От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Попътни имейли от един български американец

С жена ми Румяна живеем от 20 години в Северна Америка. Шестте ми деца пораснаха и се пръснаха по света. Интернетните връзки ни държат обаче близо един до друг: пишем си имейли и почти всеки ден се виждаме чрез Скайп. През юни 2011 жена ми, професор по лингвистика, беше поканена да изнесе четири лекции в два университета в Токио, както и пленарната лекция на японската конференция по изучаване на процесите за усвояване на втори език в университета в Бункио. Аз заминах с нея като придружител. Децата искаха да им изпращам снимки и да пиша блог по време на пътуването. Така се роди този пътепис.

Токио, 1 юни сутринта

Поздрави и целувки от Япония. Пътуването идеално, но дълго. Хотелът в Токио супер: Century Southern Tower, в центъра на Шинджуку, което е средоточие на много и много луксозни магазини и на развлекателната индустрия, вкл. и квартала на проститутките Кабучи. На 30 етаж сме, изгледът е страхотен. Хотелът започва от 19 етаж нагоре, рецепцията е на 20-я етаж.

Снощи, още замаяни от деветнайсетчасовия полет над Северна Америка и Тихия океан, се отзовахме на поканата на колегите на Руми да вечеряме в малък суши ресторант в Шинджуку, на три пресечки от нашия хотел – направо същото суши каквото ядем и в Америка, просто добро, но нищо особено. Часовата разлика е 14 часа: тръгнахме на 30 май рано сутринта от Айова, а като кацнахме на летището Нарита беше късно след обяд на 31 май.

Коментар: Решението да придружа жена си до Япония дойде в последния момент. Нямах време да се подготвя, освен да купя един пътеводител и карта на Токио. От малък бях заживял с чувството, че Япония е на края на света и че никога – ама никога – няма да отида там. Затова и не съм се интересувал от японската история и култура в степента, задължителна за всеки образован човек. Моята собствена култура претърпя сериозно преразглеждане откак започнах да принадлежа и на Америка. От център на света България се превърна в далечно петно на картата, въпреки че остана като незараснала рана в сърцето ми.

От сегашния ми център, Япония започна да ми изглежда като учебникарски пример за постиженията, на които е способен капитализма. Но освен филмите на Акира Куросава и Ясухиро Озу, както и беглите представи за японските цветни гравюри, нищо от духовната и социална култура на японците не ми е служило като отправна точка за сравнение. Отбелязал съм си да прочета романа на Дейвид Митчъл „Хилядата есени на Джейкъб де Зут“, но още не съм намерил време. Това е роман написан от най-продуктивния съвременен английски писател, който е женен за японка и е живял там дълги години. В него става дума за холандското присъствие на острова през 17 век. А интересът ми към Харуки Мураками не е толкова заради това, че от него разбирам какъв е японския характер, а защото той пише модерна проза за една световна публика, макар и от японска гледна точка.


Small Ad GF 1

С една дума, трябваше да тръгна несведущ и без предразсъдъци към Япония. Иначе казано, неподготвен за онова, което ме чака. На моята възраст това предизвиква известна съпротива. Особено след като бях преживял имигрантското си „детство“ в Канада в средната си възраст, не исках отново да се чувствам социално неадекватен, дори и само за три седмици, в своите „златни“ години. Две култури – българско-европейската и американската – са ми предостатъчни, особено в конфликтното състояние, в което те се намират в съзнанието ми. Вроденото ми любопитство обаче преодоля съпротивата. Купих си самолетния билет и, погълнат от всекидневните си ангажименти, реших, че ще отида в Япония и ще се срещна с нея колкото се може по-малко информиран. В това има предимства. Едното от тях е спонтанността на преживяванията. Другото е отсъствието на душевен ангажимент към едно общество, в което със сигурност няма да живея. Третото е готовността за всякакви изненади.

Такасаки, 1 юни вечерта

Първия ден с най-повърхностните впечатления: невероятно много красиви мъже и жени, супер облечени, повечето мъже са със сложни прически. Вървиш по улиците и насреща ти сякаш се движат манекени по катуок, а между тях най-фантастични типове. Сами се оправихме във влаковата система и надвечер, след един час пътуване от централната гара на Токио на северозапад, пристигнахме в едно градче, което се казва Такасаки – утре, 2 юни, Руми ще изнесе първата лекция в един университет на около 40 км от тук. Вечеряхме неща приготвени по метода темпура. Най-хубавото на местния хотел е японската баня. Тя е винаги отделна за жени и мъже. Има курни за измиване, басейн с гореща вода, където се киснеш, или сауна, ако предпочиташ суха горещина.

Коментар: Впоследствие, в огромния бански комплекс в Осака, наречен „Световни минерални бани“, разбрах, че японската сауна е солена. В средата на помещението, което не е облицовано с дърво, както финландската сауна, има едно дървено каче с морска сол. На влизане натриваш цялото си тяло с шепи сол и така сядаш на седалките да се потиш.

Чистотата е безупречна. Във и край големите сгради в Токио видяхме хора, които мият бордюрите и стълбищата с вода и четки. Веднага прави впечатление колко изобретателно японците организират пространството, което явно не им достига.

Очаквах много по-силен културен шок, но всъщност преходът е много плавен. Общо взето инфраструктурата е като тази на Америка и Западна Европа. Но за пръв път съм в страна, където не само не знам езика, но не мога да чета какво пише. Хората практически не говорят английски, но са супер любезни – и това е една поразяваща разлика от местата, в които живеем. Но за това и за ефективността, която моментално те шашка на всяка крачка, в следващото писмо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Такасаки, 2 юни

Списък на нещата, които са уникално японски, т. е., не са обичайни в Европа или Америка:

1. В хотелите винаги има чехли – в скъпия хотел препоръката беше, че можем да си ги вземем със себе си – и нощен халат. Също така има четки за зъби за еднократно ползване, опаковани заедно с малки тубички зъбна паста, и гребен за коса, подобен на четка. Но никой от посетилите Япония не ни беше казал да не вземаме със себе си тези четири неща, а колко добре би било да не си обременяваме багажа.

2. В хотела ти дават да ползваш чадър безплатно и без да го записват към стаята ти – понеже сме в дъждовния сезон, почти постоянно ръми леко – и, като се прибираш, има специален уред, където прекарваш чадъра да изсъхне за секунда.

3. Разписанието на влаковете за цяла Япония е постоянно, непроменимо и се спазва до секундата. От всякъде, където се намираме, можем да научим как да стигнем да речем от Токио до Йокохама и изобщо от която и да е точка на Япония до друга.

4. Какво ще кажете за надписа „Работно време от 16:00 до 25:00“? Все още единственото ми тълкуване е, че банята работи от 4 след обяд до 1 през нощта, но може би не съм прав.

5. Автоматиката на тоалетните чинии е универсална и уникална: има копче, което е с картинка на пръскалка, и като го натиснеш пуска струя да си измиеш задните части. Въпросът ми е с какво се избърсваш след това от мокротата? Руми казва, с окачените кърпи, но аз продължавам да мисля, че те са за лице. Явно не е с тоалетната хартия. От друга страна, ако има устройство да се измиеш, защо е оставена тоалетната хартия? Най-вероятно това устройство и приспособленията произтичат от някаква традиционна културна особеност на японците по отношение чистотата на дупето, но не мога да си изясня горните въпроси.

6. Цветът за мъж е син, цветът за жена е червен – не розов. Фигурките за обозначаване на тоалетните са в тези цветове. А в минералната баня на този хотел входът към женското и мъжкото помещение е просто прикрит до половина с нещо като перде в син или червен цвят, окачено над входа, без думи на английски или без фигурка.

7. Изобилието, например в магазините за електроника, е поне десет пъти по-голямо от това в САЩ, макар че като дойдеш от Европа в Америка ти се струва, че си попаднал в царството на изобилието. Явно няма граници за това нещо.

8. Обслужването също е доведено до едно друго ниво: поклоните, начините нещата да се увият, как изпращат клиента до изхода ... В един от огромните магазини в Токио, срещу нашия хотел, Такашимая (или Таймс Скуеър), има подземен етаж с щандове за храна и сладкиши: европейски и японски. Невероятно разнообразие, красота, изобилие! Не можах да се стърпя и си купих една от тези бели кофички с крем и плодове отгоре, като мислех, че мога да го изям на място, както на всяка улична сергия. Не беше възможно не просто защото наоколо нямаше столове и маси, но защото жената трябваше да го увие. Сложи го в целофанен плик и го затвори с телче, което се усуква, след това добави две други пликчета, после салфетка в отделно пликче и лъжичка в пликче. Всичко това тя сложи в найлонова торбичка с името на фирмата, много красива, и я затвори с някакво специално тиксо. Когато най-сетне успях да седна на едно столче в друга част на магазина и да си изям съдържанието, видях, че двете пликчета съдържат лед, да се държи съдържанието на кофичката охладено.

9. В асансьорите бутоните за етажите са поне по три от четирите стени; можеш да ги натиснеш от всякъде. Също са на две нива – по-ниското ниво е за хора, които са на инвалидна количка.

10. Почти няма сухи салфетки: всички салфетки са в найлонови пликчета и са навлажнени.

11. Явно много найлон се изхвърля, но НИКЪДЕ не се вижда боклук. Чистотата е на безумно ниво – както споменах, мият с четки тротоарите и стълбищата пред сградите.

Хайяма, 4 юни сутринта

12. В хотелските стаи електричество се пести по интересен начин: ключът, който е една пластмасова картичка, веднага след като отвориш вратата, трябва да го поставиш в едно уредче на стената до самата врата, за да се включи електричеството в стаята; като излизаш, си вземаш ключа и всичко угасва. Това също помага да не си забравиш ключа в стаята.

13. Дисциплината на хората е немислима за нас, хората от Европа и Америка. Те просто никога не нарушават установените правила. В къщата в Хайяма, където сме настанени с колегите на Руми, които са учили в университета МакГил [в Монреал], стара традиционна къща като тези, които сме виждали по японските филми, всеки обува чехли и си оставя обувките до външната врата. Вечерята беше обявена от 6 до 8 и започна точно в 6: има обслужващ персонал, който трябва да бъде освободен в осем. Всеки от нас си донесе на масата табличката с храната, която те бяха приготвили. След това точно в осем си я изнесохме. Банята работи от 4 до 11 вечерта, т. е., горещият басейн е готов за това време. Японците се къпят вечер. (Както знаете, ние в Америка вземаме душ сутрин.)

Токио, 4 юни вечерта

Японците смятат за въпрос на чест да не бъдат хванати в нарушение. Влаковете наистина вървят абсолютно точно и всеки влиза само във вагона, за чиято категория има билет или карта. А има най-различни категории влакове и вагони. На всеки перон, а те са хиляди по стотиците гари на Япония, на земята са обозначени номера на вагона и неговия вид: обикновен, зелен, експресен, за жени и т. н. Влаковете спират точно пред обозначенията. Хората се нареждат на опашка пред мястото, където очакват да спре техния вагон. В Осака по средата на влаковете има вагон само за жени; в часовете на върхово натоварване това предпазва жените от мъжките отърквания.

Такситата са феноменални. Чистотата им е поразяваща. Вратата се отваря щом се приближиш до таксито: винаги задната лява, нямаш право да влизаш в таксито от дясната страна (припомням, че тук движението е ляво). Шофьорите са с бели ръкавици, не говорят с пътниците. И винаги спират така, че лявата задна врата да е пред мястото, където искаш да стигнеш.

Любезността към чужденците е потресаваща, но ни казаха, че помежду си не са чак толкова любезни. Обаче стандартът изисква облужването да бъде поне 90% съвършено и затова в обслужвашата сфера има много хора. Например, приближаваш се към хотелската рецепция и поне четирима души ти се усмихват и чакат да ги удостоиш с вниманието си. Също ако искаш нещо по-особено – например кафето ти да е с повече вода – питат няколко пъти преводача ни. Никой от обслужващите, с изключение на луксозния хотел, където сме в момента, не произнася нито дума на английски, дори и да личи, че те е разбрал. Това е така, обясниха ни, защото японците имат вроден стремеж да не сбъркат.

14. Може да ви се види смешно, но ми направи шокиращо впечатление, че японските банкноти са винаги като току-що отпечатани. Те са в деноминации от 1,000, 5,000 и 10,000 йени. Монетите са от 500, 100, 50,10, 5 и 1 йени.[1] Дават ти ги лъскави, пръхкави, сякаш девствени, независимо кой; и банкнотите, с които ти плащаш излизат от джоба ти също толкова гладки, да ти е неудобно да сгънеш някоя на две.

15. И, разбира се, Токио. Слагам го тук, защото ми се струва, че наистина няма такъв друг град в света и не би могло да има. Това е уникално японско творение на архитектурата и градското планиране. Няма център, а поне три главни точки, които си имат свои характеристики: Шинджуку, Токио и Уено. Станцията в Шинджуку е най-оживената влакова гара в света. От небостъргача Мори Тауър, построен върху Ропонги Хил – не може да се обозре цялото Токио, дори и при най-ясно време. Сякаш си се издигнал с хеликоптер над море от сгради, магистрали, паркове, вода, и т.н.

IMG_7400

(Изглед към квартала Гинза от Ропонги Хил)

Усещаш невероятната енергия на огромния град, но е по-различно от Ню Йорк. Шашкаш се от това какво може да направи човекът с талант, дисциплина и трудолюбие. И какво нещо е новаторската технология. В този град ти се струва, че не може да се загубиш, въпреки че си прашинка в океана от сгради, подземни и надземни транспортни съоръжения, милиони хора, заведения, градини, канали, коли и каво ли не още. По две главни причини: всичко работи безупречно благодарение на доведената да съвършенство компютърна технология и хората изглеждат винаги готови да ти помогнат, дружелюбни и покланящи се.

Нито една сграда в Токио няма пукнатина или драскотина след земетресението от 11 март: а всички са се люляли. Оказва се, че сградите не са вкопани в земята, а поставени върху пружиниращи стоманени съоръжения, като амортисьори. Умът ти не го побира каква може да бъде тази стомана, едновременно твърда и гъвкава, за да носи чудовищната тежест на един небостъргач.

Но най-интересно е да се гледат хората, заведенията в най-различни светлини, надписите, съчетанието между старите сгради, които са запазени в подножието на небостъргачите, и модерната архитектура. Младите хора са облечени ултра-модно, ресторантите и кафенетата са пълни и препълнени, в прочутата Гинза – кварталът с най-много банки и суперлуксозни магазини, нещо като комбинация от Уол Стрийт и Пето авеню, потокът от хора в събота след обед е просто невъобразим, магазините са подредени с много повече вкус и стока, отколкото в Америка, а магазини имат и всички европейски модни къщи. Особено много са френските и италианските имена – водещите световни модни дизайнери. В ресторантите никога не се дава бакшиш: връщат ти се парите до стотинката; няма отделно начисляване на данък – плащаш точно толкова, колкото е написано.

Утре отиваме в Йокохама. Всички казват, че е много интересно – това било първото пристанище на Япония отворено за посещение на чужди кораби.

Коментар: В Йокохама живее една японска студентка на Руми от Айова, която през март се омъжи за образован в Америка професор по политически науки в един от най-престижните стари японски университети Уаседа. Те ни посрещнаха на гарата и разведоха из стария град. Денят беше замъглен, градът красив и оживен – тук през 1854 американците са успели да убедят Япония да отвори своето пристанище за чуждестранни кораби и това е променило цялата история на тази държава. Първите американци и европейци от нехоландски произход са се заселили на хълма, по който се стига от стария град. Къщите там са тухлени и масивни, гробището е католическо. От този хълм се вижда гигантското пристанище, разположило се върху земя отнета от морето, по холандския пример.

Докато обядвахме в семеен китайски ресторант на една от уличките, препълнени с хора, казах на професора, че съм забелязал колко дисциплинирани и етични са японците, но това обикновено е белег на консерватизъм, който не стимулира новаторство. Могат ли японците да бъдат сравнявани с американците по размах на въображението при обновяване на технологиите и индустриите, попитах го? Има новаторство, което създава съвършено нови, непознати дотогава неща, отвърна ми той. Но има и новаторство в умението да приложиш по нов и изобретателен начин онова, което другите вече са открили. Нашето новаторство, каза той, е от втория тип. С това той потвърди появилото се у мен усещане, че японците нямат равни в умението си да прилагат по оригинален начин всичко, каквото човечеството е създало.

Малко по-късно, преди да се разделим, говорихме за политика и той каза нещо неочаквано за мен. Япония, каза той, е зависима от връзката си с Америка. Ако нещо прекъсне тази връзка, има голяма опасност Япония да се изложи на заплахата на други азиатски държави. Америка е необходима за нашето оцеляване.

Токио, 6 юни

Всичко казано дотук са първи, повърхностни впечатления и сигурно в тях има много категорични изказвания, които при по-продължително стоене биха се променили. Но сега искам да разкажа за две чудесни преживявания.

Снощи бяхме в един прочут токийски бар, Ню Йорк Джаз-бар, на 52-я етаж на хотел Парк Хайят, който е на 15 мин пеша от нашия хотел, в района на Шинджуку. Тук са заснети много от сцените на филма „Изгубени в превода“, на режисьорката София Копола, с Бил Мъри и Скарлет Джохансен – любим филм на Руми. Това беше и причината да отидем в този бар.

Стените на бара са облицовани в черно, масите са в махагон. Освен обичайния бар, зад който свещенодейства барманът в папийонка, пред него има една много дълга маса с високи столове, на която може да се сяда от двете страни. Тя е приглушено осветена от тела, които приличат на нощни лампи. Така при влизането от дясната страна барът с келхибарените цветове на напитките и кремава светлина остава като витрина, пред която на дългата маса сядат посетителите – там във филма седеше и Бил Мъри с меланхоличните очи на мъж в менопауза, поглеждайки с надежда към Скарлет, седнала на маса пред срещуположната стена, цялата от стъкло, от която се открива пресекваща дъха панорама на Токио. Беше около седем, падаше здрач, и светлините на града постепенно се усилваха. Когато напълно се стъмни, Токио пулсираше пред нас с милионите си светлини, издигнати с помощта на човешки технологии до равнището на птичи поглед.

На двете срещуположни стени, между които са разположени масите и креслата с ниски масички, има две пана в ярки цветове. Осветлението на всяка маса идва от високо и се ръководи по някакъв начин, защото само онези маси, на които има клиенти, са меко осветени по средата. Подиумът за музикантите е към остъклената стена.

Точно в седем двама американци – единият пред пианото, а другият на саксофона – засвириха онзи вид джаз, който и двамата с Руми обичаме, нещо по средата между Майлз Дейвис и Оскар Питърсън. Поръчахме си сухо мартини и сингъл-малц скоч Лафройг с плато сирена. Кефът беше пълен. Повторихме напитките си и към осем решихме да останем за вечеря. Взехме паста с къри сос и омари и студено телешко с глазирани лукчета. Сервитьорът ни попита дали искаме да си разделяме порциите и ни ги донесе по половин всекиму. Беше се стъмнило вече и онази част от Токио, която можеше да се види от този хотел, блестеше в неон и червени мигащи светлини по най-високите небостъргачи. На масата до нас седеше с гръб богат американец с Ролекс на лявата ръка, с която поглаждаше гърба на сочна, на презряла възраст, проститутка. Помислих си, че изчаква времето, когато действието на Виаграта ще бъде максимално, за да отидат в стаята му – почти не приказваха, а само гледаха към светлините на града. Когато станаха да си тръгват, видях, че мъжът има добре оформено коремче и папийонка.

Междувременно на масата до тях беше седнало едно от тези чудно красиви японски момичета, придружено от висок човек, за който в полутъмното беше трудно да се определи дали е хомосексуален мъж или лезбийка-буч. В лице напомняше Стийвън Фрай, но ми се стори, че цепките на очите му бяха азиатски. Беше обут в кецове на бос крак, а яката на сакото му беше вдигната през цялото време. Поклащанията на врата и раменете му бяха плавни и без всякакво съмнение издаваха женственост. Пушеше Марлборо, но не като пушач, а като човек, който използва цигарата като повод да жестикулира красиво. На няколко маси по-далеч седяха тихо по три или четири японски момичета.

За десерт си взехме шоколадов мус и топка замразено кисело мляко. Джазът разнасяше абстрактна тъга, заприиждаха повече хора. Филмът „Изгубени в превода“ разказва за срещата на известен американски актьор (криза на средната възраст, рекламен договор за японското уиски Сънтори – срещу 2 млн долара), и американско момиче, женено за млад фотограф в Токио. Двамата проявяват интерес един към друг, но не стигат до секс. Мисля, че това е по-честият сценарий в живота. Но киното и литературата имат нужда от стимуланти – най-вече от секса и насилието. В този бар, в неговата притаена естетика, човек наистина може да се почувства амбивалентно, когато е сам. Търсенето е най-интригуващата игра на нашия мозък. Въпросът е какво да правим след като се намерим – тук започват колебанията, несигурността, суетата да бъдем харесани на всяка цена. И след като се намерим, доколко предразсъдъците и морала ни спират да заобичаме, да се отдадем на любовта, която е нещо много повече от мимолетното харесване?

IMG_7596

Група млади хомосексуалисти се отправят на молитва в храма в гей квартала на Токио

Тази сутрин, понеделник, станахме в пет, за да отидем с метрото – различна от влаковете система – до прочутия Цукиджи рибен пазар, най-големия в света. Очаквах да видя изложена риба, но се оказа, че продажбата на едро се извършва в стиропорни кутии. Обаче успяхме да щракнем две-три неща (например, огромните месести тела на някакви раковинообразни миди, каквито не бяхме виждали никога, във фуниеобразни черупки, като тези на черноморските миди) преди учтиво да ни поканят да си тръгнем, защото без да знаем се бяхме озовали във вътрешно-търговската зона, разрешена за посетители едва след 9 сутринта. Успяхме и да видим огромните риби-тон, замразени, как ги режат и изнасят на парче. И най-сетне седнахме в едно от мини-ресторантчетата обкръжаващи пазара да ядем традиционната японска закуска от суши, риба или сашими. Беше вкусно, непривично за този час на деня, и екзотично. Като си тръгнахме беше осем сутринта. Едва се измъкнахме. Подреденият хаос, зашеметяващо бързото движение на количките със стока, управлявани с големи кормила, малките камиончета, които маневрираха между кутиите и количките, заедно с отсъствието на шум и суматоха – всичко това беше невероятно преживяване.

IMG_7417

Най-големия в света рибен пазар, Таджуку: изглед от хотела Шисодоме в Гинза

Токио, 7 юни

Вчера – ден за храмове и мода. Наглед странно съчетание, но по своему метафорично за японската култура, която съществува като функционална комбинация от традиция и ултрамодерни технологии.

Бяхме на посещение в храма Сенсо-джи, най-старият в Токио, построен преди единадесет века. Сенсо е китайското произнасяне на името на храма – изписва се с китайски йероглифи – а на японски звучи Ас’куса. Но поради нашата религиозна незаинтересованoст, прекарахме там не дълго. Храмът е действащ, паркът му е пълен с туристи и заобиколен от обичайните будки за сувенири и редици от магазини за кимона, нови и употребявани. Тук е задължително на сватбени тържества жените да са облечени в кимоно и затова те купуват или наемат употребявани. Много рядко срещахме жена в кимоно по улиците или в метрото.

После отидохме в модния квартал Омотесандо. Най-новата придобивка тук е свръхмодерната сграда на Прада. Срещу нея е сградата на Картие и редица други по-малки. Зад Картие има четириетажна сграда с бутици и френски ресторант на четвъртия етаж, до който се стига с асансьор направо от улицата.

Токио, 8 юни

Лекциите на майка ви са днес следобед, та употребихме предиобеда да доразгледаме Омотесандо. Великолепната четириетажна сграда на Прада лежи върху нещо като ниша от гладки камъни останали от отминали векове. Вътре не позволяват да се фотографира. Практически никой не влиза, а на всеки от четирите етажа има по три или четири усмихващи се японки в тъмносиня униформа. Изложени са чанти, обувки и дрехи, струващи милиони йени. На пръв поглед ненужна красота – изложбата имам предвид. Дори бих предпочел да видя моделите в списания. Но дизайнерската мода ми е интересна като синтез на самовлюбения капитализъм. А самовлюбеност, която черпи от човешката сексуалност, може да произведе форми, вдъхновяващи и възпитаващи човешкото око. Аз не се дразня от това, че става дума за пари и че само една тънка прослойка богати хора поддържат този вид изкуство. В края на краищата изкуството винаги е било поддържано от минимален брой богати хора, които са били освен това образовани и вдъхновени. Най-богатият институционален меценат, разбира се, е била църквата. Сега поне нещата са изведени на едно човешко ниво. Хората са суетни и колкото по-богати са, толкова по-суетни изглеждат – не че непременно са. Модната индустрия произвежда стоки с невероятна естетическа стойност, за да задоволят нечия потребност. Щом е човешка потребност и не потиска никого, аз я приемам (потребността) и се радвам на продуктите, които я задоволяват.

IMG_7541

Сградата на Прада по улица Омотесандо

За първи ден над Токио небето беше синьо – без да е горещо – и разходката из ултрамодните квартали, Хараджуку и Шибуя, беше великолепно преживяване. За първи път прекарвам повече от четири часа по магазини без да се уморя и без да ми омръзне. В Хараджуку има две улици, които са известни с модата си: Омотесандо, по която са подредени къщите на най-известните в света дизайнери, и Такешита, по която има различни бутик магазинчета, специално за много млади хора. Първата прилича на парижки булевард с кестени – само че тук дърветата са от друг вид – с широки тротоари и двупосочно движение на коли помежду, а втората е тясна почти като в арабски сук и пълна с хора. Между тях има много други малки улички с ресторантчета и барове – чувстваш се почти като в курортно градче от Южна Франция.

Две неща отличават всичко това от местата, където ние се движим обикновено: публиката и подредбата на магазините. Разбира се, основната разлика е в цените: тук всичко е много по-скъпо от Европа и САЩ, а в тези изложбени къщи няма намаления. Като цяло нивото на цените в Япония е по-високо и трябва да получаваш парите си в йени, за да можеш да се чувстваш добре – нашите долари тук нямат еквивалентна покупателна способност. Но думата ми е за естетиката и хората, които я създават и ползват.

Архитектурата на магазините е своеобразна и разнообразна. Вътрешният им дизайн и дизайна на изложените дрехи, бижута, обувки и т. н. е необичаен за моето око и ми изглеждаше много по-красив от онова, което съм виждал. Вървиш и си с чувството, че си в една изложбена зала, продължаваща от къща в къща, направена специално за теб: да й се радваш. Хората наоколо са облечени по същия красив начин и повечето изглеждат щастливи, весели, любезни, добронамерени. Не знам дали е поради квартала, в който се намираме или навсякъде в Токио е така, но младите хора просто бликат по улиците. И много рядко, да не кажа изобщо, се вижда враждебно лице. За красотата на жените и мъжете вече казах, но то се повтаря всеки ден и е част от прелестта на мястото. От моята гледна точка Токио създава постоянно чувство на еуфория и благополучие.

Хараджуку е спокойно място и някак по-тежкарско. Шибуя е стълпотворение от хора, пак предимно млади. Вървях всред тълпата и непрекъснато се чудех, че не ме е страх, че някой може да ни обере, нито че се намираме сред хиляди непознати. Казват, че кръстовището около станцията в Шибуя е най-оживеното пешеходно кръстовище в света. Тълпата обаче не ме умори. Всеки си гледа своята група или приятел, най-често се заливат от смях, облечени са със същите модни дрехи, каквито са изложени в магазините, момичетата са много гримирани, а на момчетата прическите са нещо специално. И още нещо уникално за Япония: много често се виждат хора, които носят маска на устата си – казаха ми, че някои носят, за да се предпазват от инфекции, а други, за да се предпазват от алергените във въздуха. На никого това не прави впечатление – не ги сочат с пръст, искам да кажа.

Особеност на този град, а по всичко личи и на цяла Япония, е, че заведенията за хранене са предимно на горните етажи на високите сгради; по-малко са тези, които са на нивото на улицата. Влизаш в подножието на магазина и на електронно табло виждаш на кой етаж се намират ресторантите, какви видове ресторанти има и цените на ястията. Също нещо необичайно е, че на тези табла или пред всеки ресторант са изложени пластмасови модели на ястията в цвят. Някои не са никак апетитни, но има и много добре направени.

Снощи вечеряхме на осмия етаж в една такава сграда недалеч от нас в тайландски ресторант. И ето нещо за проявите на младите хора: имаше място за продажба на сладолед, който е от същата марка, каквато имаме и в Айова Сити – казва се Cold Stone Creamery. Поръчахме си сладолед от зелен чай с натрошени бадеми и преди нас имаше три момичета, които си бяха поръчали някакви други смеси. Зад щанда работеха три момичета и две момчета, почти на училищна възраст. Всички постоянно усмихнати и смесването го правят върху студена метална повърхност с шпатули, а към края пеят в ритъм и слагат сладоледа в конусите или кофичките. Подават го на момичетата и се покланят. На нас не ни пяха, но момчето ни заговори на английски и ни пожела приятно прекарване. По улиците долу тълпата беше все същата, весела и жизнерадостна. Просто не е ясно от къде всички черпят толкова енергия: дали от зеления чай, който се пие постоянно и навсякъде, дали от това, че се къпят и чистят непрекъснато, или просто защото са щастливи по някакви техни приини.

Япония подбужда към интересни аналогии между модата и храненето. И двете задоволяват фундаментални човешки потребности, но с помощта на парите са доведени до изящество и превърнати в скъпа стока, която удовлетворява потребностите на минимален брой клиенти, способни да си платят. По улица Омoтесандо окото ни се радваше на италиански, френски и японски дизайнерски модели и след това, уморени от гледане и ходене, влязохме в малък френски ресторант, наречен „Мозайка“. Първата изненада беше, че собственикът, който ни посрещна и настани, беше невероятно точно копие на един от приятелите на моя син. До подробности, като височината, цвета на очите, обръснатата глава, правия като дъска врат и т.н. Но се оказа човек от Южна Африка. Единият от сервитьорите беше французин и съм сигурен, че остана с впечатлението, че и аз съм французин, който живее в Америка, защото си говорихме на чист френски. Изпих и една френска бира, известна като Жълтата (La Jaune).

Нямахме намерение за голям обяд, но във френски ресторант, колкото и да е неформален, не може просто да грабнеш сандвич или салата. Започнахме със супа, след това Руми си взе бяла риба направена върху печка, а аз кускус с агнешко. И двете бяха приготвени идеално. За десерт беше задължително да си изберем три неща от една табла с голям асортимент и, разбира се, малиновия мус и пая със смокини бяха най-доброто от всичко. Обаче кафето се оказа истинския връх, отдавна не бях пил толкова вкусно и енергизиращо еспресо. Обслужването и изпращането до асансьора бяха на японско равнище. А, да не забравя публиката! Две безумно красиви японки обядваха на съседна маса: едната имаше рожден ден, другата беше с детето си. Не знам дали да се отплесвам в разкази за женската красота в Япония, но изразът „дъхът ти спира“ тук при мен получи пълно покритие. Вървиш по улицата или влизаш в магазин, асансьор, влак и внезапно погледът ти пада на лице, от което не можеш да се откъснеш и спираш да дишаш и да мислиш за всичко друго. Не преувеличавам!

И най-сетне вечерта отидохме в един тих квартал, където явно живеят заможни хора и интелектуалци и вечеряхме пица в италианско бистро.

Бункио, 10 юни

Днес сме точно по средата на посещението си. Възторгът ни от лицето на Япония е нестихващ. Какво има зад това лице, не можем да научим от едно толкова кратко пребиваване. Но дори и да имаме съмнения, че в дълбочина има и грозни черти, за нас Япония е важна с онова, което е постигнала. Как го е постигнала е проблем на самите японци. Формите, с които Япония се представя – невероятно изобретателната архитектура, съвършената електроника, изобилието, видимата красота – произтичат от някаква история, която за нас ще остане непозната, неузнаваема и поради това загадъчна. Мен ме интересува, например, защо Токио е съзнателно превърнат в един град-чудо на материалния свят. И как преживяванията на японците в тяхната история, затвореността им от останалия свят, чувството им за миниатюрна естетика и много други не-европейски неща са ги предизвикали да създадат онова, което с пълно основание може да се нарече уникална красота и функционалност. Да го създадат с технологията, произлизаща от европейско-американската цивилизация.

Японците изглеждат жизнерадостни и щастливи в своята собствена среда – казвам го със съзнание за цялата относителност, която това твърдение неизбежно съдържа. Но понеже няма да се местя да живея тук, съзнавам, че любопитството ми едва ли ще бъде задоволено. А и трябва ли?

Но не мога да не се радвам, че дойдохме тук и ще се върнем разширили погледа си за света още повече.

Преди да напуснем прекрасния Century Southern Tower, правихме снимки в парка Шинджуку. Като ги пренесох в Пикаса и отворих албума, от екрана на компютъра ме лъхна същото спокойствие, каквото ме беше обзело по време на разходката. Японците имат дарбата да организират малки пространства сред невероятно шумни стълпотворения от хора, където е внезапно тихо и някак приказно. Също и призрачно, ако го възприемаш и с очите. Паркът Шинджуку e много голям, но е създаден и пазен като оазис на тишина и съзерцание всред тътнежа на най-шумната част на Токио – Шинджуку. Как се постига това е тайна, която японците сигурно ревниво пазят. Или за тях то е толкова естествено състояние, че не се опитват да го обяснят.

IMG_7558

Спокойствие в парка Шинджуку

Вътре в парка има английска, френска и японска градини; последната е най-спокойната и съзерцателна от трите. Съчетанието на трева, вода и дървета, които като пинии простират иглолистната си зеленина върху зеления фон на моравата, най-вероятно са ключа към ефекта на тишината. В японската градина имаше две чайни, този предиобед затворени. И си спомних, че когато вицепрезидентът на Университета Чуо ни развеждаше из кампуса, той специално ни поведе по една странична пътечка в гората, само и само да ни покаже тяхната стара чайна. Не беше отворена дори. Той просто искаше да ни потопи за минути в тишината и спокойствието, което беше само на метри от шумния университетски двор.

IMG_7593

Японската градина в парка Шинджуку

Текстът е публикуван първоначално в списание „Съвремнник“, кн. 3/2011.
Публикува се в „Либерален преглед“ с разрешение на автора.

[1] До края на престоя ни в Япония, това мое първоначално наблюдение не се опроверга. Отначало мислех, че банкнотите ни са нови, понеже университетите даваха хонорарите на жена ми в плик, направо от касата. Но в нито един магазин, такси или ресторант не ни върнаха омачкана или изцапана банкнота. И до този момент не мога да се начудя как се постига това—защото дори в моето портмоне банкнотите започваха да получават гънки.

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Испания. Автор e на мемоарната книга „Communism and the Remorse of an Innocent victimizer“ (Texas A&M University Press, 2002), сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, 2013), книгата за Америка „Моята Америка“ (Ерго, 2015) и сборника с литературни есета “Литература на края на света” (Лексикон, 2017). Негова публицистика и литературна критика четете в дигиталното издание „Неизбежна проза“, както и на личния му блог www.antipropaganda.net.


Pin It

Прочетете още...

Писма от ГУЛАГ

Алексей Лосев 12 Ян, 2008 Hits: 22771
Значението на преписката между Алексей Лосев…

Поглед отвън

Николай Тома 27 Май, 2013 Hits: 7683
В книгата са събрани интервюта, ре­портажи и…