Изгледи - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

Денят е 31 октомври. Денят на реформацията, както разбрах през Фейсбук от моя приятел Георги Боев. На този ден преди 496 години Мартин Лутер забива на вратите на катедралата във Витенберг своите 95 тезиси, показващи посоката за завръщането на хората отново към извора на християнството – Библията и личните взаимоотношения с Бога.

Часът е 13:53. Охрана съм в Северното крило на Ректората на СУ. Не по професия, по необходимост. В останалото време се занимавам с консултантска дейност, уча магистратура по управление на проекти, пиша по икономически въпроси и проблемите на пост-модерното публично управление. Последното звучи леко превзето, и е така. Нашето публично управление е безкрайно примитивно и докато стигнем до пост-модерните му проявления – всичко що е нормално, извън страната, за времето, в което живеем, ще бъде гледано със скептицизъм и насмешка.

Но не това е важното, просто загатвам за контекста, без да го определям. Контекстът е ценен за всеки текст, за да има написаното рамка и пространство отвъд рамката, което да е зона, свободна за обогатяване на текста с лични разсъждения и интерпретации от страна на четящия човек. Всеки в окупирания Софийски университет има своята история. Може би е добре един ден тя да се разкаже лично, за да не се оставя това начинание в ръцете на медиите. Понеже те, освен текста, формират и контекста на събитията, отнемайки това изконно право на личността – да интерпретира средата чрез собствените си сетива и усещания за нея.

Настрана от тези разсъждения, които са своего рода „disclaimer“ за субективността на написаното и лиценз с отворен код – за допълването му от собствено гледище на всеки един, бих желал да предам едно кратко и ясно послание. Кратко е, но до него лесно, и бързо, няма да стигна. То не е позив, нито е тясно в тематиката на окупационната работа тук.

Посланието не е ориентирано към политиците, нито към медиите. Понеже за тази работа има ред и дисциплина тук, има щаб, процедури, правила. Да, има ги, създадени са, спазват се. И напук на отхвърлящите способността да се изгради институционален ред от една нехомогенна сплав от хора, за отрицателно време, това е факт при нас. Но за него ще разкажа друг път.

Посланието е насочено към родителите на младите хора на България с ясното съзнание, че няма да достигне до всички. И нормално. То е лично, въпрос на субективни наблюдения през последните дни, примесени с разбираемата доза емоции и мъглявина на съзнанието, с оглед на обстоятелствата, в които се намираме.

Връщам се, преди всичко, пак към 95-те тезиси на Мартин Лутер. Те, за времето си, довеждат до огромен разцвет, не само в духовно отношение, но и в социално, интелектуално, икономическо и политическо. Довеждат до формирането на съвременната западна цивилизация като никое друго събитие преди това.

Мисля, че това, което имам да казвам, не се съизмерва със събитията от днешния ден преди 496г., но в своята незначителност би придобило значение на индивидуално ниво, за всеки един, ако е писано, да бъде разбрано. Защото става въпрос за реформация на мисълта.

2013 11 pametnik

Вече 23 години поколението на прехода се тревожи за своите потомци. За това, че родителите, заети с битките за оцеляване на семействата си в материално, социално и битово отношение, не успяват да осигурят перспективата, която е необходима за развитие на духа у техните деца. Боят се за това, че и образователната ни система не успява да направи това. Камо ли улицата като единствена институция със завидно влияние върху младия човек у нас.

Боят се за утрешния ден, не в Яворовия смисъл, а защото той е своеобразен хоризонт за мисълта. Лимит, отвъд който, не можеш да погледнеш. Нито ти е позволено, нито ти е по джоба, нито по силите. Без каквато и да било възможност за планиране 5, 10, 15 години напред. Ако трябва да отворя една скоба, ето поради това късогледство имаме стотици стратегии в публичния сектор, но по малко от тях се работи. Камо ли да се упражнява контрол върху изпълнението им. Просто мисленето ни не е стратегическо. Оттам насетне и делата.

Та, родителите ни, тези иначе симпатични хора, с право се боят. За толкова години тяхното поколение, и това на техните родители, изнесе много битки и понесе много удари. Аз няма да заклеймя постигнатото от тях за България, нито ще мога някога да преживея истински емоциите им за пропуснатите и загубени възможности. Като това, за което Камен Воденичаров спомена вчера в аудитория 272 – че ще го е яд до гроба за дето през 90-та не са изхвърлили депутатите в Перловската река, а са се оставили да ги изпързалят. Не зная, може би преувеличава. Или сигурно е прав. Дали аз щях да ги изхвърля в Перловската река, никога няма да разбера.

Да, логичен е страхът, при подобни обстоятелства. Логична е тревожността, още повече, когато нещата изглеждат дълбоко отвъд контрола на всеки един. Но това не е робски страх, както току що един бивш миньор от Горубсо е споделил по БНР. Само мога да предполагам защо го е направил – от обезсърчаване, от загубена вяра, може би. Моля, четете, защото основание за вяра има! При това безспорно.

Докато пиша тези редове един стар човек от постоянната охрана на университета, преминал на наша страна, диверсант, на езика на днес управляващите, слуша БНР и ни предава информация. Сякаш слуша „Свободна Европа“, някога и някъде през 80-те. Мисля, че човекът така го изживява. Поне с такъв плам ни предава всяка важна информация, която долови. Без непременно да му прави впечатление факта, че имаме Интернет и разполагаме свободно с достъп до новините от деня.

Аз го изслушвам внимателно, прекъсвайки писането, за да не го засегна случайно с невниманието си към това, което има да казва. Не искам да развалям контекста, в който се намира. Не зная дали през 89-та е бил сред ранобудните. Знам само, че ако не е бил, то сега на преклонна възраст може да изживее нови мигове на свобода с нас, окупиралите студенти. И се радвам за много за него.

В ефира на БНР, казва той, говорели за робството в годините на тоталитаризъм. И за това, че сега се опитват да поробят, но не чрез репресиите на една болна идеология, а чрез срастването на монополизираната икономическа власт в ръцете на пост-идеологистите с институционалната такава. Да заробят нас, децата на „робите“. Само дето родителите ни не са роби. Разочаровани – да. Лъгани – да. Съмняващи се – да. Прекомерно реактивни – да. Но не и роби. 

Проблемът е там, че както Георги Господинов написа в „Невидимите кризи“, неговото поколение, поколението на моите, на нашите родители, научи за свободата си от телевизора. И както добре е отбелязал Господинов, пасивният залог е важен – родителите ни научиха, че са свободни. Бе им съобщено, че са свободни. Така както „пускаха“ портокали, червен пипер и дамски превръзки – „Чакаш, чакаш и един ден някой ти съобщава: „Пуснали са.“, пише Господинов в брилянтния си сборник.

В този смисъл имам една добра и една лоша новина за хората, които волно или не, са „пуснали“ свободни нашите родители. Добрата е, че що-годе успяваха до момента да задържат тази заблуда. И ако си дадат преоценка, за 23 години, въпреки спечелените от родителите ни битки, като тази за европейското бъдеще на страната ни, онези, истинските окупатори, запазиха много от старите и овладяха много нови лостове на влияние и контрол в държавата.

Лошата за тях новина е, че децата на онези, които смятаха за роби, забравиха как да бъдат роби. А може би така и не се научихме, въпреки привидното усещане за контрол над нас. Ах тази нескопосана образователна система – заради едно нещо я деформираха цялата и дори него тя не успя да постигне. Може би това, че ни подценяваха – глупави сме, повърхностни, апатични, безкритични, аморални, пройдохи, наркомани, алкохолици, циници, може би това ни помогна и им изигра лоша шега.

Но толкова за моралните недъзи и морално недъгавите, които „страхуват“ нашите родители. Важното е, че нито недъзите на пост-комунизма, за който говоря, нито на пост-индустриализма – като слепият кариеризъм и апатичността към уреждането на общите въпроси на нашето съществуване, успяха да ни притъпят сетивата, така че да бъдем „поробени“. Нито това успя да постигне комбинацията от двете – от една страна те атакува миналото и наследството от него, от друга те атакува настоящото и собствените му несъвършенства. От трета страна пък ти крадат бъдещето и те карат да емигрираш, ако не харесва в България.

А силата, която имаме, в общата ни слабост, сме я взели не от някой друг, а от родителите ни. От техните трудностите и изпитания.

Ето защо днес на тях им казвам:

Спете спокойно, родители, децата ви са будни!

Животът, борбите, годините ви не са пропилени напразно!

Ние сме свободни! Така се чувстваме. А щом се чувстваме така, значи сме свободни. Другото няма значение.

Знайте това, и спете спокойни, за Бога! Наш ред е да довършим започнатото и да претворим усещанията си в реалност за всички.

Заслужавало си е всичко, което сте направили и преживели, щом има кой да го продължи и довърши.

Това е моя единствен тезис в днешния ден. Не са 95 като на Мартин Лутер. Но се надявам да доведе до реформиране на мисълта.

За да го има чувството на спокойствие у родителите ни, които го заслужават, и чувството на тревожност и морален дълг у повече от нас самите, и в по-голяма степен.

До скоро. Смяната ми свърши.

Източник

Християн Даскалов
Христиан Даскалов е студент в магистърска програма „Управление на проекти“ на Нов български университет, бакалавър по икономика и публична администрация. Експерт по публични политики към Brain Workshop Institute, София. Създател на виртуалното общество за индивидуална свобода и ограничена държава „Отворен код“. Публикува в международния журнал за човешки права и демокрация Human Rights & Democracy.
Посетители: 124

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • ЧОВЕК писа Още
    Госпожата Андонова... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 3 седмици
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... Понеделник, 22 Октомври 2018
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018