От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 12 hitrino

 

Скърбихте ли вчера за Хитрино? Сигурна съм, че да. И днес също. Но официалната скръб е планирана за утре. Понеделник ще бъде денят за национален траур – тази лицемерна безсмислица, с която темата за затрития поради некадърност, безотговорност или алчност живот приключва. Без виновни, без възмездие, без справедливост.

В десетилетието между 1990 и 2000 година сме траурили национално три пъти. Два от тях на знаменателните дати 25 декември (10 удавени военнослужещи в р. Върбица) и 15 август (14 войници в камион край София). Може би оттам тръгва мрачната прокоба, че такива неща у нас се случват около голям християнски празник. Не, нещастията ни не слизат от небето. Правим си ги тук, на земята.

Между 2000 и 2010 година има 8 дни на национален траур. Осем са и от 2010 година досега, утрешният ще е девети за десетилетието. А има още четири години до 2020 – колко ли още?

Колкото повече стават националните ни траурни дни, толкова повече си даваме сметка за живота само в случай на смърт. Държавата ни прилича на всяко западнало българско село – всички електрически стълбове, врати и стени облепени с вопли по некролозите за починали по всички възможни календарни поводи от смъртта, а гробището край селото – запуснато, тревясало, грозно. Нашата скръб е креслива и демонстративна, нашият траур е мазохизъм без вътрешно осмисляне.

Откъде идва у нас това безжалостно към близките на жертвите втренчване в смъртта и това пълно безразличие към опазването на живота?


Small Ad GF 1

Държавата, чиято работа е да опазва живота, обявява ден на национален траур, за да ни официализира скръбта. Стига! Скърбим от вчера, скърбим днес. А утре искаме не да си спуснете черни знамена по учрежденията, да се премените с черни костюми и да си сложите тъжните физиономии, а да ни кажете кой е виновен и как ще помогнете на онези, чиято единствена вина е, че останаха живи след този ад.

Източник

Веселина Седларска е работила повече през времето, когато сигналът за телевизора идваше по въздуха, а за телефона – под земята, отколкото през времето, когато сигналът за телефона идва по въздуха, а за телевизора – под земята. Но и в това, и в онова време е била убедена, че това, което се случва с хората, е много по-важно от всичко, което се случва с техническия, демократическия и другите прогреси. Написала е две книги, както и много редове за „Труд“, „Стандарт“, Радио „Свободна Европа“, „Новинар“, „Тема“.

Pin It

Прочетете още...