Македония.[51] Те виждат ръката на България и в създаването в началото на лятото на 1949 г. на „Комунистическа организация на Егейска Македония“, която според тях в крайна сметка е насочена срещу Югославска Македония. В края на юни 1949 г. няколко българи са съдени в Скопие по обвинение в саботаж; за един от тях се твърди, че е преминал в Югославия като член на тайна „македонска организация“.[52]

Самият Тито, говорейки в Скопие на 2 август 1949 г., обвинява българите, че „започват опасна игра“, като създават „някаква нова македонска лига, която много прилича на бившите македонски терористи, които са били в услуга на цар Борис“, че потискат не само пиринските македонци, но и прогресивните българи. Главната роля в тази Лига, казва Тито, се играе от Поптомов, „днес главен знаменосец на борбата срещу Македонската народна република и Македония като цяло“.

Югославяните от своя страна спонсорират „Културен клуб на македонците от Пиринска Македония“ със седалище в Скопие, който агитира срещу българското потисничество над пиринските македонци. През лятото на 1949 г. радио Скопие излъчва ежедневно четвъртчасова програма, адресирана до пиринските македонци. Югославяните издават свой вестник, Пирински глас, за пропаганда сред пиринските македонци.[53]

На Илинден, 2 август 1949 г., Тито продължава тактиката си. В Пиринска Македония, казва той, всички македонски книжарници са затворени, книгите на македонски език са конфискувани, а целият културен живот на македонския народ е невъзможен. Нищо не може да попречи на македонците да осъществят напълно своята велика идея: да изградят своята страна като истинска социалистическа република в съюз с другите народни републики на Югославия и да работят неуморно, за да може македонският народ да се обедини в бъдеще.

Така през лятото на 1949 г. отношенията между Югославия и България по македонския въпрос са толкова изострени, колкото никога дотогава, въпреки че откритото насилие е значително по-малко, отколкото в ранните дни на комитаджийската война. Идването на комунистите на власт и в двете страни не е решило въпроса.

Причините за този неуспех са няколко. Първо, нито една от комунистическите партии не е готова да рискува позицията и престижа в собствената си страна, като се откаже от „национална територия“. Второ, вероятно нито югославските, нито българските лидери наистина са се освободили от национализма, който винаги е обсебвал техните некомунистически предшественици на власт. Трето, изглежда, че Москва никога не е давала точно решение за окончателното уреждане на въпроса за Македония. По този начин както югославските, така и българските комунистически лидери имат свободата да тълкуват по свой избор редките и донякъде неясни изявления на Москва. Последният щрих към объркването е добавен, когато през юни 1948 г. Москва се отказва от тактическата подкрепа, която е оказала на Югославия по македонския въпрос през август 1941 г. и по отношение на Южнославянския съюз през януари 1945 г.

3. Гръцката комунистическа партия и македонският въпрос, 1941-1999 г.

Гръцката комунистическа партия, която през 1935 г. частично се е освободила от македонското бреме, успява да избегне възобновяването му до лятото на 1943 г. Въпреки това спомените за по-ранната подкрепа на партията за македонската автономия сериозно затрудняват работата ѝ през първите две години от окупацията от Оста. Когато партията се опитва да организира съпротива в гръцка Македония чрез Е.А.М.-E.L.A.S., тя среща продължителна съпротива от страна на националистически настроените гърци. Основният ѝ противник е Y.V.E., или „Защитниците на Северна Гърция“ – националистическа организация, която се стреми да защити целостта на Гърция и която по-късно се прекръства на P.A.O., „Общогръцка освободителна организация“. Въпреки това E.A.M. обвинява този потенциално опасен съперник в сътрудничество с германците, напада въоръжените му групи и до края на октомври 1943 г. го ликвидира.[54] E.A.M. бързо ликвидира и по-малките си съперници в гръцка Македония, които по-справедливо обвинява в сътрудничество.

В началото на лятото на 1943 г. обаче гръцките комунисти се сблъскват с по-сериозен проблем: отношението им към славяно-македонското малцинство в гръцка Македония. До този момент единствената дейност на тези славяно-македонци е била да се оставят да бъдат организирани под българско спонсорство в отряди за вътрешна отбрана, главно за да защитават селата си от ръководените от гръцките комунисти партизани – E.L.A.S. Тези отряди обаче са създавали на E.L.A.S. сравнително малко проблеми.[55]

Тогава Темпо, специалният пратеник на Тито, след като реорганизира партизанското движение в Югославска Македония и установява контакт с албанските партизани на Енвер Ходжа, преминава границата и установява контакт с гръцките комунисти.[56] Целта му е да накара гърците да признаят потенциала на славяно-македонците и да ги организират в партизански отряди под комунистическо ръководство. Гръцките комунисти, вероятно неохотно, се съгласяват и така се създава С.Н.О.Ф., Славянският националноосвободителен фронт, въпреки че името му не се чува публично в продължение на много месеци след това.[57] Тогава или по-късно военен ръководител на частите на С.Н.О.Ф. става македонец на име Гочев[58] или Гоци, а гръцки комунист от македонски произход – Андреас Цимас, изглежда е действал като главен офицер за връзка между С.Н.О.Ф. и югославското партизанско движение. Все още не е ясно каква роля са изиграли българските комунисти в създаването на С.Н.О.Ф., ако изобщо са играли такава.

От самото начало точната степен на подчиненост на С.Н.О.Ф. на командването на E.L.A.S. изглежда е била под въпрос. Югославските комунисти, с поглед, насочен към евентуалното южно разширяване на Югославска Македония, очевидно проявяват жив интерес към С.Н.О.Ф. Твърди се, че още през ноември 1943 г. радиото на Тито, Свободна Югославия, излъчва послание за присъединяване, от името на южномакедонски лидер.[59] Когато обаче самият маршал Тито се обръща към втората сесия на Антифашисткия съвет за национално освобождение на Югославия в Яйце на 29 ноември 1943 г., той използва термини, които не биха могли да обидят гръцките комунисти. След като говори за партизанските успехи в югославска Македония, Тито казва: „Партизанското движение в Македония е тясно свързано с партизанското движение в Албания и Гърция и същевременно оказва значителна подкрепа за развитието на партизанското движение в самата България“.

Съществуването на С.Н.О.Ф., заедно с по-широките различия относно стратегията на съпротивата, вероятно обясняват защо по време на войната отношенията между югославските и гръцките комунистически лидери са трудни. Когато гръцки комунистически емисари пристигат в щаба на Тито, към тях се отнасят без особено уважение; югославските партизански представители, когато говорят на четири очи, са склонни да критикуват методите, с които гръцките партизани водят съпротивата. Гръцките комунисти, от своя страна, трябва винаги да са били подозрителни към предполагаемите стремежи на Тито към гръцка Македония и Солун.

През пролетта на 1944 г., когато Гърция се приближава към освобождението, отношенията между С.Н.О.Ф. и Гръцката комунистическа партия са силно обтегнати. По това време емисари от югославска Македония са се включили активно в работата по политическото и военното организиране на славяно-македонците в Гърция. Ръководителите на С.Н.О.Ф. гледат отвъд границата по-скоро към Македонската комунистическа партия в Югославия, отколкото към Гръцката комунистическа партия. Всъщност през лятото на 1944 г. формациите на С.Н.О.Ф., командвани от Гочев, се сблъскват с E.L.A.S. поне три пъти.[60]

Прокламирането на Македонската народна република на 2 август 1944 г. прави югославската притегателна сила двойно по-силна. От друга страна, Гръцката комунистическа партия, която по това време участва в международно признатото гръцко правителство и се надява да спечели властта в освободена Гърция, очевидно не желае да провали шансовете си, като отстъпи македонска територия на Югославия или дори като подкрепи идеята за македонска автономия в Гърция. По това време Тито изглежда е решил, че е по-важно гръцките комунисти да спечелят цяла Гърция, отколкото той самият да спечели гръцка Македония. Когато през септември 1944 г. започва освобождаването на Гърция, Тито сигурно е сдържал своите ентусиасти в Македонската комунистическа партия, както ги е сдържал и по отношение на Пиринска Македония. Гочев и неговите батальони на С.Н.О.Ф. скъсват с Гръцката комунистическа партия и преминават в Югославска Македония. Самият Гочев заминава за Скопие; частите му са разформировани и по-късно са включени в югославската армия.

Само малко от тези трудности между югославските и гръцките комунистически лидери стават публично достояние, докато разривът между Тито и Коминформа не довежда до разрив между Тито и гръцките комунисти. Говорейки непосредствено след разрива с Коминформа, но година преди открития разрив с гръцките комунисти, Темпо все още хвърля розов, макар и донякъде едностранчив поглед върху военновременните отношения между югославяни и гърци. В обръщение към Петия конгрес на Югославската комунистическа партия през юли 1948 г. Темпо казва:

Югославският централен комитет провеждаше политика на братско сътрудничество с героичната Комунистическа партия на Гърция през цялата освободителна война… Македонските партизански отряди много често преминаваха на територията на Егейска Македония и развиваха оживена политическа работа сред местното население. Благодарение на правилната политическа работа на нашите партизански отряди македонските маси в Егейска Македония разбраха, че освободителната борба на гръцкия народ е същевременно и тяхна собствена борба, че от успеха на тази борба зависи не само свободата на гръцкия народ, но и свободата на македонския народ… По време на освободителната война нашите партийни дейци запознаха гръцките си другари с опита на нашата партия в организирането на редовна армия… [а също и] с опита си в организирането на народната революционна власт върху руините на стария държавен апарат… Активистите на нашата партия предадоха на гръцките си другари своя опит в борбата срещу империалистическите тенденции на западните съюзници… Военното и политическото сътрудничество между нашата националноосвободителна армия и частите на гръцката армия беше образцово през цялата националноосвободителна война. Македонските части винаги срещаха голямо гостоприемство, когато трябваше да се изтеглят на гръцка територия преди вражеските офанзиви…[61]

Разказът на Темпо, разбира се, неволно издава две неизбежни причини за раздразнението на гръцките комунисти по време на войната. Първата е донякъде високомерното и покровителствено отношение на югославяните, което трябва да е било почти непоносимо за гърците, дори и да са били комунисти. Втората причина е, че югославските македонци са смятали, че имат право да извършват „политическа работа“ от гръцката страна на границата. Макар да няма доказателства, че това е означавало категорично обещание на Гръцката комунистическа партия да отстъпи Егейска Македония на Македонската народна република, това е факт, който, ако би бил направен широко известен, неизбежно би нанесъл сериозни щети на престижа на Гръцката комунистическа партия в Гърция.

Гръцкото комунистическо недоволство обаче не намира открит отдушник, докато Тито не решава да затвори югославско-гръцката граница през юли 1949 г. Тогава Никос Захариадис, генерален секретар на Гръцката комунистическа партия, написва статия в броя от 1 август на списание Коминформ, озаглавена За траен мир, за народна демокрация, в която остро атакува политиката на югославските комунисти по време на войната. Самият Захариадис не е бил в Гърция по време на окупацията, тъй като е бил в германски концентрационен лагер. Голяма част от статията му се състои от фантастично преувеличени обвинения срещу Тито, предназначени да се впишат в общата кампания на Коминформа срещу него; въпреки това вероятно изразява голяма част от дълго потисканите военновременни страхове и антагонизми на гръцките комунисти. Той казва:

Народнодемократичното движение в нашата страна никога, от времето на първата окупация, не е познавало такъв коварен и подъл враг като кликата на Тито. Великосръбският шовинизъм на титоистите по отношение на съпротивителното движение в Гърция пролича още през 1943 г., когато ръководството на Югославската комунистическа партия заяви, че народът на Егейска Македония може да извоюва своето освобождение само в рамките на Югославия. От това сякаш следваше, че първостепенно задължение на всички македонски патриоти е да се борят срещу Комунистическата партия на Гърция и Е.А.М. и вместо това да сътрудничат на агентите на Тито.

Това е директивата, която следва човекът на Тито в Егейска Македония, Темпо (Вукманович). Това беше директивата, прилагана на практика от главния им агент Гочев… През всичките тези години кликата на Тито изпращаше хиляди свои агенти в Комунистическата партия на Гърция и в Е.А.М. със задачата да подкопае Комунистическата партия на Гърция и да разцепи единството на народноосвободителното движение.

След това Захариадис разказва следната удивителна история, за да илюстрира предполагаемия „съюз“ между англо-американския империализъм и кликата на Тито:

През октомври 1944 г., когато британците се приземяват в Гърция, Темпо, начело на провокационното движение, насочено срещу Комунистическата партия на Гърция, информира комунистите от Егейска Македония, че е поискал от Тито две дивизии, които да окупират Солун. Това става преди декемврийските събития[62]; британците не са сигурни, че ще успеят да задържат Гърция. Предпочитайки да видят Солун окупиран от Тито, отколкото в ръцете на E.L.A.S., британците хвърлят с парашути оръжия на летището в Групица. Те са изпратени във Вапсори от агентите на Тито – Темпо, Гочев и Пиос, за да бъдат използвани срещу E.L.A.S… През декември 1944 г. Тито, който мечтаеше да откъсне Солун от народнодемократична Гърция, не направи нищо, за да ни помогне да се борим с британците, въпреки всичките си предишни помпозни изявления…

Захариадис заявява, че „кликата на Тито и нейният изпълнителен орган, бандата на Гочев-Керамиджиев“[63] са имали и все още имат стотици югославски разузнавачи в Егейска Македония. Неведнъж, казва той, гръцкият централен комитет е обръщал внимание на югославския централен комитет на контрареволюционните действия на тези агенти, „доказани с неопровержими документални доказателства“, и е искал прекратяване на дейността им. Югославският централен комитет обаче „не предприе нищо по отношение на тези провокативни действия“.[64]

Въпросът, който Захариадис не разкрива, е, разбира се, доколко гръцките комунистически лидери някога са давали съгласието си за тези югославски дейности в Егейска Македония. Всъщност няма налични доказателства за каквото и да е официално споразумение между двете комунистически партии по македонския въпрос по време на войната, въпреки че съвсем очевидно е имало работно споразумение за сътрудничество.

За военновременните отношения между гръцката и българската комунистическа партия има много малко надеждни данни. В края на войната е изготвен документ, известен като „Споразумението от Тетрич“. Това е споразумение, подписано от гръцките и българските комунисти през юли 1943 г., в което гръцката комунистическа партия се задължава да сътрудничи за създаването на автономна Македония.[65] Автентичността на този документ се приема от повечето гърци некомунисти, но се отрича от комунистите. На базата на най-обща вероятност изглежда слабо правдоподобно гръцките комунисти да са отстъпили такъв жизненоважен пункт на българите в период от войната, когато последните не са имали особено много да предложат в замяна и е било известно, че Москва подкрепя югославяните, а не българите в Македония.

Гръцките националисти приемат за автентично също и предполагаемото споразумение от Каймакчалан, с което гръцките комунисти уж са се съгласили на македонска автономия в рамките на славянска федерация.

И накрая, има един любопитен герой, известен като Родопулос или Радев, който в началото на 1944 г. се представя на Съюзническата военна мисия в Гърция като офицер за връзка между мисията и гръцките и българските комунисти. През септември 1944 г. той се появява отново като полковник от българската армия и организира внезапната смяна на фронта на българската армия в гръцка Македония.[66]

Изглежда разумно да се предположи, че въпреки че по време на войната между гръцката и българската комунистическа партия несъмнено е имало контакти, в хода на които е бил повдигнат македонският въпрос, тези контакти са били много по-маловажни от гръцко-югославските комунистически отношения. Всъщност изглежда вероятно, че по време на войната Гръцката комунистическа партия е успяла да избегне поемането на ангажименти по отношение на окончателното решаване на македонския въпрос. По време на Освобождението професор Сволос, некомунистически член на Е.А.М., отрича Е.А.М.-E.L.A.S. да има интерес от македонска автономия.[67] Въпреки това не е правено официално изявление от Гръцката комунистическа партия като такава.

Гражданската война в Гърция през декември 1944 г. води до бягството на редица славяно-македонци, както и на гръцки комунисти, в Югославска Македония. Това дава повод на вестниците в Скопие и Белград от 1945 г. нататък многократно да пишат за гръцкото „монархо-фашистко“ преследване на славяно-македонците. Съветски говорител посочва 30 000 души като общ брой на славяните, избягали от Гърция през този период.

В статията си от 1 август 1949 г. Захариадис дава странна интерпретация на това бягство: „Тито организира масовата емиграция на македонци в Югославия, като по този начин лишава Егейска Македония от македонско население. Между другото – добавя той – гръцките монархо-фашисти от много години се опитват да направят същото, надявайки се да променят етническия състав на Егейска Македония. Захариадис допълва, че „титовистите“ са се опитали да вербуват агенти сред бежанците, които след необходимото обучение са били изпращани в Гърция, за да действат срещу гръцката комунистическа партия.

През март 1949 г., когато отношенията между гръцката и югославската страна са на път да се развалят, делегация от „свободна Гърция“ иска разрешение да посети тези бежанци и да им помогне да се завърнат у дома. Това, според гръцкия разказ[68], е било отказано; вероятно югославяните са заявили, че бежанците не желаят да се върнат.

През първите четири години след Освобождението Гръцката комунистическа партия прави всичко възможно да запази мълчание по отношение на Македония. През ранната пролет на 1946 г. Захариадис посещава Прага и Белград и трябва почти неминуемо да обсъжда Македония с югославските комунистически лидери. Няколко месеца по-рано, на 11 октомври 1945 г., Тито прави безкомпромисно изявление в Скопие: „Ние не сме отричали правото на македонския народ да се обедини. Ние никога няма да отречем това право. Това е нашият принцип. Ние не се отказваме от принципите си заради някакви мимолетни симпатии. Ние ще се придържаме към тази цел – всички македонци да бъдат обединени в своята страна“.[69] Въпреки това изглежда вероятно Тито да е информирал Захариадис, че първият приоритет е гръцките комунисти да спечелят Гърция и че едва след като това бъде постигнато, трябва да се реши македонският въпрос.

Във всеки случай, когато се завръща в Атина, Захариадис казва в интервю пред британски кореспондент през май 1946 г: „Териториални въпроси между Гърция и Югославия не възникват“. Той допълва, че населението на гръцка Македония е 90% гръцко и само 10% славянско и че Е.А.М. отстоява териториалната цялост на Гърция.[70] Поне по това време няма открита промяна в македонската политика на гръцката партия.

Тогава обаче Гръцката комунистическа партия вече трябва да е имала планове за новата гръцка гражданска война: всъщност те може би са били основната тема на разговорите на Захариадис в Белград. На 8 юни 1946 г. гръцкото министерство на обществения ред обявява, че „скитащи комунистически банди са създали отчайващо положение в Македония“.[71] До края на годината започва да действа новото партизанско движение, ръководено от обучения в Москва гръцки комунист и бивш комунистически организатор в Македония Маркос Вафиадис. (Маркос е роден в Мала Азия и пристига в Солун през 1922 г.; поради това естествените му симпатии са по-скоро към гръцкото „патриотично“ крило, отколкото към македонското автономистко крило на Гръцката комунистическа партия). На 24 декември 1947 г. е обявено създаването на „Временно демократично правителство“, оглавявано от Маркос. В отговор гръцкото правителство в Атина обявява Гръцката комунистическа партия извън закона.

От самото начало армията на Маркос разчита в по-голяма степен на югославска подкрепа, отколкото на подкрепа от Албания или България. Географските условия не благоприятстват партизанските действия в районите в близост до българската граница. Планините в близост както до Югославските, така и до албанските граници, предоставят добра база за партизански операции, но югославяните са по-силни съюзници от албанците. Районът в близост до югославската граница, с изключение на градовете, е населен предимно със славяно-македонци, така че гръцките комунистически лидери трябва да съживят славяно-македонския ентусиазъм за собствената си гръцка кауза. От изявленията, направени след открития разрив между гръцките и югославските комунистически лидери през юли 1949 г., става ясно, че цената на Тито за подкрепата му за Маркос трябва да е била разрешението на гръцките комунисти за нов приток на военни и политически организатори от Югославската македонска народна република. Изглежда, че самият Гочев е бил сред тях. Така С.Н.О.Ф. се появява отново под леко промененото име Н.О.Ф., „Националноосвободителен фронт“, който поне номинално действа под командването на Маркос още през 1947 г.

Близките връзки между Маркос и югославските комунисти първоначално оцеляват след разрива между Тито и Комунистическата партия през юни 1948 г. На 12 юли Централният комитет на Македонската комунистическа партия в Югославия приема резолюция, в която остро осъжда българската и албанската комунистическа партии, но не споменава гръцката партия. Радио „Свободна Гърция“, разпространяващо новините и възгледите на движението „Маркос“, продължава да работи от югославска територия до началото на 1949 г. и затова естествено не атакува Тито. Дори и да не получават по-активна подкрепа, в продължение на няколко месеца гръцките партизани продължават да използват югославска територия за целите на отстъплението и транзита, а за ранените им се полагат грижи в югославска Македония. От гръцка страна редовите членове на партизанското движение са научени да застават на страната на Коминформа срещу Тито; но Гръцката комунистическа партия не прави открито официално изявление срещу него.

Въпреки това спорът между Тито и Коминформа изглежда е бил един от основните фактори за вътрешната криза в Гръцката комунистическа партия, която достига своя връх през януари 1949 г. През предходните шест месеца изглежда вероятно крилото на партията, което в крайна сметка триумфира, да е работило за създаването на нов анти-Титов Н.О.Ф., който да откъсне славяно-македонците от югославската връзка и вероятно да бъде начело на коминформския стремеж да се изтръгне Македонската народна република от Тито. Със създаването на такъв анти-Титовски Н.О.Ф., Гръцката комунистическа партия би могла да постигне относителна военна независимост от Тито и открито да се присъедини към блока на Коминформа срещу него. В същото време вероятно се подготвя прехвърлянето на радио „Свободна Гърция“ от Югославия на територията на Коминформа.

Това поне изглеждат единствените хипотези, които могат да обяснят решенията, обявени на петия пленум на Централния комитет на Гръцката комунистическа партия, проведен на 30 и 31 януари 1949 г. Първо, Централният комитет освобождава Маркос от „цялата партийна работа“, уж поради влошено здравословно състояние. Това твърдение е повторено в уж „отворено писмо“ на Маркос, излъчено от радио „Свободна Гърция“ на 8 февруари, в което той се отказва от премиерския пост на „Временното демократично правителство“ и от командването на „Демократичната армия“. Изглежда обаче много вероятно Маркос наистина да е бил отстранен, защото се е различавал от доминиращото крило на партията, ръководено от Захариадис, както по стратегията на съпротивата, така и по въпроса за отношенията с Тито и за македонската тактика. През следващите месеци за него не се чува нищо, освен че през лятото на 1949 г. радио „Свободна Гърция“ твърди, че той е протестирал срещу статия на югославския комунист Джилас, който го включва в списъка на „националните девиатори“. Захариадис успява да установи безспорен контрол над гръцкото партизанско движение.

По същото време Петият пленум на Гръцкия централен комитет провъзгласява следното решение по македонския въпрос:

Македонският народ се отличава и не трябва да има съмнение, че след освобождението той ще намери своето национално възстановяване, каквото желае. Трябва да се предпазим от различни елементи, които се опитват да разрушат единството между славяно-македонския и гръцкия народ. Това единство трябва да бъде пазено като зеницата на окото и да бъде укрепвано и заздравявано твърдо и непрекъснато.[72]

Това, разбира се, е едно преднамерено неясно изявление. То не ангажира конкретно гръцката партия по-далеч от декларацията ѝ от 1935 г., когато тя се е отказала от лозунга за „обединена Македония“, но се е ангажирала, макар в крайна сметка да се стреми към „самоопределение на потиснатите народи“, да се бори за „пълно равенство на правата на националните малцинства“. От друга страна, изразът „национално възстановяване“ може да се възприеме и като означаващ независима Македония.

На 1 март обаче „Свободна Гърция“ излъчва далеч по-ясна резолюция на Н.О.Ф., приета от Втория пленум на неговия Централен съвет на 2 февруари. Изглежда справедливо да се предположи, че тя представлява решение на реорганизирания анти-Титовски Н.О.Ф. В нея се казва:

Н.О.Ф. трябва да събуди още повече народа на Македония. Той трябва да концентрира и мобилизира всичките си налични ресурси срещу монархо-фашистите. За да може да се справи с трудните си задачи, Н.О.Ф. реши да увеличи тричленния си секретариат с още двама членове. Другарите Павло Раковски и Паскал Митровски са двамата членове, които ще се присъединят към Секретариата. Н.О.Ф. също така призовава онези офицери, които са се отклонили и са поели по лесния път, да продължат неотклонно да вървят по правилния път, защото в противен случай няма да имат право на офицерски чин в Н.О.Ф. Той също така решава да свика Втората конференция на Н.О.Ф. през март 1949 г.

Втората конференция на Н.О.Ф. ще обяви широкото участие на македонския народ заедно с гръцкия народ в общата борба. Н.О.Ф. ще мобилизира всичките си налични ресурси – социални и човешки. Втората конференция ще обяви и новите програмни принципи на Н.О.Ф. Тя ще обяви обединението на Македония в цялостна, независима и равноправна македонска нация в рамките на Народнодемократичната федерация на балканските народи. Това представлява оправдание на нейните продължителни и кървави борби. Втората конференция на Н.О.Ф. ще обяви пълното въстание на македонския народ, ще призове всички ресурси на славяно-македонците и ще ги обедини около Н.О.Ф.

Втората конференция ще се обърне по-специално към славяно-македонците в македонските градове Фиорина, Кастория, Едеса, Житница, Гуменица и др. Тя ще призове славяно-македонците да се включат в общо въстание срещу монархофашизма и англо-американските окупатори с цел освобождаване на македонския народ и борба за народна демокрация в Македония.

Това естествено изглежда като доста безкомпромисно изявление в полза на независима обединена Македония, за което, тъй като е излъчено от „Свободна Гърция“, може само да се предполага, че е било одобрено от гръцкото комунистическо ръководство. То веднага предизвиква силна реакция в Югославия и тревога сред редиците на Гръцката комунистическа партия.

В Югославия подозренията и недоволството са изразени от Моса Пияде в статията му за Борба. Пияде свързва решенията на Централния комитет на гръцката партия от 30 януари и на Централния съвет на Н.О.Ф. от 2 февруари с предполагаемото българско разширяване на идеята за южнославянска федерация до идеята за балканска федерация. Според него сега София проповядва Балканска федерация, в която обединена Македония ще бъде равноправна и независима държава. „Това не би заслужавало внимание, ако някой не беше успял да прехвърли цялата интрига в демократична Гърция. В тази комбинация, направена, за да се навреди на Югославия, се крият сериозни опасности за демократичното освободително и антиимпериалистическо движение на гърците и за самите македонци.“

В същото време Пияде прави ясно разграничение между резолюцията на Гръцкия централен комитет и резолюцията на Н.О.Ф. В първата, каза той, гръцкият централен комитет е „приел правилна гледна точка по отношение на самоопределението на македонците“. Той само обвинява българите, че се опитват да използват тази резолюция за антиюгославски цели. Именно резолюцията на Н.О.Ф. е онова, което той порицава, като намеква категорично, че тя е пряко вдъхновена от българите, които, тъй като са отказали да предоставят автономия на Пиринска Македония, не могат да я използват като основа за бъдеща Обединена Македония и затова се опитват да използват за същата цел гръцка Македония.

Днес, когато народът на Егейска Македония се бори за своето физическо съществуване, когато неговата първа задача е да се бори с гръцкия народ за победата на народната демокрация в Гърция, не е необходимо да се предлага на този народ да направи декларация, която не само не мобилизира силите на македонския народ, но напротив, може само да предизвика излишни дискусии и объркване в единния фронт на гръцките и македонските борци.[73]

Вътре в Гърция гръцкият Централен комитет явно е сериозно смутен от реакцията, която е предизвикала неговата резолюция, и се опитва да успокои нещата с поредица от изявления, които обаче заобикалят истинските проблеми. На 3 март г-н Рендис, министър на обществения ред в атинското правителство, прави изявление относно резолюциите на Гръцкия централен комитет и Н.О.Ф., в което заявява: „За първи път Гръцката комунистическа партия ясно посочва като цел на въоръжената си борба откъсването на гръцки територии, които трябва да бъдат предадени на България и други балкански държави.“ На следващия ден радио „Свободна Гърция“ заявява, че в последно време Рендис е правил различни изявления, „за да оправдае масовите екзекуции на гръцки патриоти“; „но гръцкият народ, рамо до рамо със славяно-македонския народ, се бори за свобода и демокрация“. „И“, допълва радиото, „когато победата дойде, националното възстановяване на славяно-македонците ще бъде завършено така, както го желае славяно-македонският народ“.

Пет дни по-късно „Свободна Гърция“ цитира опровержение от страна на Гръцката комунистическа партия на „съобщенията в Атина и Лондон, че партията се е съгласила със създаването на Балканска комунистическа федерация и македонска държава“. Становището на партията е, че двата народа, гръцкият и македонският, които се борят за свободата си, трябва да решат свободно и без външно влияние своето бъдеще. След победата македонският народ „сам ще реши по какъв начин иска да живее и как да бъде управляван“.

На 10 март „Свободна Гърция“ разпространява доста променено изявление на самия Н.О.Ф. В него се отричат „твърденията“, че Вторият конгрес на Н.О.Ф. възнамерява да провъзгласи създаването на обединена македонска държава, която да бъде включена в Югославия, Гърция, България или Балканската комунистическа федерация. „Днес – се казва в изявлението на Н.О.Ф. – двата народа (гръцкият и македонският) ръка за ръка водят обща борба за своята свобода. Резултатът от победата ще бъде, че всеки народ ще реши по свободен и суверенен начин своята бъдеща линия“.

Когато най-накрая през последната седмица на март се провежда Вторият конгрес на Н.О.Ф., почти единствената новина, която достига до външния свят, е една очевидно предпазлива реч на гръцкия комунист Карагиоргис, който говори от името на „Временното демократично правителство“ на Гърция. След като припомня преследванията, на които в миналото са били подложени гръцките комунисти заради симпатиите си към македонската „борба за свобода“, Карагиоргис заявява, че гръцката партия е определила „правилната си линия по националния въпрос“ в резолюцията от януари 1949 г. Славяно-македонският народ, казва той, е „извоювал правото да бъде свободен“; и практически израз на „постигнатото пълно единство и братство“ ще бъде „участието на самия Н.О.Ф. в Г.Х.К. на Гръцката демократична армия“.

Няколко седмици по-късно българската преса разкрива още едно и вероятно по-далечно решение, което също е било взето на Втория конгрес на Н.О.Ф. Вестникът на Българската комунистическа партия „Работническо дело“ съобщава на 19 май, че конгресът е „решил да създаде своя собствена комунистическа организация, с организационна независимост, като част от Гръцката комунистическа партия“. Избрал е и Организационен комитет от осем души, които да формират и ръководят тази нова „Комунистическа организация в Егейска Македония“ до подготовката на общомакедонска конференция, която да избере партийните лидери. Българският вестник допълва, че тази стъпка е „решителна победа за македонските комунисти и целия македонски народ, който ще се изправи решително, за да реши всички свои социални и национални проблеми и ще продължи борбата за национално освобождение, народна република и комунизъм“. По този начин българският вестник поне намеква, че тази „Комунистическа организация в Егейска Македония“ може да бъде стъпало по пътя към независима комунистическа Македония (вероятно не под егидата на Тито).

За момента обаче целта на Н.О.Ф. е още по-тясно сътрудничество с гръцките комунисти. На 5 април радио „Свободна Гърция“ съобщава за размествания във „временното демократично правителство“, с които Паскал Митровски, председател на Н.О.Ф., става министър на храните, а Ставро Коцев от Н.О.Ф. – директор за националните малцинства в Министерството на вътрешните работи. На 16 май радиото съобщава за две доста меки речи, произнесени от тези двама министри по време на посещението на делегация на „Временното демократично правителство“ в Грамос. Митровски заявява, че благодарение на общите си успехи с Гръцката демократична армия македонският народ „ще укрепи своите национални права, собствената си свобода и народнодемократичното си бъдеще“. Той добавя, че резолюциите на Петия пленум на Гръцката комунистическа партия и на Втория конгрес на Н.О.Ф. представляват „гаранция за освободителните завоевания на македонския народ“. Коцев заявява, че правата на славяно-македонския народ са „признати“ от „Временното демократично правителство“.

Така за момента Гръцката комунистическа партия изглежда е изгладила македонските си проблеми и е установила контрол над реорганизирания си анти-Титовски Н.О.Ф. Съществуват поне две възможни обяснения за това, което наистина се е случило между януари и май 1949 г. Или гръцките комунистически лидери, за да спечелят славяно-македонците от Тито и да изпълнят директивата на Коминформа за агитация срещу Тито, може наистина да са се ангажирали с пълната политика на „обединена независима Македония“, като по-късно прибързано са се върнали към формулата за „самоопределение“ от резолюцията от 1935 г. Или пък гръцките комунистически лидери може просто да са се върнали към формулата за „самоопределение“, но реорганизираният Н.О.Ф. да е изтълкувал това в най-широк смисъл като разрешение за незабавна славяно-македонска агитация за „обединена независима Македония“. Според тази втора теория Н.О.Ф. може да е бил прибързано приведен „в съответствие“ или от гръцките лидери, или дори от самата Москва, за да се предотвратят по-нататъшни вреди за гръцката комунистическа кауза.

Междувременно Българската комунистическа партия се старае да отрече всякакъв интерес към въпроса. Васил Коларов, тогава министър на външните работи на България, дава на 18 март интервю в Будапеща, в което отрича „съобщенията в западната преса“, че България иска да създаде Балканска федерация и да сложи ръка на Македония. Коларов добавя: „Ние много пъти сме заявявали и заявяваме отново, че за нас лозунгът „Балканска федерация“ не съществува…“ Той допълва, че преди двадесет години такъв лозунг е съществувал сред „социалдемократическите партии на отделните балкански държави“, но казва: „ние сме го надраснали“. (Това, разбира се, е любопитна препратка към ролята на самия Коларов като водещ член на Балканската комунистическа федерация през 1920-те години, когато тя най-пламенно е поддържала идеята за Балканска федерация).

Няколко дни по-късно, на 31 март, вестникът на Българската комунистическа партия Работническо дело, коментирайки неотдавнашен дебат в [британската] Камара на общините, заявява:

Г-н Макнийл и други говориха за предполагаем план за създаване на Македонска федерация [sic] под българско ръководство. Разбира се, подобен проект е бил измислен в дипломатическите кулоари, за да оправдае засилената военна намеса на САЩ и Великобритания в Гърция. Друга цел е да се изгради мост между титовистите и гръцките монархофашисти.

Югославските комунисти обаче очевидно не вярват в българския отказ от интерес към лозунга за независима Македония в рамките на Балканска федерация. На 11 май Колишевски заявява на конгреса в Скопие, че ръководството на Българската комунистическа партия открито се е отказало от лозунга „едва след като е било разобличено от Югославската комунистическа партия“.

Въпреки това, публичното отказване от този лозунг не означава, че той не се използва за всяване на смут сред македонските маси и за разрушаване на Югославия. На неотдавнашната софийска конференция на някои македонци, председателствана от Хаджи Панзов, се е обсъждал този лозунг за независима Македония. Това ясно доказва, че. … ръководителите на Българската комунистическа партия не се отказват от този лозунг.

Объркването на „македонските маси“ в този момент трябва да е било наистина изключително голямо. Изобщо не е ясно какво са целели гръцката или българската комунистическа партия в Македония, освен че и двете са били силно враждебни към югославските комунисти. И двете изглежда са се страхували от силата на про-Титовските настроения, които все още са оцелели в техните части на Македония.

Такава е ситуацията, когато става ясно, че Тито е решил да спре да подкрепя гръцките комунистически партизани и да затвори гръцко-югославската граница. Радио „Свободна Гърция“ осъжда за първи път „предателството“ му на 6 юли, въпреки че самият Тито не показва открито намеренията си до речта си в Пола на 10 юли. Декларацията на „Свободна Гърция“ е последвана на следващия ден, 7 юли, от дълга резолюция на Изпълнителния комитет на новосформираната „Комунистическа организация в Егейска Македония“, подписана от Митровски и Коцев, в която се атакува „подривната дейност“ на „Титовите агенти“ в гръцка Македония, особено на Гочев и Керамиджиев.

В резолюцията на Организацията се казва, че „кликата на Керамиджиев-Гочев“ се опитва да предприеме нова офанзива срещу демократичната борба на гръцкия народ с цел да разбие бойното единство на гръцкия и македонския народ. Тази подривна дейност е започнала преди 1944 г. и е била организирана от Югославската комунистическа партия. Тито и неговата клика, целящи присъединяването на Егейска Македония, са организирали „огромна, подривна и клеветническа кампания“ срещу Гръцката комунистическа партия, обвинявайки я, че е предала революцията. Тя е създала свои партийни организации в Егейска Македония, опитала се е да разцепи единството между Гръцката комунистическа партия и на E.A.M. и е изпратила стотици агенти „с цел да се осъществят целите на голяма Югославия за сметка на нашето националноосвободително движение“.

В резолюцията се казва, че Гочев никога не е бил комунист, а националист, „който се е поставил в услуга на югославските шовинисти, работещи за голяма Югославия“. Освен това се добавя, че Керамиджиев е бил открит сътрудник на българския фашизъм в София през 1943 г., по-късно е станал комунист и е служил в O.Z.N.A. (югославската тайна полиция). Работил е като агент на O.Z.N.A. в Н.О.Ф. и Гръцката комунистическа партия. И двамата мъже са „предатели и дезертьори“.

Затова Комунистическата организация на Егейска Македония призовава всички македонци „да видят грешката си и да прекъснат всякакви връзки с коварната Югославска комунистическа партия“.[74]

Говорителят на югославските комунисти Дугонич, който говори в Белград на 18 юли, твърди, че тази резолюция „всъщност е написана далеч от Гърция и Македония и е изпратена до всички радиостанции на Коминформа“. Така – добавя той – се фабрикуват документи, за да се представи Югославия като преминала в империалистическия лагер. Той свързва резолюцията с неотдавнашното съветско застъпничество за свободни избори в Гърция (очевидна препратка към предложенията на Громико от пролетта на 1949 г.), което според него означава, че народното въстание е заплашено от ликвидиране. Съветското правителство обаче не признава, че това е негова политика, и предпочита да хвърли вината върху Югославия.[75]

Резолюцията на Комунистическата организация в Егейска Македония е остро осъдена на 29 юли и от конференция на делегатите на 30 000 бежанци от Егейска Македония в Македонската народна република, състояла се в Скопие. Конференцията заявява, че резолюцията има за цел да впрегне егейските македонци в „контрареволюционната кампания срещу нова Югославия“ и ще доведе единствено до разрушаване на братството и единството между македонския и гръцкия народ. Освен това се заявява, че бежанците желаят да останат в „свободната родина на македонския народ, Македонската народна република“, докато „се създадат условия за завръщането им в страната“.[76] Говорител на конференцията заявява, че от 1945 г. насам югославското правителство и правителството на Македонската народна република са отпуснали на бежанците 312 885 000 динара. Няколко дни по-късно самият Тито, заедно с Джилас, Колишевски и други видни комунисти, приема представители на бежанците от Егейска Македония. Изглежда ясно, че Тито е възнамерявал тези бежанци да играят специална политическа роля на македонския фронт в борбата му с Коминформа.

На 2 август, Илинден, Тито произнася в Скопие реч и за първи път открито напада гръцките комунистически лидери за ролята им в македонския спор (като същевременно хвали редовите им членове). Освен това той намеква мрачно за мистериозни сили, действащи зад кулисите – вероятно Москва или Коминформ. „Другари – казва той, – аз съм толкова дълбоко загрижен за положението в Гърция и за освободителната борба на гръцкия народ, че не мога да говоря за предисторията на всичко това, за това какво и кой полага всички усилия, за да очерни колкото се може повече новата Югославия и да ликвидира гръцкото движение“. Гръцките комунистически лидери, продължава той, трябва да разберат, че единствено от съображения за гръцкото освободително движение Югославия не може да публикува неща, „които в никакъв случай не биха представили Захариадис и другите в добра светлина“.

За егейските македонци Тито казва, че отношението на гръцките комунистически лидери е подобно на това на българските комунистически лидери към пиринските македонци, „само че е по-лошо, защото не знаем за чия сметка най-прогресивните македонци днес плащат с живота си за верността към националните си убеждения“. Гръцките лидери никога не са имали „правилно отношение към македонския въпрос“. Доказателство за това е фактът, че в тяхната армия, „по-голямата част от която е съставена от македонци“, македонците не могат да стават висши офицери. Днес те дори изгонват от Н.О.Ф. онези, които наистина представляват стремежите на македонците от Егейска Македония. И накрая, на освободената територия в Гърция няма училища с македонски език.[77]

Колишевски продължава речта на Тито, като нарича Македонската народна република „Пиемонт на бъдеща Македония“ [тоест обединително ядро] и заявява, че „целият македонски народ“ вижда в Титова Македония реализация на своите стремежи към свобода. Македонският народ с нетърпение очаква момента, в който ще може да се „радва на същата свобода“. Нашите братя – казва Колишевски – се борят заедно с героичния гръцки народ срещу монархо-фашистите, за да извоюват правото на самоопределение.[78]

По този начин югославските комунисти все още изглеждат ангажирани с максималната си политика: трите части на Македония да бъдат обединени под егидата на Тито. Българските и гръцките изявления за Илинден 1949 г. са много по-неясни. Българският правителствен вестник Отечествен фронт, в хода на острата атака срещу „агресивната националистическа политика“ на Тито спрямо Македония и опита му да отреже македонските комунисти от всякаква организационна връзка с българските и гръцките им другари, носталгично припомня стария лозунг за Балканска федерация, включваща Македония като равноправен член. Това става въпреки отказа на Коларов от този лозунг през март предходната година. В предаване на софийското радио от същия ден също се припомня „старият идеал“ за Балканска федерация, но се казва, че сега той е прераснал в по-силен – този за световен демократичен фронт начело със Съветския съюз. Според радиото това е единственият начин за решаване на проблема с националностите в района.[79]

Може би обаче е показателно, че Българската комунистическа партия планира нов македонски ход напред, че няколко дни по-късно Владимир Поптомов е назначен за външен министър на мястото на Коларов. Той е македонец и е смятан за един от водещите македонски експерти на Българската комунистическа партия, а югославските комунисти го смятат за свой главен враг по югославския въпрос. Според някои сведения по-рано той е бил свързан с „Обединената ВМРО“ на Влахов [3].

Гръцките изявления за Илинден 1949 г. са уклончиви. Съобщението, направено три дни по-рано от Централния комитет на Гръцката комунистическа партия, само атакува „кликата на Тито, [съставена] от империалистически агенти“ за това, че преследват „стария план“ за анексиране на гръцка Македония и се опитват да създадат атмосфера на омраза между гръцкия и македонския народ.[80] На самия Илинден Централният комитет на Н.О.Ф. издава силно прогръцко послание. В него се казва, че четиридесет и шестата годишнина от Илинден отново намира македонския народ в окопите рамо до рамо с гръцкия народ, който се бори срещу монархофашизма и англо-американския империализъм за установяване на мир „в нашата размирна страна“, за свобода и демокрация. Непристъпните замъци на свободата, над които се развява знамето на Гръцката демократична армия, са споделени и от „нашия народ“, за вечна слава на Илинден. Агентите на международния империализъм се опитват да нарушат това единство и използват за целта предатели, точно както беше направено през 1903 г. Но македонският народ ще смаже тези врагове.[81] (Предполага се, че тези „врагове“ са оцелелите протитовски елементи в гръцка Македония).

Така 46-годишнината от македонското въстание от 1903 г. заварва гръцката и българската комунистическа партия заети с пълномащабна политическа война срещу Югославската комунистическа партия и в любопитен вид временен съюз помежду си. Югославската партия все още пропагандира дългосрочното решение за обединена Македония под егидата на Югославия. Съвсем неясно е какво дългосрочно решение предвиждат Гръцката и Българската комунистическа партии, макар че има слаби признаци, че българите се връщат към старото решение за „Балканска федерация“ от 1920-те години. Предвижданията на Москва са още по-неясни. Възможно е, както и в миналото, Москва да е била изправена пред дилема по отношение на Македония: насърчаването на открита кампания за независима Македония би могло сериозно да отслаби Тито, но още по-сериозно би отслабило партизанското движение на Гръцката комунистическа партия. Така че, освен ако, или докато гръцкото партизанско движение не бъде очевидно обречено, Москва може да сметне за препоръчително да задържи ръката си по отношение на Македония; а гръцките и българските партийни лидери вероятно ще изчакат последната дума на Москва, преди да заемат положителна позиция.

 Източник: Elisabeth Barker, Macedonia. Its place in Balkan power politics
Greenwood Press Publishers Westport, Connecticut 1980
[Reprint of the 1950 ed. published by
the Royal Institute of International Affairs, London, New York ]

(Край)

 

[1] Преглед на чуждестранната преса, № 218, 29 август 1944 г.

[2] пак там

[3] C. M. Woodhouse, The Apple of Discord (London, Hutchinson, 1948), стр. 123.

[4] пак там, стр. 129.

[5] пак там, стр. 91.

[6] пак там, стр. 208.

[7] пак там, стр. 297.

[8] пак там, стр. 91.

[9] пак там, стр. 208.

[10] Основният източник за спора между югославската и българската партия е книгата, издадена в Белград през 1948 г., след спора в Коминформ, от Лазар Мойсов Българската работническа партия (комунистическа) и македонският национален въпрос (Белград, Борба, 1948 г.). Други югославски източници са речите, произнесени след спора в Коминформ от Тито, Вукманович (Темпо), Ранкович, Нешкович и Пияде. Българските източници са значително по-малко и се състоят главно от речи на Димитров, Мадолев и Делев. Така следващият разказ по неизбежност е написан главно от югославска гледна точка.

[11] Мойсов, стр. 58.

[12] пак там, стр. 72.

[13] пак там, стр. 92.

[14] пак там, стр. 76-7.

[15] Лазар Колишевски, реч в Скопие, 21 декември 1948 г.

[16] Светозар Вукманович, реч пред Петия конгрес на Югославската комунистическа партия, 23 юли 1948 г.

[17] Мойсов, стр. 99.

[18] пак там, стр. 105.

[19] пак там, стр. 101, 103.

[20] Вукманович, реч пред Петия конгрес на Югославската комунистическа партия.

[21] Мойсов, стр. 84.

[22] Пак там, стр. 113.

[23] Цитирано от Мойсов, стр. 115.

[24] Мойсов, стр. 115.

[25] пак там, стр. 134.

[26] пак там, стр. 145.

[27] Stephen Clissold, Whirlwind (London, Cresset Press, 1949), стр. 135.

[28] Мойсов, стр. 152

[29] Втора сесия на Антифашисткия съвет за национално освобождение на Югославия (Izdanje Avnoj-a, 1943).

[30] Към момента на написване на статията изглежда несъмнено, че това е същият Владимир Поптомов, който става външен министър на България през август 1949 г. Ако това е така, то би обяснило защо Тито атакува външния министър толкова остро в речта си от 2 август 1949 г.: от гледна точка на Тито той е по-лош от враг – той е ренегат. Външният министър обаче е македонски българин по произход, който след Първата световна война става комунист и ръководи българското комунистическо въстание в Разложкия окръг на Българска Македония, след което бяга в Югославия. По-късно става близък последовател на Георги Димитров в Москва. По този начин връзката му с Югославския антифашистки съвет за национално освобождение може да представлява единствено югославска отстъпка пред Българската комунистическа партия – или пред Москва. Във всеки случай към септември 1944 г. Поптомов се появява от българската страна на оградата.

[31] Антонов-Ченто е арестуван и хвърлен в затвора в Скопие от правителството на Македонската народна република през лятото на 1946 г.

[32] Мойсов, стр. 195; реч на Вукманович пред Петия конгрес, 20 декември 1948 г.

[33] Реч на Георги Мадолев, делегат от Пиринска Македония на Петия конгрес на Българската комунистическа партия, 21 декември 1948 г.

[34] Мойсов, стр. 220-1

[35] Мадолев, цит. съч.

[36] Пияде, статия в белградския вестник „Борба“, 6 март 1949 г.

[37] Александър Ранкович, реч пред конгреса на Сръбската комунистическа партия, 19 януари 1949 г.

[38] Пияде, цит. съч.

[39] Освободен е условно на 4 септември 1955 г., след като излежава 9 години и 4 месеца затвор. Животът в затвора обаче оставя следи върху здравето му. Той иска от Тито да му даде паспорт, за да може да отиде в Швейцария за лечение , но му отказват. Сам и с тежки болки, Ченто умира на 24 юли 1957 г. от рак на стомаха в дома си в Прилеп. Дори след излизането си от затвора той не се отказва от идеите за независима и обединена Македония. Бел. Пр.

[40] Мойсов, стр. 262.

[41] Пак там, стр. 267.

[42] Тито, реч в Скопие по случай петата годишнина от създаването на Македонската народна република, 2 август 1949 г. (Танюг, Югославска телеграфна агенция).

[43] Мойсов, стр. 271.

[44] Мадолев, реч пред Петия конгрес на Българската комунистическа партия, 22 декември 1948 г.

[45] Благой Нешкович, член на Политбюро на Югославската комунистическа партия, реч пред Първия конгрес на Комунистическата партия на Македония на 19 декември 1948 г.

[46] Мойсов, стр. 284-5.

[47] пак там, стр. 284 и сл.

[48] напр. Георги Димитров до Петия конгрес на Българската комунистическа партия, 19 декември 1948 г.

[49] напр. Благой Нешкович до Първия конгрес на Македонската комунистическа партия, 19 декември 1948 г.

[50] Софийски вестник „Новините“, цитиран от Българската телеграфна агенция, 17 януари 1949 г.

[51] Пияде, статия в Борба, 6 март 1949 г.

[52] Белградско радио, 30 юни 1949 г.

[53] Танюг, 20 юли 1949 г.

[54] Удхаус, „Ябълката на раздора“, стр. 92-3.

[55] пак там, стр. 94

[56] Clissold, Whirlwind, стр. 143-4.

[57] Удхаус, „Ябълката на раздора“, стр. 64.

[58] На 20 август 1949 г. в. „Ню Йорк Хералд Трибюн“ (европейско издание) публикува депеша от своя кореспондент Гастон Кобленц, в която се разказва за кариерата на Гочев, както следва: „Основава се на данни на некомунистическото разузнаване“: Гочев, който сега е на около четиридесет и пет години, е роден като Елиас Димачис в село близо до Фиорина в гръцката част на Западна Македония. През септември 1944 г. той командва славяно-македонски батальон на E.L.A.S., който е подсилен тайно от български полицаи от сигурността, преминали от окупационна служба в Западна Македония. На 4 октомври 1944 г. няколко батальона на С.Н.О.Ф., ръководени от Гочев, провъзгласяват независимостта на Западна Македония. Гръцката комунистическа партия не се съгласява с прокламацията и Гочев, заедно с 800 души, преминава в Югославия. Връща се в Гърция с увеличени сили, за да участва с E.L.A.S. в гръцката гражданска война през декември 1944 г., но се връща в Югославия, когато революцията се проваля. В Югославия силите му нарастват до 4-5 000 души и се наричат „Бригада Егейска Македония“.

[59] Удхаус, „Ябълката на раздора“, стр. 64.

[60] Пак там.

[61] Вукманович, реч пред Петия конгрес, докладвана от Tanjug, 23 юли 1948 г.

[62] т.е. гражданската война в Гърция от декември 1944 г.

[63] Предполага се, че Гочев е бил лидерът по време на войната: вж. стр. 110 по-горе. Керамиджиев не получава публичност до юли 1949 г., когато е обвинен от радио „Свободна Гърция“, че е служил първо на „българския фашизъм“, а по-късно на O.Z.N.A., югославската тайна полиция.

[64] За траен мир, за народна демокрация, 1 август 1949 г.

[65] К. М. Удхаус, излъчване в европейската служба на ББС, 14 март 1949 г.

[66] Удхаус, цит. съч.

[67] К. М. Удхаус, излъчване в европейската служба на ББС, 14 март 1949 г.

[68] Изявление на Централния комитет на Гръцката комунистическа партия, 31 юли 1949 г.

[69] Мойсов, стр. 179.

[70] Elisabeth Barker, Truce in the Balkans (London, Marshall, 1948), стр. 189.

[71] Удхаус, „Ябълката на раздора“, стр. 268.

[72] 

[73] Борба, 6 март 1949 г.

[74] Радио „Свободна Гърция“, 7 юли 1949 г.

[75] Танюг, 18 юли 1949 г.

[76] пак там, 29 юли 1949 г.

[77] Пак там, 2 август 1949 г

[78] Белградско радио, 2 август 1949 г.: New York Herald Tribune, 10 август 1949 г.

[79] Радио София, 2 август 1949 г.

[80] Радио „Свободна Гърция“, 31 юли 1949 г.

[81] Радио „Свободна Гърция“, 2 август 1949 г.

 

Елизабет Баркър (1910–1986) е английска журналистка, историчка и държавна служителка. Книгата й „Македония и нейното място в балканската властова политика“ (1950) се определя от списание Foreign Affairs като „кратко и ясно изложение на македонския въпрос с особено полезна глава за периода от 1941 до 1949 г.“

Pin It

Прочетете още...

2015 03 fascism-getty

Целувки за дучето

Ричард Дж. Еванс 15 Апр, 2015 Hits: 8334
В Италия генерална амнистия за политически и…
2014 06 ottomania

Отомания

Елиф Батюман 13 Юни, 2014 Hits: 23515
Погледнат повърхностно, „Великолепният век“…