Когато летях към Дъблин през ранния ноември, ирландското правителство беше заето да помага на народа си да приеме загубите. Бяха изминали две години откак шепа ирландски политици и банкери бяха решили да гарантират всички дългове на най-големите банки в страната, но едва сега хората започваха да осъзнават какво всъщност означава това за самите тях. Цифрите бяха зашеметяващи. Само една банка, Anglo Irish, за която само две години по-рано правителството беше твърдяло, че страдала само от „липса на ликвидни средства“, сега имаше загуби от 34 милиарда евро. И това е само една банка.
Двете други големи ирландски банки, Bank of Ireland и особено Allied Irish Banks (A.I.B.), си останаха нещо като ирландски мръснички тайни. И двете са по-стари от самата Ирландия, и двете бяха очевидно банкрутирали. Правителството притежава големи части от двете старинни банки и не пожела да разкрива много от техните тайни. И тъй като двете бяха заели големи суми не само на ирландските строителни корпорации, но и на обикновени купувачи на домове, загубите им очевидно бяха огромни – със сигурност сравними с тези на по-младата Anglo Irish.
Дори във времето, в което капиталистите бяха положили всички усилия, за да разрушат капитализма, ирландските банкери бяха успели да поставят своеобразен рекорд по разрушителност. Тео Фанос, един английски мениджър на хедж-фонд с интереси в Ирландия, казва така: „Anglo Irish е може би банката с най-тежко положение в целия свят. По-зле дори от исландските.“
Признавайки зашеметяващите загуби, цялата ирландска икономика послушно се срина. Когато летите за Дъблин, за пръв път от 15 години насам вие летите срещу трафика. Ирландците отново напускат Ирландия, заедно с цели орди работници-емигранти. В края на 2006 безработицата беше малко повече от 4 процента; в момента тя е 14 процента и се качва към нива, непознати от средата на 1980-те насам. Само допреди няколко седмици Ирландия беше в състояние да заема пари по-евтино, отколкото Германия; в момента, ако изобщо е в състояние да вземе нещо на заем, тя ще бъде заставяна да плаща почти 6 процента повече от германците – още едно ехо от далечното минало. Ирландският бюджетен дефицит – който допреди три години беше излишък – сега е 32 процента от брутния вътрешен продукт, най-високият засега в историята на Еврозоната. Една фирма за кредитен анализ оценява Ирландия като третата по вероятност за фалит страна в света. Не чак толкова рискова за глобалните инвеститори като Венецуела, но по-рискова от Ирак. С други думи, отчетливо в зоната на Третия свят.
И все пак, когато пристигнах аз, през ранния ноември 2010, ирландската политика имаше някак замразен вид. В Исландия, приятелски настроената към бизнеса консервативна партия беше бързо отстранена от власт и жените решително изтласкаха от банките и правителството алфа-мъжкарите (новата министър-председателка на Исландия е открита лесбийка). В Гърция, приятелски настроената към бизнеса консервативна партия също трябваше да си отиде, а новото правителство се опитва да създаде дух на солидарност и обща цел, или поне да убеди жителите да престанат да лъжат при плащането на данъци. (Новият гръцки министър-председател е не само изключително прям, но и почти-не-грък). Ирландия беше първата европейска страна, в която се срина цялата банкова система, но въпреки това нейната приятелски настроена към бизнеса консервативна партия Fianna Fáil (произнася се „Фийна Фойл“) ще остане на власт през 2011. Тук няма движение на чаеното парти, няма Глен Бек[1], изобщо – няма никакви сериозни протести. Най-сериозната промяна в тукашната политика е ролята, която се играе от чужденците. Ирландското правителство и ирландските банки гъмжат от американски инвестиционни банкери, австралийски мениджмънт-консултанти и безлични евро-официози, които в Министерството на финансите биват наричани просто „германците“. Поразходете се по улиците нощно време и ще видите през прозорците на ресторантите важно изглеждащи мъже в костюми, вечерящи сами, заболи очи във важно-изглеждащи документи. По един нов и странен начин Дъблин днес е окупиран град: Ханой, някъде около 1950-те. „Проблемът с Ирландия е, че вече не ни се позволява да работим с ирландци“, казва ми един ирландски строителен предприемач, който има известни трудности да се отърве от стотиците милиони дългове, които е натрупал.
Упадъкът на Ирландия е особено обезпокоителен поради въпросите, които повдига във връзка с предишния възход на страната: дори и сега още никой не е в състояние да каже защо ирландците така внезапно подобриха стандарта си през последните десетилетия. Между 1845 и 1852, по време на Големия картофен глад, страната преживява най-голямата загуба на население в световната история – при нация от осем и половина милиона, Ирландия е напусната от милион и половина души. Друг един милион души умират от глад или от последствията на глада. Само в течение на едно десетилетие страната се превръща от една от най-гъсто населените в Европа, в точно обратното, една от най-слабо населените. Основаването на Ирландската държава през 1922 сигурно е предложило на хората някакви икономически надежди – сега вече те можеха да си имат собствена Централна банка, както и собствени икономически политики – но чак до края на 1980-те години ирландците не успяваха да направят онова, което всички очакваха от тях: да достигнат стандарта на живот на съседите си. През 1980-те години почти една трета от населението на страната живееше под нивото на бедността.
Но онова, което се случи в Ирландия оттогава насам, е безпрецедентно в икономическата история. В началото на новото хилядолетие, процентът на бедните в Ирландия беше под 6 и през 2006 Ирландия беше една от най-богатите страни в света. Но как е станало всичко това? Един умен млад ирландец, който през 1990-те беше заминал за Америка и беше работил в Ню Йорк за Bear Stearns – една от най-големите тогавашни инвестиционни банки – се беше завърнал, само за да се почувства беден. През по-голямата част от първото десетилетие на новия век в Ирландия можеха да се направят по-бързи пари чрез недвижими имоти, отколкото чрез инвестиционно банкерство. Как се беше случило това?
За пръв път в историята, хора и пари копнееха да влязат в Ирландия, вместо да я напуснат. Най-драматичният пример за това са поляците. Полското правителство не поддържа изчерпателни статистики за движението на работната сила в страната, но по преценки на външното правителство, от присъединяването към ЕС, повече от един милион поляци са напуснали страната, за да работят другаде. И през 2006 поне четвърт милион от тях се намираха в Ирландия.
Но как се случи всичко това? Съществуват множество теории: елиминирането на търговските бариери, решението да се гарантира безплатно висше образование, постоянното снижаване на данъчните ставки, започнало през 1980-те, което беше превърнало Ирландия в данъчен рай за чуждите корпорации. Може би най-интригуващата теория е онази на двама специалисти по демография от Харвард, Дейвид Е. Блум и Дейвид Канинг, според които основната причина за ирландския бум е драматичното увеличение на пропорцията между работещо и неработещо население в страната, като следствие от спада на раждаемостта. С други думи, докато Ирландия е била вярна на ватиканските едикти, тя почти не е имала шанс да се измъкне от бедността. Обратът е настъпил в момента, в който страната е приела да легализира абортите.
* * *
Няколко месеца след развалянето на магията, пазачите на паркинга в дъблинското летище изведнъж забелязали, че дневните им постъпления рязко спадат. Паркингът си оставал пълен; те не можели да разберат какво става. Едва по-късно забелязали, че някои от колите никога не напускат местата си. Позвънили в полицията, където от своя страна установили, че колите принадлежат на полски строителни работници, които са ги купили с пари, взети назаем от ирландски банки. Работниците-имигранти просто оставили колите на летището и се прибрали вкъщи. Носят се слухове, че няколко месеца по-късно Ирландската национална банка изпратила трима свои сътрудници до Полша, за да се опитат да получат обратно поне част от парите, но без особен успех. Поляците били неоткриваеми: освен колите, които останали след тях на паркинга, тия хора изглежда никога не били съществували.
На сутринта, в която ирландското правителство е планирало да оповести драстични мерки за съкращаване на бюджета, аз заемам мястото си на балкона за посетители на ирландския парламент. До мен е една от сътрудничките на Джоан Бъртън (която изглежда ще да бъде следващата министърка на финансите – неестествен наследник на ужасяваща бъркотия). Долу под нас местата са почти празни, но шепа политици, сред тях и Бъртън, дискутират онова, което са дискутирали без прекъсване в продължение на последните две години: финансовата криза на страната.
Първото нещо, което човек забелязва когато наблюдава ирландския парламент е, че политиците казват всичко по два пъти, веднъж на английски и веднъж на келтски език. Тъй като в Ирландия няма хора, които да не говорят английски, но затова пък огромно мнозинство, което не говори келтски, всичко това изглежда като насилена поза, която пилее големи количества време. Питам няколко ирландски политици дали говорят келтски, и всички те ми предлагат една и съща неуверена поза, плюс уклончив отговор: „достатъчно, за да се оправя“. Да ги попитате „а защо изобщо го правите?“ означава, естествено, че не разбирате нищо от тукашните порядки. Накъдето и да се обърне човек, навсякъде тук се вижда както ревностно поддържане на английското, така и едно – понякога отчаяно – желание за собствено разграничаване. Ирландското настояване на тяхната Ирландскост – тяхното въображаемо убеждение, че са по-предани на родината си хора, отколкото това е обичайно по останалите части от света – съдържа очевидни елементи на самохвалство, отгоре до долу. На върха са множеството изключително богати ирландци, които издават силни патриотични звуци, но организират официално да живеят някъде другаде, за да не плащат данъци в Ирландия; на дъното – вълните от емиграция, които изпъстрят цялата ирландска история. Ирландците и тяхната страна са като любовници, чиято страст се изостря от подозрението, че вероятно в края на краищата те все пак ще се разделят. Шумният патриотизъм е товарният кораб на тяхното съмнение.
Прозвънява звънец и ирландските политици влизат в залата. Няколко минути преди гласуването (в случая – за попълване на четири освободени места в парламента), вратите към залата се заключват. Ако някой закъснее, той или тя не може повече да гласува. Балконът за посетителите, между другото, е разделен от залата чрез стъклена преграда. Питам моята водачка защо. „Не за да се попречи на хората да хвърлят предмети по главите на своите избраници“, отговаря тя, след което обяснява. Преди няколко години един от закъснелите политици минал през балкона, скочил долу в балкона за представители на пресата (от височина 3 метра), след което се спуснал в залата на парламента. Позволили му да гласува, но след това поставили стъклената преграда. Не одобрили начина, по който това било направено, но пък възнаградили куража и изобретателността на този конкретен юнак. Това, казва тя, е нещо много ирландско.
Първият човек, който заема мястото си, е Бърти Ахърн, премиер-министър от юни 1997 до май 2008 и Политически Заподозрян № 1. Ахърн е познат както с естественото си дебелоглавие, така и със способността си да говори забележително тъпо-звучащи неща, които са много смешни за цитиране. Например, опитвайки се да обясни финансовата криза, той казал следното: „Леманс бяха световна инвестиционна банка. Те имаха тестиси навсякъде.“ Той прекарал последните си дни на поста в опити да отрече, че е получавал подкупи от строителни предприемачи – поне отчасти поради това, че голяма част от неговите политики можели да бъдат разбрани единствено чрез обяснението, че е бил подкупван от строителния бизнес.
Ирландският балон на недвижимо имущество се различава от американския в много отношения, най-важното от които е, че за разлика от Щатите, тук големите риби не оцеляха след падането на банките. Шон Фитцпатрик, шефът на Anglo Irish Bank, е човекът, в чието лице всички виждат главния архитект на ирландското нещастие. Днес той е не само във фалит, но и в пълна невъзможност да се покаже някъде публично. Споменете името му – и хората незабавно ще ви разкажат с голямо отвращение за неговите финансови машинации, направени с цел да обогатят самия него и неговата банка. Ирландският съвет за недвижими имущества е регистрирал до този момент поне 29 самоубийства на бивши предприемачи и работници в строителния бизнес – и това в една страна, където самоубийствата обикновено не се съобщават.
Ирландските новобогаташи може и да са създали финансова пирамида, но това е била пирамида, в която и самите те са вярвали. Същото очевидно са правили и голям брой обикновени ирландци, които са купили къщи за фантастични суми. Ирландия, с 87 процента на лична собственост върху жилищата, е сред страните с най-висок такъв процент по света. Тук не съществува нещо такова като неизплатима ипотека. Ако някой е платил прекалено много за дома си, то не му е позволено просто да върне ключовете на банката и да си отиде. Той е закачен на куката, за постоянно и лично – за всичко, което е взел на заем. В цяла Ирландия хората не са в състояние да се освободят от къщите или от банковите си заеми. И политическите им лидери са хората, които са им помогнали да стигнат до там.
В този ден, невероятно, но все пак предсказуемо, парламентът решава да не гласува за три от овакантените четири места. После заседанието се отлага и аз прекарвам един час с Джоан Бъртън. От всички главни партии в Ирландия, лейбъристите са единствените, които предлагат нещо като малко по-различно мнение и критика на ирландския капитализъм. Като един от само 18-те депутати, които са гласували против гарантирането на банковите дългове, Бъртън си запазва доверието на избирателите. Нейната роля в ирландската драма е напълно ясна: тя е кресливата майка, която никой не е слушал. Тя говори с множество възклицания и писклив глас, който опъва нервите на всеки ирландец – до такава степен, че гласът й се пародира по националното радио. А когато я питам какво би направила по-различно от сегашното правителство, дори и тя е затруднена. Като всеки друг ирландски политик, така и тя сега е изложена на милостта на сили, намиращи се извън нейния контрол. Ирландският банков дълг днес е ирландски държавен дълг, и всеки намек за банков фалит само увеличава цената на външните заеми, без които в момента те не могат да съществуват.
И докато обхватът на ирландските загуби става все по-ясен, частните инвеститори са все по-малко склонни да оставят дори краткосрочни депозити в ирландски банки, да не говорим изобщо за по-дългосрочни облигации. Европейската централна банка (ЕЦБ) тихичко запълва дупките: една от най-внимателно наблюдаваните цифри в Европа е количеството на заемите, които ЕЦБ дава на Ирландия. В края на 2007 това бяха около 6,5 милиарда евро. През декември 2008 цифрата беше скочила до 45 милиарда. Докато разговарях с Бъртън, това вече бяха 86 милиарда. Това означава, че ирландските банки са заели 86 милиарда от Европейската централна банка, за да изплатят частните си задължения. И след като държателите на задължения най-после бяха напълно обезщетени, за ирландското правителство се затвори и последната вратичка за измъкване. Един фалит на банките сега вече би бил не фалит на частните инвеститори, а сметка, представена директно на европейските правителства. Това, между другото, е една от причините защо толкова много важно изглеждащи чужденци днес вечерят самотни в Дъблин. Те са тук, за да направят така, че някой да получи парите си обратно.
[1] Американски телевизионен и радио-коментатор, един от най-яростните критици на правителството. Бел. пр.
