Навън ухае на пролет. Може би така е най-добре да започна. Откъслечно, но ухае. Особено между две дръпвания като отвориш прозореца. Има и някои градинки, където е съвсем осезаемо. Ветровете също спомагат. Ако трябваше да му сложа заглавие, бих писал: „Откъслечни ветрове побъркват София“.
Затова и мислите ми са някак приповдигнати. Човек трябва да се усъвършенства. Да става все по-добър в работата си. Целият свят подлежи на усъвършенстване. От научно-икономическата сфера до естетическата. И ние трябва да сме част от този процес както казва Шефа. Шефа понякога се изразява много изискано. „Вие сте тим“ каза в началото. „Виждал съм ви в действие. Същите качества са нужни и сега – самоотверженост, целеустременост и бързи реакции. Знам, че е трудно, но вие ще се справите. Вярвам във вас!“ Ей Богу, и Животното дори се просълзи. С очите си го видях.
Някои разбира се винаги са добри. Като Господа например. Дай му един апарат и готово. Каквото му кажеш, това ти прави. И издържано в цветове и с усет към детайла. „Абе, Господ,“ викам му „какви цветове, какви детайли на тази евтина хартия, не се престаравай, само си губиш времето.“ А той: „Господ си е Господ и си знае работата.“ Имаше чувство за хумор това момче ама не му излезе на добро. Шефа като ни чу каза, че сме минали всяка граница. И с тези шеги и инсинуации показваме ниското си ниво. Тогава викам да му сменим името на Факир като тематично най-близката дума. А Момчето вика, че не било това, имало и тематично по-близка. Е добре му викам като си такъв майстор кажи една, а той не може да се сети. А Животното вика: „Да ви ... в диспута философски“. Животното знае малко думи, ама „диспут“ му харесва много.
А Факира все му е през на него как ще му викат, върши си работата и това е. Хили се с белите си зъби и си показва бицепсите. И все идва с едни тесни дънки, ама много тесни. Каквото му поискаш ти го носи готово. Искаш ли „Дете плаче над изядена котка“ и дете ще ти намери да плаче и котка изядена. Искаш ли „Влак прерязва карловец по диагонал“ и диагонал ще ти образува. Искаш ли „Вдовица пази в буркан...“ сещаш се какво, и буркани ще ти намери колкото щеш и каквото трябва. Как го прави това един господ знае. Факирска му работа. Както и да е. Жалко за момчето.
Та мен още в началото Шефа ме извика настрана. „Копър,“ ми вика... Е добре, спряхте ли да се хилите? Копър ми казват и това е. Като в оня виц за индианците: „Пак ли същото предложение, бе Кучигъз?“ Защо така ми викат няма да ви кажа и да се пръснете. Но в устата на Шефа звучи съвсем делово. „Копър,“ вика „ти си културен човек, умееш да се изразяваш писмено. На теб разчитам. Знам те, ти си по-различен, имаш чувствителност. Няма да е лесно, но вярвам в теб.“ Шефа обича да се рови за хората си и да си призная малко ме жегна тази „чувствителност“. Иначе, че не е лесно, не е лесно. Като свърши едната седмица веднага започва другата и като свърши и тя пак друга без никакъв преход. Това като правиш седмичник го разбираш най-добре. Не мога да го изразя точно. Но още настръхвам като си го помисля. Че всичко е една поредица от седмици и няма край. А Шефа вика вие само го правете, аз знам как да го продавам и на кого.
Само да не се намесваше толкова. Признавам си, че малко става натоварено като Шефа почне да се намесва. Тъкмо всичко е готово и странираме с Момчето и идва Шефа и едно започва да вади, друго да слага, нови заглавия на първа страница измисля: „Сянка на мъж отказва да напусне дрехите си“ – айде да му натаманиш текст към това, че и снимка да му намериш. Факира три часа си игра на компютъра и все недоволен. И Факира поне недоволства с естетическа цел, ами и Момчето какъвто е мазник, започна и той да мърмори дори да сме само двамата, че на Шефа това нямало да му хареса, онова нямало да му хареса. Работа ли е при такива условия? Той никакво момче не е вече, отпред на темето му е почнало да пооплешивява, ама откакто Нонка почна да му се обляга по бюрото много взе да се надува. Нонка все при него ходи, навежда се през бюрото, опира се на лакти и нещо му шушне и задникът й стърчи към нас. А Животното като минава понякога и не го виждат, застава зад нея и прави движения с таза си напред назад във въздуха. Животното е голямо животно понякой път. Но Шефа казва, че имал подход и бил комуникативен. Верно на всички снимки от анкетите дето ги носи хората гледат все едно ще ги стрелят, но в интервютата няма равен. Наистина си знае начина. Веднъж толкова беше ритал един, че му се беше откачил крака. След онази история с бомбата на Животното му липсват някои части на тялото и три пръста на едната ръка и Момчето като иска да се заяде му вика, че прилича на триж прегрешила Якуза. А Животното му вика ........ Ама липсата не му пречи хич, защото така или иначе пише само с двата показалеца и то толкова бавно, че Шефа взе Нонка да му набира текстовете. Но тя много плаче като смъква интервютата, защото е чувствителна. Изобщо никога не съм виждал човек с толкова малко чувство за хумор. Веднъж разказвам стария виц – „Как ли пък не, ще му пея на тоя простак“ и като ревна това момиче. Нямала глас вика, не била тя като Велимира (и сочи снимката на стената), и каква кариера да направи без глас, това й била болката, и рев. А Животното си издува едната буза с език и си държи юмрука под наклон пред устата и го движи в синхрон с езика в бузата си, изобразявайки нагледно орален акт. А Шефа като ни видя се развика, че сме сексисти и на жената гледаме само като на обект и даде на Нонка да прави две страници за мода. Ама тя много лирични ги пише „Обичайте гърдите си наесен“ и други такива, но какво да се прави имаме и женска публика.
Иначе ние към плакатът на стената избягваме да гледаме, защото Велимира е на Шефа, а снимката е – как да се изразя, много образна. Велимира е застанала с гръб към публиката, така да се каже в четирикрака поза и с извърната глава и се усмихва. Носи изрязани шорти и мрежест чорапогащник и върху едната й буза има нещо татуирано, но не се вижда добре, защото шортите донякъде го закриват и чорапогащника също. Щеш не щеш погледа ти постоянно се лепи в татуировката. Ако не за друго от човешко любопитство. Представлява нещо продълговато и правоъгълно и в единия си край с две разширения ъгловати и те, но едното почти не се вижда. Веднъж дори спорехме какво е. Ние обикновено не говорим за такива неща, но тогава се бяхме отпуснали, стотният брой празнувахме, Шефа беше казал, че се харчи като топъл хляб, дори не се сещат да питат каква му е цената. Та аз викам, че може да е пистолет с вдигнат спусък. А Момчето направо вика, бе да не му е такъв квадратен на Шефа. А Животното изведнъж вика, че това е паметникът на Шипка, защото Шефа не може да има нещо с жена, която да не поставя българщината над всичко. Животно, животно, ама като каже нещо какво да му отговориш. А Факира само обикаля наоколо и мърмори, че ракурсът не бил добър, та ракурсът не бил добър.
После Шефа като го прати, да снима Велимира за новия й диск и като се върна, Животното веднага му вика: „Абе Факир, какъвто си хубавец тури ли й един ракурс?“ И като се спече това момче, направо посиня. Те не били нещата така както изглеждат, вика и сакън да не сме говорили такива работи. А обложката стана много прецизна: Вижда се Велимира завързана на скала и край нея от морето излиза триглаво чудовище с червени оплезени езици, а зад нея залез и към залеза лети гларус. На Шефа обаче гларуса хич не му хареса и каза да се махне, защото бил фалически символ. А на Факира какво му стана и се запъна и вика, че изобщо не бил, а гларуса е символ на надеждата. И какво стана – на другия ден ни гларус, ни Факир.
Трябва да си призная, че малко ме жегна тази история с Факирчето. Хубаво момче беше. И в интервюто си призна едни неща... Но откъде да бях знаял. Освен това сме отвикнали вече от такива задачи. Разфасоването е мръсна работа и трудоемка. Колко му беше като го гръмнем да го зарежем в градинката, нито с него щеше някой да се занимава, нито с нас. Тъкмо и за първа страница щяхме да го снимаме, със собствения му апарат ако трябва, колко му е. Ама Шефа с неговите европейски стандарти. Да не говорим, че преди това Животното успя да му вземе интервю. Ей, наистина си има метод той, всичко си каза малкия и майчиното мляко даже. Направо е удивително какво съдържа човекът в себе си. Страшен материал стана. А Шефа не, та не. Тука вече и Животното се засегна. А той като се засегне не прощава.
Изобщо нещата донякъде назряват в една неизбежна посока. Мисля, че вече всички го разбраха. Само трябва да се изчака по-подходящ момент на времето. Знам какво да им кажа. „Ние сме тим“ ще им кажа. „Можем да се справим и със собствени сили. Не се нуждаем от някой, който не цени трудът ни.“ После другото е лесно. Колко му е. „И освен това“ ще им кажа, „време е вече да започнем да се наричаме с име и фамилия, защото с тези просташки прякори само показваме ниското си ниво. Трябва да се усъвършенстваме. Всяко нещо на тази земя следва някакъв прогрес. И ние също сме част от тази световна тенденция.“
