Намирам се пред костенурката: така наричаха глинената къщурка, която наистина много прилича на намазана с глина костенурка; седнала съм на голям недоодялан камък, тежко пуснат пред вратата й за стъпало…
По онова време Мирчо от Враца искаше да се ожени за мене, но аз не исках. Аз бях чела „Тъй рече Заратустра“ в оригинал, а той ходеше с един плетен пуловер, ама от двe прежди пресукани, че да е по-дебел.
Карах колкото се може по-вдясно, защото едва пъплех. Дори спрях за известно време. Зад мен, въпреки че избрах разширен участък на пътя, за да не преча на останалите коли, чувах клаксони. Не им обръщах внимание.
Този баир, който се виждаше от прозореца на Ана, приличаше повече на човек, отколкото на планина. Той напираше нагоре към небето, искаше да отхвърчи високо и да види какво има зад онзи завой на пътя.
Беше тъмно, студено и Незнайният воин беше кисел. Не че го смущаваха студът и тъмнината – за седемдесет години служба беше се научил да не обръща внимание на такива неща – но гълъбите отново бяха цвъкали цял ден по главата му...
За десетте часа път неудобните автобусни седалки са превърнали Ян и колегите му от списанието в смешни дървени зомбита, които се пробуждат от време на време в причудлива, неестествена поза...
Прекарах досегашния си живот в спомени. Ако бях човек на години или ако ми се беше случило нещо потресаващо, изиграло решаваща роля в моята съдба, и аз все се ровех из него, това донякъде би било оправдано. Но не.
Учителят се завърна пиян. Беше загубил единия си сандал. Острите камъчета го принуждаваха да стъпва с босия си крак върху тревата и с обутия – върху пътеката, оставяйки единичната си следа.
– Като тях ли ще съм, като поповите лъжички в бай Мичовата локва? – промърмори Милена и отстъпи в сянката на плевнята. Страх я беше да се покаже, полето трептеше пред погледа й, хлътнало в жегата…
Марти е на 44 и няма никакъв проблем с брендито, ако не е в чаша. Единственият му настоящ проблем са 44-те градуса на сянка и липсата на сянка. И на бренди, по дяволите.
Разведен мой познат ми сподели неотдавна: „Когато бях женен, прекарвах 20 процента от времето си в търсене на секс. Откакто съм разведен, са 90 процента.“
Човекът е най-бързото животно от моите спомени, но въпреки това аз, Реката, съм сигурна, че той последен ще си тръгне от мене – след удавниците, след рибите, след тинята ми дори…
Стана й неприятно. Беше му разказвала детските си преживявания не за да се гъбарка с тях, докато й издърпва наедрелия корем. Като малка често се бе чувствала благодарна, че се е родила от тази страна на улицата.
Шан Хай. Събота вечер. Клубът е пълен с чужденци. Мъже на средна възраст по дънки и небрежни ризи, които си почиват от работната седмица.Корпоративни изгнаници в страната на Ограничените възможности. Пие се бира. Много.
Трябваше да направя една анкета – от онези баналните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия.
Изобщо, когато се опитвам да разкажа кошмарите си, използвам системата за разказване на кошмари. Сядам на колената на някой от гостите и започвам да плача без шум. Гостите много се впечатляват от плаченето без шум.
Отсреща го гледаше най-ангелското, най-красивото лице, което би могъл да си представи някой след Рафаел – безумно, неописуемо хармонично, изваяно с онзи природен замах, който никаква човешка ръка не е в състояние да възпроизведе ...
Не знам защо, но изпитвам ясното усещане, че е дошло време да ви предложа своите „приказки за деца и възрастни“. Реалният въпрос тук всъщност е: „А защо едва сега?“, но на него просто нямам отговор, така че ...
Беше все още влажно от дъжда и някои плочи хлътваха, за да ме плиснат с вода. Такива са много тротоари в центъра, а криволицата от улици, които всяка сутрин и вечер изминавам, е като минирано поле.
В нашата епоха се говори все по-често и все по-настойчиво за „Възвръщане към родното“, за „народностно обособяване“ на нашата култура, за ликвидиране с „рабското подражаване“ на западноевропейски образци.
Придърпа с крак една от табуретките и се отпусна тежко върху нея. Ковчегът се заклати застрашително и той го подпря с коляно, гледайки стреснато към мъртвеца, който за малко не се изтърси на пода.
Скандалът не е голо тяло, свръхмлада любовница или любовник, нито дори поредната порно-война. С интернет войните станаха достъпни като човешката анатомия.
Националното съзнание не е постоянна величина. В своето развитие то минава през няколко степени, които напомнят твърде много етапите в развитието на индивидуалното съзнание.
Един ден се чу, че го открили мъртъв. Бил прободен с нож, докато спял – само аз знаех, че мястото, където камата е забита, е точно на една педя от главата...
На границата между деня и нощта цветовете са най-ярки. Да се кара кола в безвремието на залеза е като придвижване в приказка, всичко изглежда интересно, живо – предстоящо.
И тъй, потомците на Симеона, Богомила, Ботйова трябва да вярват в светлата звезда на своя народ мъченик и титан. Те не бива да се отказват от народните великобългарски завети.
Баща ми е корав като чепатите върби около дълбокия вир на Струма – човек троши три брадви, докато отсече върба, пък дървесината й не ще да гори, все едно е кост.
Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща.
Огледалото с гримовете пред него светеше с плеяда от подменени крушки, но това не му се струваше повод за радост. За сметка на това преди седмица, когато половината от тях бяха изгорели, той се отчая.
Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност.
За българскиясексуаленфолклорзнаевсекиотнас–койповече, кой по-малко. Аладоколкотомиеизвестно, никой досега не е направил нецеломъдрената ни народна словесност обектна научно-философско изследване или обглеждане.
Наистина, никой българин досега не е дръзнал открито да пораженствува с песимистични теории за нашия народ. От никоя българска трибуна върху лицето на този народ не е хвърлена публично кал, която да е нужно да бъде мита с доводите на една оптимистична теория.
Тя беше минавала хиляда пъти пътя до гарата – някои от паветата бяха откъртени, наоколо растеше трева, кротка трева, която едва ли щеше да дочака друга пролет
Психиката на нашето отрицание – прилична в нещо на съответната психика на другите народи – е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие.
RSS