Има едно стихотворение от големия австрийски поет Ернст Яндл, което може да се използва като синтез на политическите послания, отправяни от популистите. Стихотворението се казва „Отговори на седем незададени въпроса” и звучи така: „Не, не, не, не, не, не, не”.
Моята (не особено оригинална) теза е, че популистките партии са най-вече партии на отрицанието и че в момента, когато бъдат интегрирани във властта, губят голяма част от енергиите и убедителността си. Ще се опитам да я илюстрирам с несистемни наблюдения за общите белези на популистките партии и развитието им, след като (ако) бъдат интегрирани във властта. Ще кажа няколко думи и за популизма в Германия, където живея.
Популистите обикновено завладяват пред-политическото пространство и тъкмо поради това интеграцията в политическото обикновено е смъртоносна за тях. Под пред-политическо пространство имам предвид и кръчмата като класическо пред-политическо място, и площада, и телевизионните предавания (като това по „Скат” на Волен Сидеров), и най-вече Интернет форумите като трибуна на новите популизми и национал-популизми. Когато обаче една популистка партия влезе във властта, това изсмуква енергиите й. Както виждаме и с „Атака” в България, и с „Партията на свободата” в Австрия и с „Вламс блок” (сега „Вламс Беланг”) в Белгия, лозунгите на тези партии, които на площада или под задимения кръчмарски таван звучат много убедително, бойко и героично, в пленарната зала на парламентите или в коридорите на властта започват да кънтят съвсем на кухо. Същото се отнася и за телесното поведение на популистите. Тук отново имаме много добри примери в лицето на Волен Сидеров тук, на Йорг Хайдер в Австрия, на Жан-Мари Льо Пен във Франция. Телесното им поведение, къде спонтанно, къде следвайки дизайна на техните съветници или кумири, е насочено именно към големи анонимни маси, събрани на площад, където лидерът стои отгоре и всъщност най-вече с тялото си убеждава масите, а не толкова с думите си. Такова телесно поведение в една парламентарна зала, естествено, не върши работа. Първо, защото в пленарната зала популисткият лидер има насреща си голям брой политически опоненти и сравнително малко клакьори, тоест, неговата любима публика, не може да го види в тази му роля, ако не го гледа по телевизията, и второ, защото липсата на реален, естествен контакт под открито небе с тази публика изсмуква голяма част от енергиите на този популистки лидер.
Но популистките партии и движения и по друга причина губят много от енергиите си, след като влязат във властта. В повечето случаи те нямат спойката на смислени идеи, които са осъществими, поместени в политическото пространство, независимо дали в неговия десен, ляв сегмент или в центъра. Популистите обикновено печелят масите с една амалгама, с един миш-маш от най-разнообразни идеи и най-вече лозунги, а в момента, в който влязат в политиката и острието на тази реална политика се докосне до техния балон, той естествено се спуква и на тях им излиза цялата пара. Освен това, доколкото реториката на популистите обикновено в повечето случаи е базирана върху критиката срещу елитите, върху елементарната схема “онези там горе” и “ние тук долу” в момента, когато популистите попаднат във властта и се окажат обективно “горе”, тази реторика става невъзможна и те губят убедителност, губят правдоподобност в очите на своите избиратели. Има още доста причини, поради които популистките партии и движения са неубедителни, когато са на власт, независимо дали това е изпълнителната власт на централно равнище, на местно равнище или законодателната власт. Да започнем от персонала на популистките партии и движения. Активните политици на тези партии се делят на две видими групи: на демагози и наивници. Когато популистката партия влезе във властта, между демагозите и наивниците неизбежно се отваря непрекъснато разширяваща се пропаст. Както виждаме, същото се случва вече и с „Атака” в България – наивници като Стела Банкова разбраха, че онова, което се е говорило до този момент е чиста измишльотина и пълна глупост и напуснаха, а демагозите останаха около Волен Сидеров. Така стана навремето в Австрия, така стана с „Вламс Блок” в Белгия и т.н. Популистките партии и движения рекрутират своите активни привърженици из тъмните кьошета на обществото. Това е пак общо място между случващото се с „Атака” в България и случващото се при Хайдер или около „Вламс Блок”, сега „Вламс Беланг”. Тези активни привърженици обикновено са представители на социални малцинства, травмирани по една или друга причина. Не случайно популистките партии поощряват социалната завист. Всяка партия на власт, си дава сметка, че не може дълго да управлява, използвайки инструмента на социалната завист, че трябва да направи някакъв завой. А популистките лидери поощряват включително агресиите и авторитарните нагласи, именно защото са изразители на политическата фрустрация (виждаме го в момента в България), на спонтанния анти-глобализъм и, разбира се, на класическите заговорнически теории, които са тяхно любимо политическо средство. Лозунгите и идеите на популистите са почерпани от ниското самочувствие, индивидуално и колективно, на техните избиратели, от желанието да бъде открит образ на врага. При тях обективните констатации на факти за състоянието на обществото са примесени с на пръв поглед прости и очевидни рецепти за подобрение, които обаче не работят.
Ще ми се преди да премина на темата за германските партии да кажа още няколко неща, които според мен са в пряка или в косвена връзка с неспособността на популистките партии да се интегрират във властта. Мнозина политолози разделят популизма на ляв и десен, но това разделение е повърхностно. Защото, подобно на пролетариата, популизмът няма родина. Той няма родина в политическото пространство, идеите на левите и на десните популисти са на практика едни и същи, само риториката им понякога бегло се различава. Тъкмо поради това те не могат да си намерят и адекватно място в политическия пейзаж. Национал-популизмът като една авто-референтна система също не може да произведе никаква действаща политика, защото съобщението на национал-популизма навсякъде е едно и се свежда до формулата: аз съм си аз. Това е единственото, което национал-популистите съобщават. И още нещо за да приключа тази подтема. Докато Средна и Източна Европа вървят на запад, популизмът сякаш върви от запад на изток.
В Германия наскоро възникна нова партия – така наречената Лява партия, в която се обединиха Партията на демократическия социализъм (бившата ГЕСП в бившата ГДР) и отцепилото се ляво крило на ГСДП. Дали това наистина е популистка партия или не е, бива ли да се допуска във властта или не – споровете все още продължават и около нея все още има санитарен кордон ... Моята прогноза е, че Лявата партия рано или късно ще влезе във властта на областно и после на централно равнище и ще извърви този път, който вече се опитах да маркирам. На какво се дължи появата на тази, според мен, популистка партия в Германия? Утвърдените, както ги наричат в Германия, буржоазни или народни партии, Социалдемократическата и Християндемократическата, просто се сближиха прекалено много в центъра и в момента управляват в голяма коалиция. А такова скупчване в центъра естествено освобождава периферията, където, пак естествено, нахлуват популистите. Втората важна причина за възникването и успеха на тази политическа партия също е типична за подобни образования: харизматичните лидери. Начело на Лявата партия са двама от наистина най-харизматичните леви или квази-леви политици в Германия. Споменатият от Гералд Оскар Лафонтен извървя една куриозна политическа кариера: от министър-председател на Саарската област през председател на Социалдемократическата партия до Финансов министър в първия кабинет на Герхард Шрьодер, после политически пенсионер, след което се върна с гръм и трясък на политическата сцена като един от двамата лидери на Лявата партия. Вторият е една не по-малко сензационна фигура, любимецът на медиите Грегор Гизи - първият председател на бившата Партия на демократическия социализъм, тоест първият пост-комунистически лидер на източногерманските пост-комунисти. Двамата са изключително надарени оратори, имат много мощно телевизионно присъствие, любимци са на телевизионните шоу-програми. Те са скандални и безотговорни, изпълват класическия образ на популиста, който се чувства най-добре, когато остро напада управляващите. Те говорят понякога и за национализация, понякога и за социализъм, общо-взето каквото им дойде. Но няколко от темите им са общи за много от популистките лидери и партии в Европа. Те са срещу елитите, те са, естествено, срещу Съединените американски щати и срещу империализма, естествено срещу Израел, естествено срещу глобализма, но в същото време срещу хомосексуалистите, и дори срещу чужденците - дотам, че Оскар Лафонтен си позволи в някои свои предизборни речи да говори за “чужди работници” по повод многократно споменатия “полски водопроводчик”. А терминът „чужди работници” в Германия е тежко натоварен от националсоциалистическото минало с едни конотации, които просто са недопустими в момента в обществената дискусия. Та това е Лявата партия, която нахлу, така да се каже, в лявата периферия в Германия. В дясната периферия си се подвизават едни полу-фашистки, пост-фашистки, както искате ги наречете, националсоциалистически партии, като техният електорат непрекъснато прелива от една в друга формация, едната става по-силна, другите отслабват. Навремето това бяха републиканците, по-късно Германският народен съюз, сега Германската народнодемократична партия. Те имат частични изборни успехи на местно равнище, но и те са оградени с много здрав, мощен санитарен кордон от утвърдените партии. В момента любопитното е, че те водят съвършено истерична пропаганда срещу разширяването на Европейския съюз, срещу Турция така и така, но и срещу България и Румъния.
Накрая ми се ще, идвайки от Германия, да цитирам един германски философ, Теодор В. Адорно, с един от популярните му афоризми. Адорно казва: „Който мисли, не се гневи.” Повечето популисти са доста гневливи и, ако извършим следващата стъпка в този силогизъм, можем да прогнозираме, че те нямат реални шансове да се интегрират в реалната политика – просто защото не са особени силни в мисленето.
