От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(Речево поведение и жизнени светове на българи мохамедани от гоцеделчевско и разложко)

2010_10_Ribnovo_svatba

На оне свет християните и мюсюлманите ги дели само една мрежа, като ципата на кромидо…

Руфие, род. 1916 г., земеделка, Разложко.

Казвам се Руфие и съм на 80 години. Бехме четири деца. Гледали ни са и по-голи и по-гладни, но имахме големо уважение на родителите, а не като сега. Бехме две сестри и два братя, но две починаха и останахме я и брат ми, който е по-малък от мене. Много уважавахме майка ми, баща ми и старите – нане и деде. Имаше уважение, ама и Аллах ни даваше убаво, а не е като сега. Сега старите хора по не ги уважават, да има кее да не са, но без них закъде са младите? Старите сичко знаят, а младите какво ле знаят. Знаят да идаа само на заведение, кафе и цигари, харчат много. Жените искат много пари от мажето, но и те откъде да ги найдат и се карат. Сега е голема скъпия. Невга беше евтино. Яли сме от десет стотинки халва и гладували сме, тежко е било, но нивга не сме отварали уста на майка ми и баща ми. А сега, ако майката не даде пари на детето, той зее с толкава уста и се кара с нея, а тогава не е имало такова нещо. Каквото кажеха бащата и майката беше закон. Нивга не се са карали пред нас. Наште родители беха простички люде. Моя баща е бил цел живот на тега, биволар беше и козар. Бехме послушни деца и много работливи, а сега децата са галени и разглезени. Бехме свикнали с мизерията, нивга не сме и яли, легахме си гладни, но бехме здрави и изпечени. Не помна нашия баща да се е карал пред нас на майка ни, да я псуе или да я пере (бие), добър човек беше, но ни беше страх от него.

Станах мома, убава и работна. Одехме на попрелки, валехме кус-кус на четири корита. А ергенето седаха до нас и си думахме. Сека мома имаше китка на главата и сека я даваше на ергенина, който тя иска. Бехме много скромни, не е като сега да се фанат за ръцете, а ние невга ергенино те помоли да си свалиш китката от главата и да му я дадеш, а той я тури в джобо на палтото. Сега ергенето не знаят дека живеяа момите. А ние невга се сме лагали (стояли) пред портата. Немаше тия пусти заведения като сега, тия опропастиа младежта. Бехме си невга по-скромни, одехме си честни на мъжето, а сега младите се оженаа и след два месеца вече си имаа бебе, какво е това чудо не знам. Лоша младеж. Невга не беше така. Я (аз) четери месеца бех оглавница (годеница), но си отидох у тех, както си е требувало, и ме беше срам от свекървата ми и тя ме милуваше. С това нещо невга се е леб яло, но сега младите не изпарковая (изтрайват). Сега вече снахите са свекърви, а свекървите снахи. Свекървата иска много да мълчи, но я не мога така.

… Имам два сина. Големият живее в София и има две близначета, а малкия ни син живее при нас, в една каща сме и не мога да се оплака от него. Има синове – бият майката и бащата, викат, но това у дома го нема, кротко ни е детето. И си го командвам и той нас си ни слуша, макар че вече е женен и си има две деца – момче и момиче, които също са женени и от тех си имаме правнуци, които ни са много мили и им се радуваме много. Синът ни нивга не е отворил голема уста към нас старите, уважава ни много, затова и Аллах му помага. И сега щее (което) му кажа, това става. Река хайде това да вършим и те със снахата го вършат, без да ми отговарат, може и да не са съгласни, но го свършат


Small Ad GF 1

От децата не мога да се оплака. Синът ни в София по-рано идваше по-често, но сега по-редко, скъп е бензине и не му се сръдим, една година не сме се виждали, а и ние сме стари и не можем да идем. Но да са живи и здрави. Добре, че малкият ни син живее при нас, та ни е напънил душата. От него имаме внуци и правнуци. От него не мога да се оплака. Ле знаеш, един Аллах по-убав от него.

… Я съм мюсюлманка и вервам в Аллах. Сега си строим джамия в града. Християните си имат цръква, а ние, мюсюлманите немаме дека да идем да се помолим. С християните тука, откак се помна се си живеем заедно, те са добри люде, не се караме, комшии сме с тех. Я си другарувам повече с християнки, отколкото с наште мю- сюлманки. Невга сме работили заедно и които са живи и сега си се имаме като сестри. С Васка сме като сестри. Сека година си сее лехи в мойта градина, защото тя си нема и я чекам до последно, тя да си насади, и накрая сада я. Сичко си споделям с нея, тя е хитра жена и акъл че ти даде. Одим си на гости, я на нея, тя на мене. Нивга тя не ме нарече на българското ми име, за нея си останах Руфие. Много се уважаваме. С Васка повече другарувам, отколкото с наште мюсюлманки

… Снахата я милювам като мойо дете. Я на нея не сам мила, защото съм свекърва. Каквото и да рече свекървата, се е зле. Който си нема момече (момиче) – тежко му и горко. Но да са живи и здрави, нали живеем с тех и ни се напънили кащата. Важното е, че сина и внучетата много ни уважават и така караме спокойни старини. Внучетата нивга не са отворили уста към нас, много ни слушаха, така възпитават сега и техните деца. У дома да се е повърнала дума (да се отговаря)- нема. Макар че не сме мили на снахата, едно сме доволни на нея, че е стабилна невеста и не ни отраша (клюкарства) по хората. До ден днешен не сме чули от нея думичка наванка да ни е отрасила и затова сме доволни от нея. Убаво, лошо, ще е (какво) си й тежи, тя си го каже на мене, а по пъте нищо не казва за нас.

И верувам в Аллах и имам страх от него, неговата сила е голема. Той може и да ни накаже и много нещо да ни даде. Християните веруват в Христос, а Аллах и Христос е едно, само името е различно. Нашият ходжа ни е казвал, че на оне свет християните и мюсюлманите ги дели само една мрежа, като ципата на кромидо, толкова сме близо с тех. Ходжата вика така: Християните и мюсюлманите си имат вера и ве-руват, а цигането в никаква вера не веруват и че те излаже, и че те откраде. Цигането – днеска ако има, че яде, утре, ако нема, че гладува. Васка ми е разправала, че некога Исус Христос като е бил разпнат на кръсто, е бил закован с пироне, направани от цигане, затова и Бог ги е накажал. Па и ние, мюсюлманите, и християните не ги искаме. И крадат, и лажат. Най-лошите работи те ги вършат. Невга помна във фашиско време на площада имаше две бесилки и искаха да обесат две момчета и на, па цигане дърпаха въжето, затова не ги искаме, лоши люде са. Циганин, ако ти дойде в къщата -с дръвя и камене да го гониш, а не да му даваш, ама ле (нали) ме е грех и имаме мюсюлманско съръце и па им даваме нещо. Нивга не ги съм върнала празни без нищо.

… Се си мисла за децата. Не съм здрава и съм стара, но на, работа на полето да помогна на децата. Сега младежта е лоша. Невга, когато си гледах децата, ударих големия, а той кажа на баба му и тя ме удари по ръката, я си премълчех. Ако сега свекърва направи така, снахата че я изпади от кащата, ако е от нея. Сега е яка. Стари­те да не са пред очите на младите. Да те нема в кащи – много че е убаво, ама нема дека да идеме.


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А па германците, те бяха много хубави и никому не взеха нищо…

Ибрахим, род. 1911 г., земеделец, Гоцеделчевско

Еднож се ожених трийсе и шеста година, еднож са ожених четирийсея и втора година. Хубаво прекарахме. Имахме жито много, брави (добитък) много, ядехме масло, мьосо, всичко – карахме… Стана ТКЗС, зьоха ги. Въз ТКЗС-то карахме много хубаво и така нататък, вървехме… Еми по-хубав бе живота, ачик си по-хубав бе, ако ще да ме обесят… ама беше на народа улеснения – и му се ора (ореше), и му се купаваше и всичко. Ся дорде найдеш – един не рачи (иска) да ти изоре нивята, десет деня ше одиш, ше чакаш… бе добре, за мен бе добре тогава, ама ся за младите… не знам. И ся и тук ми я добре. Дават ми пенсия – яж, пий, легни спи, хич не ходай на работа…; седя, яденето ми донасат тайфата, ям, пиям, кат са попикам обрисват ма, опират ма… Ся са разтури ТКЗС-то, па е хубаво, па караме добре, нема нещо да са оплака, има всичко… ако имаш пари – има всичко ша си купиш, нема нещо да не си. Щом имаш пари, има много всичко, каквото искаш, такова ша си купиш.

Единайста година се годих, на пети март. Еми там към Гърция надолу ма зьоха запас, сядях девет мясяца. Уволних се, оттам си дойдох, оттам ма зьоха па (пък) каму-нистите и в Русия. Там сядях четирийсе и пет деня, уволних са, оти бях служил много по-напреж, уволниха ме…

Еми случки, ако питаш овчар бяха много. Частен (честен)си, и много ма крадоха, брави ми крадяха, волове ма крадяха – всичко, ама един вълк удушихмя и вълчьотата ги донесоха, найдоха ги. Сетния ден хвърли се там в бравите вълк, удави седям-осям овце… абе много, много вълкове имаше. Крадяха вълковяте, ядяха… Със няког не со сом сбавтавал (бъхтал, сбивал съм се), ни со сом…

На турско училище ходих, седям години на ходжа бях, точно седям години и една година ма закачи даскала и на даскала ходих една година. Сетне па през едно време държавно учехме вечер, една година… коя година бе – не помня, такива, учеше като нас, стари дядя учаха… Като дете… тогаж имахмя много крави, пасехме, лежехме, ниви турехме, орехме, наодахме (намирахме) много жито… имаше и за бравите, имахме зайрьо (зърно) много, жьолъд сбирахме, круши имахме много, ушаф, круши са раждаха, ушаф цепехме, ранехме бравите, раняхме воловете, мулетата, крави имахме… имаше сичко. Лежехме зимно время, лежехме по кашлоците. Ей на Баетивая рид, на Врис там имахме кашлоци, там си лежахме с бравите, там си спехме… Докарваха кога зараждаше жито там, ранехме ги и шилятата, ранехме ги… близко има много дабики, раняхме ги… всичко имаше. Имаше големи дъбя ей, по сто паници жьолад. С жьолад ги храняхме, па кога зараждаха и с мисир (царевица) ги раняхме. Една година е това отдолу в нашта къща двеста паници мисирь имахме, двеста паници мисир, където има друго-друго, ръжта си бя башка, пшеницата си бя башка, лещ има, ръж сеяхме, всичку сеяхме… имахме тогава. Имахме брави много, турахме тор, торни бяха нивите – раждаха, мандри клавахмя (слагам), там на наштя ниви, а на Баетив рид имахме мандра, Жижевци бяха на мандра там, хубаво бехме тогава.

… Два пъти са ожених… Еми прави му сметка, единайста година като съм роден, на трийся и шеста и седма, колко години съм бил… ем млад съм бил, ни съм бил стар. Едното беше през казармата, едното беше след казарма, ама…

Малко са впинахме, ама бяха влезли Абланица, бяха влезли в ТКЗС, други нагоре-надолу, малко ни бя мъка, ама сетня ни стана хубаво, бая покършихме, бая побягахме, впинахме се за имото, имота, е какво – бягахме, крихме са. Впинахме се… много бягахме, заривахме са под снего, крияхме са да не ни найдат, ни помня коя година бе… децата писуваха на български имята… Гониха ни войниците, капите ни деряха… Новото время, оти в ТКЗС-то влязохмя, от там фереджета хвърлиха, всичко хвърлиха, какво направиха… барбатясаха я. Я не подписах хич, мен така си ме писаха, я бягах, криях са, ама двайсет и един чивяк бяхмя там отгоре, ала я останах, ония врет (всички) избегаха. .. Уж избягахме заедно да са криеме, ония врет дойдоха, подписаха, ала я останах. Я рекох: Ни ща се подпиша и ни ща ида, ага ма хватят да ме закарат, да ме арестуват тога ща, тогаш може, така доброволно не ща ида да са подпиша… Ама да бях отишъл да подпиша доброволно по-хубаво шя бя. Те са знаяли големите хора каква я работота. Те (ето), има един директор от Благоевград, учеше наш Медю, дошли тук да я молят да си подпише името. Те (за)черкнали книгите на Фатма, те рекли, някой си там от Тувища, я почукал по гърбо: „Браво“- казва. Те са си знаяли за какво сменят имената, па ние не разбираме, те са знаяли, че ша дойде това время… те дорде откачат арабския свят, откачиха арабския свят – хайде ся. На Демирел (Сюлейман) рекоха: – Дорж сега! Тодор Живков почна тогаж да ги гони…

Апа германците, те бяха много хубави, никому не взьоха нищо, къде си наодаха (намираха), де си наодаха хляб, пари, коня, волове, коли, караа си ги, па Съветския съаюз като дойде – забраха много, сбраха говьодата, сбраа … ей, влаковете зьоха на България, друго, изгони ни от главните места… малко бяха по-гладни руските войски.

Живота ни бе сякъде хубав. Живота, ако работиш, ако се мъчиш щя имаш, много премного щя имаш. Ако па не работиш – нема, ама въз онва время кога си бе жив бубайку (татко), кога имахме брави много, това, онова, тогаш бя хубав животя. Гувеях на колибата… Рамазан, ше объркам качамака или една тава, масло ше си изпържя, ше си сипя или една тава създарма, хапни дваж – сипи го на кучетата, па немой да цървейш (червенееш). Бубайко доде бя жив имаше, умря бубайко, всичко си отиде. Стана ТКЗС, пак беше добре, стана ТКЗС зьоха нивите, зьоха воловете. И умря бобайко… десят декара ниви, имах. Като стана ТКЗС малко поумотахмя са, онодахмя са, едно время. Сетне, дорде не стана това ТКЗС, едно хубаво, ма хубаво, даваха къща да си градиш, парцеле давааше, ниви давааше, къде идиш – да идиш – в Боголин идиш, в Абланица иди 4-5 декара ти даваха, ако се мъчиш, ще имаш, ако си посяеш да изработиш, ако и суша да йе, па ша има нещичко, апа ако не работиш – нема, хвати тоягата от порта на порта шя просиш…

Трима братя бехме, работехме, бравите пасяхме, имахмe овце, кози. Единия одeше с овцете, другия с козите, пасехме ги, хубаво беше, че като умря бубайко поразделихме са, па купих няква нива, волове си купих, магаре си купих, муле си купих и крави си урдурдисах (нагласих си) две. Хубави ама, когато бяха дошли бригадата (ТКЗС) тук, яз впрьогнах воловете и я има една слама полегнах и ич не станах ни да ги изпрата воловете Те са – кликам (казвам)- чужди, како Ама па хубаво прекарахме в ТКЗС-то, много бя хубаво, оти да думам, апа сега е за това – ако имаш пари, имаш всичко, ако немаш пари нема нищо, ша са мъчиш много да имаш, много пари. Я дето ходят в Израел, ходят, взимат пари, куповат, коли куповат, я за двеста и петдесе хиляди нашия комшия, купи. Това я, ама мъчиш, работа – на работа, мъчене, теране (търсене), риене, терай където има по-много, а там натискай да вземиш, и да имаш пари… не ти да ходиш на гинлук, ами ти да плащаш гинлук (гурбет). Те да изкарват, да изкарваш по-много. Посял си 4­5, а можи 22 декара. Няма да идеш в Израел да работиш или Чехия, ами да вземеш да изкараш, ти да платиш да ти оберат тютюня, да изкараш там 4-5 тона тютюн, шя вземиш двя-триста-четиристотин-петстотин хиляди… добре си. Всичко ша купиш, всичко – сва-онова. И на един син, от бубайко му, не остане ли му нещо, той си е авая, той ша са мъчи доде найде, косата ша му стане бяла, ша са черви, ша са срами. Оти бубайко кога му остане – хубаво, бърже се завъртява, държи капата настранена, гордее се, не го е срам от хората. От бубайкото не остане ли, останеш ли ей така – малко е зор…

Помня я, майка я помня, на скута ми умря… на коляното даде душа, бе у мен, държах я в раките (ръцете) – майка ми. Я бях голям бях, я съм 85-86 години вейке. По сетня, па бубайко умря… Бубайко умря по-напреж… и той изкара хубаво животе, като станахме ние – заработихме, имаше всичко, не ходеше той на работа.

Ми ся, ся съм я на тежко положение, хубаво че имам тайфа, па донисат нещо, ляб куповат, вечеря сваряват, обяд нагадат да ядем, ами ако немах – тогас какво щях да правя, на старски дом, а? По градовете има, така е да йеба майка му, онова бя много хубаво. Из една страна е по-хубаво стар да си седиш, оти доде млад, чивяк се изслогува. Ше дойде някакво женско, нещо ше откраде, нещо ше направи. Остарейш ли, хич ти ни 12 духода на ум да открадеш нещо, да направиш нещо. Първата жена роди и при раждането и тя, и детето барабар умряха…

Ем зная, ка да не зная, ами в корема тия деца знаят. Сталин го молеха толкова Англия, Америка и Германия, три вечера и три деня го държаха в Иран да се обърне, да спаси Германия, а той излезе против. Че какво стана – ония си се изтеглиха французите, англичаните, американците, изтеглиха Труман, американския цар, кога почна първо войната с Хитлер. Сталин излезе щурав, той излезе Сталин щурав чивяк – 25 милиона жертва да даде – това за какво става?! Че сетне му рекоха: Бе изтегли се, остави това място на Германия. Китай бе със Сталин, друго како беше още? Изгоряха му кокале-те. Брежнев започна да сменя имената, ами той защо ги сменяше имената? Той, директора от Благоевград, що почукал по рамо нашта жена, знае, че който не рачи (иска) да си смени имято, той иска да си живее Русия, а тоя, който са подпише, той иска да мачка Русия, да я съсипе. Затова директора, той е директор и я знаел какви са далаверите на тия по-големите люде, ама нема ка, командва Брежнев. Кои не щат да го послушат, ше ги треби. Че Брежнев що, той клика да вземе Персийския залив, Турция ше вземе Иран, Ирак надолу, ама той така нарочно е приказвал. Я какво стори… Арабския свят врет с Русия, ама след смяната на имената и те са отцепиха от Русия… Та белки Турция не знаеше каква е работата? То Турция, ако му не кажаха каква е работата, то ше го стори България на пепел бе, ами как… така ли ше го остави… Ама те й казаха: Трай! Как сега така – в Турция ше живее, тука ше взима пенсия. Ако Русия бе така си цяла, и България си бе с нея, ше вземат ли? На магарето кур… Ама сега нема как, нема как ше дават – така стават работите … Брежнев така направи… Горбачов освободи нас и Германия, уж хубаво направи, и те са с него. Подцениха Русия, американеца и англичанина, а сега … който желае да си върне името, беки така става тая работа – със страх. Като се отцепи арабския свят от Русия какво, нема вейке сила, какво ше прави, арабския свят е богат, най-много в Световната банка има пари Суадитска Арабия, злато най-много, ами па в богато са място.

…Четях едно време, видяхме всичко, четяхме. Ми ся политиката хубава бе… Сега, каквото знайш-такова си правиш, мъчиш се да си имаш – брави, гувьода, воловя, кози, сей си титюн, сей си мисир, хубаво, ако се мъчиш, ако се не мъчиш – не дават. Държавата не ще ти го докара вейке като в ТКЗС-то… тая умря… мъчане му е майката, да се мъчиш. Което тера държавата и ти това терай и който е против държавата, тоя човяк никога не може да види хубаве… никога. Ем я така в турската религия го има, в китапа: Един чивяк не слуша ли царя, той не може да види хубаво. Трябва на царя да си подчинен, каквото каже командата – изпълнявай! То е като един Аллах бе на народа, нали трябва да изпълняваш всичко… ами царя – то е Аллах. Демек държавата и царя са едно? – Аллах и царя, едно са, той е Аллах. Ся да кажем Желю Желев да го нападаш, нема как да го нападаш… Той дава хляба, ем ходи, ходи по държавите пари взаема, друго, сбира, докарва, това брашно го докарва той. Ако не подпише кой ще докара на фурната брашно…? Царят трябва да го слушаш, да му изпълняваш заповедето, каквото каже да се изпълнява… Ама да си смениш имято – си сменяш            Ся Брежнев като каза да се сменьот имената, трябваше веднага да се сменяха. Ся и Желю Желев като кажи, така ше го слушам: Войник – ше идеш, ма ти не рачиш – не може – „Слушам, ше ида, отивам, Слушам, господин началник! Това я….

… Ожениш ли се, ти си имаш дертове и ти си на дерт, ако на майка ти се затъжиш, жената ти клика: да се делим, това да направим, па на теб се не рачи на бубайко ти да кажеш, на майка ти. Оти да е така, а па ся бубайко ти от злото да и е, той не може да и стане хубав. Я имам три снахи, я си признавам, я не мога да им стана хубав, ма берекет – хич ме не карат, хич ме не гирясват, попитоват ме гладен ли си, покриян ли си, доадат. Ама не е като тебе, кат ти миловаш бубайко ти, нейн бубайко и нейна майка милова. Ама па найдеш ли си, не мой седя без жена, ожени се. Както да е, па ше родите децата, тогаш па ваште деца ше се женят и така върви. Ама то немой приказва – не може тая снаха, дето ше я земеш, да замилова твоя бобайко и твойта майка като нейни, никога, тя ша ги милова… тя с уста: О-о, сва-нва (това-онова), сва-нва ше ти постели, шо те покрие, ше ги онодя, ама па – не е кат корема, дет се е родила. А па теб се не рачи бубайко ти да докачиш, да го не разядиш, майка да те не кълне. То я тако едно ме ожени.. сега па титюнче, утре другия ден, ше умре майка ти. Апа като са ожениш, жената прибира, опина (опъва), гльода нещо да има по-много, оттук земи, оттам и от техните изкарва и от техните тегли, взима, кара, ше те снабди, тя ше снабди, не ще те остави така. Ей така да си седиш, хич да се не жениш, ей така ше си… Като вземеш жена, се ше имаш нещо по-много, се ше има неще по-друго, радио, телевизия, креват, найлон, къща ша си оградиш. Жената – помагат, мъчат са, тютюн изкарват, калъпят, берат, сеят го, работят. Дойде ли ти малко горе-долу на сметка – дръж! Немой пита никой, ти да имаш сметка не други. Ти немой слуша… те много хора дават акъл, че сетне ти са смеят.

Умериш ли си, дойде ли ти горе-долу така на сметка – немой се чуди, опинай! Отвлечи я! Немой седя без жена! Я едно время не рачех да са женя, па брата – тера да са жени, я не рачам. Бубайко ми вика: „Ожени са бе!“ Моя брат клика: „Кажи му или да са жени, или я са женя!“ Я послушах бубайко, ожених са, колко години – 2-3 години ли беше, тая жена умря. Па се отказах, хич барем не дойдох да я видя, кога я погребваха. Дойде моя брат да ме отпрати: „Иди бе, умряла ти я жената !“ – „Какво ше ида… да е жива, да ида да я видя, умряла защо ми е – марциня (напразно)? Какво ше терам?“ „Върви – викам – вър – каквото знаете, това праветя“. Сетне бубайко па ми клика: „Ожени се!“ – „Слушай, кликам, бе не ща се женя!“ – Брат ни гльода! „Нищо, искат ма некви, ма не рачам да зъома такива“. – „Абе, рачиш не рачиш, виж кажи коя, каде, какво? Ша я хватим, пари ли ше давамя, ша са молим ли“.

Отидохме там в Абланица и я не рачам, не ми дава корема, искам да зьома мома. Я бекяр, като стар даже бях. Мойта жена, там в Абланица, гледам я там във вършилото е, и така взела търнокопа и върви. И я рекох на бубайко, така и така, кликам: „Да еба майка му, там в Абланица едно женско, казах му, за нея ша са оженя“. Па бяха донесли с нас багаже, го бяха донели. И той отиде, къде ходи, къде ходи, найде хора, найде всичко… Хватиха я… седя някой ден – побягна си, мома си отиде и тогава захватиха я яко. Я си спях, слушам те ми я докараха, нема вейке да бяга, тук ше умира. Ама, че от чуждо село, тя да я умна, хубава, от чуждите села какви има хубави жени… Моми ги искаха, ама от чужди села взеха. Виж по напреж взьоха моми де, тия – Кемал, Медю -те са дваж женяти. Па на мен ми рече акъла: „Не ща взема вдовица, друг да я лягал с нея, ей така, да еба майка му!“ А па има хора ходят на чужди жени, ама я не съм видял де, слушам от хората, не съм видял… Хубаво бя, всичко хубаво, не изтеглих много, бос не ходих въз снего. Апа пенсия дават, хубаво ся дават, яж пий, легни спи. Я откога имам дърва, ей там отгоре, не мога да си ги докарам. Терам и я камион, един клика „ не ща“, един клика „каляво я“ …

Живота е хубав, аз по-право да ти кажа, дорде си млад, дорде те слушат раките (ръцете), дорде работиш. Искаш нещо да направиш, да еба майка му, ше посяем още един декар тютюнь, а още два декара ше посяем тая година, шя посяем, да еба майка му. Я ше земем 100 бона, ше земем 200 бона, е това е – като работиш има. Болен съм лежал, по болници съм ходил, войник съм ходил, де съм скитал, какво съм правил – ми то е много. Ама ти казвам, доде бубайко бя жив хич не потеглих, триж ходих на войната, като войник де, ама с бубайко си бях, пари ми дава там в Гърция.

Таир… помня… той с една количка (смее се) с едно конче караше кокучките (изпражнения) на кравата на ротния, една крава имаше, фасул му откарахме, всичко му откарахме. Па я въртех бубак (памук), четирийсе кила извъртян бубак я докарах тук, извъртян без кукулци (боклуци), ама един месец ме освободи. И на други въртяхме. Имаше там един подофицер от Белица и той ми каза „Шя ми извъртиш 2-3 кила памук и на меня“. Той са уволни, тогава уволняваха, който има три деца. Дадох му 5 кила, даде ми 5 бона пари. И един бон, я си там вземах и я ги запазих тея пари. Ей тукана, имаме при Медю една нива, бяхме я вземали… има един Яни, Яни от нег я бехме вземали, че нали отидоха си надолу, дет са в Гърция. Тая нива тераше си я да я земе, че бобайко клика: „Бе, да еба майка му, тоя каурин (гяурин) тера 6 бона“. И я изкарах: „На ти тея пари дай му ги!“ И остана… сега си е наша. Хубаво да са мъчиш, мъчене му я майката, къде идеш- мъчене, терай работа. Ся наождат (намират) кусур, тея люде дет се връщат от Турция, ам то и ти ша се върнеш. Как, те ходат там, искат да станат турци… Турците, там дето живеят – къща му не дават, нива му не дават, а па какво ше 14 прави ся той там? Къща нема, нива нема, и пари надали има да си купи… пуавия са (помотаха се), пуавия се и хайде тук.

Те като отидоха в Турция, трябваше да им дадат ниви, трябваше да им дадяха място нещо да почнат да работят… Ами ся какво там? Ся като отидоха в Турция освен да вземат тоягите да просят. Ам как ше му седиш там, не ща му седя… Тук в България като дойде, па си има някава нивичка, къща си има, па си захвати да посее титюн, мисир нещо, крава ше си има, има какво да си я храни. Ами то нищо – ше седя… какво ше седя, защо ше седя, а седи де. Трябваше те като отидоха оттук да им дадат по 2-3 декара, немой много, по 2-3 декара Нашта жена има един брат там. Четирисе години я (е) вейке (вече) там, нищо му не дават и не може си купи една нива…Тука, за тука ние сме си.


Петнайсет години бях държавен контрол в ТКЗС-то, та по тая заслуга отидохме в Москва…

Сабри, род. 1917 г., земеделец, Гоцеделчевско

Аз като малък първо изучавах Корана, на джамията; тогава нямаше пуснати още да има да изучават на български. Това 1925 година, та дойде един учител от Кюстендил. Тогава се прехвърлихме да изучавам български език, а Корана я го бех изучил тогава по 7-8 години. Понеже дедо ми ходжа е бил, завършил в Солун за ходжа – турско време, а и баща ми също завършил в Солун ходжа. И аз се опитах да стана ходжа, ама тва не ми хареса много и аз са префърлих към българското, а Корана си ми остана изучен. Понеже Коран, думата Коран е 'хигиена'. Тва ша го знайте младите, една чиста хигиена по човешкото тяло. Това изучава Корана, на арабски е написано, обаче учените го превеждаа, значи една чиста хигиена. Тва се казва хигиена – да се къпе човек, да се мие, да се подмива, да оди в тоалетната винаги с вода. Там се явяват зарази, там в Корана пише да се мият. Убаво е да се яде чист, иначе от там се появява човешката зараза. Господ е дал две ръки, едната е за хранене, а другата е да се чистиш. С двете пък да си миеш лицето, образа, навсякъде да се умиеш като човек, да си чист, да се бръснеш. Това се казва по арабски… Тва ви го предавам на арабски. Така преживех нашия живот. Увлякох се по българското училище и там напълних годините, сетне пак задочно учих 7-8 клас и завърших задочно.

Ама, дай сега да видим ергенския живот, какъв ни беше на нас през това време. Ние тогава не ни приемаа при жени. Жените, нали ви казах, че малко булят се кат маймуни. Не можеш да я срещнеш, да й приказваш, защото ако правиш моабет с нея, татко й ша те преследва и не дава никак. На седенките сме се качили на стълбите на по 4-5 метра. Клават (обличат) те едни дрипи и парцали – фереджи да се закриват, ама стоиш само да зърниш. Деня не можеш да я срещнеш да й кажеш два лафа, затова ви казвам, поживейте си сега, ся ви е времето, ся ви са е паднало. Ние ги изживяхме ей така, мудно, дето се казва тъмно. Така прекара нашия ергенски живот.

Дойде до време, аз са ожених с първата любов. Водихме се 12 години. Роди са тя, първото ми дете. Второто живее тук на долния край на селото, а третото ми е на кръчмаря жената. Тия са ми от първата жена. Ама сви се злото, та на дванайсе години я почна апандесит. Тя (жената) казва, че ногата й изтръпва така и яз я карам по баби, незапознати още с лекарско опознаване. Викат корема и е паднал тук, там и плащай там по бабите. Дойде време тоя пандесит се спука. По спешност я товарихме и я карахме в болницата. Имаше една лекарка Камиларова казва: „Ше седите, казва, ако имат децата късмет ше стане. Операцията понеже там загноела, апандесита го събираме, значи трудна е работата“. Ами за 24 часа почина. Водихме се дванайсе години, това беше към 32-а година и почина. От 20-а година са взехме, тя почина 32-а година. Останаха ми трите деца сираци. Просто, на мен не ми идваше на главата, как ша ги гледам тия сираци. Нямат майка, мащеха да им е майка. Беше ми тежко много, ама аз благодарение на моя коцкарлък, запознах са пак с моми и също момиче си вземах. И верно, понеже бехме малко род с предната жена и тва нещастие, така предполагам, че от тва ми дойде. Така е станало, че сме малко като роднини, да, трети братовчеди.

Втората ми жена, която си взех пак момиче, те беха род също с първата ми жена, ама и я си попаднах в тоя род. И с нея се водехме, понеже нали децата останаха сираци, техните близки я накараа: „Ем ше си земеш, ем той е добър човек, ем ше му гледаш децата“. Тя се съгласи. Добре ама карахме и с ней 12 години, определено време и тя се разболе, бързо, не знам от какво. По докторето я разкарвахме, нервно заболяване, нервна болест и т.н. Дойде време и тя почина, ама и от нея останаха две деца. Станаха ми 5 сирачета. Добре ама това израсте от едната майка, израсте и другото и те почнаха да ми намаляват. Другите ми останха. Това беше 42-а година. Почина и втората ми жена след 10 години. Почина на 44 години. Колко години съм бил я? Останаха и тия сираци. Каквото да беше, изгледахме ги. Ся едното, най-малкото, което остана от тая, от втората жена, го пратихме в Добринище в „Дом майка и дете“понеже остана на 3 месеца. Там го откарахме, там го изгледаха детето, а я се ожених. Тоя ми брак па е от Дряново. Там са се развели, понеже била безродна. Тя искала да се осемени, не давали, тя искала да си купи дете, мъжо й също не давал. Не щат, в чудо се видяла, товати-оновати, а той бил безроден. Доада време, развеждат се с него, па мойта майка има там роднини в Дряново и веднага я натискат за мене и разгеле тя дойде. Дванадесет години са се водили, тя не е раждала, изкарали я какабетлия (ялова), че тя е виновна. Господ на нас даде две деца и едно женско и сега е домакин на училището. Мъжкото едното е оженато, има си 2 дечица, едното още ергенува… То ми е род от третата, която имам сега. Взехме се с нея, а оня, който я е напусна, той си така скита още неоженен. Така приключи моят живот с три пъти оженване. Ходя на някви врачки: „Познай колко пъти съм се оженил, та да ти платя!“ – „Един път, два пътя… – „Нещо, викам, лъжеш, 4 пътя съм се женил“. Това заборавих да ви го кажа, най- първата си е жива още в Дъбница. Нещо се не погодихме, яз не бех отишъл в казармата още, водихме се година и половина, роди ни се дете, тя като спала задушила детето, с некаква цел ли беше, какво беше, напъдих я. Това, го съм прекарал като на сън тая работа С тия трите брака после, дето съм преживел – така преживех, ама живота беше по тежък през това време…

Най-вече ми хареса през време на ТКЗС-то дето беше. То се измени семейството, едни се ожениха, други се изродиха, а беше хубаво, не като сега да се чудиш на живота – как да идеш на нивата, колко да платиш за машината. Това, което ше дадеш по торове, го плащаш все едно, че си го купуваш. Живота до тук, така протече…

Помна и войната. Бях в Сърбия. В Сърбия ме мобилизираха тогава 43-а година, отидохме в Гюешево, там спахме. До Крива Паланка пеша около 8-9 часа та до Страцин, бутнаха ни отдолу по некаква река. Оттам да видиш какво е нещо в чужда държава. Нашите отишли да правят план, като че да речеш, че вечно ще стоят там. От там, от Суровица река, между Крушево и Куманово, оттам да се мушнат под планината, да излязат в Гюешево. Въшлясахме по тая река, та ти казвам, че останахме 2-3 дена без ядене, та благодарение Одуше (Задушница), беха носили по гробищата, та с това се съживихме, дето се казва. Дойдохме си тука… шест-седем месеца изкарахме там – от февруари, януари малко по-късно като че ли беше. Живеехме в такива… сламени бараки. Ние бехме там като роби, държавата да защитаваме. Тогава през това време царя си беше жив и тогава, та монархия ли командваше, не мога да ти кажа нищо. Изпокъцахме (изпотрепахме) са. Я имах тогава една риза такава, малко модерна с басти. Понеже ми се сдра тук на рамото, отпорил съм бастите да си зашия рамото, та ходех с кръпката. Така са прекара там.

След това оттук ни мобилизирха в Гърция. Отидохме в Гърция, а там се паднаха много от интенданската дружина. Ние отидохме една част от около 100 войника и живеехме в едно еврейско училище, което ни беше и помещение и работехме все по складовете. Ние, целия български корпус, който беше в Беломорието, там служехме. Влаковете, които от България през Турция минават там, изсипваха захар. Ходехме като хамали, работехме на автогарата, пълноваме чувалето и ги караме по складовете. Имаше там ядене, не бехме като в Сърбия гладни, не чакахме от мъртвите да вземем хляб. Имаше ядене много. Нощно време, понеже бехме трима от Вълкосел и 4-5 човека 16 имаше от Корница и си помагахме. И веднага ще дойде тоя, ще ни посбута от леглата: „Кола е дошла, казва, да идем да товарим“. По среднощ ли е, кога е, ще идем да товариме. Кашкавал ли е, какво е – военно време и ще има по една пита кашкавал за нас в торбичките. Войниците ядат със сирене, а ние отделно кашкавал. „ Кой ви даде кашакавал, от де го? Вие сте го открали от некъде!“. И ние се смеем и мълчим и така прекарахме в Гърция.

Оттам си дойдох, тук се хватих по ТКЗС-то. Видяха, че аз съм честен, нито крада, нито издавам нищо, абсолютно нищо. Това, което е начартал Корана, аз са движа по това. Нито да издам на някой, че крал бил, откарал дърва, да ида да го кажа на горския. Е, какво ше направя кат ще го кажа на горския? Горският ще го глоби, ами тоя човек има дечинка, ами дечинката да ходят боси, ама аз какво ше спечеля от тая работа, където ще и да ида да кажа. Та станаха бая години – около 15 години бях държавен контрол в ТКЗС-то, та по тая заслуга отидохме в Москва, в Киев, от Киев със самолет в Ленинград, от там в Москва. Отидохме, прекарахме 3 дена в Москва, видехме я, от там си ни върнаха и така протече до това време.

Друго, какво мога да ви кажа в живота. Мога да ти кажа, че през времето на ТКЗС -то живота беше хубав. Кое му беше хубавото? Там притискаха по вярата. Нали тогава се мъчеха, притискаха от едни на други да ни направят. Абе ставаше, може да ставаше, ама не беше човечно…

Ние си работехме много хубаво тогава. Произвеждахме тютюн в ТКЗС-то. Машините ще ти изорат, ще ти набраздат, браздите ти са готови, „На, оди!“, ша та откарат там, ше ти определят колко декара искаш, колко бразди тука, колко там, колко онам. Набират ти се 5-6 декара, колкото може, според силата на семейството ти определят тютюна и ти ше го засееш, ше го окопаеш, ше го прибереш, ше го калъпесаш. До края на годината, до януари тютюна ние го издаваме. А не като сега, колко агнета издадоха напролет, доде се снабдиме да прекараме тютюна. Я го издадох. Едни го даваха в Пловдив за цигари, други го дадоха по Банско, трети по Дупница и я така. Я съм бил един път в Дупница и то без договор, ако искаа ше ни го платат, ако не – не. Няма документи, все едно че сме го подарили. А през времето на ТКЗС-то беше лесно -приемат ти тютюна, с чулове те снабдят, канап, всичко ти дадат. Канапът, накрая го удържат, а сега няма такова нещо. Четем вестници и казват, че до края на годината ше се изкупи. А какво стана с миналогодишния тютюн дето го издадохме? Благодарение, че излезоха съвестни, та изплатия.

И се наложи аз да градя къща на тия скъпи времена на единия син, понеже двама сина имам, а имам стара къща, не е много стара, защото 58-а съм я строил, а 58 година станахме кооператив. ТКЗС-то ни помогна тогава и на трудови начала ни изпратиха майстори, та от производството на тютюна платих и на майсторето и на мен дадоха пари. Тогава така беше… Тогава беше, мога да ти се похваля – с 5 лева ша идеш в града на ядене и наситен ша си дойдеш. Идеш в града, ядеш една печена кокошка – два лева и половина или един лев. А, иди сега за 250 лева не можеш да видиш. Оскъден живот е много, ама дори когато 70, 75 година ме пенсионираха, първо ми дадоха 100 лева, ама гледай сега ми дават 2000 лева. Ся ни увеличиха пенсиите, ама като са увеличи па всичко. Ето тогава беше за 1 лев – 100 бомбона, а сега за 1 лев – 1 бомбон.

… Ма лошо – от религията искаха да ни откажат. Кой какъв е – така ше си умре, ама само се създаваше омраза. И така, май пак успеха. Гледам тук нагоре па са си върнали имената, българските. Бех си избрал име Адам, ами да ми го върнат, пак ше съм съгласен – Адам Моллов са казвам   

… А за казармата какво да ти кажа? В казармата нито можеш да реагираш, нищо… изпълняваш и това е. Там се не случва нищо. В казармата най-тежко е това да идеш 2 часа да седиш часови и след това 2 часа да останеш подчеси. В казармата винаги си е тежък живота, там си под команда. Първо бях в действащата служба, там беше рай, бях в Самоков в държавното депо. И ядене колко ти сбере корема, към кило и половина хляб на това време, а по Кориново, които са били, измрели от глад. Па я бях в държавното депо… там имаше краварник, муларник, пчелник… я там преживех.Ся да ме терат, ша ида и на тия години там. Беше много хубаво. Точно една година, ама идеално беше. Тогава си кореспондирахме с мойто първо гадже, с мойта първа жена, като мома. Аз оттам и изпращах писма, уж на друга, да не ни разузнаят, понеже и моя баща не беше много съгласен, имахме малко връзка роднинска. Ами Корана не разрешава… абсолютно. Корана разрешава след 7 кошака (поколения). Я чакай малко, имам грешка – до 3-4 кошака да се изминат. Как му викат на кошак? – Родове значи – да изминеш 4 кошака, ако нямат млечнина (кръвно родство), а ако имат млечнина – не може. На времето, когато са се женили, излизал някакъв тапънджия с тъпан по село и казва: „Еди кой си с еди кой си, се жени. Знае ли някой да има млечнина?“ За родителите не са питали тогава, но имало ли някои да имат млечнина, веднага са ги разделяли. Тогава мюфтийството е командвало…

Сега за ловджилъка да кажа. Царят ми е дал пушката и още си е у мене. Аз съм законен ловджия – цар Борис беше. Четиридесет и трета година станах член на ловджийското дружество. До сега съм си още законен ловджия. Взех си хубава пушка -съветска с цевка, хубава, 16 калибъра, много хубава пушка ми се падна. Сега имам пушка – злато, ама годините къде отидоха? Сега имам пушка – автоматична, пушка, още като отвориш да сложиш патронето, тя веднага си зарежда, затваряш и гърмиш. За някой си 20-25 секунди изгърмява на прасето, празни гилзите хвърля, слагам други и гърми веднага. Знаеш ли колко прасета съм утрепал, големи прасета, ама по два пъти му гърмя и това автоматично. Я ако беше с оная, първо се мъчи с парцала, с черен барут, това нищо не става и си жертва… готов си жертва. Прасета имаше, засегнеш ги, минат 2-4-5 години, то се озверява и не можеш да му гърмиш и сега ме е страх на такива. По-миналата година в Якоруда убиха един човек. Разкъцаха (разкъсаха) го и на болницата са го завели. Гърми му и щом го ранява, то като лудо върви на човека… налита. Ся си е пушката у мене, ше я предам на сина, понеже яз не мога да гледам, оперирано ми е едното око и само с едното. Аз съм ловджия от тука и бяхме към друга дружина. Там не даваха във Вълкосел да се раждат други ловджии, кандидати да стават и мене ме държаха сам ловджия. Кой знае как не ми са взели пушката, как не ме са лишили ? Говориха, че съм бракониерствал и т.н., обаче я съм такъв приятел благодушен, че с никой не се скарахме, претрепахме толкова години. Та бившия ни кмет, помогна и той, станахме двама колеги. Имаше един учител Якупов, той отиде към Гърмен и стана по-голям човек там в профсъюзите и той стана член. Станахме трима и така се наредихме – сега са 7-8 човека ловджии. На мене ми беше приятно сабаале рано да станем с дружината над селото отгоре, да накладем огън доде е още тъмно, да се поразвиди времето, пържим салам, ядем, приказваме приказки. И тогава ще пуснеме кучетата, ще се сберем, понеже тогава не даваха ние сами да ходиме, тия ни немаха вера и трябва и други да дойдат тука по нашата гора заедно да вървим. И напалехме огън там, приказвахме си, праехме си моабет и като дойдат и те набърквахме се тогава. И така като ударим прасе, делим го на парчета, равни купчета, колкото сме човека – 10 или 15 човека, делим го. Направат двойни бележки, на парче по една бележка клават (слагат) и сложат в една шапка Ще си вземеш бележка от шапката, ше видиш там кой номер и си знаеш делчето и си го вземеш в чантатата, некой наблюдава там ка е (как е)… Приятно е да са те оставили на месо и да слушаш, че кучетата карат, лаят, нещо гонят и ти се готвиш… тогава седиш в напрежение и се изтърси прасето… Така протече ловджийския живот.

Сега сина само си трупа капитал, а яз ше му гледам децата. От пенсията ше харча за тях, ми те : Дедо, дедо! Е как да не го обичаш. Ами нали има место в Коране да ти каже: „ Обичай внучето, оти той ще ти отмъсти. Бащата ако те мрази, ше дойде време, той ше стане на твойте години, същото ше му се отмъсти, върне, което е действал с бащата“. Кой, какво си направи, да си го чека, ше му се сервира. това вече мога да ти кажа нещо от Корана, което го съм учил. „Каквото загубиш ше те убият. Рано или късно ти ше дадеш жертвата. Ше издадеш и ша те издадат“. Самата природа, самата Господева сила ше те накара да се наплатиш доде си жив. Па като умреш, вече не знам за нататък, там вече не съм бил и не желая да ида понеже там е пак по заслугите. Корана е, пак ше ти повторя, Коран е една чиста хигиена. Ноктите да ти са изрезани тялото да ти е умиено, половата система да се почисти. Ама това чете Библията. Библията не те кара да идеш да крадеш, да изкараш кравата на един човек, да оставиш дечицата му да страдат. Българето вярват в Исус Христос, а и ние сме си 18 вярвали навремето в него, доде дойде Мохамед и ние сме вярвали в Исус Христос. Той е от мома роден. Неговата майка – Миерема – Света Богородица, вие рукате, тя е мома, забременява и това ше допълня – тогава са били на власт евреето. Тогава са били по-много на тогавъшното време. Мелекета (ангели) знаят „ На корема съм чиста и това става кръстено! – тя казва – тук е писано от кого съм забременела“. А е бременна… Това мелеке се представил най-красив ерген пред нея и носил една китка в ръката. И се срещат с Богородица и й дава да помириса от тая китка, от същата китка, понеже тя я много харесала, прехвърлява си корема на тоя ерген и веднага забременява. Исус Хрис­тос е роден от помирисването на китката. И ето тя го е родила… и българето, християнето и по Библията и по Корана, роден е без татко. Зачитаме го и ние – турската вера, мохамеданската вера по-точно. Турците са много далече от нас, я съм си по-първо мюсюлманин, ние не сме с Турция, те са си от друг джинс, ма и те използват Корана. Никой ти не пречи, че си мохамеданин, ама си в България, говориш български в края на краищата … Така е станало с родеването на Исус Христос… Те са 4 мелекета -Джебраил, Серафим, Мекаил и Израил – тоя дето води душите, така се водят по Коране.

Сега за Адам и Ева… Когато са били в джането (рая) тогава тия ангели по заповед на Аллах са решили да създадат човек. Отишъл един ангел да търси земя, да изработят от земята човек, но той не е дал. „Не мога да дам – казва – че ше се наплодят много и ше прявят мръсотии въз мене, не съм съгласен“. Израил отишъл и насила взел. Колко земя е взел, не знам, ама 70 метра бил направен Адам дълъг. Може да е взел половин декар земя и й казал на земята: „Ти не губиш нищо! Вземам земя и заработвам човек от теб, а той, че взема леб от теб, че пие вода и когато умре ше си стане пръст. Губиш ли? Не губиш“. Понеже Израел си е джендърмазин, силен милиционер на тогавашното време и взел земя и си направил Адам. Създали са го в рая и няколко години бил е мъртвец. По едно време, дошла му душата на дясната нога – пръста. Големият пръст се размърдал по-пешин (първо) и тогава са се сетили, че душата му е кацнала на него. С течение на времето дявол не се е съгласил да оживей. А те са се молили мелекетата, да оживей, вдигнали са ръките да оживей. Дяволът е бил най-големия учен на тогавашното време на Аллах, Господ Бог. Него силата на Аллах го изгонила от рая.

И Адам оживел, станал човек и живел неколко години и по едно време от лявата бизка (гръд) му излиза както си спал една жена и той се зачудил: „Откъде е дошла тая жена?“ Мъжката скеля, може да сте проверили – от тук са 7 ребра, от другата страна са 6. Женската скеля – и от тук са 7 и оттук 7. От едното му ребро се е явила Ава – Ева. По едно време идва жена и той се зачудил: „Отгде е тая жена?“ И почнали да живеят вече… Имало над тях едно дърво, което се казвало Буйдааджи, нещо като джанка, ама много сладко било. И им казали: „От това дърво няма да ядете, понеже ше ви изгонят от рая“. И те продължили да не ядат. Ама па нали дявола воюва сега да ги подмами, те да ядат и да ги изгонат, понеже него са го изгонили и започнал – война водил тях да ги изгонят. Женското се съгласило да хапва от време на време. Дяволът се явява като една змия и казва: „Ако ядете, няма да ви изгонят“. И женската хапва и си поглъща. Сега почнала да кара Адам и той да яде: „Яж, бе, я ям и нищо ми не става, яж!“ Е, ама нали мъжа е прекия началник, а тя, колко да е, жената е по-нисък чин. И така той се почудил да яде ли. Опитал се едно време и той да хапне и веднага тия дрехи, дето са били облечени, падат. Видоват се голи и те се подготвили за изгонване оттам. Адам се опитал да изплюе това, дето го хапнал. Опитал се и да повърне и затова мъжките имат кокал на гърлото, от това останал. Изгонват ги и по силата на Аллах ги разделят. Него го дават на изгрев (изток), а тая я пращат на запад. Защо казват, че слънцето влиза в майката вечер? Понеже майката била там – на запад. И колко години вече искали да се съберат… И по едно време се събират, тогава се ръкуват, любуват, целуват за една нощ и дотогава не е имало нито едно живо човече. И оттогава са се зараждали по 10 деца на годината, 15 и т.н. От Ева остава заплодена първата ера и тогава света бил много разложен и по женска и по мъжка линия, без разлика. Тогава Адам е имал няколко сина, ама Анюх е взел да се моли на Аллах: „ Какво да права, не мога да го гледам тоя резил? По улиците и мъжки и женски“. Тогава му казали: „Направи параход!“ и той направил параход на една бърчина. А Нюх направи гемия, а няма ни вода… ни нищо. Направил парахода и едно време безверващите от християните и римляните, ходели там и мърсували в парахода. И по едно време като се появила една краста, болест, един ходил да замърсява и пада в парахода и оздравява. Други го питали: „От какво бе ти оздравя?“ И той им казва и всичките отишли, измили го като ог­ледало. Тогава Нюх се помолил: „ Парахода е чист“. И се почнало – около 40 дена отгоре се стичала водата и морето се подуло и покрило целата земя, нищо не останало. Тогава Нюх прибрал няколко рода в тоя параход. Втората ера е от Нюа до сега. Водата спаднала и около седемдесет човека са в парахода останали.

Тогава един отишъл да потеря дъщеря му за неговия син. Той му я обещал. Тогава са били учтиви людето… И друг отишъл и се събрали трима за една дъщеря. Тогава Нюх се уплашил „ Бе яз какво напраих, обещах я на трима? Как ше се отсрамя?“ Тогава дохожда един ангел и му казва: „Затвори магарицата, кучката и момата в една стая!“ Сабале, когато се усетил – три моми, не може да познае дъщерята му коя е. Идеални моми. Как ше се познае коя от кое е? Много ясно… Ако на жена ти й кажеш: „ Иди да свършиш това!“, а тя по-сетне що да си бърза и си прави моабет с другите жени – това е магарешката жена. Друга жена има: „Иди там!“ а па тя: „Е, ти не можеш ли да идеш? Само я ли ше върша работата?“. Тя е от кучка. Третата жена, като й кажеш: „ Сега, веднага!“, слуша мъжа какво ше командва. Това са трите джинса (вида) жени – магарица, кучка и човек и са от един род. Кое си е човечно си е такова… По Коране се казва : „Жена, която си слуша мъжа, нея не й трябва на текето да се моли, тя си и е текето в мъжа. Той може да е пияница, ама тя си го уважава, мие, чисти и тя от там печели“. Я съм прекарал 3 – 4 жени и с всичките характери и така се делят и сега. Жената печели от мъжа. Едно време на една жена бил мъжа много такъв – пияница, ама тя го е чистила, прала и печелила и си работи, и си ходи. Това е вече сила Гос-подева… Аллахова сила, ама никой я не знае. В 5 и половина довада тая жена на текето, два пъти се кланя и застава сред другите хора. И излиза после жената и един закъсал, нема средства да се прибере в неговото си село: „Да ми помогнеш, как да си ида?“ Тя му казала: „Стисни очите!“ Стиснал той очите и му казала: „Погледни сега!“ и га погледнал в тяхното си село. Това е силата Господева. И са разпитвали тогава как е спечелила тая жена. Печелила е, че си е уважавала много мъжа, той бил прекалена пияница, а тя го миела и неговото молене, каквото е било – тя го е печелила. И по нашенско си казваме ние: „Сега, рая на жената е на мъжа в папуците“ – ама те не го знаят. Най е хубаво да го изживееш във вид на любов. И българите, християните, вярват повече от нас, ние нали слушаме поповете в неделя, значи и тях ги е страх от Бога. Едните от Аллах, другите от Бог, това са верите, на две вери се делят, ама в една посока вървят – всичките ги е страх от дженема (ада). Тоя огън кой го е клал под земята? Минералната вода, кой я стопля? Кладат дървета да я стоплят тая вода и тя излиза от там. В Корана защо пише рая е отгоре, ада отдолу?

… Ние старите все бързаме да си хватим новините по телевизията, сега във всека къща има телевизия. И ние се караме с тия дето ходат на джамията, а изпокрадоха земята. Я им казвам: „ На никой нищо не му се признава, щом си отишъл и на едни деца си взел нафаката (хляба), взел си половин декар от чуждата земя, как ше я носиш на другия свят? Защо ходиш да се молиш ти? Кой ше ти приеме молбата, като ти си землюядец?“ Много се караме, не мога да ги трая тия моабети по кръчмите дето ги прават. Най-вече за мачовете… В Америка играят, победили там, оня там Стойчков – те се радват, реват… Защо като луди реват? Там си взимат милионите, плащат им, а тука… нашите играят мач, побеждават ги в някое чуждо село и се сбъхтат. Миналата година в Долен ги изтрепаха от бой. Та това приказват в кръчмата – повече по линията на мача. Мен това не ме влече, мен ме влече да вярвам в Бог. Всички сме от Адем. Ще дойде време, ще се събереме и ще видим – кой е за ада, кой е за отгоре. Аллах, Бог ше седне в средата, сетне Мохамед, сетне Исус Христос и ше кажат кой за къде е. Човек като се е родил на земята, от една капчинка сперма в корема на майката, след шест месеца оживява и там ходят мелекета (ангели). В корема на майката, те го гледат до родяването на детето, оформят го – ръчички, ножички (крачета) и т.н. Махани там – бащата го е направил! А да направи тая капка сперма в едно шише и да чака човек -никога. Детето става на майката в корема. И като се роди вече, тия мелекета изчезват, 20 те ходят на почивка, а детето остава и майката си го гледа. Като стане женското на 8 години, мелекетата му идват и едното пише хубавите работи, а другото пише лошите. А мъжкото трябва да стане на 12, тогава му кацноват мелекетата и така до края…

Благоевград, 1998

Събирането на автобиографиите и изследванията бяха подкрепени от
Research Support Scheme of the OSI/ HESP, грант N 722/1996.

Петър Воденичаров е доцент по социолингвистика в Югозападния университет „Неофит Рилски“, Благоевград. Специализирал е социална диалектология в Бергенския университет (Норвегия, 1991), масови комуникации и общества в Копенхагенския университет (Дания, 1994-95), език и национализъм в Института за Югоизточна Европа (Грац, Австрия, 2004). Чел е лекции в НБУ, АУБ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Петър Воденичаров е автор на книгите: „Искам човекът да е винаги приятен и да си правим моабет“, „Език, пол и власт“ (1999), „Девиантни автобиографии - дискурси на престъпността“ (2002), „Социолингвистика. Критика на езиковите идеологии и идентичности“ (2003) и на редица студии и статии, публикувани в български и международни издания.

Pin It

Прочетете още...