Дискусии

04 Декември, 2021 159

Автократите печелят

Отдел: Дискусии - Свят Автор(и): Ан Епълбаум
Ако ХХ век беше история на бавна, неравномерна борба,…

Изкуство

23 Ноември, 2021 233

Пикасо на Ричардсън, том IV

Отдел: Изкуство - Живопис Автор(и): Карън Уилкин
Тази година се навършват тридесет години от началото на…

Изгледи

06 Декември, 2021 144

Защо технологиите благоприятстват…

Отдел: Изгледи - Технологии Автор(и): Ювал Ноа Харари
През ХХ век масите се разбунтуваха срещу експлоатацията и…

Драскулки

02 Декември, 2021 487 4

За „случая“ Джей Кей Роулинг, или…

Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Златко Енев
Бум! Вероятно тези два първи абзаца са напълно достатъчни,…
  • 29 Ное, 2021 616

    Разговори по време на закуска

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Илф и Петров
    Семейството беше тричленно – таткото, майката и синът. Таткото беше открай бреме болшевик, майката…
  • 15 Ное, 2021 459

    Екзистенциализмът е хуманизъм

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Жан-Пол Сартр
    В светлината на всичко казано нещото, в което ни упрекват, в крайна сметка не е нашият песимизъм, а…
  • 12 Ное, 2021 382

    Толстой и Просвещението

    Отдел: Драскулки - Есеистика Автор(и): Исая Бърлин
    Мненията на Толстой винаги са субективни и могат да бъдат (както например в съчиненията му за…
  • 11 Ное, 2021 334 1

    В памет на паметта (откъс)

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Мария Степанова
    Почина леля, сестрата на татко, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше…
  • 22 Окт, 2021 331

    За надеждата

    Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Златко Енев
    Виждам, че много български интелектуалци (никакъв ироничен подтекст) изказват повече или по-малко…
  • 21 Окт, 2021 482 1

    Никчемные мысли никчемного человека

    Отдел: Драскулки - Свободен текст Автор(и): Златко Енев
    Неспособността ни да се учим от собственото си минало е поразителна. Бих могъл да разбера всякакви…
  • 18 Окт, 2021 310

    На тъмно – част 4

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Аудитория номер шест, най-голямата в Тъменския университет, беше претъпкана до пръсване, че и още…
  • 13 Окт, 2021 370

    На тъмно – част 3

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Мехмед Аслан, лидерът на Движението за индивидуални свободи, още известно като „Движение за пари и…
  • 04 Окт, 2021 482

    На тъмно – част 2

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    Да ви поразкажа сега малко за Мойше, викам, преди да съм подхванал всичко останало, щот на вас няма…
  • 29 Сеп, 2021 610

    На тъмно – част 1

    Отдел: Драскулки - Проза Автор(и): Златко Енев
    От автора: Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! –…

Видрица

03 Юли, 2021 1164 2

„Либерален преглед“: 4000

Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
Заглавието казва всичко: това е 4000-ят текст, който се…
  • 22 Юни, 2021 1056 1

    За преживяванията от детството

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Травматичните преживявания от детството са нещо като белези от рани, които – дори и ако…
  • 16 Май, 2021 1161

    За реалността на мечтите, или „Енев гамбит“

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Страстта към шахмата дойде сравнително късно в живота ми, някъде към 15-годишна възраст.…
  • 24 Дек, 2020 1555

    Равносметка на една чумава година

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Не знам какво самите вие сте научили от пандемията, за мен основната поука беше да не…
  • 20 Ян, 2020 3985

    Селският гений: Удивителни снимки от съветския живот,…

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Амос Чапъл, Захария Куснир
    През пролетта на 2016 г. студентът по филмово изкуство Виктор Галуска проучва едно…
  • 22 Юли, 2019 4323 4

    За непостижимата лекота на красотата

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Не знам дали красотата действително ще спаси света, но при всички случаи съм съгласен, че…
  • 09 Юни, 2019 3850

    Снимки от чернобилската катастрофа, 1986

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Преди тридесет и три години, на 26 април 1986, серия от експлозии унищожи реактор № 4 на…
  • 28 Сеп, 2018 7345 2

    С надежди за едно ново начало

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Златко Енев
    Уважаеми читатели, Оттук нататък „Либерален преглед“ ще излиза през неопределени…
  • 02 Мар, 2018 7995 2

    Татуировката – изкуство или кич?

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    Искаме или не, татуировките са вече неразделна част от съвременния начин на…
  • 14 Дек, 2017 7637

    Най-четените текстове за 2017

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Administrator
    По традиция в края на годината ви предлагам двадесетте текста, които са ви се сторили…
  • 26 Апр, 2017 9255 1

    Ваканция в Иран

    Отдел: Видрица – Всичко накуп Автор(и): Невша Таваколиан
    През 1980-те, когато бях дете, семейството ми рядко си позволяваше ваканции. В Иран…
1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на журналистката Нихал Йозерган)
до студентите от СУ „Кл. Охридски“

Не! Не бих искала да си спомням нищо. Защото то ме преследва в най-кошмарните ми сънища. Напомня ми за съсипаното ми здраве...

О, Боже! Прости им на възродителите! Аз също им простих, защото те не знаеха какво вършат спрямо това мирно население, което изкарваше хляба си, работейки като пчелички, заедно с децата си по тютюневите ниви, по цигарените фабрики, по заводите, по строителството, по вътрешността на страната...

Родена съм и живея в гр. Кърджали. Родители те ми, прародителите ми също са родени и погребани в този град.

Живеехме мирно и толерантно тук – българи, турци, цигани, арменци и евреи. Тачехме се взаимно, уважавахме религиозните си празници и винаги се поздравявахме. Заедно ядяхме и пиехме.

И изведнъж, без никаква видима причина, градът ни беше блокиран с бронетранпортьори, червени и сини барети, милиционери от други градове, както и цивилни полицаи.

Проверяваха ръчните чанти, питаха за паспорти. Не можехме да говорим на турски, на майчиния си език. Глобяваха ни парично. А учителите турци уволняваха. На тяхно място назначаваха с тройни заплати, командировани чисти българи. Никой не можеше да напусне града или да влиза в него. Имаше вече и арестувани. Говореше се, че щели да бъдат изпратени в лагера „Белене“. Повечето от тях бяха учители и религиозни, духовни лица. Говореше се, че в окръга вече са сменили имената на турците.

Хората със страх шушукаха помежду си, че на места имало бунтове, даже ранени и жертви. Но не разрешаваха да се събират групи от хора на едно място. Не дай си боже една 80 годишна женица да ти каже „Здравей!“ на езика табу. Ще бъдеш не само глобен, но и уволнен. Може да си изкараш и боя, ако решиш да се опълчиш.

31.12.1984 г.

Нова година в Кърджали

През новогодишната нощ улиците бяха изпразнени от хора, имаше само автоматчици. Под балконите на апартаментите ни и пред вратите на къщите ни чакаха войници. Целият град беше блокиран.

Млади момчета стояха мирно и стискаха оръжията си. Никой не можеше да излиза на улицата да се „весели“. Като че ли имаше „вечерен час“. Страх витаеше дори и в облаците...

Човек се ражда веднъж на този свят и веднъж умира, но ние умирахме всеки божи ден, от страх! Питахме се какво ли ще ни се случи на следващия ден?!

Съседите до нас, българи-християни, бяха ивайловгардчани. Заминаха за там и не се върнаха десетина дни, докато приключи кампанията по възраждането. Съпругът на съседите от петия етаж, турци-мюсюлмани, беше арестуван и закаран в Белене, без право да се защитава. Имаше две малки деца. Сега е инвалид, след тежка форма на мозъчен инсулт, хипертоник и диабетик. Когато се опитва да ти каже „Добър ден!“ не се разбира какво говори. Почти не може да върви. Подпирайки се на бастуна слиза до пейката пред блока.

Нощта на 6.01.1985 г.

По улиците на града няма жива душа. Не се движат никакви коли. Телефоните са прекъснати. Ако получиш случайно сърдечна криза, няма как да се обадиш дори в „Бърза помощ“. В болницата няма свиждания, защото карат ранени от окръга.

Арестуваха една лекарка – туркиня, която не се въздържала и изкрещяла на полицаите „Убийци!“.

Същата нощ бях сама в къщи. Дъщеря ми Нихал беше студентка в София. А мъжът ми беше заминал при родителите си в Златоград.

Заспала съм. Звъняли са няколко пъти на вратата, не съм чула. Нямах идея колко е часът, но помня че беше късно, малко след полунощ. Събудих се от лая на двете полицейски кучета пред вратата. А под балкона ми автоматчици. Когато отворих, вътре нахълтаха двама с автомати калашников, четирима милиционери, двама цивилни и три жени – инспекторки по възродителния процес. Едната от тях задаваше въпроси. Защо съм била сама, къде са мъжът ми и дъщеря ми, брат ми и снаха ми. Обясних им всичко, което знам. Връчиха ми една брошура в ръката, нещо като азбучник с имена, от където да си избера новото българско име. С буквата „У“ нямаше имена. Попитах дали може да се казвам Уляна. Не можело, понеже било руско име. Казаха ми: „Да бъде Олга!“. Отговорих им, че и то е руско. „Юла“ можело, но когато получих новия си български паспорт, в него пишеше „Юлия“. Питаха как се казва дъщеря ми. Обясних им, че на нея вече й е сменяно веднъж името, защото е от смесен брак, т. к. баща й е българо-мохамеданин. Нихаела не било чисто българско име, затова прекръстиха дъщеря ми в нейно отсъствие на „Михаела“. Възродителите ми връчиха още една бележка с нейното ново име.

За починалият ми баща, чието име беше Мехмед, те посочиха името „Милан“. Казах им, че имам брат и че трябва да се разберем с него как да прекръстим баща си. Не се съгласиха. Той сложил вече името „Мартин“, защото преди да дойдат у нас, вече били в старата ни бащина къща. Ние, брат и сестра, от един и същи баща, който е починал, имахме различни бащини имена. Така хартийките с новите имена на фамилията станаха три. С този лист се движехме по улиците, докато получим новите си документи и паспорти. Опашките бяха огромни.

Започна големият Ад.

Разчистване на лични сметки. Клевети. Уволнения. Арести. Унижения на човешкото достойнство. Разпити... за доказване на невинност!

Секретарката на Съвета, която отговаряше за промяната на имената, поканила на разговор директораката на нашето училище. Разказа ми после, как са й казали, че не може да бъде повече приятелка с Улвие, защото аз съм била от „възродените“.

„Тя е тумор в твоето тяло, който трябва да бъде моментално изрязан“ – наредили другарите. Трябвало да бъда уволнена, а дъщерята на екс-туркинята да бъде изхвърлена от университета, понеже не можело един „турско-помашки мелез“ да заема мястото на едно чисто българче във ВУЗ, хеле пък да учи в стратегическа специалност като журналистика. Единственият ми брат било уместно да изпратят в Белене, защото се осмелил да каже на „възродителите“, че правят голяма грешка и времето ще докаже това.

Трябваше да доказвам невинността си пред партията, всеки ден, за да не бъдем изселени, а мъжът ми низвергнат от нейните редици.

Но за нашите клеветници наказание нямаше. И никога не дойде!

Без да съм член на БКП, понеже бях записана в ОФ, в училище ме изнудваха да пиша на агиттаблото на стената:

„Какво ме накара да сменя името си и колко възродена се чувствам сега...!“

На открити партийни събрания „другарите“ ми задаваха най-уместния въпрос: „Дали се чувствам щастлива с новото си име?“ и не спираха да ме питат, докато не получат отговор. Обясняваха ми упорито, че трябва по-добре да разбирам и тълкувам новата политика на партията.

Стрясках се сутрин, когато се събудя, какво ли ново мъчение ще ми измислят?!

Накрая... майските събития през 1989 г.

Говореше се, че е имало кървави събития по други места в страната. Но за да няма ексцесии в нашия град бяха взели „строги превантивни мерки“. В МВР-то извикали стотина души, от по-будните и интелигентни турци, и им казали, че ги екстрадират. Между тях е бил и брат ми. Той имаше две малки деца.

Някои заминаха само с по два куфара за Австрия и други европейски страни. После Турция отвори границата и брат ми бе принуден да напусне бащиния си дом. Улиците на града бяха пълни с хора, които тичаха насам натам, изглеждаше като тъжен панаир, който се разотива. Подаваха си документите в милицията като „екскурзианти за Република Турция“.

Така започна „Голямата екскурзия“.

Хляба даваха само с купони. Тези, които заминаваха, нямаха право на купон. Хората започнаха да колят животните си, за да ядат. Оставиха или подариха къщите си, заедно с покъщнината. Някои по-оправни успяха да пренесат някои от мебелите си с коли, тирове, или ги товареха на вагони. Всички пътуваха с полицейски конвои, като бегълци, изгнаници... Кой каквото и както може, гледаше да спаси, но оставяше зад себе си цял един живот, към който едва ли някога щеше да може да се върне. Нивите опустяха.

Аз останах заради мъжа си и детето. Но другата ми половина ме напусна завинаги. Не можехме да кореспондираме с близките си в Турция. После, когато дойде демокрацията и се видяхме за пръв път, разбрах че им било страшно тежко в началото. Започнали всичко от „а и б“. Живеели в ученически общежития, децата им се затруднявали, най-вече с турския в училище. Работели денонощно, даже и надомна работа, ходели пеша, и с джапанки, защото нямали пари за билет и обувки. Децата не ядели шоколад, защото имали нужда повече от хляб.

През 1990 отидох за пръв път на гости на брат ми в Турция. Те не можеха да идват още в България. Тогава брат ми каза: „ Како, колко много си преживяла, но поне не видя гурбет!“ Не знаех наистина какво е изселничество, но знаех какво е разлъка. По очите му се стекоха сълзи и с голяма тъга добави: „Сънувам още вкуса на хляба, който месеше мама в кухнята на бащината ни стряха... тези дни никога няма да се върнат, како!“

Тогава аз бях много слаба и немощна. Току що изписана от болницата. Живеех вече само с лекарства. И до ден-днешен е така, след 20 години, със съсипано здраве и наранена душа... Защото човешкото сърце не е хартия да пишеш на нея и след това да изтриеш гадостите, които си насътворил.

Брат ми получи инфаркт на работното си място и умря. Беше асансьорен техник. Остави една вдовица и две сирачета в Турция, които трудно оцеляваха без него. Беше само на 46 години, когато умря на 20 октомври 1994, и беше погребан до чужди хора в гробищата в Истанбул, вместо до родителите си в Кърджали.

Почина в деня, в който взе първата си виза за България, в която винаги мечтаеше да се върне, но никога повече не можа... Моят любим, единствен брат, беше изкупителна жертва на процеса. Много други млади хора от нашия град свършиха като него. А всички те бяха много интелигентни, умни и добри хора. Обичаха родината си България, откъдето ги бяха прокудили „възродителите“.

На враговете си простих!

Разговарям с тях понякога, поздравявам ги, въпреки че те навеждат глава. Имената им не соча. Те използваха времето за своето издигане, доносничеха, клеветяха, лъжеха, мразеха...

Дано и Господ им прости!

Защото никога няма да забравя добрините, които съм видяла от други българи-християни, които не бяха като тях – приятели, колеги, комшии. Те рискуваха своята кариера, даваха гаранции пред органите на властта, за да ни запазят до себе си.

За тях дори думите ми са недостатъчни, за да изразя голямото „Благодаря!“. Да са живи и здрави!

А пред светлата памет на моята директорка Мария Жекова, която направи всичко възможно, за да ни спаси – дълбок поклон!

Тя беше твърде чувствителен човек, почина от рак след няколко години.

Навсякъде има и много добри и много лоши хора, и честни и нечестни. Всеки даде своя дял на времето, в което живеехме.

Единственото ми желание на този свят е бъдещите поколения да живеят в мир и разбирателство, в своята родина, независимо от своята религия, етнос и език...

24 май 2009 г.

Pin It
Уливие Мехмедова Чуренева е родена през 1943 г. в Кърджали. Завършва география и биология в СУ „Климент Охридски“ през 1966, след което дълги години работи като учителка в родния си град. Тя е майка на известната българска журналистка Нихал Йозерган.

Посетители

55

support

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Сигурен съм, че... преди 1 ден
  • Олег Витов, Кюстенди... писа Още
    "Нека да го кажем ясно... преди 1 ден
  • Искра Баева писа Още

    Извинявайте, чак сега... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Продължавам откъм... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Да не говорим за това,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Сега, специално по... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Anna...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Има два начина човек... преди 4 дни
  • Бисера Колева писа Още
    Много интересен и... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    „Всичко, което ме... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А тук следва кратичък... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И отново откъм... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Благодаря за хубавите... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    ...
    преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Толкова добър превод... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Този диалог между... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аз съм същия тип... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Искам да се извиня... преди 2 седмици
  • Pendo писа Още
    Благодарности на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Фокнър трябва да бъде... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Дори за гигантска... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Културен... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    „...като част от... преди 2 седмици
  • Стайко Цонев писа Още
    1942 г. С указ на Негово... преди 2 седмици